Александра Рипли
Скарлет (70)

24.

Беше вече пет часът, когато Скарлет изтича презглава по наклонената дъска от „Ейбрахам Линкълн“. Проклета глупава лодка! Спря на кея да си поеме дъх. Виждаше, че мостчето на „Златното руно“ още е спуснато. Значи всичко беше наред. Но все пак трябваше да нашибат капитана на увеселителната лодка с камшик. Беше започнала да се притеснява още от четири часа.

— Благодаря, че ме изчакахте — каза тя на корабния офицер, застанал на горния край на мостчето.

— О, чакаме още хора — отговори й той и Скарлет прехвърли гнева си върху капитана на „Златното руно“.

Щом е казал пет, трябва да отплава в пет. Колкото по-рано се махнеше от Чарлстън, толкова по-щастлива щеше да бъде. Това сигурно беше най-горещото място на земята. Тя заслони очите си с ръка и погледна към небето. Не се виждаше нито едно облаче. Никакъв дъжд, никакъв вятър. Само жега. Тръгна по палубата към каютата си. Горкичката Кет вероятно направо се бе сварила. Щом излязат от пристанището, ще я изнесе на палубата, за да я духне ветрецът.

Тропот на копита и женски смях привлякоха вниманието й. Може би чакаха именно тези хора. Тя погледна надолу към откритата карета. В нея седяха три жени с приказни шапки. Никога не бе виждала такива шапки и дори отдалеч можеше да прецени, че са скъпи. Широкополи, украсени със снопчета пера, придържани от блестящи скъпоценни камъни, с мрежести воалетки от въздушен тюл. Приличаха й на чудесни слънчобрани, на фантастични пасти върху голям поднос.

„Бих изглеждала просто вълшебно с такава шапка.“ Тя се облегна на перилото, за да разгледа жените. Бяха елегантни дори и в жегата с роклите си от светъл муселин, украсени с нещо като широка копринена панделка или може би с рюш и — Скарлет премига — изобщо без турнюр, дори без намек за турнюр, а и без шлейф. Не бе виждала такова нещо в Савана или в Атланта. Кои ли бяха? Очите й поглъщаха ръкавиците от светла ярешка кожа и сгънатите чадърчета — сториха й се дантелени, но не беше сигурна. Които и да бяха, очевидно се забавляваха — смееха се като луди и изобщо не бързаха да се качат на кораба, който чакаше само тях.

Придружаващият ги мъж с панамена шапка стъпи на кея. Свали шапката си с лявата си ръка. Протегна дясната, за да помогне на първата жена да слезе.

Ръцете на Скарлет се впиха в перилото. „Мили боже, това е Рет. Трябва да се скрия вътре. Не. Не. Ако той пътува с този кораб, трябва да сваля Кет, да намеря къде да я скрия, да намеря друг кораб. Но не мога да направя това! В трюма имам два сандъка с хубави рокли и пушките на Кълъм под тях. Какво да правя, за бога?“ Умът й прехвърляше една невъзможна идея след друга, докато тя се взираше с невиждащи очи в групичката на улицата.

Видяното бавно проникна в ума й. Рет се покланяше, целуваше грациозно протегнатите му ръце една по една. До ушите й стигна повтаряното от жените „Довиждане и благодаря“. Кет беше в безопасност.

Но тя не беше. Защитната й ярост се бе изпарила и сърцето й беше оголено.

„Той не ме вижда. Мога да го гледам колкото си искам. Моля те, моля те, не си слагай шапката, Рет!“

Колко добре изглеждаше. Кожата му бе загоряла, усмивката — бяла като ленения му костюм. Беше единственият човек на света, който не мачкаше лена. Ах, тази къдрица, която толкова го дразнеше — пак беше паднала на челото му. Рет я отметна назад с два пръста — жест, който Скарлет познаваше така добре, че коленете й се разтрепераха от спомена. Какво казваше той? Нещо безкрайно очарователно, сигурна беше, и говореше с ниския интимен глас, който пазеше специално за жените. „Проклет да е! Проклети да са и тези жени.“ Искаше този глас да шепне на нея, само на нея. Капитанът на кораба слезе по мостчето, придърпа украсената си със златни еполети дреха. „Не ги карай да бързат — почти извика тя. — Чакай, чакай още малко. Това е последният ми шанс. Никога вече няма да го видя. Нека го запомня добре… Сигурно тъкмо се е подстригал, над ушите му има тъничка по-светла черта. По-сиви ли са станали слепоочията му? Толкова изискано изглежда — сребърни нишки в гарвановочерната му коса. Спомням си каква беше под пръстите ми — твърда и едновременно изненадващо мека. А мускулите на раменете и на ръцете му — как опъваха кожата, когато се стегнеха. Искам…“

Корабната сирена изсвири пронизително. Скарлет трепна. Чуваше бързи стъпки, тропот по мостчето, но не отместваше очи от Рет. Той се усмихваше, гледаше някъде надясно от нея, нагоре. Виждаше тъмните му очи, строгите му вежди и безукорно подрязаните мустаци. „Любими мой — прошепна тя. — Любов моя!“

Рет се поклони още веднъж. Корабът се отдалечаваше от кея. Той си сложи шапката, обърна се, повдигна периферията с пръст.

„Не си отивай!“ — изплака сърцето на Скарлет.

Рет погледна през рамо, сякаш бе чул звук. Очите му срещнаха нейните и гъвкавото му тяло се скова от изненада. Двамата се взираха един в друг в безкраен миг, разстоянието помежду им растеше. После лицето на Рет се отпусна и той допря два пръста до шапката си за поздрав. Скарлет вдигна ръка.

Рет все още стоеше на кея, когато корабът зави в канала към морето. Щом изчезна от погледа й, тя вцепенено се отпусна на един шезлонг.

 

 

— Стига глупости, Брайди, стюардът ще стои пред вратата. Ако Кет заплаче, веднага ще дойде да ни извика. Няма причина да не дойдеш в трапезарията. Не можеш да ядеш тук всяка вечер.

— Имам достатъчно причини, Скарлет. Не ми е удобно да седя между изискани господа и дами и да се преструвам, че съм една от тях.

— Ти струваш точно колкото тях, казах ти.

— Чух, Скарлет, но ти не чуваш мен. Предпочитам да ям тук, със съдовете със сребърни похлупаци, и обноските ми да са си моя работа. Много скоро ще трябва да ходя където ми каже господарката и да правя каквото ми кажат. Със сигурност няма да ми нареждат да ям прекрасни ястия на спокойствие. Така че искам да го правя сега, докато мога.

Скарлет трябваше да се съгласи с Брайди. Но за нея самата бе невъзможно да остане в апартамента си. Не и тази вечер. Трябваше да разбере кои са тези жени и защо бяха с Рет, иначе щеше да полудее.

Бяха англичанки — разбра това още щом влезе в трапезарията. Характерният акцент господствуваше на масата на капитана.

Каза на стюарда, че иска да си смени мястото и да седне на малката масичка до стената. Освен че беше до стената, тази масичка бе и до масата на капитана.

На неговата маса вечеряха четиринайсет души: десетина пътници англичани, капитанът и помощник-капитанът. Скарлет имаше остър слух и веднага забеляза, че акцентът на пасажерите беше различен от този на офицерите, въпреки че за нея те до един бяха англичани и следователно трябваше да бъдат презирани от всекиго с капка ирландска кръв в жилите.

Говореха за Чарлстън. Скарлет разбра, че не им беше направил особено впечатление.

— Мили мои — заяви една от жените, никога в живота си не съм виждала толкова скучен град. Как можа моята мила майчица да ми каже, че това било единственото цивилизовано място в Америка. Започвам да се тревожа — сигурно е изкуфяла, без да забележим.

— Е, хайде, Сара — каза мъжът от лявата й страна, — наистина не трябва да забравяш тази тяхна война. Мъжете ми се сториха съвсем прилични. Останали са без петак, сигурен съм, но изобщо не се оплакват, а и питиетата бяха първокласни. Чисто малцово в бара на клуба.

— Джефри, скъпи, ти би признал и Сахара за цивилизована, ако има клуб с поносимо уиски. Бог е свидетел, че не можеше да е по-горещо. Отвратителен климат.

Всички в един глас потвърдиха.

— От друга страна — чу се гласът на някаква млада жена, — онзи страхотно привлекателен господин Бътлър каза, че през зимата било много приятно. Покани ни да дойдем пак.

— Сигурна съм, че е поканил теб да дойдеш пак, Фелисити — каза една по-възрастна жена. — Ти се държа безобразно.

— Нищо подобно, Франсес — възрази Фелисити. — Аз просто се забавлявах за пръв път през това отегчително пътуване. Не мога да разбера защо татко ме изпрати в Америка. Такова нещастно място!

Някакъв мъж се засмя.

— Изпрати те, мила сестро, за да те спаси от ноктите на онзи зестрогонец.

— Но той беше толкова привлекателен! Не виждам какъв е смисълът да имаш богатство, ако трябва да отблъскваш всеки привлекателен мъж в Англия просто защото не е богат.

— Поне се предполага, че трябва да ги отблъскваш, Фелисити — обади се една девойка. — Това е лесна работа. А я помисли за нещастния ни брат. Роджър трябва да привлича американските наследници като мухи и да се ожени за пари, за да напълни семейните ковчежета.

Роджър изпъшка и всички се разсмяха.

„Говорете за Рет“ — помоли ги Скарлет мълчаливо.

— Просто няма пазар за благороднически титли — каза Роджър. — Не мога да го набия в главата на татко. Наследниците искат тиари.

По-възрастната жена, която наричаха Франсес, каза, че според нея всичките се държали безобразно и че не можела да разбере днешните младежи.

— Когато аз бях девойка… — започна тя.

Фелисити се изкиска.

— Франсес, мила, когато ти си била „девойка“, не е имало младежи. Вашето поколение се е родило четирийсетгодишно и не е одобрявало нищо на света.

— Фелисити, нахалството ти е непоносимо. Ще говоря с баща ти.

Настъпи кратко мълчание. „Защо, за бога, тази Фелисити не каже още нещо за Рет?“ — помисли си Скарлет.

Каза го Роджър. Бътлър, почна той, обещал много хубав лов, ако дойдели пак през есента. Изглежда, имал чудесни оризища и патиците направо ти кацали на цевта.

Скарлет чупеше кифлата си на парченца. Какво я интересуваха патиците? Но пък очевидно интересуваха останалите англичани. Те си говориха за лов през цялото време на основното ястие от вечерята. Вече си мислеше, че би било по-добре да бе останала с Брайди, когато до ушите й достигна полугласен разговор между Фелисити и сестра й, която, както разбра, се казваше Марджори. И двете считаха Рет за един от най-интересните мъже, които били срещали. Скарлет слушаше със смесица от любопитство и гордост.

— Жалко, че е толкова предан на съпругата си — каза Марджори и сърцето на Скарлет се сви.

— А тя е толкова безцветна — отвърна Фелисити.

Скарлет се почувствува малко по-добре.

— Чух, че се е възползувала и го пипнала, когато се чувствувал нещастен. Никой ли не ти каза? Бил женен по-рано за някаква невероятна красавица. Тя избягала с друг мъж и зарязала Рет Бътлър. Още не го бил преживял.

— Господи, Марджори, представяш ли си какъв трябва да е бил другият, за да остави мъж като Бътлър заради него?

Скарлет се усмихна наум. Достави й огромно удоволствие, че според клюките тя е зарязала Рет, а не обратното.

Сега се чувствуваше много по-добре, отколкото когато седна да вечеря. Можеше дори да си изяде десерта.

 

 

На другия ден англичаните я откриха. Тримата младежи се съгласиха, че тя е изключително романтична фигура — тайнствена млада вдовица. „А и доста добре изглежда“ — добави Роджър. Сестрите му казаха, че е глупак. С тази бяла кожа, с тази тъмна коса и тези зелени очи тя била фантастична красавица. Единственото нещо, което й липсвало, били прилични дрехи и щяла да завърти главите на всички, които я видят. Решиха да я вземат „под покровителството си“. Марджори направи първата стъпка, като изказа възхищението си от Кет, когато Скарлет я изнесе на въздух на палубата.

Скарлет с радост се съгласи да бъде „взета под покровителство“. Искаше да чуе всяка подробност за всеки час, който са прекарали в Чарлстън. Не и беше трудно да измисли една трагична история за брака и тежката си загуба и да задоволи жаждата им за мелодрама. Роджър веднага се влюби в нея.

Майката на Скарлет я беше учила, че благородната дискретност по семейните въпроси е един от отличителните знаци на истинската дама. Фелисити и Марджори я изумиха — те разкриваха семейните си тайни съвсем небрежно. Разказаха й, че майка им била хубава и хитра жена и успяла да хване баща им в капан, за да се ожени за нея. Хвърлила се в краката на коня му, когато излязъл на езда.

Бедният татко е толкова занесен — разсмя се Марджори, — та си помислил, че я бил опозорил, защото роклята й била разкъсана и зърнал голите й гърди. А ние сме сигурни, че тя сама я е разкъсала още преди да тръгне от къщи. Оженила се за него, без да губи нито миг, преди той да се усети какво е намислила.

Объркването на Скарлет се усилваше от факта, че Фелисити и Марджори бяха „лейди“. Не просто „лейди“ в смисъл госпожици. Те бяха лейди Фелисити и лейди Марджори, а „занесеният“ им татко бил граф.

Франсес Стърбридж, по-възрастната им недоволна придружителка, също била „лейди“, обясниха те, но лейди Стърбридж, а не лейди Франсес, защото не се била родила „лейди“, а се оженила за човек, който бил „само баронет“.

— Докато аз мога да се оженя за някой от лакеите или Марджори да избяга с ваксаджийчето, ние пак ще си останем лейди Фелисити и лейди Марджори при мръсните мивки в Бристъл, където съпрузите ни ще ограбват кутии за милостиня, за да ни издържат.

Скарлет можа само да се засмее.

— Твърде сложно е за мен — призна тя.

— О, но мила моя, може да бъде и много по-сложно от нашето скучно малко семейство. Като се стигне до вдовиците и ужасните виконтчета, и съпругите на третия син и така нататък, става истински лабиринт. На мама й се налага да наема съветник всеки път, когато дава вечеря, иначе непременно ще обиди някой страшно важен човек. Просто не можеш да поставиш дъщерята на по-младия син на някой граф, като Роджър например, по-долу от някоя като милата Франсес. Просто нямаме думи.

Дамите Каупъртуейт бяха доста лекомислени и празноглави, а Роджър сякаш бе наследил малко от занесеността на баща си, но иначе бяха весело и добросърдечно трио, което искрено харесваше Скарлет. Направиха пътуването й приятно и тя съжаляваше, когато слязоха от кораба в Ливърпул.

До Голуей имаше още почти цели два дни и тя не можеше повече да отлага мислите си за срещата с Рет в Чарлстън, която всъщност не беше никаква среща.

Дали той бе изпитал същото чувство, когато стояха очи в очи? За нея целият свят сякаш бе изчезнал тогава и те бяха сами, на някакво място и в някакво време, различни от всичко съществуващо. Не беше възможно тя да се почувствува толкова свързана с него чрез този поглед, а той да не усети същото. Или беше?

Вълнуваше се и изживяваше онзи миг пак и пак, докато накрая й се струваше, че го е сънувала или даже си го е въобразила.

Когато „Златното руно“ влезе в залива Голуей, тя прибра спомена при другите скъпоценни спомени за Рет. Балихара я очакваше и жътвата наближаваше.

Но първо трябваше да се усмихва и да прекара сандъците си покрай митническите инспектори. Кълъм чакаше оръжието.

Трудно й беше да си припомни, че всички англичани са лоши хора, след като Каупъртуейтови бяха толкова чаровни.