Ханс Кристиан Андерсен
Албум без картини (33)

Тридесет и втора вечер

Ледена буря вилнееше над страната, облаци се носеха шеметно по небето и често скриваха месеца. Ала той не ме беше забравил и когато се появи за малко по-дълго, ми разказа следната история:

От моите безмълвни висоти гледах надолу към бягащите облаци, които като големи сенки летяха над Земята. През тях зърнах един затвор. Пред портите спря покрита кола, с която трябваше да отведат затворник. Лъчите ми се плъзнаха през решетките на прозорчето до стената на килията, върху която затворникът бе издълбал на раздяла няколко реда. Но това не бяха слова, а ноти — мелодия, разцъфнала в сърцето му през сетната нощ, която прекарваше на това място. Вратата се отвори, изведоха го и първият му поглед се отправи към мене. Помежду ни се стълпиха облаци, сякаш искаха да ни попречат да се гледаме лице в лице. Той се качи в колата, резето хлопна. Изплющя камшик и конете препуснаха през тъмната гора, в която лъчите ми не проникваха. Но аз продължих да гледам през зарешетеното прозорче и светлината ми озари последното му „сбогом“, мелодията, издълбана в зида. Където липсват думи, говорят звуците! Успях да разпозная само отделни ноти, повечето остана за мен непонятно. Погребален химн ли беше това или химн на радостта? Към смъртта ли летеше той или към обятията на своята любима? Не зная. Светлината на месеца не разбулва всички тайни на смъртните.

През безкрайния въздушен простор гледах надолу към бързащите облаци. Виждах големи сенки да се носят над Земята.