Ханс Кристиан Андерсен
Албум без картини (30)

Двадесет и девета вечер

Ще ти покажа още една картина от Швеция, рече месецът. Сред тъмни елови гори, до самите унили брегове на Роксен^[1], се издига старата манастирска църква Врета. Лъчите ми проникнаха през зарешетения прозорец на просторната гробница, където в каменни саркофази крале спяха сетния си сън. На стената над ковчезите се кипреше знакът на тяхното земно величие — кралската корона. Ала тя бе само от позлатено дърво и висеше на кука от зида. Червеи бяха прояли дървесината, а над короната паяк бе прострял мрежа и тя трепкаше чак до пода като скръбно знаме, не по-трайно от скръбта на хората. А те спяха тъй спокойно и безгрижно! Все още ги виждам пред очите си, съзирам помръкналата усмивка на устните им, която някога — в живота — бе възвестявала радост или страдание.

Когато параходът като вълшебна риба доплува през планините, понякога чужденец влиза в църквата, слиза в гробницата и пита за имената на кралете, които му се струват тъй нереални и далечни. После с усмивка разглежда червясалата корона и ако е благочестив, към усмивката му се примесва тъга. Спете леко, покойници! Месецът ще ви спомня. Нощем ще праща нежното си сияние във вашето безмълвно кралство и ще придава на ронещата се корона от позлатено дърво нов блясък.