Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Pojken med guldbyxorna, 1967 (Пълни авторски права)
- Превод отшведски
- Антоанета Приматарова-Милчева, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead(2011)
Издание:
Макс Лундгрен. Момчето със златните панталони
Редактор: Стоян Кайнаров
Редактор на издателството: Добринка Савова-Габровска
Художник: Борис Бранков
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Костадинка Апостолова
Коректор: Цветелина Нецова
ДИ „Отечество“, София, 1985
ДП „Балкан“, София, 1986
История
- —Добавяне
6
Наближавало обяд, слънцето припичало точно над главите на Матс и Токен и златните му отблясъци пет пари не давали за зеления мрак на морските дълбини.
— Как си, татко? — попитал Матс.
Токен чувствувал оловна тежест в ръцете и краката си и дишал запъхтяно. Не искал обаче да тревожи момчето.
— Криво-ляво — отвърнал той и в желанието си да се усмихне, изкривил устни като писия. — Почувствувам ли, че става напечено, обръщам шкембето нагоре.
Последния час зърнали четири-пет лодки, но макар да махали и викали, никой не ги забелязал.
— Хайде… хайде да си починем малко — предложил Токен.
Известно време почивали. Матс се взирал напрегнато към сушата.
— Ако… ако не успея… да се спася — подхванал Токен, — запомни, че…
— Разбира се, че ще се спасиш!
— Да… но… все пак… човек никога не знае… Оставям единствено… да… за жалост… някои… дългове. За разлика… от друг път… не ми идва наум… дори някакъв разумен… съвет… Само едно запомни… не е толкова просто… да правиш това… което искаш… затова никога не съди хората… Знаеш, че аз… аз… не винаги… съм бил… пример за подражание… но…
— Стига хленчове — прекъснал го Матс. — Какво е това там? Там, отсреща!
— Къде?
— Право пред нас! Наклони малко глава и ще видиш, че нещо проблясва. Това не е ли къща?
— Насред… Край, Матс, положението е ясно. Щом и миражи започнаха да ни се явяват, свършено е с нас! Та докъде бях стигнал? Да… Не винаги съм бил пример за подражание, но…
— Къща е — извикал Матс. — И то не само една. До нея виждам още три други.
Токен се вторачил. Насред морето, забулени леко от маранята, наистина се очертавали четири наколни дървени къщички!
— Сетих се какво е това — възкликнал Матс. — Колко пъти сме минавали покрай тях с лодката! Това са наколните плажни кабинки от началото на века.
— Могъщ си ти, могъщ си — прошепнал Токен, който вярвал в бога само в случай на крайна нужда и дори толкова близко до спасението не успял да изрече друго освен „могъщ си ти, могъщ си ти.“ — Пълен напред! — изкомандувал той и почувствувал как изведнъж оловото от ръцете и краката му се утаило на морското дъно. — Оттук нататък е лесно!
* * *
Двамата лежали на пода на дървената къщичка и гледали в тавана. Последната отсечка, която им изглеждала тъй кратка, се оказала най-трудна.
Вратата зеела широко отворена, но Токен зървал по нещичко от морето само в отделни мигове, защото лежал така, че почти през цялото време гледката оставала закрита от корема му. Матс обаче съзерцавал водната шир и си мислел: „Виж го ти него, морето, как тихичко и спокойно се плиска сега, а само преди половин час бе готово да ни отнеме живота“.
— Дотук добре — проговорил Токен, след като се посъвзел от умората. — Засега отървахме кожата, ето обаче нова опасност: след някой и друг час ще пукна от глад!
Матс се разсмял, като погледнал баща си.
— А на теб май разсъдъкът ти се върна — заключил Токен, след като на свой ред го изгледал.
— Че аз не съм го губил нито за миг.
— А какви бяха онези глупости, дето ми ги дрънкаше насред морето? Мелодии, златни панталони и… знам ли още какво?
— Най-добре да ти разкажа всичко — решил Матс. — Но първо ми отговори на два въпроса.
— Слушам?
— Добре. Ако видиш нещо, което не ти се вярва, и се запиташ дали не сънуваш наяве, обещаваш ли, че няма да скочиш във водата, нито да направиш друга глупост?
— Повече в морето не влизам — отсякъл без колебание Токен. — Някой ден може да се окъпя във ваната, но и това няма да е скоро!
— А обещаваш ли да мълчиш като гроб за това, което ще ти покажа? Докато си жив!
— Обещавам — измърморил Токен и почувствувал, че очите му се затварят от умора след дългото плуване.
— Обещай като хората! А не с прозявка!
— Имаш мъжката ми дума.
— Гледай тогава — казал Матс, пъхнал ръка в джоба си и извадил една банкнота от десет крони.
Токен хвърлил бегъл поглед на парите.
— Десет крони? Затова ли не искаше да си свалиш панталоните? Заради някакви си десет крони! И за такова нещо да рискуваш живота си! Познавах навремето един фотограф, страшен скъперник — захапваше всяко петаче от страх да не е фалшиво, докато накрая счупи златната коронка на единия си зъб, получи възпаление и после…
— Бръкни ти сега.
Токен се попривдигнал и пъхнал ръка в джоба на Матс. Вътре нямало нищо.
— Слушай, стига вече… не се занасяй със стария си… — и онемял.
Бръкнал сам в джоба си, Матс държал в ръка поредната банкнота. Редакторът на рубриката „За дома, за семейството“ Торкел Нилсон, наричан от приятелите си Токен, зяпнал при вида на парите.
— Ловко, няма що — проговорил той след известно време. — Явно не ти липсват занимания, докато аз се бъхтя в редакцията! Откъде си научил този фокус?
Но отговор не последвал. Наместо това Матс мълчаливо започнал да вади банкноти от джоба си и сръчно и старателно да ги реди на купчинки.
Токен седял със зяпнала уста. Някое от джуджетата на Дядо Мраз спокойно можело да влезе през нея, да я затвори след себе си и да се плъзне надолу към стомаха му като по пързалка, без с това да го учуди ни най-малко.
— Нали ти обясних, докато плувахме — казал Матс накрая, — всичко е много просто: аз съм момчето със златните панталони. Собственият ми живот едва ли струва много, но тези панталони са безценни — те могат да променят живота на хиляди хора!