Ханс Кристиан Андерсен
Албум без картини (4)

Трета вечер

В тясната уличка, съвсем наблизо, зърнах една жена. Уличката е толкова тясна, че мога да пускам лъчите си по стените на къщите само за минута. Но в тази минута виждам достатъчно от живота тук, за да го опозная.

И така, зърнах една жена. Преди шестнадесет години тя бе още дете и си играеше на село в пасторската градинка. Розовите храсти бяха стари и вече не даваха цвят. Растяха покрай пътеката и протягаха клони нагоре към ябълковите дървета. Само тук-там се мяркаше по някоя роза на стъблото, макар и не тъй хубава, както подобава на царицата на цветята, но все пак с багра и аромат. Малката дъщеря на пастора ми се струваше много по-красива роза. Тя седеше на столчето под дивите храсти и целуваше куклата си по хлътналите картонени бузи.

Десет години по-късно я зърнах отново. Видях я в разкошна бална зала — тя бе прелестната булка на богат търговец. Зарадвах се на нейното щастие и я посещавах в тихите вечери. Ах, никой не помисля за зорките ми очи, за всевиждащия ми поглед! Моята роза също изкара филизи като розите в пасторската градинка. Но и всекидневието крие своите трагедии.

Днес видях последното действие на една от тях. Жената лежеше смъртно болна в тясната уличка, а грубият й хазаин, единствената й останала опора, дръпна безсърдечно завивката:

— Ставай! — кресна той. — Хлътналите ти бузи отблъскват мъжете. Начерви се! Изкарай пари, иначе ще те изхвърля на улицата! Побързай, чуваш ли!

— Смъртта разяжда гърдите ми — простена тя. — Моля те, остави ме на спокойствие!

Но той я измъкна от леглото, начерви бузите й, затъкна рози в косите й, сложи я да седне до прозореца, запали до нея свещ и излезе.

Не можех да откъсна очи от жената. Тя седеше неподвижно, отпуснала ръце в скута си. По едно време вятърът хласна прозореца и едно стъкло се разби на парчета. Ала жената не помръдна, завесата се извиваше около нея като пламък. Тя бе мъртва. От разтворения прозорец покойната сякаш мълвеше беззвучна проповед — моята розичка от пасторската градинка.