Ерик Лустбадер
Двойникът на нинджата (10)

Седма глава
Токио | Саут бийч

В ранното утро къщата на Кисоко изглеждаше някак гола. Огромните складове край реката Сумида я заобикаляха отвсякъде, намръщено надвесени над нея. Дъждът спря, на хоризонта се появи розовата светлина на изгряващото слънце. Пръснатите по асфалта зелени листа приличаха на стъпки на невидими призраци.

Никълъс слезе от седлото на своето кавазаки и натисна звънеца. Отвори му млада жена в униформа и неохотно го покани да влезе.

— Господарката още не приема — обяви тя с тих, потрепващ глас.

— Няма нужда да я безпокоите — отвърна Никълъс. — Дошъл съм при Нанги-сан.

— Страхувам се, че старото момче все още спи — обади се заповеден глас от дъното на коридора. — Може би аз ще ви помогна…

Мъж на около четиридесет години бавно вкара инвалидната си количка в средата на помещението. Върху бледото му издължено лице доминираха кафяви очи с влажен блясък, които само привидно изглеждаха меки. Раменните му мускули гъвкаво се движеха от усилията да придвижва блестящата никелирана количка. Гумите едва чуто просъскаха по мраморния под. Прислужницата му хвърли един бегъл поглед и побърза да се оттегли.

— Дадох дума на Кисоко-сан…

— Тя е майка ми.

Никълъс озадачено млъкна, а човекът в количката се усмихна:

— Не ви е казала нищо за мен, нали? — масивните му рамене леко се повдигнаха. — Нормално. Казвам се Кен и вече зная вашето име, Линеър-сан… — Не се поклони, не протегна ръка.

— Дадох дума на майка ви, но наистина се налага да поговоря с Нанги-сан — довърши мисълта си Никълъс. — Има редица неща, които се нуждаят от разясняване.

Кен сплете пръстите си. Мазолите върху тях бяха толкова дебели, че приличаха на броня.

— Невежеството е едно от най-често срещаните състояния на човешката душа отново се усмихна той.

— Някои хора просто са по-невежи от другите…

Никълъс втренчено го погледна. Приличаше му на някого, но не можеше да разбере на кого.

— Тревожа се от състоянието на Нанги-сан — подхвърли той.

— Предполагам — кимна другият. — Лоша болест, доста годинки на гърба му… Но ще се оправи, няма от какво да се страхувате — главата му леко се наклони. — Вероятно знаете, че някога те са били любовници и ще останат такива завинаги…

Притежаваше обезпокоителния навик да скача от тема на тема, без да споменава имената на хора и предмети. Съвсем като следовател.

— И представа си нямах — излъга с лекота Никълъс.

— Това не бива да ви тревожи — отвърна Кен. — Малко хора на света знаят за тях… — помълча малко, сякаш искаше да се концентрира. — Запознали се през 1948 година в едно „торуко“… Знаете ги — японската версия на турската баня… Там ходели американски войници от окупационните части.

Когато Кен спомена за „торуко“, нещо помръдна в паметта на Никълъс. Майката на Хонико беше работила в такава баня, наричаше се Тенки.

— Къде се е намирало това „торуко“? — попита той.

— В Ропонги — сви рамене Кен. — Там са били почти всички подобни заведения…

Тръпки пробягаха по кожата на Никълъс. Какво е това? Миналото и настоящето се смесиха, отрупвайки го с въпроси без отговор. Нанги и Кисоко се бяха запознали едва преди единадесет години. Кен го лъже, но защо?

— Как беше името му?

— Чакайте да помисля — извърна очи към тавана Кен. — Май беше Тенки…

Същото „торуко“, в което беше работила майката на Хонико! Кен сякаш се опитваше да му каже нещо…

— Кен!

Острият глас на Кисоко накара Кен да отправи един мълчалив, но настоятелен поглед към Никълъс.

— Кен, имаш неотложна работа!

Кисоко се появи от стълбата, по която преди малко беше изчезнала прислужницата. Вероятно именно тя й беше съобщила какво става тук.

Усмивката на младия мъж заприлича по-скоро на гримаса. Без да поглежда майка си, той завъртя количката и изчезна към задната част на къщата.

— Едва ли мога да извиня грубостта на сина си — промълви Кисоко и се насочи към Никълъс. — Предполагам, че тя се дължи на неговия… хм… на неговия недъг… — Беше облечена в домашно кимоно от мек памук в индигов цвят, но прическата й беше както винаги безупречна.

— Справя се много добре — рече Никълъс.

— Извинете — усмихна се Кисоко. — Все още не съм ви разказала за него… Но ние едва се познаваме… — Ръката й махна по посока на кухнята: — Идвате точно за закуска. Нали ще се присъедините към нас? Страхувам се, че Нанги-сан все още е в леглото си…

Сърцето на Никълъс се сви от мрачно предчувствие.

— Добре ли е той?

— Съвсем — разшири се усмивката на Кисоко. — Вече ви казах, Линеър-сан… Той се нуждае единствено от малко време. Не се тревожете, ще се оправи.

Никълъс отвори уста да отговори, но изведнъж изпита усещането, че някой е тикнал дърво между челюстите му. Мракът се спусна пред очите му като зейнал гроб, мраморният под се размърда под краката му. Подхлъзна се, направи опит да се задържи, но Кшира го повали на колене.

В средата на мрака се отвори огромно око. Не беше неговото око на танжин, а нещо друго — страшно, отвратително. Никълъс го виждаше за пръв път.

Окото се отвори напълно и той видя заобикалящата го среда в нови, напълно непознати измерения. Къщата заприлича на пчелна пита. В нея имаше гангстери, присъстваше и Божията ръка. Видя как се ражда любовта, видя преливащи от радост сърца да се разкъсват на парчета, видя сълзи на болка и мъка, светкавичните проблясъци на злото…

Отвори очи и срещна загрижения поглед на Кисоко. Коленичила на хладните мраморни плочи, тя държеше главата му в скута си и леко го люлееше.

— Аз… — започна той, но се принуди да млъкне от силния световъртеж.

— Зная — успокоително прошепна Кисоко. — Зная какво изпитвате, усещам страданието ви…

— Но как е възможно… — отново млъкна и се втренчи в образа, който се появи в съзнанието му. Това беше Кисоко, но такава, каквато е била през 1947 година. В мрака около нея мърдаха неясни сенки, чуваха се сподавени гласове. Сякаш реалността беше придобила нови измерения и миналото оживя. Усети любовта й като нещо живо, като скъпоценен камък върху затоплената си длан. Усети, че психиката й го увива в нежна прегръдка.

После видението изчезна. Но топлината остана и той уморено затвори очи.

— Вие сте танжин — прошепна.

— Познавам Акшара, усещам нещичко и от Кшира. Зная, че през душата ви преминават ивици от светлина и мрак…

— Кшира набъбва и се опитва да ме погълне — прошепна Никълъс, отвори очи и попита: — Какво става с мен?

— Промяна. Независимо от посоката си, тя изисква време.

— Но аз…

— Прогонете страха от сърцето си. Доверете се на „кокоро“, центъра на всичко в този свят.

— Имам чувството, че Кшира ще ме завладее напълно, Кисоко-сан… Оками-сан не успя да ми помогне. Вие ще можете ли?

Тя мълчаливо поклати глава.

— Но мракът…

— Вие нямате нужда от помощ, Линеър-сан — нежно прошепна тя. — Оставете се на мрака…

Двадесет минути по-късно той отново беше на улицата. Дъждът плющеше с пълна сила, вятърът увиваше клоните на дърветата. Небето имаше теменужен цвят, слепите стени на складовете го гледаха намръщено.

Какво трябва да мисля за Кисоко, запита се Никълъс. Без съмнение тя е танжин, при това опитен. Спомни си как я видя за пръв път — спокойна и неподвижна като статуя, сякаш не дишаше. Вероятно би могла да му помогне…

Оставете се на мрака…

Възседна кавазакито и се насочи към задръстените улици на Шинжуку. На портативното „Ками“ имаше послание от Оками. Искаше да се видят в музея Шитамачи утре следобед в пет без четвърт. Никълъс спря на червен светофар и изпрати сигнал за потвърждение.

Оставете се на мрака…

Възможно ли е да стори това? Абсолютна ли е вярата му в „кокоро“? Потърси отговора дълбоко в сърцето си, но не го откри там.

 

 

Дойдоха за Майк Леонфорте в часа, в който той обикновено напускаше „Двата горящи края“ — известния нощен клуб в Ропонги, където основна атракция беше стриптийзът на едрогърди момичета, придружен от покриване на телата им с нагорещен восък под облещените погледи на тълпа потни, похотливи мъже.

Акцията беше координирана отлично. Изе Икудзо — шефът на стоманодобивното „кейретцу“ със същото име — остана в блестящо белия мерцедес, докато шофьорът и бодигардът му изскочиха от предните врати и се понесоха с пълна скорост към Майк. Единият беше нисък и широкоплещест борец сумо, а другият — значително по-млад — беше с обръсната глава, върху която мърдаше цветна татуировка на феникс.

— На улицата май не си толкова велик! — извика Икудзо. — Никой не може да ме унижава безнаказано, господинчо! Сега ще получиш един добър урок!

Минаваше три през нощта, но на светлината на неоновите реклами Майк безпогрешно определи, че двамата бандити са членове на клана Шикей. Значи са верни слуховете за връзка между Икудзо и мафията, помисли си Майк и съжали, че Йоши не е тук да се наслади на предстоящия екшън.

— Ти си натрапник тук — продължаваше откъм мерцедеса Икудзо. — Освен това си „итеки“ — презрян чужденец! Аз не се оставих да ме омайваш със сладки приказки като другите. Утре сутринта, като те открият, и те ще разберат, че не бива да се водят по акъла на един чужденец! Ще им бъде за урок!

Двамата едри бандити очакваха да хукне да бяга, но Майк не помръдна от мястото си. Дебелият сумо се стрелна напред, но той беше готов. Дясната му ръка се плъзна под сакото и стисна дръжката на острия нож, с който беше ликвидирал Родни Къртц. Едно светкавично движение и острието потъна в гърдите на нападателя, вдясно от гръбначния стълб. Ръбът преодоля съпротивата на костта с остро изскърцване, после се завъртя и прониза сърцето. Майк отстъпи крачка назад да пропусне връхлитащото тяло и се обърна да посрещне онзи с феникса. Краката на дебелия зад гърба му отчаяно задраскаха по асфалта, после утихнаха. Малката уличка се изпълни от напрегнато дишане и отвратителната миризма на смъртта.

Майк нямаше време да обърне внимание на обстановката, тъй като трябваше да се справи с късото дуло на пистолета, насочено в гърдите му от втория бандит. Направи това, което онзи най-малко очакваше — изправи се точно срещу дулото, ръцете му светкавично се стрелнаха напред и нагоре. Бръснатата глава на татуирания оглушително тресна в повдигнатото му нагоре коляно.

Строшиха се кости и хрущяли, бръснатият остана без нос. Пръстите му изпуснаха пистолета и Майк побърза да го изрита в канавката. Едновременно с това ръбът на дланта му потъна в незащитената зона точно зад дясното ухо на татуирания — там, където се преплитаха много нервни възли.

Човекът-феникс се строполи на улицата, сякаш привлечен от огромна гравитация. Майк сложи единия си крак на врата му, а с другия притисна рамото. Рязко натисна с тока на обувката си и вратните прешлени се строшиха.

Време за губене нямаше. Обърна се и хукна към белия мерцедес. Икудзо благоразумно се беше прибрал вътре, електронните ключалки на вратите изщракаха, ръката му трескаво местеше лоста на скоростите. Лакътят на Майк се стовари върху страничното стъкло. Икудзо уплашено извика и направи опит да се отърси от ситните късчета, които го засипаха. Но Майк го сграбчи за яката и го измъкна навън, направо през прозорчето. Японецът извади малък пистолет 25-и калибър, но Майк му го отне с едно рязко движение и презрително го запрати в мрака.

— Значи съм итеки, така ли? — изръмжа той и нанесе слаб, но парализиращо точен удар между очите на японеца. — Много лошо. Писано ти било да умреш от ръката на итеки!

Стиснал камата в ръка, той направи първия ритуален срез, точно според древната митология на нунгите. Нямаше смисъл да бърза. Улицата беше абсолютно пуста, Токио равнодушно наблюдаваше ритуала на отмъщението му.

Изряза сърцето, черния дроб и далака, после просна окървавения труп върху покрива на тихо работещия мерцедес, синкав на светлината на рекламите. По блестящата боя плъзна кръв, синкавочерна като печатарско мастило. Майк разтвори стиснатите челюсти на Икудзо с върха на ножа и натика далака между зъбите му.

— Идеята ти за урока е добра — промърмори той. — Сбърка само в избора на жертвата!

Вървя пеш в продължение на десетина минути, преди да стигне до колата си. Никога не паркираше в близост до заведенията, които държеше под контрол. Клекна и положи димящите органи пред себе си — както го беше правил безброй пъти в джунглите на Виетнам и Лаос. Избърса ръцете си колкото можа, после взе мобифона.

Йоши вдигна още след първото позвъняване и мълчаливо изслуша разказа му.

— Искам двата трупа да изчезнат по обичайния начин! — заключи Майк.

— Само двата?

— Точно така. Третият нека остане върху белия мерцедес. Той е символ на една тайна война, която току-що започна…

 

 

Лю Кроукър се протегна на удобния стол в „Плая дел Сол“ — един от безбройните ресторанти по крайбрежната улица на Южен Маями. Слънцето безмилостно напичаше. Човек можеше да изгори дори под дебел чадър. Облечен в широка шарена риза, бермуди в златист цвят и леки сандали, той разрови с вилица храната пред себе си. Кренвирши с ориз и черен боб — „християни и безбожници“, както ги наричаха кубинците. Нямаше апетит, стомахът му се беше свил като мидена черупка. Вдигна глава, намести слънчевите си очила и проследи стройната фигура на младо момиче по бикини, което летеше на летни кънки по отсрещния тротоар на булевард „Океан“.

Южният плаж на Маями беше възвърнал буржоазния си разкош, на който се беше радвал през 30-те и 40-те години, главно благодарение на масовото нахлуване на европейски и международни модни централи, привлекли като магнит вниманието на богаташите от северната и южната част на американския континент. До старите, колоритно боядисани колониални хасиенди никнеха като гъби ултрамодерни хотели и частни резиденции, обитавани от известни личности. Току зад ъгъла например се издигаше разкошната вила в европейски стил на Джани Версаче, пред която денонощно дежуреха свирепи бодигардове, отблъскващи тълпата любопитни туристи.

По асфалта се плъзна кървавочервено „Камаро“ с издънена докрай стереоуредба. Двамата русокоси здравеняци вътре очевидно извършваха поредния оглед на женското стадо, избрани образци от което евентуално биха получили благоволението им. След тях боботеха три богато никелирани мотоциклета „Харли Дейвидсън“, възседнати от дългокоси самци.

Мобифонът на масата тихо зажужа.

— Надявам се, че двамата с Веспър правилно сте изчислили всичко и Гадняра вече е захапал въдицата! — прозвуча в слушалката гневният глас на Уейд Форест, началник на Групата за антикартелна дейност към ФБР. — В противен случай всички ние сме изправени пред цяла камара с лайна!

Кроукър придърпа стола си към масата и вдигна глава. Не искаше да напуска наблюдателния си пункт, тъй като Веспър и Гадняра всеки момент щяха да се появят. Рано сутринта успя да се измъкне незабелязано от хотел „Марлин“ и подкара колата си към бялата резиденция на Гадняра. Паркира на безопасно разстояние и насочи мощния си бинокъл към терасата на втория етаж, разположена над входа. Точно в седем завесата се размърда и в окулярите за миг попадна лицето на Веспър. Облекчението му беше толкова силно, че от устата му се откъсна шумна въздишка. Появата й на това място и по това време означаваше, че всичко се развива по план. Веспър и Гадняра щяха да се появят на южния бряг някъде по обед.

— Какво ти е влязло под шапката? — промърмори в слушалката Кроукър.

— Хората на Гадняра очистиха Тони Д. и направиха опит да сторят същото и с мадамата му…

— Какво?! — подскочи като ужилен Кроукър. — Как е Маргарет де Камило? Жива ли е?

— Познаваш ли я? — любопитно попита Форест.

— Да… Всъщност тя е много важна част от нашия план, по косвен начин… — оплете се Кроукър. — Какво е станало, за Бога?

— Къде са Веспър и Гадняра?

— Още не се виждат — озърна се Кроукър.

— Работата е там, че хората на Гадняра са изпуснали мадамата и сега преминават към резервния вариант…

Кръвта блъскаше в ушите на Кроукър.

— Какъв е той?

В миг като този беше готов да удуши Форест със собствените си ръце. Копелето очевидно се наслаждаваше на ситуацията.

— Отмъкнаха хлапето… Как му беше името?

— Франсин — отвърна Кроукър и за миг затвори очи.

— Точно така, Франсин. Отмъкнаха хлапето и мамичка сама им отиде в ръчичките. Но тя се оказала по-умна, отколкото предполагаха горилите, и взела със себе си някакво ченге от отдел „Убийства“, мисля че се казва Барнет… — Форест прекъсна разказа си, прикри с длан слушалката и започна да крещи заповеди на хората от екипа си: Кръвта блъскаше в ушите на Кроукър, стомахът му се сви. — Нещата се задвижиха — върна се на телефона Форест. — Градското ченге видяло сметката на двете горили, изпратени да приберат Маргарет, но си го получило от трети бандит, който умно се спотайвал наблизо. Вътрешен човек на фамилията Голдони, казва се Пол Киарамонте…

Сърцето на Кроукър пропусна един такт. Ярките лъчи на слънцето играеха по разноцветните лимузини и никелирани мотоциклети, пълзящи бавно и тържествено по булевард „Океан“. Двама голи до кръста юнаци се настаниха на свободна масичка, отегчено размърдаха мускули и поръчаха водка с доматен сок на скучаещата келнерка. Стройно момиче в оскъдно облекло на черно-червени ивици разхождаше кафяв доберман на дебела верига. Юнаците впериха погледи в дълбоко изрязаното й деколте.

Кроукър започна да се поти и подръпна ризата си. Нещата стават опасни. Гадняра очевидно разполага с агент в щаба на Маргарет, но никой не се сети за подобна възможност… Какво, по дяволите, правя тук, запита се Кроукър. А Маргарет и Франси се намират в смъртна опасност! Започна да планира най-бързия начин за придвижване до летището, устата му механично попита:

— Какво е направил с тях Киарамонте?

— С кого? — попита Форест, сякаш беше забравил за какво говорят. — С мадамата Де Камило и момичето ли? Според последните ни сведения ги качил на някакъв частен самолет…

Кроукър изчака продължението, но в слушалката цареше тишина. наистина ще му извия врата на това копеле, закани се той. После въздъхна и зададе въпроса, който Форест очевидно очакваше:

— Накъде са отлетели?

— За Маями, тоест тук — доволно обяви онзи. — Киарамонте ги води право в клетката на лъва. Днес по някое време Гадняра ще ги приеме да им съобщи условията си… — Форест направи кратка пауза и невинно попита: Чуваш ли ме, Кроукър?

— Чувам те, по дяволите!

— Не знам до какво ще доведе всичко това, но мадамата Де Камило очевидно е загазила… Тя е Голдони, а ти знаеш как стоят нещата между Леонфорте и Голдони, нали?

Кроукър знаеше, при това дяволски добре.

— Хей! — в гласа на Форест звънна напрежението. — Говорим за вълка, а той в кошарата! Северният пост току-що докладва за раздвижване. Вървят по „Океан“ в твоя посока. Внимавай, защото обектът е облечен в спортно яке, което предполага скрито оръжие!

Кроукър се обърна и видя Веспър и Гадняра. Хванати за ръце, те бавно се насочваха към входа на заведението. Бързо прибра телефона и влезе в покритата част на ресторанта. Мушна се в тоалетните и направи опит да успокои бясно препускащия си пулс.

 

 

— Разполагаме с две минути, не повече — предупреди го Веспър. — Казах му, че отивам да си поизцедя бъбреците… — Намираха се в дамската тоалетна, която, типично за Маями, имаше една-единствена кабинка. — Има свои хора в Бреговата охрана — забързано продължи Веспър и му разказа за срещата в морето през нощта. Не пропусна да направи словесен портрет на мъжа, представил се като Майло, съобщи и номера на катера — CGM — 1176. Накрая описа гнева на Чезаре, разкрил с нейна помощ арсеника в торбичките с наркотик.

— Ще поискам съответната проверка — обеща Кроукър. — Тази връзка с Бреговата охрана е доста интригуваща. Имам чувството, че Гадняра използва този катер не само за контрабанда на кокаин… Може би с негова помощ изнася от страната и секретите разработки на ДАРПА…

— Възможно е — кимна замислено Веспър. — Какво по-добро прикритие от катер на Бреговата охрана, който пътува където си пожелае? Между другото, утре имаме нова среща с него. В пет следобед, аз също съм сред поканените…

— Справяш се отлично. Разполагаме с номера на катера и можем да го поставим под наблюдение.

Тя беше толкова горда с успеха си, че на Кроукър никак не му се искаше да й разваля настроението. Но нямаше избор. Набързо й разказа за нападението на Чезаре срещу фамилията Голдони, за Маргарет и Пол Киарамонте. Веспър и Маргарет бяха близки приятелки, след смъртта на Доминик двете бяха почти неразделни.

— Господи Исусе! — простена тя и ръцете й се свиха в юмруци. — Трябва да направим всичко възможно, за да я отървем от лапите на Гадняра!

— Няма да е лесно — въздъхна Кроукър.

— Чезаре го остави на мен — докосна ръката му тя. — А ти се заеми с жените… — прехапа устни и поклати глава. — Значи са видели сметката на Тони Д. Защо не предвидихме този ход, Лю?

— И аз си задавам същия въпрос — тръсна глава той. — Но сега не е време за анализи…

Веспър кимна в знак на съгласие, после каза:

— Гадняра ми съобщи, че днес очаква някакъв свой приятел на име Пол… Щял да бъде с гаджето си. Бас държа, че ще ги настани в къщичката за гости! — Погледна Кроукър и загрижено попита: — Добре ли си?

— Да — кимна с въздишка той. — А ти?

— Всичко е наред. — Не й се искаше да говори за отношенията си с Чезаре. Стисна ръката му и убедено добави: — Ще ги измъкнем, не се безпокой!

— Разбира се.

— Скоро ще имам пълното му доверие, Лю. Нали това беше крайната ни цел? — Напълни дробовете си с въздух и добави: — Разполагаме с тридесет секунди, за да реализираме операцията. Няма страшно, все едно, че се давиш…

— Благодаря ти, много ме успокои…

— Не се опитвай да дишаш и всичко ще е наред — почука с кокалче по дървената врата и добави: — Отпускаш се и чакаш. Останалото е моя работа.

— Надявам се някой ден да си разменим ролите — усмихна се насила той.

— И това може да стане — засмя се тя и стисна ръката му за сбогом. — Сега и без това ще бъдеш зает с Маргарет и Франси. Наистина ще имат нужда от помощта ти… — Превъртя ключалката и изпитателно го погледна.

— Готов ли си?

Той мълчаливо кимна.

— Ще се видим оттатък.

Плъзнаха се покрай чакащата отвън проститутка с огромни слънчеви очила и оранжево червило, която поклати глава и равнодушно промърмори:

— Какви хора, Господи!

Чезаре моментално засече забързаната фигура на Веспър и напрегнато се надигна от мястото си. Не му хареса изражението на лицето й.

— Чезаре! — извика тя и хвърли поглед през рамо.

Той тръгна към нея.

— Какво става, по дяволите! — изръмжа той, после видя Кроукър и изведнъж млъкна.

— Хей! — гневно извика някогашното ченге и се завтече след Веспър. — Не можеш да ми се измъкнеш просто ей така! За каква се мислиш, да те вземат мътните?

— Махай се! — изкрещя Веспър и направи опит да избегне протегнатите му ръце.

Копринената й блузка се разцепи с дразнещ ухото звук и Чезаре хукна натам. После събитията се развиха с такава бързина, че дори той не разбра какво става.

Стиснал в юмрук разкъсаната блузка на Веспър, Кроукър замахна и стовари тежка плесница върху лицето й. Тя изкрещя и политна.

— Копеле нещастно, пусни я! — изрева Гадняра и пръстите му нервно потърсиха ръкохватката на автоматичния пистолет под лявата му мишница.

Екна оглушителен изстрел, гостите на ресторанта наскачаха. Кроукър отлетя назад, сякаш улучен от гигантски юмрук. С един светкавичен поглед Чезаре обхвана както димящото дуло в ръката на Веспър, така и струйката алена кръв, бликнала от гърдите на Кроукър. Разлетяха се маси и столове, настана истинска лудница. Клиентите хукнаха към изхода, келнерките захвърлиха таблите и потърсиха някакво укритие. Разнесе се втори изстрел и паниката нарасна. Този път Чезаре беше сигурен, че видя как куршумът се заби в гърдите на Кроукър, на милиметри от предишното попадение. Бившето ченге се претърколи през някаква маса и се просна на пода. Въпреки суматохата в душата на Чезаре се прокрадна възхищение. Господи, какъв стрелец е тази Веспър!

После си даде сметка, че час по-скоро трябва да изчезват оттук. Разбута обзетите от паника хора и се хвърли към Веспър. Наложи му се да използва и юмруците си, имаше гадното чувство, че плува срещу течението на буйна река… Ужасените крясъци на тълпата стигнаха своето кресчендо. Чезаре не обръщаше внимание на нищо, единственото му желание беше да се добере до нея. Най-накрая успя и рязко я дръпна към себе си.

— Копеле мръсно! — ръмжеше Веспър. — Никой не може да се отнася така с мен!

Чезаре си даваше сметка, че положението й е сериозно и без помощта му с нея ще бъде свършено. За пръв път усети, че може да й има доверие и иска да й даде тази помощ. Такава беше и крайната цел на цялата сложна игра. Осланяйки се на помощта му, Веспър щеше да получи пълното му доверие. Такива са законите на човешката природа.

Той пристъпи крачка напред и се взря в сгърчената фигура на Кроукър, от която обилно течеше кръв. Дали е мъртъв? Исусе Христе, та нима е възможно обратното? Веспър беше вкарала два куршума в сърцето му! Какви нерви има тази жена, Господи!

Обърна се, сграбчи ръката на Веспър и я повлече навън. Затичаха се по тротоара, от обратната страна на булевард „Океан“ се разнесе вой на полицейски сирени. Тълпата любопитни туристи бързо ги погълна.