Александра Рипли
Скарлет (8)

8.

Зимата наближаваше. С всеки изминат ден Скарлет ставаше все по-неспокойна. Джо Колтън беше изкопал ямата за избата на първата къща, но непрекъснатите дъждове не позволяваха да се излеят бетонените основи.

— Мистър Уилкс ще подуши нещо нередно, ако започна да купувам дървен материал, преди да съм готов с кофража — разумно отбеляза той и Скарлет разбра, че е прав. Но от това досадата от забавянето не намаляваше.

Може би цялата идея за строежа беше погрешна. Ден след ден вестниците пишеха за все нови нещастия в деловия свят. В големите американски градове се организираше раздаване на безплатна супа и се появиха опашки за хляб, защото хиляди хора оставаха на улицата при фалита на все нови и нови фирми всяка седмица. Защо рискуваше парите си точно сега, когато времената бяха възможно най-неподходящи? Защо беше дала това глупаво обещание на Мели? Поне студеният дъжд да беше спрял…

Също и дните да не намаляваха. През деня можеше да се занимава с нещо, но мракът я затваряше сама в празната къща, където единствените й събеседници бяха нейните собствени мисли. Но на Скарлет не й се щеше да мисли, защото нямаше отговор на нито един въпрос. Как се беше забъркала в цялата тази каша? Никога не бе настройвала хората срещу себе си умишлено, защо толкова я мразеха? Защо Рет така дълго не се връщаше у дома? Какво можеше да предприеме, за да се оправят нещата? Сигурно имаше нещо, не можеше вечно да обикаля от стая в стая из голямата къща като грахово зърно, търкулнало се в празно корито.

Хубаво щеше да е Уейд и Ела да се бяха върнали у дома да й правят компания, но Сюелин й беше писала, че децата са под карантина, защото едно след друго се разболявали от шарка и минавали през продължителния мъчителен сърбеж.

Можеше също да се сдобри с Бартови и техните приятели. Нямаше значение, че бе нарекла Мейми „свиня“ — тя беше толкова дебелокожа. Една от причините, поради които Скарлет обичаше да е в компанията на тази „измет“, бе, че можеше да дава воля на грубия език, както й хрумне, а те винаги се влачеха при нея за още. „Не съм изпаднала чак дотам, слава богу. Няма да пълзя обратно при тях като знам сега колко са долни. Само да не мръкваше толкова рано и нощите да не бяха толкова дълги. Пък и не спя добре. Нещата ще се оправят, когато спре дъждът… когато свърши зимата… когато Рет се върне у дома…“

Най-сетне времето се изясни, дните станаха студени и слънчеви, с разкъсани мрежи от облаци високо в яркосиньото небе. Колтън изпомпа водата от изкопаната яма, а острият вятър изсуши червената джорджийска глина и я направи твърда като камък. После поръча бетон и дървен материал за кофража, който му трябваше за изливането на основите.

Скарлет радостно се отдаде на пазаруването на подаръци. Наближаваше Коледа. Купи кукли за Ела и за дъщерите на Сюелин. За по-малките момичета кукличките бяха бебета с меки телца, натъпкани с дървени стърготини, и с румени личица, ръчички и крачета от порцелан. Куклите на Сузи и Ела бяха почти еднакви — истински дами, с чудесни кожени куфарчета, пълни с красиви дрешки. Уейд я затрудни — Скарлет не знаеше с какво да го зарадва. После се сети за обещанието на Тони Фонтейн да го научи да върти на пръста си револвер с шест патрона и купи чифт револвери с неговите инициали, гравирани върху украсените със слонова кост дръжки. Сюелин беше лесна — копринена чантичка с мъниста, прекалено екстравагантна за провинцията, но вътре имаше златна двайсетдоларова монета, която пък беше подходяща навсякъде. Да се намери подарък за Уил се оказа невъзможно. Скарлет претърси навсякъде, накрая се предаде и му купи кожухче — същото като подареното миналата и още по-миналата година. „Важно е вниманието“ — реши тя.

Дълго се двоуми, преди да се откаже от мисълта да купи подарък за Бо. Нямаше да успее да заобиколи Индия, която щеше да го изпрати обратно неразопакован. „На Бо не му липсва нищо“ — помисли тя с горчивина. Сметката на Уилксови в нейния магазин набъбваше всяка седмица.

Купи златна табакера за Рет, но не събра смелост да му я изпрати. Вместо това взе за двете си лели в Чарлстън по-хубави подаръци от обикновено. Те можеха да я похвалят на майката на Рет колко е внимателна, а мисис Бътлър можеше да го сподели със сина си.

„Дали той ще ми прати подарък? Или ще ми го донесе? Може би ще се върне у дома за Коледа да спре хорските одумки.“

Възможността й се стори достатъчно реална, за да я въодушеви трескаво да украси дома си. След като цялата къща потъна в елхови клонки, зеленика и бръшлян, Скарлет отнесе останалите клонки в магазина.

— Винаги сме слагали лъскав гирлянд на витрината, мисис Бътлър. Няма нужда от нищо друго — отбеляза Уили Кършоу.

— Няма ти да ме учиш от какво има и от какво няма нужда! Казвам ти да украсиш с елхови клонки всички щандове и на входа да сложиш венец от зеленика. Хората ще усетят, че идва Коледа и ще похарчат повече пари за подаръци. Нямаме достатъчно малки подаръчета. Къде е онази голяма кутия с ветрилата от намаслена хартия?

— Казахте ми да ги махна. Казахте, че не трябва да хабим пространството по лавиците за джунджурии, когато хората търсят пирони и дъски за пране.

— Глупак, то беше тогава, а сега е друго. Донеси я.

— Ами, не съм съвсем сигурен къде я сложих. Беше много отдавна.

— Света Богородице! Иди да видиш какво иска онзи мъж. Сама ще я намеря.

Скарлет влетя в склада зад щанда. Беше се качила на стълбата и преглеждаше прашните купчини по горните лавици, когато дочу познатите гласове на мисис Мериуедър и дъщеря й Мейбъл.

— Ако не се лъжа, ти каза, че кракът ти няма да стъпи в магазина на Скарлет, майко.

— Шшт, продавачът може да те чуе. Търсихме навсякъде из града, но никъде няма нито едно парченце черно кадифе. А без него не мога да завърша костюма си. Някой да е чувал кралица Виктория да е носила цветна наметка?

Скарлет се намръщи. За какво говореха, за бога? Тихо слезе от стълбата, на пръсти доближи до стената и долепи ухо.

— Не, госпожо — прозвуча гласът на продавача. — Кадифето не се търси особено.

— Така си и мислех. Да вървим, Мейбъл.

— След като тъй или иначе сме дошли, може би ще мога да намеря пера за моя костюм на индианската принцеса Покахонтас — каза Мейбъл.

— Глупости! Хайде да вървим! Изобщо не трябваше да идваме тук. Ами ако някой ни е видял?

Стъпките на мисис Мериуедър бяха тежки, но бързи. Тя тръшна вратата зад себе си.

Скарлет пак се качи на стълбата. Цялото й коледно настроение изчезна. Някой организираше бал с маски, а тя не беше поканена. Съжали, че не остави Ашли да си счупи врата в гроба на Мелани! Намери кутията, която търсеше, и я хвърли на пода. Кутията се пръсна и от нея излетяха куп ярки ветрила.

— Сега ще ги събереш и ще ги изтупаш от праха едно по едно! — нареди тя. — Аз си отивам у дома.

Предпочиташе по-скоро да умре, отколкото да ревне пред своите служители.

На седалката в кабриолета бе захвърлен новият вестник. Още не го беше чела, погълната от подготовката на украсата. А сега вече не й се четеше особено, но поне можеше да скрие лицето си от любопитни погледи. Скарлет го разгъна, отвори на средната страница, където поместваха рубриката „Писма от Чарлстън“. Пишеше само за наскоро възстановения хиподрум „Вашингтон“ и за предстоящите състезания там през януари. Скарлет набързо прегледа възторжените им описания — тези състезания продължавали цели седмици преди войната — наред с обичайните твърдения, че в Чарлстън всичко е най-хубаво и най-изискано, както и предвижданията, че сегашните състезания по нищо няма да отстъпват на предишните, ако не ги и превъзхождат. Според съобщението във вестника в продължение на няколко седмици щели да ги съпровождат забави всеки ден и балове всяка вечер.

— И Рет Бътлър няма да пропусне нито едно развлечение — промърмори Скарлет и хвърли вестника на пода.

Погледът й попадна върху едно заглавие от първата страница:

„В КРАЯ НА КАРНАВАЛА — БАЛ С МАСКИ“

„Май точно за това говореха онази стара вещица и Мейбъл — сети се Скарлет. — Всички ходят на чудесни забави, само аз не.“ Пак грабна вестника и се зачете:

Сега, след като са привършени планирането и подготовката, можем вече да обявим, че град Атланта ще бъде ощастливен с карнавал, предвиден на шести януари, който със сигурност ще съперничи на прочутия Блажни вторник^[1] в Ню Орлиънс. „Гуляйджиите от Дванайсета нощ“ е сдружение, създадено неотдавна от водещите фигури на светското общество и от деловите кръгове в нашия град. Именно те са инициатори на това невероятно събитие. Атланта ще се управлява от Краля на карнавала, който ще се придружава от свита царедворци. Той ще влезе в града и ще премине по улиците му с кралски кортеж, за който се очаква да е над една миля дълъг. Всички граждани през този ден ще са негови поданици и са поканени да гледат парада и да се дивят на чудесата му. Разписанието и маршрутът на парада ще бъдат обявени допълнително в следващите броеве на вестника.

Целодневното празненство ще завърши с бал с маски като за целта Дежив опера ще се превърне в истинска страна на чудесата. „Гуляйджиите“ са разпратили почти триста покани до най-отбраните рицари и най-прекрасните дами на Атланта…

— По дяволите! — изпъшка Скарлет.

Обхвана я отчаяние и тя се разплака като малко дете. Не беше честно Рет да танцува и да се смее в Чарлстън, всички нейни врагове в Атланта да се забавляват, а тя да стои самичка в огромната, притихнала къща. Не беше сторила нищо толкова лошо, че да заслужи подобно наказание.

„Но пък и никога не си била толкова малодушна, че да се оставиш да те разплачат“ — ядоса се Скарлет на себе си.

Изтри сълзите с опакото на ръката си. Нямаше да потъва в тъга. Щеше да се бори за това, което искаше. Щеше да отиде на бала, някак щеше да намери начин да попадне там.

Не беше невъзможно да намери покана за бала, даже не беше трудно. Скарлет научи, че прехваленият парад ще се състои главно от украсени коли с реклами на стоки и магазини. Разбира се, участниците трябваше да платят такса и да покрият разходите по украсата на колата, но пък се предвиждаше да получат по две покани за бала. Скарлет изпрати Уили Кършоу да запише „Универсалния магазин на Кенеди“ за парада.

Така още повече се засили убеждението й, че почти всичко може да се купи с пари. Да, на парите е подвластно всичко.

— Как ще украсите колата, мисис Бътлър? — попита Кършоу.

Въпросът откриваше поне сто възможности.

— Ще си помисля, Уили.

Защо не, можеше да прекара часове наред и да запълни много вечери в размисъл как да накара останалите коли да изглеждат жалки пред нейната.

Освен това трябваше да си измисли костюм за бала. Щеше да й отнеме много време — да прегледа отново всички модни списания, да види какво носят хората, да избере плат, да намери кройка, да измисли прическа…

О, не! Още беше в траур, макар и непълен. Разбира се, това не означаваше, че трябва да се яви на бала с маски в черно. Никога не беше ходила на подобно място и не знаеше какви са правилата. Но нали общият замисъл беше да се заблудят хората, да изглежда различно от обикновено, да се маскира. Тогава изобщо нямаше да носи черно. С всеки изминал миг балът звучеше все по-привлекателно.

Скарлет набързо привърши обичайните си задължения в магазина и веднага се запъти към шивачката си, мисис Мари.

Едрата, страдаща от задух мисис Мари извади карфиците от устата си, за да й разкаже какви костюми са поръчали дамите: Розовата пъпка — розова бална рокля, украсена с копринени рози; Снежинката — бяла бална рокля, украсена с колосани и набрани бели дантели; Нощта — тъмносиньо кадифе с избродирани сребърни звезди; Зората — розово върху по-тъмнорозова копринена пола; Овчарката — раирана рокля с поръбена с дантели бяла престилка…

— Добре, добре — нетърпеливо я прекъсна Скарлет. — Разбирам какво правят. Утре ще ти кажа какво ще бъда аз.

Мисис Мари разпери ръце.

— Но аз няма да имам време да ви ушия роклята, мисис Бътлър. Така или иначе, трябва да наема две допълнителни помощнички и пак не виждам как ще смогна… Просто е невъзможно да добавя още един костюм към онези, които вече съм обещала.

Скарлет с жест отхвърли отказа на шивачката. Знаеше, че може да я принуди да се съгласи. Трудното беше да реши какво иска.

Отговорът й хрумна, докато редеше пасианс в очакване да дойде време за вечеря. Обърна колодата, за да види дали има поп, защото й трябваше такава карта за празното място. Не, имаше две дами, преди да дойде попът^[2]. Пасиансът нямаше да излезе.

Кралица! Разбира се. Щеше да облече разкошен костюм с дълъг шлейф, обточен с бели кожи. И всякакви бижута.

Скарлет пръсна останалите карти на масата и хукна нагоре по стълбите да провери кутията за бижута. Защо, о, защо наистина Рет беше такъв скъперник за скъпоценности? Иначе й купуваше всичко, което тя пожелаеше, но единствените украшения, които признаваше, бяха перлите. Скарлет вадеше наниз след наниз и ги трупаше върху бюрото. Ето! Диамантените обици. Разбира се, че щеше да ги сложи. Освен това щеше да носи перли в косите, на шията и около китките. Колко жалко, че не можеше да рискува да сложи годежния пръстен с изумрудите и диамантите. Но по него щяха да я разпознаят прекалено много хора и ако я разкриеха, можеха да я изолират. Разчиташе на костюма и маската, за да се защити от мисис Мериуедър, Индия Уилкс и останалите жени. Смяташе да се забавлява чудесно, да не пропусне нито един танц, отново да се включи в светския живот.

 

 

Към пети януари, деня преди карнавала, цяла Атланта кипеше от трескава подготовка. Кметството бе наредило всички предприятия да бъдат затворени на шести, а всички сгради по маршрута на парада да се украсят с червено и бяло, цветовете на Рекс, краля на карнавала.

Скарлет сметна, че е ужасна загуба магазинът да стои затворен точно в такъв ден, когато градът ще гъмжи от хора, дошли от провинцията за тържествата. Но тя окачи големи розетки с панделки във витрината и на желязната порта пред къщата и както всички останали зяпаше с почуда преображенията на улиците Уайтхол и Мариета. На всеки фенер и всяка фасада висяха знаменца, които образуваха истински тунел от блестящо, пърхащо червено и бяло за тържественото преминаване на кралския парад към трона.

„Трябваше да доведа Уейд и Ела от Тара за парада — помисли Скарлет. — Но сигурно още не са се възстановили от шарката — бързо съобрази тя. — Пък и нямам билети за бала за Сюелин и Уил. Е, нали им пратих куп коледни подаръци.“

Непрекъснатият дъжд в деня на карнавала удави у нея и последните остатъци от угризения за децата. Така или иначе нямаше да могат да стоят на влагата и студа, за да гледат парада.

Тя обаче можеше. Уви се в топъл шал и застана на каменната пейка близо до портата. Под големия чадър се откриваше хубав изглед над главите и чадърите на зрителите по тротоара отвън.

Както беше обещано, парадът се беше проточил на повече от една миля. Той представляваше храбро, но достойно за съжаление зрелище. Дъждът беше унищожил почти изцяло костюмите на средновековните царедворци. Червената боя беше отмита, щраусовите пера — клюмнали, дръзките някога кадифени шапки — полепнали по лицата като увехнали марули. Маршируващите херолди и пажове изглеждаха премръзнали и мокри, но изпълнени с решителност. Рицарите мъчително се придвижваха напред с измокрените коне през лепкавата, хлъзгава мъгла. Скарлет се присъедини към ръкоплясканията за церемониалмайстора. Това всъщност беше чичо Хенри Хамилтън — единственият, който видимо се забавляваше. Той шляпаше бос, носеше обувките си в едната ръка и прогизналата шапка — в другата. Махаше ту с едната, ту с другата на тълпата, ухилен до уши.

Скарлет пък се засмя, когато придворните дами бавно преминаха в откритите каляски. Първенците на обществото в Атланта носеха маски, но по липата им ясно се четеше нещастния им стоицизъм. Мейбъл Мериуедър като индианската принцеса Покахонтас се беше накичила с жалки пера и водата се стичаше от тях по бузите и шията й. Мисис Елсинг и мисис Уайтинг лесно можеха да се разпознаят като прогизналите, треперещи Бетси Рос и Флорънс Найтингейл. Мисис Мийд представляваше кихащо изображение на Доброто старо време, потънала в мократа тафта над кринолина. Дъждът не се беше отразил единствено на мисис Мериуедър. Кралица Виктория държеше голям черен чадър над царствената си, суха глава. По кадифената й наметка нямаше нито едно петънце.

Процесията на дамите отмина и последва голяма пролука. Зрителите започнаха да се разотиват. После отдалеч долетяха звуците на „Дикси“. Само след миг тълпата започна прегракнало да ги приветствува и продължи, докато не се появи самият оркестър. Тогава се възцари тишина.

Оркестърът беше малък — само двама барабанчици, двама със свирки и един музикант с корнет — нежен и тънкогласен. Всички обаче бяха облечени в сиво, със златисти колани и блестящи месингови копчета. Пред тях вървеше еднорък мъж, който държеше в оцелялата си ръка конфедератското знаме със звездите и ивиците. По него личаха почетните белези на битките — и то отново се развяваше в парада по Прасковената улица. Вълнение задави всички гърла дотам, че никой не можеше да го приветствува гласно.

Скарлет усети сълзи по бузите, но това не бяха сълзи на поражение, а на гордост. Хората на Шърман бяха изгорили Атланта, янките бяха разграбили Джорджия, но не бяха успели да унищожат Юга. Забеляза същите сълзи по лицата на жените и мъжете пред нея. Всички бяха свалили чадърите, за да отдадат гологлави почит на знамето.

Дълго стояха изправени и горди под студения дъжд. След оркестъра вървеше колона конфедератски ветерани в дрипавите униформи, с които се бяха завърнали у дома. Маршируваха под звуците на „Дикси“, сякаш отново бяха млади. Прогизналите от дъжда южняци, които ги наблюдаваха, възвърнаха гласовете си, за да ги приветствуват, да ги насърчават и да надават онзи смразяващ боен вик, тъй характерен за бунтовниците.

Приветствените викове не спряха, докато ветераните не се изгубиха от погледите на зрителите. Чадърите отново се разтвориха и хората започнаха да се разотиват. Бяха забравили за краля и за Дванайсетата нощ. Кулминацията на парада бе дошла и преминала. Зрителите бяха измокрени и премръзнали, но въодушевени. „Чудесно!“ — чуваше Скарлет от десетки усмихнати хора, които минаваха покрай нейната врата.

— Парадът още продължава — подхвърли тя на някои от тях.

— Не може да надмине „Дикси“, нали? — отговориха й те.

Тя поклати глава. Даже и да не се интересуваше от колите, знаеше колко се е потрудила по нейната. Беше похарчила доста пари за крепирана хартия и лъскави украшения, които сигурно се бяха повредили от дъжда. Поне можеше да поседи и да погледа — и това беше нещо. Не искаше да се изморява преди бала с маски вечерта.

Минутите се влачеха безкрайно, докато се появи първата кола. Скарлет разбра защо закъсняват, чак когато тя се приближи. Колелата непрекъснато затъваха в разкаляната червена глина по улицата. Скарлет въздъхна и придърпа шала. „Сигурно доста ще почакам.“

Повече от час се точиха пред очите й украсените коли. Зъбите й затракаха към края. Но нейната беше най-хубава. Ярките хартиени цветя отстрани бяха прогизнали, но не бяха загубили цвета си. Изписаният с лъскави сребърни букви надпис „Универсален магазин на Кенеди“ блестеше през полепналите дъждовни капчици. Скарлет знаеше, че големите бурета, надписани „пшеничено брашно“, „захар“, „царевично брашно“, „меласа“, „кафе“, „сол“ са празни и не могат да се повредят. Тенекиените корита и дъските за пране не можеха да ръждясат. Железните чайници бездруго бяха повредени — беше залепила хартиени цветя върху очуканите места. Единствената непоправима загуба бяха инструментите с дървени дръжки. Даже платовете, които беше подредила артистично на едно въже, можеха да се запазят за разпродажбите.

Ако някой беше останал да види нейната кола, сигурно би се впечатлил.

Скарлет отпусна рамене и се нацупи при вида на последната кола в шествието. Около нея подскачаха и крещяха десетки деца. Един мъж в шарен костюм на елф пръскаше бонбони наляво и надясно. Скарлет прочете надписа над главата му. „Рич“. Уили непрекъснато й говореше за този нов магазин на Петте ъгъла. По-ниските цени там го тревожеха, защото част от клиентите на „Кенеди“ се насочваха към него. „Дрън-дрън-шикалки — помисли Скарлет презрително. — «Рич» няма да се задържи толкова дълго, че да ми навреди. С намаляване на цените и пръскане на стока не се преуспява в търговията. Много се радвам, че го видях. Сега мога да кажа на Уили, че е глупак.“

Още повече се зарадва като видя колата, която завършваше тържествената процесия. На нея беше поставен кралският трон. Покривалото на бели и червени райета беше пробито и дъждът се стичаше непрекъснато по главата с позлатена корона и покритите с ватирана хермелинова наметка рамене на доктор Мийд. Видът му беше отчайващо жалък.

„Да хванеш двойна бронхопневмония и да пукнеш дано!“ — промърмори Скарлет. После изтича вкъщи да вземе гореща баня.

 

 

Скарлет беше костюмирана като Кралицата на сърцата — Дама купа. Би предпочела да е Дама каро с нейната блестяща фалшива корона, колието и брошките. Но тогава нямаше да може да сложи перлите, за които бижутерът й бе казал, че са „достойни за истинска кралица“. Освен това намери красиви и едри фалшиви рубини, които заши покрай деколтето на червената кадифена рокля. Колко беше хубаво пак да носи цветни дрехи!

Шлейфът на роклята беше поръбен с бяла лисича кожа. До края на бала щеше да се съсипе, но това нямаше значение — щеше да изглежда много елегантно, преметнат през ръката й по време на танците. Беше приготвила загадъчно червено сатенено домино, което покриваше лицето й до върха на носа, беше подбрала и подходящо червило. Чувствуваше се много дръзка и в същото време съвсем спокойна. Вечерта щеше да потанцува до насита, без никой да разбере коя е и да я обиди. Маскарадът излезе прекрасна идея!

Но даже с маската Скарлет се тревожеше за влизането в балната зала без придружител; страховете обаче се оказаха напразни. Точно когато слизаше от кабриолета, във фоайето нахълта голяма група гуляйджии. Тя се присъедини към тях, без никой дума да продума. Влезе вътре и се огледа изумено. Дежив опера беше променена почти до неузнаваемост. Красивият театър наистина бе заприличал на кралски дворец.

В по-ниската половина на залата беше построен дансинг — голямата сцена беше превърната в огромна бална зала. В далечния край на трона седеше доктор Мийд, кралят, с по един паж в униформа от двете му страни, плюс кралския виночерпец. В центъра на първия балкон бе настанен най-големият оркестър, който Скарлет някога беше виждала. На подиума се въртяха безброй танцьори и зяпачи. Усещаше се приповдигнато настроение, безразсъдност, породена от анонимността на маските и костюмите. Още при влизането й в залата, един мъж с китайски копринени одежди и дълга плитка обви ръка около кръста й и я завъртя на дансинга. Можеше да е съвсем непознат. Преживяването беше опасно и възбуждащо.

Свиреха валс, партньорът й беше зашеметяващ танцьор. Пред очите й се мяркаха маскирани индуси, клоуни, Арлекиновци, Пиерети, монахини, мечки, пирати, нимфи и кардинали, които танцуваха не по-малко лудешки от самата нея. Когато музиката спря, Скарлет беше останала без дъх.

— Чудесно — прошепна тя, — чудесно е. Има толкова много хора. Като че цяла Джорджия е дошла да танцува.

— Не съвсем — възрази партньорът й. — Някои не получиха покани.

Той посочи нагоре с палец. Скарлет видя, че втори и трети балкон са изпълнени със зрители в обикновени дрехи. Всъщност някои от тях не бяха чак толкова обикновени. Там беше Мейми Барт, накичена с всичките си диаманти и заобиколена от същата измет. „Колко хубаво, че не отидох пак при тази компания. Такива отрепки са, че не ги канят никъде.“ Скарлет вече беше успяла да забрави как се снабди с покана.

Присъствието на публика засилваше още повече желанието й да участвува в бала. Скарлет тръсна глава и се засмя. Диамантените обици проблеснаха, тя видя отражението им в очите на китайския мандарин през отворите на доминото.

После той изчезна. Един монах с дръпната напред качулка, за да прикрие маскираното лице, го избута с лакът. Без да промълви нито дума, той хвана Скарлет за китката и обви талията й с ръка. Оркестърът засвири бърза полка.

Скарлет не беше танцувала така от години. Зави й се свят, обхвана я възбуждащата лудост на маскарада, опияняваха я необичайната обстановка, шампанското, разнасяно на сребърни подноси от облечени в атлаз пажове, удоволствието пак да е на празненство, несъмненият й успех. Да, жънеше успех и вярваше, че е непозната, неуязвима.

Позна вдовиците от старата гвардия. Носеха същите костюми, с които бяха на парада. Ашли също беше маскиран, но тя го позна веднага. Беше сложил траурна лента на ръкава на черно-белия си костюм на Арлекин. „Сигурно Индия го е довлякла тук — помисли Скарлет, — за да има придружител. Колко подло от нейна страна. Разбира се, тя не се интересува дали е подло или не, важното е да изглежда прилично, а от мъжете в траур не се изисква да не излизат, както от жените. Един мъж може да сложи траурна лента на ръкава на най-хубавия си костюм и да започне да ухажва новата си любима още преди съпругата му да е изстинала в гроба. Но на Ашли толкова му личи, че му е противно тук. Само как му виси костюмът. Е, няма значение, миличък. Ще има още много къщи като онази, която Джо Колтън строи сега. През пролетта ще си толкова зает с доставките на дървен материал, че няма да имаш време да тъгуваш.“

С напредването на вечерта маскарадното настроение се засили още повече. Някои от ухажорите на Скарлет я питаха за името й, един даже се опита да повдигне маската. Тя лесно ги отблъскваше. „Не съм забравила как да се справям с палави момчета — усмихна се на себе си Скарлет. — А те са си момчета, възрастта няма значение. Даже тайно се крият в ъгъла да пийнат нещо по-силно от шампанското. Сигурно ще нададат и вика на бунтовниците.“

— На какво се усмихвате, Кралице на загадките? — попита едрият кавалер, който сякаш се стараеше с всички сили да я настъпва по време на танца.

— На вас, разбира се — отвърна с все същата усмивка Скарлет.

Не, нищо не беше забравила.

Когато кавалерът отстъпи ръката й на нетърпеливия мандарин, който се връщаше при нея за трети път, Скарлет мило помоли за стол и чаша шампанско. Кавалерът здравата я беше настъпил по крака.

Но когато тръгна с придружителя си към мястото за седящи, изведнъж заяви, че оркестърът свири любимата и мелодия и не може да не танцува под нейните звуци.

На пътя й се бяха изпречили леля Питипат и мисис Елсинг. Дали я бяха познали?

Смесица от гняв и страх замъгли щастливата възбуда. Изведнъж усети болката в крака и уискито в дъха на мандарина.

„Няма да мисля сега за това, няма да мисля за мисис Елсинг или за болката в пръста на крака. Няма да позволя да ми развалят удоволствието.“ Скарлет се опита да пропъди мислите и се отдаде на развлечението.

И все пак, противно на волята, очите й шареха из балната зала по мъжете и жените, които седяха или стояха там.

Погледът й попадна на висок, брадат пират, който се беше облегнал на рамката на една врата. Той й се поклони. Дъхът на Скарлет секна. Извърна глава да го види още веднъж. Имаше нещо… самоувереното излъчване…

Пиратът беше облечен с широка бяла риза и тъмни вечерни панталони. Всъщност не беше костюмиран, с изключение на широкия червен копринен колан и втъкнатите в него два пистолета. Също и сините панделки, вързани в краищата на гъстата брада. Беше с обикновено черно домино. Дали го познаваше? Малцина все още носеха такива гъсти бради. Но имаше нещо в стойката му. И в начина, по който я гледаше в упор през маската…

Когато Скарлет го погледна за трети път, той се усмихна, зъбите му се бялнаха на фона на тъмната брада и мургавата кожа. Скарлет едва не припадна. Това беше Рет.

Не беше възможно… сигурно и се привиждаше… Не, не беше така. Нямаше да изпита това усещане, ако беше друг. Не беше ли това държане типично за него? Да се появи на бал, за който повечето хора не можеха да получат покани… Рет беше способен на всичко!

— Извинете, трябва да тръгвам. Не, не, наистина, трябва да вървя. — Скарлет се отскубна от китайския мандарин и се завтече към съпруга си.

Рет пак се поклони.

— Едуард Тийч на вашите услуги, мадам.

— Кой?

Да не би да мислеше, че не го е познала?

— Едуард Тийч, известен като Черната брада, най-големият злодей, кръстосвал някога водите на Атлантика. — Рет започна да си играе с прихванат с панделка кичур от брадата.

Сърцето на Скарлет трепна. „Той се забавлява. Прави си неговите шегички, защото знае, че почти никога не ги разбирам. Точно както преди… преди нещата да се объркат. Не трябва да греша сега. Не бива. Какво щях да кажа, преди да се влюбя толкова силно в него?“

— Изненадана съм, че си дошъл на бал в Атланта, когато имаш такива важни дела в любимия си Чарлстън — каза Скарлет.

„Точно така. Правилно. Не съвсем злобно, но не и кой знае колко мило.“

Рет повдигна високо черните си вежди над доминото. Дъхът на Скарлет спря. Винаги правеше тази физиономия, когато се забавляваше. Беше улучила.

— Откъде си така добре информирана за светския живот в Чарлстън, Скарлет?

— Четох във вестника. Някаква глупачка непрекъснато пише за конните състезания.

По дяволите брадата. Стори й се, че той се усмихва, но всъщност не виждаше устните му.

— Аз също чета вестници — отговори Рет. — Дори в Чарлстън се смята за новина решението на един провинциален град, който тепърва ще се развива, като Атланта, да се преструва, че е Ню Орлиънс.

Ню Орлиънс. Беше я водил там през медения месец. „Заведи ме пак там — искаше й се да каже, — ще започнем отначало и всичко ще е различно.“ Не трябваше обаче да го казва. Още не. Мислено запрехвърля спомените. Тесни калдъръмени улички, полутъмни стаи с високи тавани и огромни огледала с потъмнени златисти рамки, особени и прекрасни ястия…

— Признавам, че трапезата тук не е толкова изискана — недоволно промърмори Скарлет.

Рет се изсмя.

— Най-меко казано.

„Разсмях го. Не съм го чувала да се смее от цяла вечност… толкова отдавна. Сигурно е видял как мъжете се тълпят да танцуват с мене.“

— Как ме позна? — полюбопитствува тя. — Нали съм с домино…

— Трябваше да се огледам за най-предизвикателно облечената жена, Скарлет. Няма коя друга да е, освен тебе.

— О, ти… подлец такъв. — Скарлет забрави, че се мъчи да го предразположи. — Не си особено красив, Рет Бътлър, с тази глупава брада. Със същия успех можеше да си лепнеш мечешка кожа на лицето.

— Това беше най-сигурното прикритие, което можах да измисля. В Атланта има доста хора, които не държа да ме познаят.

— Тогава защо дойде? Не вярвам да е само за да ме обидиш.

— Обещах ти да се показвам достатъчно често, та хората да не приказват, Скарлет. Случаят е съвсем подходящ.

— Защо на бал с маски? Никой не знае кои са другите маскирани около него.

— В полунощ маските падат. Дотогава имаме четири минути. Ще изтанцуваме един валс, за да ни видят, и си тръгваме.

Рет я прегърна и Скарлет забрави гнева, забрави опасността от свалянето на маската пред враговете си, забрави целия свят. Нищо друго нямаше значение, освен това, че той беше тук и я прегръщаше.

 

 

Скарлет прекара будна почти цялата нощ, мъчеше се да разбере какво се беше случило. На бала всичко мина добре… Когато удари дванайсет часа, доктор Мийд обяви, че всички трябва да свалят маските. Рет със смях дръпна и брадата. „Кълна се, че се забавляваше. Кимна бегло на доктора, поклони се на мисис Мийд и ме измъкна тутакси. Даже не забеляза как ми обръщат гръб или се престори, че не забелязва. Беше ухилен до уши.

В кабриолета на път към къщи беше прекалено тъмно, за да разгледам лицето му, ала в гласа му нямаше нищо нередно. Не знаех какво да кажа, но всъщност нямаше нужда да се напрягам. Разпитваше ме как вървят нещата в Тара, дали неговият адвокат редовно плаща сметките ми и докато му отговоря, пристигнахме у дома. И после стана каквото стана. Той се закова там, в антрето на долния етаж. После само каза «лека нощ», добави, че е уморен, и се качи в своята стая.

Не беше озлобен или студен, просто каза «лека нощ» и се качи горе. Какво значи това? Защо тогава му трябваше да идва чак дотук? Не е заради празненството, защото и в Чарлстън ги има. Ако е заради маскарада, можеше да отиде в Ню Орлиънс, ако поиска. В края на краищата има толкова много приятели там.

Каза, че го прави заради хорските одумки. Как ли не! Та нали той започна като махна глупавата си брада.“

Мислите й блуждаеха, връщаха се отново и отново към изминалата вечер, докато не я заболя главата. Закъснелият й сън беше кратък и неспокоен. Все пак успя да се събуди навреме, за да слезе за закуска в най-привлекателната си сутрешна роба. Рет вече беше закусил в трапезарията.

— Станала си толкова рано, миличка? — подхвърли той. — Колко любезно от твоя страна. Няма да се наложи да ти пиша бележка за довиждане.

Рет хвърли салфетката на масата.

— Опаковах някои неща, които Порк беше забравил. Ще се върна да ги взема по-късно, на път за влака.

„Не ме оставяй!“ — молеше се сърцето на Скарлет. Тя обърна очи встрани, за да не издаде молбата в погледа си.

— За бога, Рет, допий си кафето — каза тя. — Няма да правя сцени.

Скарлет се приближи до бюфета и си наля кафе, като го следеше в огледалото. Трябваше да е спокойна. Може би тогава той щеше да остане.

Рет се изправи и погледна часовника в ръката си.

— Нямам време. Трябва да се срещна с няколко души, докато съм тук. Ще съм много зает до лятото, затова ще подхвърля, че отивам в Южна Америка по работа. Така никой няма да злослови за дългото ми отсъствие. Повечето хора в Атланта даже нямат представа къде се намира Южна Америка. Виждаш ли, миличка, държа на обещанието си да запазя репутацията ти неопетнена.

Той злобно се усмихна, затвори капака на часовника и го пъхна в джоба си.

— Довиждане, Скарлет.

— Върви в Южна Америка и да се продъниш там завинаги!

Когато вратата се затвори зад него, Скарлет посегна към гарафата с бренди. Защо се беше държала така? Всъщност изобщо не мислеше това, което каза. Но той все така я предизвикваше — караше я да казва неща, каквито не мисли. Трябваше да прояви повече досетливост и да не се хваща на въдицата толкова лесно. „Но не биваше да ме дразни за репутацията ми. Откъде може да е научил, че са ме изолирали?“

Никога през живота си не се беше чувствувала толкова нещастна.