Ханс Кристиан Андерсен
Албум без картини (23)

Двадесет и втора вечер

Видях едно момиченце да плаче, подхвана месецът. Плачеше заради лошотията на света. За рождения си ден бе получило най-красивата кукла, тъй нежна и мила, че положително не бе създадена да понася зло. Но братята на момиченцето не ги бе грижа за това. Пораслите хлапаци хвърлиха хубавата кукла на най-високото дърво в градината и избягаха!

Малката естествено не можеше да достигне куклата с ръчичките си, още по-малко да я свали от дървото. Затова плачеше. Навярно и куклата плачеше. Във всеки случай протягаше длани от зелените клони, а личицето й изглеждаше много нещастно.

Да, това бе несретата на живота, за която мама толкова често приказваше! Сега и бедната кукла щеше да я изстрада. Смрачаваше се. Ами когато настъпеше дълбока нощ! Щеше ли да седи сам-самичка на дървото? Ужасно! Не, това малката нямаше да понесе.

— Ще остана с тебе — прошепна тя към куклата, макар да я обзе страх при тази мисъл.

Вече съзираше джуджета да се крият из храстите — имаха високи островърхи шапки, а по-нататък, из тъмните пътеки, танцуваха страшно големи призраци. Ах, господи, идваха все по-наблизо, вече протягаха ръце, сочеха с пръсти куклата и се кикотеха насмешливо.

Сърцето на малката туптеше. „Но нали — рече си тя, — щом нямаш грехове, не може да ти се случи нищо лошо?“ И се замисли. „Ах, господи, да! Присмях се на бедната патица с червения парцал на крака, понеже тъй смешно куцукаше. Толкова се смях, а е грях да се смееш на животните!“ И погледна нагоре към куклата.

— А ти смяла ли си се някога на животно? — попита тя.

И като че ли куклата поривисто заклати глава.