Александра Рипли
Скарлет (7)

7.

— Да, госпожо, мисис Бътлър, разбира се, че си търся работа — каза Джо Колтън, строителят. Беше нисък, слаб мъж на четирийсет и няколко години. Изглеждаше много по-възрастен, защото косата му беше снежнобяла, а лицето му — загрубяло от слънцето и вятъра. Стоеше намръщен, надвисналите му вежди закриваха тъмните очи. „Имам нужда от работа, но не чак толкова, че да работя за вас.“

Скарлет едва се сдържа да не се врътне и да си отиде. Защо да преглъща обидите на някакъв бял бедняк? Но Колтън й трябваше. Той беше единственият честен до мозъка на костите строител в Атланта, както се беше уверила при продажбите на дървен материал на всички тях през годините на оживлението и възстановяването след войната. Искаше й се да затропа с крак. Мели беше виновна за всичко. Ако не беше глупавото условие Ашли да не знае, че тя му помага, щеше да се обърне към който и да е предприемач, защото щеше да го следи неотклонно на всяка стъпка. Пък и това би й доставило удоволствие.

Но сега не можеше да си позволи да се намесва открито. А на никой друг, освен на Колтън нямаше доверие. Той трябваше да се съгласи да приеме, трябваше да го накара. Скарлет сложи ръката си — толкова деликатна в ръкавицата от ярешка кожа — върху неговата.

— Мистър Колтън, ще разбиете сърцето ми, ако откажете. Не ми трябва помощта на кой да е.

Скарлет му хвърли поглед, изпълнен с безпомощна молба. Жалко наистина, че не беше по-висок. Не беше лесно да се преструва на крехка дама пред човек, който беше почти колкото нея на ръст. Но твърде често точно такива наперени ниски мъже се оказваха най-големите защитници на жените.

— Не зная какво да правя, ако не приемете.

Ръката на Колтън се стегна.

— Мисис Бътлър, веднъж ми продадохте неизсушен дървен материал, след като ми бяхте казали, че е обработен. Втори път не се захващам на работа с човек, който веднъж вече ме е излъгал.

— Трябва да е било грешка, мистър Колтън. Аз самата бях неопитна, не бях навлязла в търговията с дървен материал. Помните как беше тогава. Янките бяха по петите ни неотлъчно. През цялото време бях уплашена до смърт.

Очите й плувнаха в сълзи, леко начервените устни потрепнаха. Цялата й фигура излъчваше отчаяние.

— Съпругът ми, мистър Кенеди, беше убит, когато янките прекъснаха събрание на клана.

Прямият поглед на Колтън издаваше, че всичко му е ясно и причиняваше безпокойство. Очите му, на едно и също равнище с нейните, изглеждаха твърди като мрамор. Скарлет вдигна ръката си от неговата. Какво щеше да прави? Не можеше да допусне провал, не сега. Той трябваше да се съгласи.

— Обещах на смъртния одър на най-близката си приятелка, мистър Колтън. — Този път сълзите не бяха преднамерени. — Мисис Уилкс ме помоли да помогна, а аз моля вас.

Цялата история се изля несвързано: как Мелани винаги бе закриляла Ашли… некадърността на Ашли като търговец… опитът му да се хвърли в гроба на жена си… купищата непродаден дървен материал… необходимостта да се пази тайната…

Колтън вдигна ръка да я прекъсне.

— Добре, мисис Бътлър. Щом е заради мисис Уилкс, ще се заема с работата.

После отпусна ръката си и я протегна към Скарлет.

— Давам дума, че ще получите най-добре построените къщи с най-добрите материали.

Скарлет пое ръката му.

— Благодаря — промълви тя с чувството, че е постигнала най-голямата победа в живота си.

Чак след няколко часа се сети, че няма никакво намерение да строи с най-добрите материали въобще, а само с най-добрия дървен материал. Мизерните къщички щяха да й струват цяло състояние и то от собствените й натрупани с такъв труд пари. Освен това никой нямаше да й даде кредит да помогне на Ашли. Всички щяха да й тръшнат вратата под носа.

„Всъщност не съвсем всички. Имам толкова много приятели и те са много по-забавни от превзетите и старомодни жители на Атланта.“

Скарлет отмести скицата, която Джо Колтън беше нарисувал върху парче от хартиен чувал, за да я разгледа и одобри. Много повече я интересуваше неговата оценка в цифри — какво значение имаше как ще изглеждат къщите или къде ще са стълбите?

Извади от чекмеджето бележника, подвързан с кадифе и започна да прави списък. Щеше да организира празненство — голямо, с музиканти, реки от шампанско и огромни количества от най-доброкачествената, най-скъпата храна. Беше приключила с пълния траур и беше време да извести приятелите си, че вече може да бъде канена на гости, а най-подходящият начин да ги уведоми бе да ги покани самата тя.

Погледът й бързо се плъзна по имената на старите семейства от Атланта. „Те си мислят, че съм в пълен траур за Мели, няма смисъл да ги каня. Освен това, защо да се обличам в черно? Тя не ми беше сестра, а само зълва и не съм съвсем сигурна дали това се брои, защото Чарлс Хамилтън беше първият ми съпруг, а след него имаше още двама.“

Скарлет приведе рамене. Чарлс Хамилтън нямаше нищо общо с мъката й, нито пък носенето на траур. Истински тъгуваше за Мелани, но траурът й беше непрекъсната тежест и тревога в сърцето. Липсваше й нежната, любяща приятелка, която се оказа много по-важна за нея, отколкото бе предполагала. Без Мелани светът стана по-студен и по-тъмен. И толкова самотен. Скарлет се беше върнала от село само преди два дни, но самотата през двете нощи беше достатъчна, та страхът да се загнезди дълбоко в сърцето й.

Можеше да сподели с Мелани, че Рет си е тръгнал — Мелани беше единственият човек, на когото можеше да довери такъв позор. Пък и Мелани щеше да й каже точно това, което й се искаше да чуе. „Разбира се, че ще се върне, скъпа — би казала Мелани, — той толкова те обича.“ Това бяха последните й думи точно преди смъртта: „Бъди добра с капитан Бътлър, той толкова те обича.“

От самата мисъл за думите на Мелани Скарлет се почувствува по-добре. Щом Мели бе казала, че Рет я обича, значи това беше истина, а не само лично желание. Скарлет се отърси от тъгата и изправи рамене. Не трябваше да се чувствува самотна. Голяма работа, че старата гвардия на Атланта няма никога да й проговори. Имаше много приятели. Ето, списъкът на гостите вече изпълваше две страници, а беше стигнала едва до буква „Л“ в бележника.

Приятелите, които смяташе да покани, бяха най-жизнерадостните и най-преуспелите сред тълпите лешояди, нахлули в Джорджия в дните на правителството на Реконструкцията^[1]. Повечето от дошлите в началото напуснаха, когато правителството падна през 1871 година, но немалко останаха, за да се радват на големите си къщи и огромните богатства, натрупани от ровене в останките на мъртвата Конфедерация. За тях не съществуваше изкушението да се върнат „у дома“. Предпочитаха да забравят произхода си.

Рет винаги ги бе презирал. Наричаше ги „измет“ и напускаше къщата, когато Скарлет им устройваше богати празненства. Скарлет смяташе, че това е глупаво и му го казваше:

— Богатите са винаги много по-забавни от бедните. И дрехите, и кабриолетите, и украшенията им са по-хубави и освен това гощават по-добре, когато им отидеш на гости.

Нито един от приятелите й обаче не постигаше такава елегантност, както на нейните празненства. А този път тя беше решила да даде най-добрия си прием. Започна втори списък под заглавието „Да не забравя“ с бележка да поръча лебеди от лед за студените предястия и още десет каси шампанско. Също и нова рокля. Трябваше да иде при шивача веднага след като остави поканите за отпечатване.

 

 

Скарлет наведе глава, за да се възхити на колосаните бели къдрички на шапчицата в стил Мария Стюарт. Заостреният ръб върху челото много й отиваше. Подчертаваше черната дъга на веждите и зеления блясък на очите. Косата й приличаше на черна коприна, виеща се на къдрици изпод шапчицата. Как да си представи човек, че една траурна рокля може да е толкова привлекателна?

Завъртя се да види през рамо отражението си в голямото огледало. Украсата от черни мъниста и пискюли блестеше много приятно на черния фон.

„Обикновеният“ траур не беше толкова отчайващ, колкото пълния — позволяваше много повече свобода, особено ако дълбокото деколте на черната рокля можеше да разкрие бяла като магнолия кожа.

Бързо се приближи до тоалетната масичка и парфюмира раменете и шията си. Не биваше да се бави, гостите щяха да пристигнат всеки миг. От долния етаж се чуваше как музикантите настройват инструментите си. Погледът й тържествуващо се спря върху плътните бели картончета, нахвърляни сред четките за коса и ръчните огледала със сребърни дръжки. Поканите заваляха веднага щом приятелите й разбраха, че се връща във водовъртежа на обществото. Щеше да е заета седмици наред. Нямаше да закъснеят и нови покани, а след това тя щеше да даде още един прием. Или може би танцова забава около Коледа. Да, всичко щеше да се нареди чудесно. Вълнуваше се като момиченце, което никога не е било на такова празненство. Но в това нямаше нищо чудно — бяха изминали повече от седем месеца, откакто наистина не беше ходила никъде.

Ако се изключи посрещането на Тони Фонтейн. Тя се усмихна при тази мисъл. „Милият Тони, с ботушите с високи токове и сребърното седло. Хубаво би било и той да е тук тази вечер. На хората направо щяха да им изскочат очите като го видят как върти на пръст револверите.“

Време беше да слезе долу — музикантите вече свиреха, сигурно беше закъсняла.

Скарлет забърза по стълбите, покрити с червен килим и одобрително долови благоуханието на парниковите цветя, изпълнили огромните вази навсякъде. Очите й заблестяха от удоволствие като минаваше от стая в стая, за да се увери, че всичко е готово. Всичко беше безупречно. Слава богу, Панзи се беше върнала от Тара. Тя умееше да накара останалите слуги да си вършат работата много по-успешно, отколкото новия иконом, назначен на мястото на Порк. Скарлет пое чаша шампанско от подноса, който държеше новият иконом. Поне го биваше в сервирането, правеше го със стил, а Скарлет обичаше стилните неща.

Точно тогава иззвъня звънецът на входната врата. Скарлет сепна слугата с щастливата си усмивка и се отправи към антрето да посрещне приятелите си.

Близо час те прииждаха в непрекъснат поток. Къщата се изпълни с шумни гласове, с натрапчивия дъх на парфюм и пудра, с блясъка на коприни и сатени, рубини и сапфири.

Скарлет се движеше из тълпата, усмихваше се, смееше се, небрежно флиртуваше с мъжете, приемаше недодяланите комплименти на жените. Те се радваха, че я виждат, тя много им бе липсвала, нейните празненства бяха най-вълнуващи, нейната къща беше най-красивата, нейните рокли — най-модерните, косите — най-блестящите, фигурата — най-младежката, кожата — най-съвършената и нежната.

„Чудесно се забавлявам. Празненството е отлично.“

Погледна сребърните съдове и подноси върху дългата излъскана маса, за да се увери, че прислугата непрекъснато ги пълни. Многото храна, излишъкът от храна беше важен за нея, защото никога нямаше да забрави какво означава да си на границата с глада, тъй реална към края на войната. Нейната приятелка Мейми Барт улови погледа й и се усмихна. Полуизядената баничка с пълнеж от стриди в ръката на Мейми беше оставила мазна следа от ъгълчето на устата към диамантената огърлица около дебелата й шия. Скарлет се извърна отвратена. „Някой ден Мейми ще стане цял слон. Слава богу, че мога да ям колкото си искам, без да напълнея дори с грам.“

Усмихна се очарователно на Хари Конингтън, съпруг на приятелката й Силвия.

— Сигурно си открил някакъв еликсир, Хари. Изглеждаш с десет години подмладен, откакто те видях последния път.

Ехидно развеселена, забеляза как Хари се мъчи да си глътне корема. Лицето му почервеня, после стана почти лилаво, преди той да се откаже от опитите си, Скарлет се изсмя на глас и продължи по-нататък.

Вниманието й бе привлечено от буен смях. Тя приближи до тримата мъже, които се кикотеха. Много й се искаше да чуе нещо весело, макар и някоя от онези шеги, които дамите трябваше да се преструват, че не разбират.

— … та си викам: „Бил, Паниката на един е печалба за друг и ти много добре знаеш от кои ще бъдеш“.

Скарлет понечи да се отдалечи. Искаше да се забавлява, а разговорите за Паниката не бяха най-забавното нещо за нея тази вечер. И все пак можеше да понаучи нещичко. Беше сигурна, че даже насън е по-умна от Бил Уелър в най-добрата му форма. И ако той успяваше да печели от Паниката, Скарлет трябваше да разбере как го прави. Тя тихичко се приближи.

— … тези тъпи южняци, ядосват ме, откак съм дошъл тука — изповядваше се Бил. — Не можеш да направиш нищо само с човек, който е лишен от естествената човешка алчност. Всичките сделки с облигации за уж тройна печалба и удостоверения за златни мини, дето им пробутах, излязоха голяма работа. Работеха повече от негрите и влагаха всичко за черни дни. После се разбра, че имат само пълни кутии с облигации и нищо повече. От конфедератското правителство.

Към гръмкия смях на Бил се присъединиха и другите.

Скарлет беснееше. „Тъпи южняци“ наистина! Собственият й баща държеше цяла кутия конфедератски облигации. Също както останалите почтени хора в окръг Клейтън. Опита се да се отдалечи, но отзад я притискаха хора, привлечени от смеха в групичката около Бил Уелър.

— После разбрах — продължаваше Уелър, — че те просто не се доверяваха на хартийки. Нито на другите работи, дето ги опитвах. Какво ли не им показвах — та демонстрации на лекарства и гръмоотводи ли не бяха, та най-сигурни начини за забогатяване ли не бяха. Нищо не прихващаха. А бе казвам ви, засегнаха ми гордостта.

Той направи мрачна физиономия, после широко се ухили, откривайки златните корони на три от кътниците си.

— Какво да ви кажа, двамата с Лула щяхме да го закъсаме, ако не бях измислил нещо. В добрите охолни дни, когато Джорджия беше в ръцете на републиканците, бях понатрупал нещичко от договорите за железниците, които момчетата ми бяха гласували, и можехме да си живеем добре, даже и да бях такъв глупак, че да се захвана със строежа на железниците. Но аз обичам да си наглеждам работите и Лула беше почнала да мрънка, защото много се навъртах вкъщи, наместо да се занимавам с моите си дела. После — слава на Бога — дойде Паниката и всички бунтовници^[2] хукнаха да си теглят парите от банките и да ги тъпчат по дюшеците. Всяка къща, и най-бедната, предлагаше златен шанс — как да го пропусна.

— Стига ни будалка, Бил, какво намисли? Ожаднявам, докато те чакам да се превъзнасяш, без да стигнеш до същността. — Еймос Барт подчерта нетърпението си с привична храчка, която обаче не улучи плювалника.

Скарлет също изпитваше нетърпение. Нетърпение да се махне.

— Потрай, Еймос, ще стигна и дотам. Как можеше да се сложи ръка на онези дюшеци? Не съм от типа на проповедниците, дето обикалят да дрънкат за прераждането, обичам да си седя зад бюрото и моите служители да вършат черната работа. Точно това правех и както си седях на кожения въртящ се стол, надзърнах през прозореца и видях да минава погребение. Сякаш гръм ме удари. Нямаше къща в Джорджия, в която да няма непрежалим покойник.

Скарлет ужасена гледаше Бил Уелър, който описваше измамата, увеличила богатствата му.

— Най-лесни са майките и вдовиците, а те са и най-много. През ум не им минава да се колебаят, когато моите момчета им дрънкат как ветераните-конфедерати издигат паметници по бойните полета — тутакси изпразват дюшеците, по-бързо, отколкото да кажеш „Ейб Линкълн“, само и само името на тяхното момче да бъде издялано на мрамора.

Оказа се още по-лошо, отколкото Скарлет предполагаше.

— Дърта лисицо, Бил, ти си направо гений! — възкликна Еймос и останалите мъже в групата се засмяха още по-гръмогласно отпреди.

Несъществуващите железници и златните мини не я интересуваха, но тя се чувствуваше част от майките и вдовиците, които Бил Уелър мамеше. Може би точно в този момент неговите хора лъжеха Биатрис Тарлтън или Катлийн Калвърт, или Димити Мънроу, или всяка друга жена в окръг Клейтън, загубила син, брат или съпруг.

Гласът й проряза смеха като с нож:

— Това е най-отвратителната, най-гадната история, която съм чувала през живота си. Отвращавате ме, Бил Уелър. Всички вие ме отвращавате. Какво знаете за южняците или изобщо за почтените хора, откъдето и да са те? Никога почтена мисъл не е минавала през ума ви, нито пък сте направили нещо почтено през живота си!

Скарлет разблъска с прострени ръце онемелите мъже и жени, скупчени около Уелър, после затича като изтриваше ръце в полите, сякаш ги беше изцапала от допира.

Трапезарията и блестящите сребърни съдове с отбрани ястия се изпречиха пред погледа й. Повдигна й се от смесените миризми на тежки, богати сосове и омазани плювалници. Сети се за осветената от газената лампа маса у Фонтейнови и поднесената там проста храна — домашна шунка, домашни царевични питки и домашно отгледани зеленчуци. Тя беше тяхна. Те, те й бяха близки, не тези вулгарни, долнопробни, ограничени жени и мъже.

Скарлет се обърна към Уелър и неговата групичка.

— Измет! — изкрещя тя. — Това сте вие. Измет! Махайте се от дома ми, махайте се от очите ми, повръща ми се от вас!

Мейми Барт направи грешката да се опита да я успокои.

— Хайде, миличка… — започна тя и протегна към нея отрупаната си със скъпоценности ръка.

Скарлет се сви, за да не я докоснат.

— Особено ти, мазна свиня такава.

— Добре, никога повече. — Гласът на Мейми Барт потрепери. — Няма да позволя да ми се говори така. Няма да остана тук, даже на колене да ме молиш, Скарлет Бътлър.

Започна шумно, ядно трополене. За по-малко от десет минути стаите се опразниха, с изключение на оставената след гостите бъркотия. Скарлет вървеше през разсипани ястия и локви от шампанско, счупени чинии и чаши, но не поглеждаше надолу. Трябваше да държи главата си изправена, така я беше учила майка й. Представи си, че е отново в Тара, на главата си е сложила някой дебел роман от автора на „Уейвърли“^[3], за да пази равновесие, и се изкачва по стълбите с изправен като дъска гръб, с брадичка идеално перпендикулярна на раменете.

Като истинска лейди. Както я беше учила майка й. Виеше й се свят, краката й трепереха, но тя се изкачи по стълбите, без да спре. Една лейди никога не показва, че е уморена или разстроена.

— Крайно време беше да го направи, пък и не само това — обади се корнетистът.

Октетът беше свирил валсове, прикрит зад палмите, на повечето от приемите на Скарлет.

Един от цигуларите се изплю и улучи право една от големите саксии палми.

— Доста позакъсня според мене. С какъвто се събереш, такъв ставаш.

Над главите им Скарлет беше заровила лице в копринената покривка на леглото и ридаеше, та сърцето й се късаше. А беше си мислила, че ще се забавлява.

 

 

По-късно вечерта, когато всичко беше притихнало и тъмно, Скарлет слезе на долния етаж да пийне нещо, за да заспи. От празненството вече нямаше никакви следи, с изключение на изкусната украса от цветя и полуизгорелите шест свещи в големия свещник на голата маса в трапезарията.

Скарлет запали свещите и духна лампата в ръката си. Защо да се блъска в полумрака като крадец? Къщата беше нейна, брендито беше нейно и можеше да прави каквото си поиска.

Взе чашка, отнесе я заедно с гарафата до масата и седна в креслото до нея. И масата беше нейна.

От брендито по тялото й се разля приятна топлина. Скарлет въздъхна. „Слава богу. Още една чаша и нервите ми ще се поотпуснат.“ Напълни отново елегантната ликьорена чашка и изля съдържанието й в гърлото си със сръчно движение на китката. „Не трябва да бързам — помисли тя, докато пак си наливаше. — Не подхожда на една лейди.“

Изпи и трета чашка. „Колко е красива светлината на свещите, прекрасните златисти пламъчета се отразяват в полираната повърхност на масата.“ Празната чашка също беше красива. Гравираните й стени проблясваха с цветовете на дъгата, докато я въртеше в ръката си.

Беше тихо като в гроб. Прозвънтяването на стъкло о стъкло, докато наливаше още бренди, я стресна — доказателство, че й трябва едно питие, нали? Чувствуваше се прекалено напрегната, за да може да заспи.

Свещите догаряха, гарафата бавно се изпразваше, обичайният контрол, който Скарлет имаше върху тялото и разсъдъка си, изчезваше. От тази стая започна всичко. И тогава масата беше празна, само със свещи и сребърен поднос с гарафата бренди и чашите. Рет беше пиян. Никога не го беше виждала толкова пиян, обикновено не му личеше колко е изпил. Но в онази нощ беше пиян, груб и жесток. Беше й наговорил такива ужасни и обидни неща, беше й извил ръката, така че тя извика от болка.

Но после… после я отнесе в стаята й и със сила я облада. Само че нямаше нужда да прибягва до сила, за да я накара да го приеме. Тя го осъзна, когато я целуваше по устните, по шията, по тялото. Скарлет изгаряше от допира, искаше още, тялото й се извиваше и напрягаше, за да се слее с неговото отново и отново…

Това не можеше да бъде истина. Сигурно го бе сънувала, но как можеше да е сънувала такива неща, когато и през ум не й беше минавало, че съществуват?

Една лейди никога не би изпитала такова диво желание, каквото бе изпитала тя. Една дама никога не би направила онова, която направи тя. Скарлет се опита да пропъди мислите обратно в онова тъмно ъгълче, където криеше непоносимото и немислимото. Но беше прекалила с пиенето.

„Истина е — плачеше сърцето й. — Така беше. Не си измислям.“

Нейният разум, майка й беше втълпявала, че е недопустимо за една лейди да проявява всякакви животински пориви, не успя да сподави страстния копнеж на тялото да изживее възторга и да се отдаде отново.

Скарлет притисна с ръце набъбналите си гърди, но не за нейните ръце копнееше тялото й. Тя ги отпусна върху масата пред себе си и сложи глава върху дланите си. Остави се да я понесат вълните на желанието и болката, които я караха да се гърчи и да крещи на пресекулки в празната и притихнала, осветена от свещите стая:

— Рет, о, Рет, искам те!