Ханс Кристиан Андерсен
Албум без картини (12)

Единадесета вечер

Видях сватбено празненство, заразказва месецът. Пееха се песни, вдигаха се наздравици, а трапезата бе красива и пищна. Късно след полунощ гостите се сбогуваха, а двете майки целунаха младоженците. Те останаха сами в своята озарена от лампа уютна стая. Завесите на прозореца бяха полупритворени.

— Слава богу, че си тръгнаха! — рече момъкът и целуна ръката и устните на своята невяста.

Тя се усмихна през сълзи и се притисна до гърдите му, трепереща като лотосов цвят в разлюляна вода. Зашепнаха си сладки, съкровени думи. Сетне той й пожела лека нощ, а тя пристъпи до прозореца и отдръпна завесите.

— Виж, колко хубаво свети месецът! — рече тя. — Колко е ведър и благ!

После духна лампата. В стаичката притъмня, само очите на момъка грееха като моите лъчи.

О, жени, целунете арфата на поета, щом запее за вълшебството на живота!