Александра Рипли
Скарлет (66)

20.

— Не можеш да тръгнеш преди Великден, Скарлет скъпа — каза Кълъм. — На Велики петък има церемония, която може да извърши само старейшината на рода О’Хара.

Скарлет не възрази. Това, че е старейшината на рода О’Хара, беше твърде важно за нея. Но се ядоса. Какво значение имаше кой ще засади първия картоф? Дразнеше я и че Кълъм не искаше да дойде с нея. И че напоследък толкова често отсъствуваше. „По работа“ — казваше той. Ами добре тогава, не можеше ли да събира пари в Савана като по-рано, а не по тия места, където ходеше сега?

Истината беше, че всичко я дразнеше. Сега, когато вече бе решила да замине, й се искаше нещата да тръгнат по-бързо. Сопваше се на Маргарет Сканлън, шивачката, защото се бавеше с роклите. И защото мисис Сканлън изглеждаше толкова озадачена, когато Скарлет си поръча рокли от цветна коприна и лен, освен траурните.

— Ще ходя при сестра си в Америка — безгрижно каза Скарлет. — Цветните са подарък за нея.

„И хич не ме е грижа дали вярваш, или не — помисли си тя сърдито. — Не съм истинска вдовица и нямам намерение да се появя в Атланта опърпана и старомодна.“

Внезапно удобните й черни дрехи: пола, чорапи, блуза и шал, й се сториха невъобразимо потискащи. Нямаше търпение да облече зелената ленена рокля с широките меки дантели. Или коприната на розови и сини райета… Ако Маргарет Сканлън изобщо успееше да ги довърши.

— Ще се изненадаш, като видиш колко е хубава мама в новите си рокли — каза Скарлет на Кет. — Поръчах чудесни дрешки и за теб.

Бебето се усмихна и показа малките си зъбчета.

— Много ще ти хареса големият кораб — увери го Скарлет.

Бе резервирала най-голямата и хубава каюта на „Брайън Бору“, който отплаваше от Голуей в петъка след Великден.

На Цветница застудя, заваля силен дъжд, който не спря и на Велики петък. След дългата церемония на полето Скарлет бе премръзнала и мокра до кости.

Веднага щом успя да се измъкне, тя забърза към Големия дом с копнеж за гореща баня и чаша чай. Но нямаше време дори да се преоблече в сухи дрехи. Намери Катлийн да я чака със спешно известие.

— Стария Даниъл те вика, Скарлет. Болят го гърдите и умира.

 

 

Скарлет ахна, като видя Стария Даниъл. Катлийн се прекръсти.

— Отива си — отрони тихо тя.

Очите на Даниъл О’Хара бяха хлътнали, а бузите така изопнати, че лицето му изглеждаше като череп, покрит с кожа. Скарлет коленичи до скромното сгъваемо легло и хвана ръката му. Тя бе гореща, суха като хартия и отпусната.

— Чичо Даниъл, аз съм, Кати Скарлет.

Даниъл отвори очи. Усилието на волята му бе толкова голямо, че на Скарлет й се доплака.

— Искам да те помоля за една услуга — каза той.

Дишаше с мъка.

— Всичко, което поискаш.

— Погреби ме в земята на О’Хара.

На Скарлет й се искаше да каже: „Не говори глупости, далече си от погребението“, но не можеше да лъже стареца.

— Ще го направя — потвърди тя.

Очите на Даниъл се затвориха. Скарлет заплака. Катлийн я отведе до един стол край огъня.

— Ще ми помогнеш ли да запаря чай, Скарлет? Всеки момент ще започнат да пристигат.

Скарлет кимна, не можеше да продума. Досега не бе осъзнавала какво значение имаше чичо й за нея. Той говореше рядко, почти никога не разговаряха, просто беше тук — солиден, спокоен, постоянен и силен. Главата на семейството. За нея старейшината на рода О’Хара беше чичо Даниъл.

Катлийн я изпрати да си ходи още по светло.

— Трябва да се погрижиш за бебето, а и тук няма какво повече да се прави. Утре ела пак.

В събота вечер беше същото. През целия ден имаше постоянен поток от хора, дошли да отдадат последната си почит. Скарлет приготвяше чайник след чайник, режеше донесените от гостите сладкиши, мажеше масло за сандвичи.

В неделя тя и Катлийн останаха при чичо си, а мъжете отидоха на литургия. Когато се върнаха, тя се прибра вкъщи. Старейшината на рода О’Хара трябваше да присъствува на великденската служба в църквата на Балихара. Струваше й се, че отец Флин никога няма да свърши с проповедта си, че никога няма да се отърве от жителите на града, които се интересуваха за чичо й и се надяваха да оздравее. Дори и след четирийсет дни строг пост — в Балихара нямаше специално разрешение за О’Хара — Скарлет не усещаше никакъв апетит за големия великденски обяд.

— Занесете го у чичо си — предложи мисис Фицпатрик. — Там има големи мъже, които трябва да вършат работата във фермата. Имат нужда от храна, а бедната Катлийн е толкова заета със Стария Даниъл.

Скарлет прегърна и целуна Кет, преди да тръгне. Кет потупа облените в сълзи бузи на майка си с ръчичките си.

— Каква умна Кити Кет! Благодаря ти, съкровище. Мама скоро ще е по-добре и тогава ще си играем и ще пеем в банята. А после ще се качим на големия кораб.

Презираше се, че мисли за това, но се надяваше да не изпуснат „Брайън Бору“.

Този следобед Даниъл се оживи малко. Разпознаваше хората и произнасяше имената им.

— Слава богу — каза Скарлет на Кълъм.

Благодареше на бога и че Кълъм най-сетне бе тук. Защо пътуваше толкова много? Бе й липсвал по тези дълги празници.

Именно Кълъм в понеделник сутринта й каза, че Даниъл е починал през нощта.

— Кога ще бъде погребението? Бих искала да замина в петък.

Толкова удобно беше да има приятел като Кълъм — можеше да му каже всичко, без да се страхува, че той ще я разбере погрешно или ще я осъди.

Кълъм бавно поклати глава.

— Няма да стане, Скарлет скъпа. Много хора, които уважаваха Даниъл, както и много О’Хара ще пътуват отдалеч по разкаляните пътища. Бдението ще продължи поне три дни, най-вероятно четири. А след това ще бъде погребението.

— О, не, Кълъм! Кажи, че не трябва да ходя на бдението — твърде болезнено е, не мога да го понеса.

Трябва, Скарлет. Аз ще бъда с теб.

 

 

Още преди да види къщата, Скарлет чу нарежданията на оплаквачките. Отчаяно погледна към Кълъм, но лицето му беше неумолимо.

Пред ниската врата се беше събрала тълпа. Толкова хора бяха дошли на жалейката за Даниъл, че нямаше място за всички. Скарлет чу думите „старейшината на рода О’Хара“ и пред нея се отвори път. Сега й се искаше да не носи тази почетна титла. Но наведе глава и влезе, решена да направи каквото трябва за Даниъл.

— Той е в гостната — каза Шеймъс.

Скарлет се стегна. Страховитият вой идваше именно оттам. Тя пристъпи напред.

На масите край главата и краката на голямото легло горяха големи свещи. Даниъл лежеше върху покривката, облечен в бяла дреха с черна украса. Отрудените му ръце бяха скръстени на гърдите и държаха броеница.

„Защо ни остави? Очон!

Очон, очон, улагон о!“

Докато нареждаше, жената се люлееше. Скарлет позна братовчедка си Пеги, която живееше в селото. Коленичи до леглото да каже една молитва за Даниъл. Но стенанията на оплаквачката така я объркваха, че не можеше да мисли.

„Очон, очон.“

Жалният първобитен вик разкъсваше сърцето й, плашеше я. Изправи се на крака и отиде в кухнята.

Изумено се вгледа в мъжете и жените, които изпълваха стаята. Те ядяха, пиеха и си говореха, сякаш не се беше случило нищо необичайно. Въздухът бе задушлив от дима на глинените лули въпреки отворените врати и прозорци. Скарлет се приближи към групата около отец Дейнъхър.

— Да, събуди се, назова хората по име и пречисти душата си преди края. Хубав човек беше Даниъл О’Хара. Няма скоро да има друг като него.

Тя се отдръпна.

— Ами помниш ли оня път, Джим, когато Даниъл и брат му Патрик, мир на праха му, взеха наградената свиня на англичанина и я отнесоха в торфеното блато да се опраси? Дванайсет прасенца, и всичките грухтяха, а свинята побесня като див глиган. Пълномощникът се беше разтреперал, англичанинът проклинаше, а всички останали се смееха.

Джим О’Горман се разсмя и стовари тежката си ръка на ковач върху рамото на разказвача.

— Не помня, Тед О’Хара, и ти не помниш, това е истина. Никой от нас не е бил роден, когато е станало приключението със свинята, и ти много добре го знаеш. Чул си го от баща си, както аз съм го чул от моя.

— Но нямаше ли да е хубаво да си го видял, Джим? Твоят братовчед Даниъл беше прекрасен човек, това е истината.

„Да, прекрасен човек беше“ — помисли си Скарлет. Тя постоя малко и чу десетки разкази от живота на Даниъл. Някой я забеляза.

— Я ни разкажи, моля ти се, Кати Скарлет, как чичо ти отказа фермата със стоте глави добитък, дето искаше да му я дадеш?

Скарлет бързо разсъди.

— Ето как стана — започна тя. Десетина нетърпеливи слушатели се наведоха към нея. „Какво да им кажа?“ — Аз… Аз му викам: „Чичо Даниъл!“… викам: „Искам да ти направя подарък.“ — Е, защо пък да не раздуе историята? — Та викам: „Имам една ферма от сто акра… и с буен поток, и със собствено блато и… сто вола и петдесет млечни крави, и триста гъски, и двайсет и пет свине, и… шест впряга коне.“ — Слушателите ахнаха пред великолепието. Скарлет се вдъхнови. — „Чичо Даниъл — викам му аз, — всичко това е за тебе, с една торба злато отгоре.“ Но гласът му така загърмя срещу мен, че се разтреперах. „Няма да го пипна това, Кати Скарлет О’Хара!“

Кълъм я сграбчи за ръката и я изведе навън през тълпата, та зад плевника. После се разсмя.

— Винаги ме изненадваш, Скарлет скъпа. Току-що направи от Даниъл великан — обаче дали великански глупак или великан, твърде благороден, за да се възползува от глупачка, това не знам.

Скарлет се разсмя с него.

— Тъкмо загрявах, Кълъм, трябваше да ме оставиш да продължа.

Изведнъж скри устата си с ръка. Как можеше да се смее на бдението над чичо Даниъл?

Кълъм я хвана за китката и свали ръката й.

— Всичко е наред — рече той. — Бдението трябва да бъде чествуване на живота на човека и на значението му за всички, които са дошли. И смехът, и оплакването са част от него.

Погребаха Даниъл О’Хара в четвъртък. Погребението беше почти толкова голямо, колкото това на Старата Кати Скарлет. Скарлет заведе траурната процесия до гроба, изкопан от синовете на Даниъл в древното, оградено със стени гробище в Балихара, което тя и Кълъм бяха открили и разчистили.

После напълни една кожена кесия с пръст от гроба на Даниъл. Когато я пръснеше върху гроба на баща си, щеше да бъде все едно, че е погребан до брат си.

След като погребението свърши, целият род отиде в Големия дом. Готвачката на Скарлет бе доволна, че има повод да покаже уменията си. По дължината на неизползуваната приемна и библиотеката бяха опънати дълги дървени маси, отрупани със свински бутове, гъски, пилета, говеждо, планини от хляб и сладкиши, бира, бурета уиски, реки от чай. Въпреки разкаляните пътища бяха дошли стотици О’Хара.

Скарлет доведе Кет да се запознае с роднините си. Не би могла да мечтае за повече възхищение!

После Кълъм извади цигулка и барабан, трима братовчеди намериха тенекиени свирки и музиката продължи с часове. Кет махаше с ръчички на музиката, докато се измори и заспа в скута на Скарлет. „Радвам се, че изпуснах кораба — помисли си тя. — Това е чудесно. Само поводът да беше друг, а не смъртта на Даниъл.“

Двама от братовчедите се приближиха и наведоха широките си гърбове, за да не трябва да викат.

— Имаме нужда от старейшината на рода О’Хара — рече й синът на Даниъл, Томас.

— Ще дойдеш ли у нас утре след закуска? — попита синът на Патрик, Джо.

— За какво става дума?

— Ще ти кажем утре, за да мислиш на спокойствие.

 

 

Въпросът беше кой трябва да наследи фермата на Даниъл. Поради някогашната криза след смъртта на стария Патрик сега двамата братовчеди предявяваха правото си. Също като брат си Джералд, Даниъл не бе оставил завещание.

„Тара се повтаря още веднъж“ — помисли си Скарлет, но решението беше лесно. Синът на Даниъл, Шеймъс, бе работил упорито на фермата трийсет години, докато синът на Патрик, Шон, бе живял със Старата Кати Скарлет и не бе похващал работа. Скарлет даде фермата на Шеймъс. „Както татко трябваше да ми даде Тара.“

Тя бе старейшината на рода О’Хара, така че нямаше възражения. Скарлет бе въодушевена и уверена, че е отдала повече справедливост на Шеймъс, отколкото някой бе отдал на самата нея.

На другия ден една доста възрастна жена оставила кошница с яйца пред вратата на Големия дом. Мисис Фиц установи, че била годеницата на Шеймъс. Чакала вече почти двайсет години да й предложи женитба. Един час след решението на Скарлет той го направил.

— Много мило — каза Скарлет. — Но се надявам, да не се женят чак толкова скоро. Така никога няма да стигна до Америка.

Сега имаше запазена каюта на борда на кораб, който отплаваше на двайсет и шести април, точно една година след датата, първоначално определена за край на „ваканцията“ й в Ирландия.

Корабът не беше луксозният „Брайън Бору“. Даже не беше пътнически. Но и Скарлет имаше своите суеверия — ако пак отложеше за след първи май, сигурно никога нямаше да замине. Освен това Кълъм познаваше кораба и капитана. Беше товарен кораб наистина, но превозваше само бали от най-хубавия ирландски лен, нищо мръсно. А съпругата на капитана винаги пътуваше с него, така че Скарлет щеше хем да се радва на женска компания, хем да има по-възрастна придружителка. И най-хубавото — корабът нямаше веслени колела, нито пък парна машина. През целия път щяха да пътуват с платна.