Ерик Лустбадер
Двойникът на нинджата (1)

Токио

 

— Какво най-много си искала в живота си?

Майк Леонфорте погледна през масата високата елегантна жена, която бавно пушеше тънка черна пура. Гиай Къртц беше виетнамка, произхождаща от известна сайгонска фамилия. Омъжена, разбира се, но това също бе част от играта. Свободна тя не би изглеждала толкова желана. С жена като нея Майк мечтаеше да бъде още от пристигането си в Азия преди двадесет години. А дори и преди това, ако искаше да бъде честен пред себе си…

Забил поглед в овалното лице с високи скули, безупречната кожа в махагонов цвят и разкошните синкавочерни коси, той бавно си даде сметка, че това изящно създание (или нещо, което силно се доближаваше до него) беше смущавало съня му далеч преди дори да помисли за Азия. Нищо чудно, че пристигнал да воюва в Азия, той никога повече не се завърна у дома. Защото Виетнам стана истинският му дом.

— Кажи — настоя той с подобие на усмивка в ъгълчетата на устата си. — Кажи и то ще бъде твое…

Жената пушеше пурата си спокойно, синкав дим излиташе от полуотворените й устни. Ако Майк не познаваше толкова добре хората на Югоизточна Азия, положително не би обърнал внимание на металическия блясък на страха, проблясващ дълбоко в бездънните очи на тази красавица.

— Знаеш какво искам — отвърна най-сетне тя.

— Всичко друго, но не и това — поклати глава Майк. Намираха се в последното сепаре на „Пул Марин“ — шикозен френски ресторант в скъпия квартал Ропонги, финансиран изцяло от Майк. Той беше само малка част от процъфтяващия му бизнес в Азия — както законен, така и незаконен. Едно от деловите начинания, което беше запазил в тайна от покойния си партньор Рок…

— Искам теб!

По-скоро аз искам да е така, помисли си Майк. Да се чувстваш така…

— Но ти ме имаш — каза на глас той и разпери ръце. — Ето, виждаш ли?

В другия край на залата бе издигнат малък подиум. Тънка като тръстика виетнамка пееше баладите на Жан Брел, натежали от меланхолия и безнадеждна мъка. В устата й тъгата на Врел звучеше като стенание на ранен по време на бой. Това несъмнено създаваше особено настроение в залата с майсторски монтирано скрито осветление.

— Знаеш какво имам предвид — поклати глава Гиай. — Искам винаги да сме заедно…

Акомпанимент на певицата правеха китарист и млад мъж зад пулта на електронен синтезатор, който на моменти звучеше внушително като орган. В главата на Майк нахлуха спомени за Жана Д’Арк — любимата историческа личност на баща му. Апокрифни или не, неговите разкази останаха завинаги в съзнанието на младия Майк, тъй като до голяма степен изразяваха мирогледа му: за Джони Леонфорте религията представляваше дълга кохорта от рицари светци, борещи се за свята кауза.

— Тогава зарязвам всичко и тръгвам с теб — погледна го в очите Гиай и дръпна от пурата си. — Ето това искам!

Майк дълго гледа красивите тъмни очи срещу себе си.

— Добре — кимна най-сетне той.

Сочните устни се усмихнаха, пропускайки по-голямо количество синкав дим.

Този ресторант пресъздаваше едно към едно луксозните заведения на Токио — ярък пример за промяната и новото благоденствие на Сайгон. Стените бяха покрити със златисти тапети, подът от червен мрамор отразяваше тъмносиньото сияние на куполовидния таван. По масите горяха свещи и това засилваше чувството на посетителите, че се намират в храм. На една от стените беше окачена огромна виетнамска маска, яркочервеният лак странно проблясваше под синкавата светлина на прожекторите. Безупречно облечените келнери бяха под разпореждането на Хонико — блестяща блондинка с гол гръб и дълга до глезените пола от естествена коприна, която владееше до съвършенство както френски, така и японски. Разбира се, говореше и виетнамски, авторитетът й сред персонала беше абсолютен. В този час на нощта тя обикновено посрещаше клиентите си край вратата, впечатляваше ги с искрената си любезност, а после ги повеждаше към предварително запазените маси, върху които топло проблясваха свещите. Но днес се беше оттеглила зад бронзовия барплот и гледаше певицата с присвити очи.

На практика нямаше какво друго да прави, тъй като, освен двойката в далечния ъгъл, заведението беше празно. Зад гърба й се намираше вратата за залата на втория етаж — заключена и с дръпнати завеси. Отвъд широките панорамни стъкла на терасата блестяха хилядите разноцветни светлини на Ропонги.

Край масата изникна келнер с вглъбено като на доктор лице. Майк го изчака да сервира пържените рибки и огромните тигрови скариди с пикантен сос, после грабна вилицата. Гиай продължаваше да пуши.

— Питам се дали наистина мислиш това, което казваш — промълви тя.

Той започна да се храни с апетита на човек, който дълго е бил лишен от добра храна. Гиай безмълвно го наблюдаваше, дългите й нокти, лакирани в цвета на тапетите, тихо пощракваха. Като бръмбари, които се блъскат в стъкло…

— Не си ли гладна? — попита с пълна уста Майк. От тона му личеше, че пет пари не дава за апетита й. — Лично аз умирам от глад!

— Познавам добре апетитите ти — кимна тя, наблюдавайки го невинно като ангел. Или може би като дявол… Срещу нея седеше мъж с грубо, обветрено лице, върху което доминираше издължен римски нос. В сивите му очи проблясваха странни оранжеви точици и това му придаваше свирепо изражение. Прошарената коса беше дълга, край скулите тъмнееше добре поддържана къса брада. Лице на човек, който е роден да заповядва. Лице на човек с радикални възгледи и мрачни тайни, с непоклатим мироглед…

— Къде е? — тихо попита тя. — Искам да ми го покажеш…

Той очевидно знаеше за какво става въпрос.

— Откъде знаеш, че е у мен?

Главата на едра скарида изчезна между здравите му зъби.

— Познавам те — усмихна се тя и извади нова пура.

Той се протегна и я издърпа от пръстите й. Тя стреснато го погледна, раменете й едва забележимо потръпнаха. После въздъхна и покорно хвана вилицата. Хранеше се без апетит, механично. Жалко, въздъхна в себе си Майк. Дори за миг не мога да зърна прекрасните й зъби, равни и бели като бисери.

Страшно много му се искаше да ги види. Ръката му се появи над масата, стиснала дръжката на остър нож с пружина. Светлината на свещите заигра по дългото острие.

Гиай замръзна с вилица в ръка, ноздрите, й се разшириха като на хищник, усетил близостта на плячката си.

— Това ли е? — ненужно попита тя. Знаеше, че е точно това. Странно, много странно оръжие. Бронзова ръкохватка във формата на лотос предпазваше юмрука, от долната част стърчеше вертикална, извита като дъга стоманена шина, която се сливаше с дръжката. Двуострата повърхностна дългото острие зловещо проблясваше между пръстите му.

— Почистен е безупречно — промърмори Майк и острието леко помръдна. — Потопих го в бутилка „Лато Талбо“, реколта 1970-а, любимото му вино… Добре съм направил, нали?

По тялото й пробяга тръпка, раменете й леко помръднаха. Но на лицето й нямаше отвращение. Напротив — очите й възбудено проблеснаха, устните се разтвориха още малко.

— Да — тихо отвърна тя, макар въпросът му да й беше непонятен. — Снощи отворихме една бутилка от това вино. Той отпразнува петата ни годишнина, като пое първата глътка направо от пъпа ми. Лежах на килима и правех огромни усилия да не повърна. Вкопчих пръсти в косите му. Той мислеше, че това е изблик на страст… Но през цялото време си мислех за… — очите й най-накрая напуснаха блестящото острие и се спряха върху лицето на Майк. В тях проблесна онази шокираща интимност, която може да се види само по време на секс. — Мислех си, че мачкам не косите, а сърцето му!

— Беше гадно копеле — кимна Майк. — Опита се да ме прекара в оная сделка с „Транс нет“… Мислеше, че може да се скрие зад всичките си адвокати и бодигардове. Но не знаеше простата истина, че те или са ми задължени, или просто изпитват ужас от мен… Предадоха го без колебание, бих казал — дори с удоволствие и злорадство… — раменете му леко се повдигнаха. — Но така е в Сайгон, работа се върши с връзки и пари. Нямаш ли ги — загубен си… — Юмрукът му светкавично се извъртя, ножът тресна върху плота на масата. Никой от персонала не извърна глава. — За да получиш това, което искаш, трябва да пролееш малко кръв… Нали така, Гиай? Това е Азия. Животът струва по-малко от кило ориз, така сте закърмени…

Очите на Гиай не се отделяха от блестящата кама, сякаш беше готова за скок пепелянка. От изражението й не можеше да се разбере дали мрази, или боготвори смъртоносното оръжие. Страните й поруменяха, над горната й устна се появиха ситни капчици пот.

— Уби го със собствените си ръце, нали?

— Не, Гиай. Ти го уби!

— Аз? Нищо подобно!

— Най-странното е, че си вярваш промърмори Майк, след като дълго я гледа. — Но истината е друга: ти просто отваряш крака и се изключваш. Оставяш секса да командва — сякаш разполага със свой отделен разум. Така изпитваш чувството, че не си отговорна за решенията, които се вземат… Решения за живота и смъртта…

— Не понасям гледката на смъртта! — дрезгаво прошепна Гиай. Очите й бавно се оттеглиха от лицето му и се заковаха, в някаква точка над рамото му. Майк прекрасно знаеше какво вижда там: своето минало. — Откакто открих мама на пода в спалнята… Кръвта… — пое въздух с остро свистене, после забързано продължи: — Страшно много кръв! А червата й бяха пръснати из цялата стая, като отровни змии… — Очите й отново се фокусираха на лицето му, изражението им беше обвинително. Ти знаеш всичко това… Знаеш го! Но продължаваш да ме съдиш според собствените си стандарти!

Той се приведе над масата, оранжевите точици в очите му възбудено проблеснаха:

— Само това мога, Гиай. Не влагам нищо лично, повярвай ми! — Набоде една скарида с вилицата си и тръсна глава. — А сега яж, защото всичко изстива…

Гиай се подчини, този път с малко по-голяма охота. И той получи възможност да зърне бисерните зъби, проблясващи като светкавици зад сочните червени устни. В известен смисъл съжаляваше за смъртта на съпруга й. С нея изгуби и удоволствието да притежава жена, която принадлежи на друг мъж. Спомни си как я облада по време на някакво парти. Просто я награби в кухнята, вдигна полата й, стисна с длани подскачащите й гърди и проникна дълбоко в нея. Слушаше учестеното й дишане, членът му беше твърд като скала. А през цялото време тъпият й мъж се наливаше с вино оттатък стената и правеше още по-тъпите си сделки! Имаше нещо особено възбуждащо в чукането на жена, чийто съпруг се беше опитал да го измами. Особено пък на негов терен… Но всичко това вече го няма… Жалко! Ала времето на действието така или иначе е настъпило, въздъхна в себе си Майк. Заради Никълъс Линеър, който успя да проникне в Плаващия град…

Плаващият град беше град-държава, скрит дълбоко в джунглата на Виетнам. Оттам Майк и Рок направляваха огромната си мрежа за трафик на наркотици и оръжие, най-голямата в света. Но Плаващият град вече е само спомен, пометен от ядрена експлозия. Благодарение на онзи тип Линеър. На практика нещата се бяха подредили добре за Майк, който отдавна беше замислил да се оттегли. Линеър проникна в Плаващия град точно навреме и вероятно би очистил и него, но тогава избухна експерименталният ядрен заряд, известен с името „Факел“.

Именно в Плаващия град Майк и Никълъс се сблъскаха очи в очи. И Майк почти изпадна в шок. Сякаш виждаше една оживяла легенда — стария полковник Линеър да се надига от гроба. Сякаш виждате скритата половина на собствената си същност, своя брат близнак…

Защото между бащите им беше съществувала толкова здрава връзка, че тя неминуемо се прехвърляше и върху синовете. Никълъс все още не подозираше за нея, а Майк напразно се беше опитвал да докаже, че подобно нещо не съществува. Дълго и упорито, в продължение на месеци… После се отказа и единствената му грижа беше Никълъс да научи за нея, когато на него му е удобно и нито минута по-рано.

Проучва сина на полковник Линеър с години, накрая вече го познаваше далеч по-добре дори от най-близките си любовници. Но когато се срещнаха очи в очи сред пламъците на Плаващия град, илюзиите му се пръснаха като сапунен мехур. Никълъс Линеър от плът и кръв се оказа далеч по-впечатляващ от представата, която си беше изградил за него Майк. Потънал в погледа на ясните му като планинско езеро кафяви очи, Майк усети как косъмчетата на врата му настръхват. Едва в онзи миг разбра, че съдбата му е преплетена завинаги със съдбата на този мъж.

Защото Никълъс Линеър се оказа противникът, за който беше мечтал цял живот. По тази причина му даде възможност да избяга от бамбуковата клетка, в която го беше затворил Рок. Знаеше, че в решителната битка ще трябва да използва цялото си умение срещу могъщото Тао-тао на Никълъс — умението да използва силата на древната психонекромансия. Майк видя с очите си какво може Никълъс. Видя с каква лекота се справи с охраната и уби Рок — човека, страшилище за всички опиумни крале в Златния триъгълник.

Още помнеше паническото си бягство от Плаващия град с раздрънкания камион, в чиято каросерия се метна и Никълъс. Дали усети, че зад волана е той, Майк? Все още виждаше в огледалцето как раненият Рок се надига от земята и насочва „Факел“ по посока на Никълъс, а той използва студената стомана на Тао-тао, за да отклони ракетата към небето.

Малко след това Никълъс скочи от камиона. Направи го точно когато бяха на моста над дълбока стотици метри пропаст, в дъното на която се пенеше пълноводен планински поток. Естествено, той не можеше да знае, че Майк е блиндирал кабината с дебел слой олово, нито пък, че са извън обсега на ядрената експлозия, която унищожава всичко в периметър от няколко градски квартала. Плаващият град бе изпепелен, но Майк остана невредим. Надяваше се, че и Никълъс е успял да се спаси. Защото бяха квит: Майк му помогна да се измъкне от бамбуковата клетка на Рок, Никълъс на свой ред го спаси от ядрения заряд, изстрелян от лудия му съдружник.

Срещата им се отложи за неопределено време в бъдещето. Но Майк си даваше сметка, че всичките му действия от онзи момент нататък се подчиняваха единствено на очакването на този ден. Това го накара да се появи в Токио; това, грубо казано, беше и причината да бъде с Гиай Къртц в този момент.

— Извинявай — промърмори той и стана от масата. Обърна се малко преди да хлътне в тоалетната. Гиай се беше заела с тигровите скариди, изящните й пръсти действаха по-добре от пръчици за хранене. Изчака я да отвори поредната черупка с дългите си, безупречно поддържани нокти, после прекоси къс коридор и хлътна в тоалетната. Облекчи се, провери всички кабинки и едва тогава извади мобифона си.

— Време е — късо продума той, когато се върна на масата.

— Не искаш ли десерт? — огромните очи, които го плениха преди петнадесет месеца на някакъв прием в Сайгон, внимателно се взряха в лицето му. Тези приеми са голяма скука, особено ако не познаваш подходящите хора. Но Майк ги знаеше всичките. Информация за нея получи от японския консул, очите му вече я отделяха от тълпата. Мъжът й се оказа червендалест и русоляв арийски бизнесмен от Кьолн. Арогантен и едновременно с това ограничен, той беше от онези противни европейци, които си въобразяват, че знаят всичко за Азия. Интересуваше го бизнесът и нищо друго. Майк остана с впечатлението, че и окото му нямаше да мигне, ако начука жена му направо там, върху персийския килим под краката му. Всъщност го направи почти там. В тоалетната стаичка с кристален полилей, чиито висулки тихо звъннаха при влизането й…

— По-късно — промърмори в отговор на въпроса й той. Стана, подаде й ръка и махна за сбогом на Хонико, момичето с дългата копринена пола. Същото би сторил и с певицата, но тя се беше скрила в гримьорната.

— Къде отиваме?

— У дома, в Хоан Кием.

— В моята вила? — спря се Гиай. — Но аз цял ден не съм стъпвала там!

Той знаеше какво иска да каже.

— Не се безпокой — побутна я към изхода Майк. — Той вече не е там… — На лицето му се появи усмивка. — И кръвта отдавна е почистена.

— Къде е тогава?

— Няма смисъл да ти обяснявам, защото не е приятно — отвърна той.

След миг вече бяха на тротоара, потънали в шумната тълпа от туристи, изпълнила Ропонги. Сред тях преобладаваха скинари и хипита, от които направо му се повдигаше. Бръснати татуирани глави, изподупчени ръце, метални халки в носове, езици, клепачи… Истински кошмар! Отпадъците на човешкия род. „Работните добичета трудно понасят удоволствието да си почиват“, казваше Фридрих Ницше. Може би затова толкова много се възхищавам на японците, рече си Майк. Но я ги виж тези — безформени, гротескни фигури, които се лутат в мрака на нощта…

Измитите от дъжда улици излъчваха особената хормонална жизненост на безгрижната младост. По тротоарите бавно се влачеха тълпи хора, пред светофарите наставаше задръстване. Въздухът тежеше от дизелови изпарения, придаващи особено сияние на неоновите реклами. Витрините показваха последните вдъхновения на модни дизайнери, голяма част от тях сякаш изобщо не бяха предназначени за човешкото тяло…

Спряха едно свободно такси, което бавно пълзеше по платното. Вилата на Гиай се намираше в Асакуза — квартала на храмовете. Името Хоан Кием — „Извита сабя“, й отиваше, самата постройка беше от бетон и дърво, обединени от идеите на опитен архитект, и доста по-просторна от обикновените къщи в Токио. Нощем стаите се осветяваха от бронзови лампиони, а през деня — от слънцето, което проникваше през жалузите на прозорците. От тях се разкриваше великолепна гледка към футуристичните форми на небостъргача „Златен пламък“, построен от известния архитект Филип Старк.

Гиай се поколеба с ключ в ръка.

— Казах ти, че го няма — изръмжа Майк и пристъпи напред. Помъкна я след себе си в антрето, затръшна с крак входната врата. — Ела, ще ти покажа къде стана всичко…

— Не! — изпищя тя и почти успя да се освободи от желязната му хватка.

Той се изправи в средата на доскорошното владение на Родни Къртц, на лицето му се появи лукава усмивка.

— Нали ти поиска всичко това? — ръцете му описаха широк полукръг.

— Мръсник! — мрачно отвърна Гиай.

Майк пристъпи към барчето, покрито с огледала. Свали от рафта две тумбести чаши и щедро ги напълни с коняк „Наполеон“. Подаде й едната, чукна своята в нея и поклати глава:

— Не аз съм мръсникът, скъпа… Нима забрави, че тази роля играеше твоят съпруг Родни? — Отпи една глътка и замислено я погледна. Обичаше да я вижда в това състояние — нервна и малко несигурна. Състояние, което предизвикваше у повечето хора дори само с присъствието си.

— Господи! — въздъхна Гиай. — Обаждах ти се след толкова много нощи, в които той се гавреше с мен, биеше ме, изнасилваше ме!…

— И се връщаше за още — отбеляза той.

— Винаги съжаляваше. Плачеше и се молеше като разкаяно дете…

Майк скри отвращението си зад непроницаема маска, мислите му се насочиха към това, което предстоеше.

— А ти понасяше всичко…

— Не всичко! — тръсна глава тя и опразни чашата си на две големи, конвулсивни глътки. Очите й овлажняха. — Вече не! Радвам се, че е мъртъв!

— Тъй, тъй — промърмори Майк, отпи глътка коняк и го задържа в устата си. — Да сме живи и здрави, ние двамата с теб… — „Едно нещо не може да му се отрече на онзи гадняр Родни, помисли си той. Умееше да се наслаждава на живота…“ Остави чашата на масата и тръсна глава: — А сега в леглото!

Взе я в прегръдките си и усети как тялото й се сгорещява. Твърдо вярваше, че е един от онези избрани мъже, които, по думите на Ницше, са „родени да побеждават и съблазняват“. Отлично разбираше какво иска да каже с това неговият идол — мъж, когото съдбата е дарила със способността да контролира живота си, да го предизвиква и побеждава… Като Наполеон — един от любимците на Ницше.

Тялото й имаше вкус на горена захар. Той свали дрехите й и вдъхна сладкия аромат. Както обикновено, тя не носеше бельо. Гърдите й легнаха в дланите му, в гърлото й заклокочи възбудено стенание. Ръцете му се плъзнаха надолу и я повдигнаха за задните части, краката й се увиха около кръста му. Никой от двамата нямаше търпение за леглото. Деликатните пръсти, които допреди час сръчно белеха гигантските скариди, сега разкопчаха колана и изтикаха панталона му надолу. Пое го докрай в пламналата си женственост, очите й широко се разтвориха. После тазът й се раздвижи и влудяващо чувственият танц започна.

„Quidquid luce fruit, tenebris agit“, помисли Майк, докато зъбите му потъваха в свежата плът. „Онова, което започва на светло, продължава и в мрака.“ Една от любимите поговорки на Ницше, която харесваше и той. Просто защото отговаряше на всичко, което се случваше в живота му.

Притисна я грубо в стената. Точно тук, където беше нанесъл първия удар с камата. Арогантността беше напуснала лицето на Къртц, отстъпвайки място на недоверието и страха. О, колко беше приятно! Той — истинският супермен на Ницше, принуждава надменния ариец да падне на колене!

Започна да се задъхва. Не защото се умори, а заради образите, които се блъскаха в главата му. Гиай близна ухото му и се притисна в него. Тялото му работеше като могъща машина, умът му запя. Разбира се, че Къртц се е измъчвал, нали затова е биел жена си? „Стигаме до заключението, че безброй обгорели тела лежат в близост до слънцето, но не можем да ги видим“, пишеше Ницше. Едно от тях е принадлежало на Къртц. Женейки се за Гиай, той явно е пристъпил чертата. Арийският му дух не е успял да приеме разочарованието от смесената кръв, от безразборното прекрояване на расите. Но не е бил в състояние да я напусне. Затова е започнал да я бие и измъчва, наказвайки я за собствения си грях.

Гиай беше на ръба на оргазма. От устата й излитаха разпокъсани стенания, очите й се въртяха, тазът й полудя. Мускулите на бедрата й конвулсивно потръпваха. Той затвори очи и се остави да бъде отнесен от този шеметен ураган. Тя галеше потния му врат, от устата й продължаваха да излитат сподавени стенания.

Майк беше твърдо убеден, че моралът не е нищо друго, освен свян, наметнат с мантията на философските разсъждения. Това го нямаше в „Отвъд доброто и злото“, беше го научил от собствения си опит по време на Виетнамската война. Именно този опит караше думите на Ницше да кънтят в главата му по-силно от всякога. И мен ме разбират погрешно, като всички мъже победители, мислеше той. Какво е моралът, освен изкуствена преграда срещу страстта, жалък опит да бъде кастрирана опасността, с която човек живее постоянно?

— Да! — простена Гиай. — О, да!

Той притисна лекото й тяло към гърдите си. Тя потръпна и изхлипа, бедрата й около таза му конвулсивно потръпнаха. Майк сведе глава и заби зъбите си в меката плът. После още веднъж и още веднъж… Имаше чувството, че животът изтича между зъбите му, най-сетне освободен от мръсотията… Животът на Къртц…

Отвори очи и срещна блестящия поглед на Гиай.

— Сега вече съм свободна, нали?

Усещаше горещите й сокове по бедрата си, своите също…

— Стига ли ти?

— Не! — извика тя. — Не, не, не!

Разбира се. Това е част от играта им.

Побърза да втрие малко кокаин в зачервената кожа на главичката си още преди ерекцията му да изгуби своята сила. Усети познатото пощипване, после членът му изтръпна и стана безчувствен. Изпита усещането, че потъва в гъста мъгла, сред която мига фарът на сексуалното желание. Проникна дълбоко в нея и закрачи през стаята. Петите й ритмично почукваха в задните му части.

Винаги пламенна, този път Гиай буквално беше на ръба на побесняването. „Свободата“, за която спомена преди малко, на практика я правеше ненаситна. За пореден път Майк отправи благодарност към небето, позволило му да се възползва пълноценно от този трик с кокаина… Без него дори и той не би могъл да издържи.

Облада я зверски на масата в трапезарията на Къртц — едно блестящо полирано бижу от тайландско тиково дърво; предложи й мъчителен оргазъм върху бюрото на Къртц, размазвайки на пода безжичния телефон; направо я разкъса на персийския килим, а след това и в леглото на Къртц… За последен път Гиай си го получи под душа и точно когато мислеше, че всичко е приключило, той направи това, което отдавна си беше намислил: облада я отзад…

След всичките тези тежки упражнения Гиай пожела да заспи, но той не я остави на мира. Обясни, че кокаинът го прави напрегнат, драсна клечка кибрит под върха на пурата си и я накара да се облече. После, вместо да се пъхнат под копринените чаршафи на Къртц, те отново се озоваха навън, във влажната и блестяща с неонови светлини токийска нощ.

Беше повикал такси и то чакаше пред входа. Минаваше полунощ, разстоянието до промишления район Шибаура изминаха сравнително бързо. Майк каза на шофьора да спре, малко след като навлязоха в Кайгон-дьори. Плати, после тръгнаха пеша към „Мудра“ — един от многобройните клубове за еротични танци, които се бяха навъдили в този район в началото на 90-те.

Черният мерцедес се появи зад тях още преди да бяха изминали първата пресечка. Майк извърна глава точно навреме, за да види как колата се качва на тротоара и помита двойка пънкове с блестящи дрънкулки по дрехите, червено-черни коси, събрани в стил „Уди Кълвача“, и боядисани в черно устни.

— Какво има? — попита Гиай.

Пред тях имаше двама мотористи с фосфоресциращи якета и железни халки на носовете, които пиеха бира направо от бутилките, небрежно облегнати на шарени като папагали мотори „Сузуки“. Майк се втурна към тях и им извика нещо. Гиай остана да го чака на платното.

— Кретени! — изръмжа той и се обърна към нея. Очите му не изпускаха черния мерцедес, който беше разчистил пътя си и летеше към тях.

От устата му се откъсна нечленоразделен вик, Гиай се обърна. Очите й се разшириха от ужас. Бронята на мерцедеса се вряза в нея. Тялото й отхвръкна във въздуха, после се строполи на асфалта. Разнесе се зловещият пукот на прекъснати гръбначни прешлени, кръвта бликна като фонтан.

Мерцедесът изрева и полетя напред, едва тогава тълпата пред нощния клуб излезе от вцепенението си. Разнесоха се викове, хората, се втурнаха към пострадалата. Майк използва суматохата и се промъкна към дъното на улицата по следите на изчезналата кола. В далечината се разнесе познатият вой на полицейски сирени, който бързо се приближаваше.

Видя как мерцедесът свива наляво, в тясна уличка. Последва го тичешком. Краката му се движеха леко, дробовете му равномерно поемаха кислород. Свърна зад ъгъла точно навреме, за да види как черният мерцедес заковава на място и купето му се разклаща на подсилените амортисьори. Уличката беше пуста. Дори обичайните клюкари се бяха втурнали към мястото на произшествието. Една от задните врати се отвори, Майк ускори крачка. Сърцето му пееше. Какво беше казал Ницше? „Човек обича желанието си, а не обекта на това желание…“

В следващия миг вече беше в купето. Вратичката се затръшна, скоростите изскърцаха, гумите изсвириха. Майк се приведе напред и потупа шофьора по рамото:

— Отлична работа, Йоши!