Александра Рипли
Скарлет (83)

37.

„Отивам в полка си. Винаги ще те обичам. Твой Чарлс.“

Скарлет внимателно сгъна бележката и я пъхна под перлите в кутийката за бижута. Да можеше само…

Но в сърцето й нямаше място за друг. Рет го беше изпълнил. Рет, който й се присмиваше, надхитряше я, предизвикваше я, побеждаваше я, налагаше й се и я закриляше.

Слезе на закуска с тъмни кръгове под очите — отпечатък от безутешните ридания, изместили съня. Изглеждаше студена в яркозелената ленена рокля. Чувствуваше се като обвита в лед.

Налагаше се да се усмихва, да разговаря, да слуша и да се смее. Гостите бяха задължени да допринесат за успешното прекарване. Погледна седналите от двете страни на дългата маса. Усмихваха се, говореха, слушаха, смееха се. „Колцина — зачуди се тя — също носят в себе си рани? Колцина тук усещат, че душата им е мъртва, и са благодарни за това? Колко са смели хората!“

Кимна на лакея, който бе застанал до нея с поднос. По неин знак той отваряше сребърните капаци и предлагаше най-различни ястия. Скарлет пожела няколко парченца бекон и малко бъркани яйца.

— Да, домат на фурна — каза тя. — Не, нищо студено.

Шунка, пушена гъска, желирани яйца от пъдпъдък, говеждо с подправки, солена риба, желета, сладолед, плодове, сирене, хляб, пикантни подправки, конфитюри, сосове, вина, бира, сайдер, кафе — отказа всичко.

— Ще пия чай — реши тя.

Беше сигурна, че ще може да преглътне малко чай. После можеше да се върне в стаята. За щастие бяха поканени много гости, и то повечето за лов. Почти всички мъже щяха да излязат с пушките си. Обедът щеше да се сервира и в къщата, и някъде из гората, където се намираха ловците. Чаят също щеше да се поднесе и вътре, и навън. Всеки можеше да си избере развлечение. Преди вечеря не се налагаше да е на определено място в определено време. Беше получила в стаята си покана, на която пишеше, че ще я очакват в дневната след първия гонг за вечеря в осем без четвърт. Щяха да влязат в трапезарията точно в осем.

Скарлет посочи стола до една жена, с която не се бяха запознали. Лакеят остави чинията и малък поднос с прибори за чай. После задържа стола на Скарлет, разтърси салфетката, за да я разгъне, и я сложи върху коленете й. Скарлет кимна на жената.

— Добро утро — поздрави тя. — Казвам се Скарлет О’Хара.

Жената имаше прекрасна усмивка.

— Добро утро. Много се радвам да се запознаем. Братовчедка ми Луси Фейн разказваше, че се е запознала с вас у Барт Морланд. Парнел също бил там. Кажете ми, не намирате ли за прелестна противодържавна постъпка да признаеш, че подкрепяш закона за самоуправлението? Между другото, казвам се Мей Таплоу.

— Един мой братовчед твърди, че сигурно не бих подкрепяла самоуправлението, ако Парнел беше нисък и дебел и имаше брадавици — отвърна Скарлет и си наля чай. Мей Таплоу се разсмя.

В интерес на истината Скарлет знаеше, че дамата се нарича „лейди Мей Таплоу“. Баща й беше херцог, а съпругът й — син на виконт. Странно наистина, човек бързо свикваше с тези неща с времето и покрай гостуванията. И нещо още по-странно: едно провинциално момиче от Джорджия се бе научило да се изразява изискано. „Още малко, и ще почна да провличам думите съвсем като англичанка, та да знаят лакеите какво да ми сервират. Но то всъщност е все едно да кажеш на негрите, че искаш любеница, за да се сетят, че трябва да ти донесат диня.“

— Страхувам се, че братовчед ви ще е абсолютно прав, ако ме обвини в същото — призна Мей. — Загубих всякакъв интерес към наследството на трона, когато Бърти започна да дебелее.

Сега беше ред на Скарлет да си признае:

— Не зная кой е Бърти.

— Колко съм глупава! — възкликна Мей. — Разбира се, че не знаеш. Нали не ходиш на Лондонския сезон! Луси ми каза, че управляваш имението си сама. Намирам това за чудесно. Така мъжете, които не могат да се справят без управител, започват да изглеждат точно такива лигльовци, каквито наистина са поне половината от тях. Бърти е Уелският принц. Много е сладък наистина, толкова обича лудориите, но вече прекалява. Жена му, Александра, сигурно страшно ще ти допадне. Глуха е като пън, няма начин да й издадеш някаква тайна, освен ако не я напишеш, но е извънредно красива и също толкова мила.

Скарлет се засмя.

— Да знаеш само как се чувствувам, ще умреш от смях, Мей. У дома, когато бях още момиче, най-високопоставеният човек, за когото се разнасяха клюки, беше собственикът на новата железница. Всички се чудеха кога се е научил да носи обувки. Просто не ми се вярва, че сега бъбря за бъдещия английски крал.

— Луси ми каза, че ти страшно ще ми харесаш, и е абсолютно права. Обещай, че ще дойдеш у дома, ако решиш да посетиш Лондон. Е, и какво решихте за оня с железницата? Какви обувки носеше? Стягаха ли го? Сигурна съм, че Америка би ми допаднала.

Скарлет с изненада откри, че е изяла закуската си. Още беше гладна. Вдигна ръка и лакеят, който стоеше зад стола й, пристъпи напред.

— Извинявай, Мей, ще поискам допълнително — обясни тя. — Моля, малко индийски ориз с подправки и кафе с много сметана.

„Животът продължава. И то много хубав живот. Нали реших, че ще бъда щастлива — и сигурно съм. Просто трябва да помня това.“

Скарлет се усмихна на новата си приятелка.

— Собственикът на железницата беше истински кракър…

Мей изглеждаше озадачена.

— О, да! Ние наричаме „кракъри“ белите, които никога не носят обувки. То не е същото като бял бедняк…

Дъщерята на херцога беше очарована.

 

 

По време на вечерята заваля дъжд. Всички изтичаха навън, обзети от буйна радост. Невъзможното лято щеше скоро да свърши.

Скарлет тръгна към къщи по пладне. Беше прохладно, прашните дотогава храсти изглеждаха освежени. Не след дълго щеше да започне ловният сезон. „Голуейските блейзъри“! „Непременно ще ми трябват моите коне. Ще трябва да се погрижа да ги пратя предварително с влака. Най-добре ще е, предполагам, да ги натоваря в Трим, оттам до Дъблин и после до Голуей. Иначе трябва да се измине дългият път до Мълинджър, да починат и след това с влака до Голуей. Дали да натоваря и малко фураж? Трябва да се заинтересувам от конюшните. Утре ще пиша на Джон Греъм…“

Стигна до дома неусетно.

 

 

— Такава добра новина, Скарлет!

Никога не бе виждала Хариет толкова развълнувана. „Ами че тя е много по-хубавичка, отколкото си мислех. С подходящи дрехи…“

— Докато те нямаше, получих писмо от един братовчед от Англия. Нали ти казах, че му писах за късмета си и за твоята доброта? Та братовчед ми, казва се Реджиналд Парсънс, но всички в семейството му викат Реджи, е уредил Били да ходи в същото училище, в което учи синът му, искам да кажа синът на Реджи. Той се казва…

— Чакай малко, Хариет. За какво говориш? Мислех, че Били ще ходи на училище в Балихара.

— Естествено, че би ходил там, ако няма друг избор. Точно това писах на Реджи.

Скарлет стисна челюсти.

— Много бих искала да науча какво не е наред с тукашното училище.

— Няма нищо лошо, Скарлет. Хубаво ирландско селско училище. За Били искам нещо по-добро, нали разбираш.

— Не, не разбирам.

Скарлет беше готова да защитава училището и Балихара, ирландските училища, самата Ирландия до сетния си дъх. После се вгледа в нежното беззащитно лице на Хариет Кели. По него вече не се четеше мекота или слабост. Сивите очи на Хариет обикновено бяха замъглени от мечти, но сега изглеждаха стоманени. Беше готова да се пребори с всички и всичко заради сина си. Скарлет вече беше виждала подобно нещо — превръщане на агнето в лъв, когато Мелани Уилкс защитаваше онова, в което вярваше.

— Ами Кет? Тя ще се чувствува самотна без Били.

— Съжалявам, Скарлет, но трябва да мисля кое ще е най-доброто за Били.

Скарлет въздъхна.

— Искам да ти предложа нещо съвсем различно, Хариет. Двете с тебе знаем, че в Англия Били винаги ще бъде ирландец, син на ирландски коняр. В Америка обаче той може да стане такъв, какъвто поискаш…

 

 

В началото на септември Скарлет притискаше до себе си стоически притихналата Кет и двете махаха за довиждане на Били и майка му — корабът им тръгваше от пристанището Кингстаун за Америка. Били плачеше, а лицето на Хариет бе озарено от решителност и надежда. В погледа й се четеше замечтаност. Скарлет се надяваше поне част от мечтите й да се сбъднат. Беше писала на Ашли и чичо Хенри Хамилтън за Хариет. В писмото ги молеше да се погрижат за нея и да й помогнат да се настани и да намери работа като учителка. Беше сигурна, че поне това ще направят. Останалото зависеше от Хариет и обстоятелствата.

— Хайде да идем в зоологическата градина, котенце. Там има жирафи, лъвове, мечки и голям, много голям слон.

— Кет най-много обича лъвовете.

— Може да си промениш мнението, като видиш мечетата.

Останаха в Дъблин около седмица. Ходеха в зоологическата градина всеки ден, после хапваха кифли със сметана в кафене „Бюлис“, оттам отиваха на куклен театър и пиеха в „Шелбърн“ чай със сандвичи и кифли, сервирани на сребърни плата, разбита сметана в сребърни купички и еклери на сребърни подноси. Скарлет се убеди, че дъщеря й е неуморима и има храносмилателна система като от желязо.

 

 

Когато се върнаха в Балихара, Скарлет обяви, че кулата е лично владение на Кет и там може да се ходи само с покани. Кет измете изсъхналите паяжини и натрупаните от столетия боклуци. Скарлет носеше кофи вода от реката и двете търкаха стените и пода на стаята. Кет се смееше, плискаше водата и правеше сапунени мехури. Скарлет си спомни как я къпеше като бебе. Нямаше значение, че може би трябваше да чистят цяла седмица. Тя нямаше и нищо против липсата на каменните стъпала към горните етажи. Иначе Кет щеше да иска да измият цялата кула чак до върха.

Свършиха точно в деня, когато в нормална година би се празнувал краят на жътвата. Кълъм я бе посъветвал да не се опитва да прави тържество, понеже нямало какво да се празнува. Помогна й да разпределят чувалите с брашно, сол, захар, картофи и зеле, изпратени в града на коли с широки платформи от всички търговци, които Скарлет бе успяла да издири.

— Даже едно „благодаря“ не казаха — горчиво отбеляза тя, след като това мъчение свърши. — А и да са го казали, не са го мислели. Поне един да се беше сетил, че и аз пострадах от сушата. Моето жито и моята трева пострадаха не по-малко от техните, изгубих всички наеми и все пак купих храна за всички.

Не можеше обаче да изрази с думи най-тежката обида. Земята, земята на О’Хара се бе обърнала срещу нея, както и хората, нейните хора от Балихара.

Хвърли цялата си енергия в кулата на Кет. Когато ремонтираха къщата, не беше надничала дори през прозорците, а сега прекарваше часове наред и обикаляше из стаите и в строга проверка на мебелите, на всяка покривка, одеяло, юрган или възглавница — избираше само най-доброто. Кет каза последната дума. Прегледа избраното от майка си и си хареса постелка за баня на ярки цветя, три шарени юргана и една севърска ваза. Искаше вазата, за да държи в нея четките си за рисуване. Постелката и юрганите бяха сложени в една дълбока просторна ниша и масивната каменна стена на кулата. За спане, както обясни Кет. После упорито започна да пренася от къщата в кулата любимите си книжки с картинки, кутията с боите, колекцията от дървесни листа и кутийката, пълна с изсъхнали трохи от сладкиши, която обичаше най-много. Смяташе да примамва в стаята си птици и животни и да ги рисува по стените.

Скарлет слушаше плановете на Кет и наблюдаваше усилените й приготовления. Гордееше се с решителността на дъщеря си да изгради свой свят, който би й доставил удоволствие дори без присъствието на Били. „Мога да се поуча от това четиригодишно дете“ — помисли тъжно тя. На празника Вси светии отпразнуваха рождения ден на Кет тъй, както самата тя бе поискала. Имаше четири тортички с по четири свещички всяка. Едната изядоха сами, седнали на чистия под в кулата, новата обител на Кет. Втората занесоха на Грейн и хапнаха с нея. После се върнаха вкъщи и оставиха другите две за птиците и животните.

На следващия ден Кет въодушевено обяви, че не била останала нито една трошичка, но не покани майка си да види. Кулата вече бе изцяло нейна.

 

 

Както всички в Ирландия през онази есен, Скарлет четеше вестниците с тревога, която премина в гняв. Тревогата й се дължеше на статиите за големия брой прогонени арендатори. Според нея усилията на фермерите да си отмъстят бяха съвсем нормални. Да се нахвърлиш върху управителя или полицаите с голи юмруци или вила й се струваше естествена човешка реакция и жалко, че не можеше да спре принудителните изгонвания. Изполичарите не бяха виновни, че реколтата е лоша и не са получили никакви пари от продажба на зърно. Знаеше това от собствен опит.

Когато ходеше при познатите си на лов, разговорите се въртяха все около тази тема, но земевладелците проявяваха много по-малко търпимост от Скарлет. Тревожеше ги съпротивата, оказвана от фермерите.

— Какво очакват, по дяволите? Ако не си плащат наемите, не могат да запазят къщите си. Те го знаят, винаги е било така. Въстание — ето какво подготвят тези проклетници…

Но Скарлет започна да реагира също като съседите земевладелци, когато се появиха разбойниците. През лятото имаше само отделни прояви. Ала сега разбойниците бяха по-организирани и по-жестоки. Не минаваше вечер, без да опожарят някой хамбар или плевня. Убиваха крави, овце и прасета, на магаретата и конете чупеха краката или прерязваха сухожилията. Разбиваха витрините и хвърляха в магазините тор или горящи факли. С наближаването на зимата зачестиха нападенията от засада срещу военни — английски войници или ирландски полицаи — и земевладелци в коли или на кон. Скарлет вече се движеше из околността с двама коняри придружители.

Непрекъснато се тревожеше за Кет. Загубата на Били бе разстроила детето много по-малко, отколкото предполагаше. Кет изобщо не хленчеше и не се оплакваше. Непрекъснато бе погълната от някаква идея или игра, която сама бе измислила. Но тя беше едва на четири години и Скарлет се боеше от прекалената й независимост. Твърдо бе решила да не прекалява с опекунството, но вече й се искаше Кет да не е толкова подвижна, самостоятелна и безстрашна. Дъщеря й обикаляше конюшните, плевните, килерите, краварника, градините и навесите. Ходеше из горите и полята съвсем свободно, като дивите животни, а в къщата имаше безкрайни възможности да играе по залите, които се поддържаха чисти, но не се използуваха, на таваните, пълни със сандъци и куфари, в мазетата с лавици за вина и продукти, стаите за прислугата с шкафове за сребърните прибори, килерите за млякото, маслото, сиренето и леда, в гладачниците, пералните, шивачниците, дърводелските работилници, бояджийниците и помещенията за безбройните други дейности по поддържането на Големия дом.

Нямаше никакъв смисъл да търси Кет. Детето можеше да е навсякъде. Винаги се връщаше у дома в часовете за хранене и къпане. Скарлет не можеше да си представи как Кет познава времето, но дъщеря й никога не закъсняваше.

Всеки ден след закуска двете яздеха. Скарлет се страхуваше да излизат по пътищата заради разбойниците, но не искаше да разваля интимността на разходките с придружители, затова препускаха по пътеката, която бе използувала първия път — покрай кулата, през брода и после към къщата на Даниъл. „На Пигийн О’Хара може да не й е приятно — помисли тя, но ще трябва да ни изтърпи двете с Кет, ако иска да продължавам да плащам наема на Шеймъс.“ Искаше й се най-малкият син на Даниъл, Тимоти, да си намери по-бързо булка. Така щеше да получи малката къщичка и присъствието на момичето щеше да се отрази благоприятно на Пигийн. На Скарлет й липсваше непринуденост в семейството, преди Шеймъс да се ожени.

 

 

Всеки път, когато тръгваше на гости, Скарлет питаше Кет дали има нещо против да я остави. Мургавото челце се мръщеше от почуда над ясните зелени очи.

— Защо хората имат нещо против? — питаше тя.

Това успокояваше Скарлет. През декември обясни на Кет, че ще отсъствува по-дълго, защото ще пътува надалече с влак. Отговорът на Кет беше все същият.

Скарлет тръгна за дългоочаквания лов на „Голуейските блейзъри“ във вторник. Искаше й се да има един ден почивка за себе си и за конете преди лова в четвъртък. Не беше уморена, напротив — прекалено възбудена, та не я свърташе. Но нямаше намерение да разчита на случайността. Трябваше да се представи по-добре от всякога. Ако успееше в четвъртък, щеше да остане и за събота и неделя. Успехът й в четвъртък щеше да е достатъчен.

 

 

В края на първия ден от лова Джон Греъм й връчи спечелената лапичка със засъхнала по нея крив. Тя прие трофея с изискан реверанс.

— Благодаря ви, Ваше превъзходителство.

Всички изръкопляскаха.

Ръкоплясканията се засилиха, когато двама лакеи внесоха огромен поднос с димящ пай.

— Разказах на всички за облога с вас, мисис О’Хара — каза Греъм, — и решихме да ви приготвим малка шега. Това е пай с кайма от гарги. Аз пръв ще преглътна една хапка. Ще ме последват останалите ловци. Очаквах да го изядете сама.

Скарлет се обърна към него с най-милата си усмивка:

— Ще ви го посоля, сър.

 

 

За пръв път забеляза мъжа с ястребовия профил и черния кон в петък, когато той направи невероятен скок пред нея и тя рязко дръпна юздите, като едва не падна от седлото. Мъжът яздеше с такова арогантно безстрашие, пред което собствената й безразсъдност изглеждаше истинска смиреност.

После на закуската, поднесена на ловците, хората се струпаха около него и оживено заговориха, но той не каза почти нищо. Беше много висок, с остри черти и синьо-черна коса.

— Кой е този висок мъж с отегченото изражение? — попита Скарлет една позната.

— Господи! — въодушевено извика жената. — Нали е толкова пленителен, че не се поддава на описание?

Тя въздъхна щастливо.

— Всички разправят, че е най-лошият човек във Великобритания. Казва се Фентън.

— А малкото му име?

— Просто Фентън. Граф Фентън.

— Искаш да кажеш, че няма собствено име?

Никога нямаше да свикне с бъркотията в английските благороднически титли. Не виждаше никакъв смисъл в тях.

Събеседничката й се усмихна. На Скарлет се стори, че усмивката е високомерна, и се ядоса. Но жената бързо я обезоръжи.

— Нали е много глупаво? — каза тя. — Малкото му име е Люк, фамилното не зная. За мене той е лорд Фентън. Никой от моите приятели не е толкова високопоставен, че да го нарича иначе освен „милорд“, „лорд Фентън“ или „Фентън“.

Жената пак въздъхна.

— Ужасно важна личност. И е неудържимо привлекателен.

Скарлет не направи никаква бележка гласно. Но си помисли, че трябва да постави този Фентън на мястото му.

На връщане от съботния лов Фентън яздеше до Скарлет. Тя се радваше, че е взела Полумесец — така очите им бяха почти на еднаква височина.

— Добро утро — каза Фентън и докосна ръба на цилиндъра си. — Разбрах, че сме съседи, мисис О’Хара. Бих искал да ви посетя и да изкажа почитанията си, с ваше позволение.

— Ще ми бъде много приятно. Къде живеете?

Фентън повдигна гъстите си черни вежди.

— Не знаете ли? Аз съм от другата страна на Бойн, Адамстаун.

Скарлет се зарадва, че не й беше известно. Очевидно той смяташе, че всички знаят. Каква самоувереност!

— Добре познавам Адамстаун — каза тя. — Имам няколко братовчеди О’Хара, които са ваши арендатори.

— Така ли? Никога не съм знаел имената на арендаторите — каза той с усмивка, която разкри ослепително бели зъби. — Американската откровеност за скромния ви произход ви прави много очарователна. За нея се говореше дори в Лондон — виждате, че добре ви представя.

Той докосна периферията на шапката си и се отдалечи.

„Какво нахалство! И невъзпитание — дори не каза името си. Сякаш беше сигурен, че съм се заинтересувала. О, по-добре да не бях питала!“

Когато се върна у дома, Скарлет каза на мисис Фиц да нареди на иконома при първите две обаждания на граф Фентън да обясни, че отсъствува.

После я погълна украсата на къщата за Коледа. Реши, че този път елхата трябва да е много по-голяма.

Отвори колета от Атланта веднага щом й го донесоха. Хариет Кели й бе пратила малко царевично брашно, Бог да я благослови. „Сигурно говоря колко ми липсва царевичният хляб повече, отколкото забелязвам. Подарък за Кет от Били. Ще й го дам, като дойде вкъщи за чай. А, ето и хубаво дебело писмо.“ Скарлет се настани удобно с кана кафе до себе си и зачете. Писмата на Хариет винаги бяха пълни с изненади.

Първото, което бе написала след пристигането си в Атланта, съдържаше покрай осемте гъсто изписани страници с безкрайни благодарности и невероятната история, че Индия Уилкс имала сериозен обожател — чист янки, новият свещеник в методистката църква. Идеята страшно допадна на Скарлет. Индия Уилкс — олицетворението на благородната кауза на Конфедерацията. Стига обаче да се появи някой янки в бричове, който да й обърне внимание, тя тутакси е готова да забрави, че изобщо е имало война.

Скарлет набързо прехвърли страниците, посветени на постиженията на Били. Ако Кет проявеше интерес, щеше да й ги прочете на глас. Накрая намери онова, което търсеше. Ашли бе направил предложение за женитба на Хариет.

„Нали точно това исках? Глупаво е да изпитвам и най-малката ревност. Кога е сватбата? Ще пратя разкошен подарък. О, за бога, Леля Пити не можела да живее сама в къщата с Ашли след женитбата на Индия, защото било неприлично. Просто не мога да повярвам. Всъщност не. Леля Пити е точно такава — тази стара мома и на сто години ще умре от вълнение как ще я гледат хората, ако живее със самотен мъж. Добре поне, че това ще ускори брака на Хариет. Предложението не е било най-страстната изповед на света, но Хариет ще го доукраси с дантели и рози във въображението си. Колко жалко, че сватбата е през февруари. Бих се изкушила да замина, но не чак дотолкова, че да изпусна Дворцовия сезон. Просто не ми се вярва, че някога Атланта ми се струваше голям град. Ще видя дали Кет ще поиска да дойде с мен в Дъблин след Нова година. Мисис Симс каза, че пробите ще отнемат само няколко часа сутрин. Какво ли става с клетите животни от зоологическата градина през зимата?“

— Има ли още една чаша, мисис О’Хара? Доста измръзнах, докато яздих дотук.

Скарлет зяпна от изненада при вида на граф Фентън. „О, Боже, сигурно изглеждам ужасно, сутринта даже не се сресах както трябва.“

— Наредих на иконома да казва, че ме няма у дома — избъбри тя.

Фентън се усмихна.

— Влязох отзад. Мога ли да седна?

— Учудвам се, че чакате разрешение. Моля. Но първо позвънете. Тук има само една чаша — не смятах, че ще приемам посетители.

Фентън дръпна шнура на звънеца и седна близо до нея.

— Ще използувам вашата чаша, ако нямате нищо против. Докато донесат друга, ще мине цяла седмица.

— Хайде де! Разбира се, че имам нещо против — възпротиви се Скарлет и избухна в смях. — Не съм казвала „хайде де“ от двайсет години. Учудвам се, че не ви се и изплезих. Много дразните хората, милорд.

— Люк.

— Скарлет.

— Мога ли да си налея кафе?

— Хайде де! Каната е празна…

Фентън не изглеждаше толкова застрашителен, когато се смееше така, както след последните думи на Скарлет.