Александра Рипли
Скарлет (65)

19.

— Излизам, и толкова.

Скарлет упорито изгледа Фицпатрик.

Икономката стоеше пред отворената врата като непоклатима скала̀.

— Не, няма да излезете.

Скарлет промени тактиката.

— Моля ви, позволете ми — заувещава я тя с най-сладката усмивка в арсенала си. — Свежият въздух ще ми подействува чудесно, а и ще ми отвори апетит. Нали знаете какви грижи ви създавам, като не се храня достатъчно.

— Това ще се оправи. Готвачката пристигна.

Скарлет забрави, че се опитваше да се измъкне.

— Крайно време беше! Благоволи ли нейно високоблагородие да обясни защо се забави толкова?

Мисис Фицпатрик се усмихна.

— Тръгнала навреме, но хемороидите й я измъчвали толкова много, та се налагало да спира и да пренощува на всеки десет мили от пътя. Изглежда, няма защо да се тревожим, че ще се излежава в люлеещ се стол, когато би трябвало да е на крак и да работи.

Скарлет се опита да не се разсмее, но не успя. А и всъщност не можеше дълго да се сърди на мисис Фицпатрик — бяха станали твърде близки за такова нещо. По-възрастната жена се бе нанесла в апартамента си на икономка в деня подир раждането на Кет. Докато Скарлет боледуваше, неотлъчно й правеше компания. А след това бе винаги подръка.

В дългите седмици на възстановяването й след раждането на Кет идваха много хора. Кълъм почти всеки ден, Катлийн почти през ден, едрите й братовчеди О’Хара всяка неделя след литургия, Моли по-често, отколкото Скарлет би искала. Но мисис Фицпатрик беше винаги до нея. Поднасяше чай и сладкиши на гостите — уиски и сладкиши на мъжете, а след като си тръгнеха, оставаше при Скарлет да чуе новините, донесени от посетителите, и да дояде закуските. Самата тя носеше новини — какво се е случило в Балихара, в Трим и клюките, чути по магазините. Не позволяваше на Скарлет да се чувствува прекалено самотна.

Скарлет прикани мисис Фицпатрик да я нарича „Скарлет“ и попита:

— А как е вашето малко име?

Мисис Фицпатрик така и не й каза. Заяви твърдо, че няма да допусне никакви неофициалности, и разясни строгата йерархия в ирландските господарски домове. Положението й като икономка щяло да бъде подкопано, ако дължимото му уважение се нарушавало от фамилиарности от чиято и да е страна, та било то и от страна на господарката. Може би особено на господарката.

Беше твърде сложно за Скарлет, но вежливата неотстъпчивост на мисис Фицпатрик ясно й показа, че е важно. Тя се съгласи с обръщенията, предложени от икономката. Скарлет можела да я нарича „мисис Фиц“, а тя щяла да нарича Скарлет „мисис О“. Но само насаме. Пред хората трябвало да се спазват всички официалности.

— Дори и пред Кълъм? — поиска да узнае Скарлет.

Мисис Фицпатрик помисли и отстъпи. Кълъм бил специален случай.

Сега Скарлет се опита да се възползува от слабостта на мисис Фиц към него.

— Ще се разходя само до къщата на Кълъм. Не е идвал да ме види цяла вечност и ми липсва.

— Той замина по работа и вие знаете това. Чух го да ви казва, че заминава.

— По дяволите! — измърмори Скарлет. — Печелите. — Върна се на стола си до прозореца и седна. — Идете да говорите с мис Хемороиди.

Мисис Фиц се разсмя на глас.

— Между другото — каза тя на излизане — името й е мисис Кийн. Но можете да я наричате мис Хемороиди, ако искате. Вероятно изобщо няма да я виждате. Това е моя работа.

Скарлет изчака, за да е сигурна, че мисис Фиц няма да я пипне, и се приготви да излезе. Достатъчно дълго беше послушна. Всепризнат факт бе, че след раждането жената трябва да се възстановява един месец — повечето време в леглото, и тя го изпълни. Ала не виждаше смисъл към този срок да се прибавят още три седмици само защото раждането на Кет не било минало нормално. Лекарят в Балихара, доктор Делвин, й се стори добър човек, даже малко й напомняше доктор Мийд. Но нали призна, че нямал опит с оперативните раждания. Защо тогава да го слуша? Особено когато имаше нещо, което наистина беше длъжна да направи.

Мисис Фиц й бе казала за старицата, която се появила като по вълшебство, за да акушира при раждането на Кет посред бурята на Вси светии. Кълъм й каза коя е жената — калята от кулата. Скарлет дължеше на магьосницата собствения си живот и живота на Кет. Трябваше да й благодари.

 

 

Студът я изненада. През октомври бе толкова топло, как можеше да има такава разлика само след един месец? Тя загърна увитото в одеяло бебе в диплите на наметалото си. Кет беше будна. Големите й очи се взираха в лицето на Скарлет.

— Миличка — тихичко прошепна Скарлет. — Толкова си добричка, Кет, и никога не плачеш, нали?

Прекоси настлания с тухли двор при конюшните и тръгна по пътя, който толкова често бе изминавала с двуколката.

 

 

— Знам, че си някъде тук — извика Скарлет към гъстия храсталак под дърветата покрай сечището. — По-добре излез да говориш с мене, защото иначе ще стоя тук, докато замръзна. Докато замръзне и бебето, ако това има някакво значение за тебе.

Зачака спокойно. Жената, която бе довела Кет на този свят, нямаше да я остави изложена на студената влага в сянката на кулата.

Очите на Кет се отлепиха от лицето на Скарлет и се огледаха наоколо, сякаш търсеха нещо. След няколко минути Скарлет чу шумолене в гъстите храсти бодлива зеленика отдясно. Показа се магьосницата.

— Насам — каза тя и отстъпи назад.

Когато се приближи, Скарлет видя, че има пътека. Никога не би я открила, ако магьосницата не придържаше бодливите клони на зелениката с един от шаловете си. Скарлет пое по пътеката, но след време тя се изгуби в горичка с надвиснали клони.

— Предавам се — рече тя. — А сега накъде?

Зад гърба й се чу хрипкав смях.

— Насам — каза магьосницата.

Заобиколи Скарлет и се наведе ниско под клоните. Скарлет направи същото. След няколко крачки вече можеше да се изправи. На поляната в средата на горичката видя глинена колиба с покрив от тръстика. От комина й се виеше тънка струйка дим.

— Влез — рече жената и отвори вратата.

 

 

— Тя е хубаво дете — каза магьосницата. Бе разгледала всяка частичка от тялото на Кет, до ноктите на краката й. — Как я нарече?

— Кати Кълъм О’Хара.

Скарлет проговаряше едва за втори път. Още на вратата бе започнала да благодари на магьосницата, но тя я бе прекъснала.

— Дай ми бебето — нареди тя с протегнати ръце. Скарлет веднага й подаде Кет и мълчаливо гледаше подробния преглед.

— Кати Кълъм — повтори жената. — Това е слаб и нежен звук за такова силно дете. Аз се казвам Грейн — силно име.

Изречено от грубия й глас, келтското име прозвуча като предизвикателство. Скарлет се размърда на столчето. Не знаеше как трябва да отговори.

Жената пови Кет в пеленките и одеялцата. После я повдигна и зашепна в ушенцето й толкова тихо, че Скарлет не чуваше, макар да напрягаше слуха си. Пръстите на Кет сграбчиха косата на Грейн. Магьосницата облегна Кет на рамото си.

— Не би разбрала, и да можеше да чуеш, О’Хара. Говорех на староирландски. Това беше заклинание. Чувала си, че познавам магиите, както и билките.

Скарлет призна, че е чувала.

— Може би е вярно. Познавам старинните думи и старинните обичаи, но не казвам, че са магии. Гледам, слушам и се уча. На някои им се струва магия, ако друг вижда това, за което те са слепи, или чува онова, за което са глухи. Всичко е във вярата. Не се надявай, че ще направя магия за тебе.

— Не съм казала, че съм дошла да ми правиш магия.

— А само да ми благодариш? Това ли е всичко?

— Да, това е. Вече го сторих и трябва да тръгвам, преди да забележат отсъствието ми от къщи.

— Моля те да ми простиш — каза магьосницата. — Малко хора са ми благодарни, когато вляза в живота им. Чудно ми е, че не ми се сърдиш за това, което сторих на тялото ти.

— Ти спаси живота ми и живота на моето дете.

— Но отнех живота на всички други деца. Един доктор щеше да знае как да направи повече.

— Е, не можех да намеря доктор, иначе щях да разчитам на него!

Скарлет здраво стисна устни след изплъзналите й се думи. Бе дошла да благодари, а не да обижда магьосницата. Но защо нижеше гатанки с този дрезгав и страшен глас? На човек кожата му настръхваше.

— Извинявай — каза Скарлет. — Бях груба. Сигурна съм, че никой лекар не би могъл да направи повече. По-вероятно и половината не би направил. И не знам какво искаш да кажеш за другите деца. Искаш да кажеш, че съм имала близнаци и другото е умряло ли?

Това наистина беше възможно, помисли си Скарлет. Толкова бе наедряла като бременна. Но сигурно мисис Фиц или Кълъм щяха да й кажат. А може би не. За смъртта на Старата Кати Скарлет й казаха чак след две седмици.

Сърцето на Скарлет се сви от усещане за непоносима загуба.

— Имаше ли още едно бебе? Трябва да ми кажеш!

— Шшт, безпокоиш Кати Кълъм — каза магьосницата Грейн. — В утробата ти нямаше второ дете. Не знаех, че ще ме разбереш така. Жената с бялата коса изглеждаше осведомена — мислех, че е разбрала и че ще ти каже. Заедно с бебето извадих и утробата ти и не знаех достатъчно, за да я оправя. Няма да имаш други деца.

В думите и в тона на старицата имаше ужасна окончателност и Скарлет разбра, че тя й казва истината. Но не можеше да повярва, не искаше да повярва. Да няма повече деца? Сега, когато най-сетне бе открила огромната радост от майчинството, когато бе научила — толкова късно — какво е да обичаш? Не можеше да бъде. Беше прекалено жестоко.

По-рано Скарлет не разбираше как Мелани може съзнателно да подложи живота си на риск, за да роди дете, но сега вече знаеше. И тя би направила същото. Би изтърпяла сто пъти болката и страха, и кръвта заради момента, в който за пръв път ще види лицето на детето си.

Кет тихичко измърка. Предупреждаваше, че огладнява. Скарлет усети как в отговор млякото й потича. „За какво се кося? Нали вече имам най-прекрасното бебе на света? Няма да позволя да ми секне млякото от тревоги по въображаеми деца, след като моята Кет е истинска и има нужда от майка си.“

— Трябва да тръгвам — каза Скарлет. — Става време да храня бебето.

Тя протегна ръце към Кет.

— Още една дума — рече Грейн. — Едно предупреждение.

Скарлет се уплаши. Искаше й се да не бе довеждала Кет. Защо не й я връщаше тази жена?

— Внимавай за детето. Има хора, които казват, че е донесено от магьосница и затова е омагьосано.

Скарлет потръпна.

Възлестите пръсти на Грейн нежно разтвориха пръстчетата на Кет. Тя нежно целуна покритата й с мъх главичка и промърмори:

— Добър път, Дара. — После подаде детето на Скарлет. — Ще я наричам „Дара“ в спомените си. Това значи „дъб“. Благодарна съм ти за тоя дар — че ми я доведе да я видя, и за благодарността ти. Но не я води друг път. Не е разумно тя да има нещо общо с мене. Сега тръгвай. Някой идва и не бива да те вижда… Не, пътеката, по която върви, не е твоята. Идва по северната — по нея минават глупавите жени, които купуват церове за любов, за красота или за да навредят на онези, които мразят. Тръгвай! Пази бебето.

Скарлет с радост се подчини. Забърза под рукналия студен дъжд, привела глава и рамене, за да заслони детето. На топло под наметалото на Скарлет Кет издаваше звуци, сякаш бозаеше.

Мисис Фицпатрик погледна мократа наметка на пода до огъня, но не направи никаква забележка.

— Мис Хемороиди, изглежда, я бива в тестото — каза тя. — Донесох и кифли за чая ви.

— Добре, умирам от глад.

Бе нахранила Кет, после поспа, а сега слънцето отново грееше. Скарлет бе сигурна, че разходката й се е отразила много добре. Повече нямаше да иска позволение, за да излезе.

Мисис Фиц не се опитваше да я спира. Бе разбрала, че е безполезно.

Когато Кълъм се върна, Скарлет отиде до къщата му за чай и съвет.

— Искам да си купя малка затворена кола, Кълъм. Много е студено да излизам с двуколката, а трябва да върша разни неща. Ще ми избереш ли?

С удоволствие, отвърна Кълъм, но тя можела и сама да си избере, ако предпочита. Коларите щели да й докарат стоката си. Както и майсторите на всичко, което й хрумне. Тя била господарката на Големия дом.

— Как не се сетих? — възкликна Скарлет.

След една седмица вече караше спретната черна кола с тънка жълта ивица отстрани, теглена от приличен сив кон, който, точно както бе обещал продавачът, нямаше нужда и от намек за камшик.

Сдоби се и с „гарнитура за гостната“ — лъскави дъбови мебели със зелена дамаска, с десет допълнителни стола, които можеха да се придърпат край камината, и с кръгла маса с мраморен плот, достатъчно голяма, за да побере шест души за вечеря. И всичко това върху дебел пухкав килим в стаята, съседна на спалнята й. Все едно какви скандални истории разправяше Кълъм за французойките, които приемали цели тълпи, изтегнати в леглата си — тя трябваше да има подходяща стая за приемане на гости. И все едно какво казваше мисис Фиц — не виждаше никаква причина да приема на долния етаж, щом имаше куп празни стаи на горния, на две крачки от нейната.

Още не бяха пристигнали голямото бюро и столът — изработваше ги дърводелецът в Балихара. Какъв бе смисълът да имаш свой собствен град, ако не си достатъчно умен да насърчаваш занаятите в него? Може да си сигурен, че ще си събереш наема само ако наемателите печелят пари.

Където и да ходеше Скарлет, кошчето и пеленките на Кет бяха винаги на седалката до нея. Момиченцето гукаше и пускаше мехури, а Скарлет бе убедена, че двете пеят дует. Тя с гордост показваше Кет във всеки магазин и къща в Балихара. Като виждаха мургавото дете със зелените очи, хората се кръстеха, но Скарлет се радваше. Мислеше, че го благославят.

С наближаването на Коледа Скарлет загуби много от въодушевлението, което бе изпитала при освобождаването си от пленничеството на оздравяването.

— Не бих заминала за Атланта за целия чай на Китай, ако ще да ме поканят на всички вечеринки, нито пък за Чарлстън с глупавите им бални тефтерчета и с опашките по приемите — каза тя на Кет. — Но ми се ще да съм някъде, където не е непрекъснато толкова влажно.

Мислеше си колко хубаво би било да живее в селска къщичка, за да може да я варосва и да боядисва первазите, както правеха Катлийн и братовчедите. А и всички други — в Адамстаун и в крайпътните къщи. На 22 декември се разходи до кръчмата на Кенеди и подскочи от радост, като видя, че отново варосват и боядисват почти новите магазини и жилища. Удоволствието от процъфтяването на града й заличи леката тъга, която често изпитваше, търсейки компания в собствената си кръчма. Понякога й се струваше, че разговорите замираха, щом влезеше.

 

 

— Трябва да украсим къщата за Коледа — заяви тя на мисис Фиц. — Как го правят ирландците?

Клонки от чимшир на камината, над вратите и прозорците, каза икономката. И голяма свещ — обикновено червена — на един от прозорците, за да осветява пътя на детето Христос. „Ще сложим по една на всеки прозорец“ — реши Скарлет, но мисис Фиц бе непоколебима. На един прозорец. Скарлет можела да си запали колкото иска свещи на масата — или на пода, ако това щяло да я направи щастлива, но колкото до прозорците — само на един щяла да свети свещ. И тя можела да се запали чак на Бъдни вечер, като ударят камбаните за молитва. Икономката се усмихна.

— По традиция най-малкото дете в къщата запалва намаслена тръстика от въглените в огнището веднага щом ударят камбаните за молитва, после запалва свещта с пламъка на тръстиката. Може би малко ще трябва да й помогнете.

 

 

Скарлет и Кет прекараха Коледа у Даниъл. Проявеният към Кет възторг беше почти достатъчен, за да задоволи дори Скарлет. Освен това през отворената врата влизаха достатъчно хора, за да я отвличат от спомените й за някогашните Коледи в Тара, когато след закуска се чуваше вик: „Коледните подаръци“ — и семейството и прислугата се събираха на широката веранда. Тогава Джералд О’Хара черпеше с чаша уиски и тютюн за дъвчене всеки полски работник, докато им раздаваше нови дрехи и нови обуща, а Елен О’Хара произнасяше кратка молитва за всяка жена и дете и им раздаваше метри басма и вълнен плат, портокали и захарни пръчки. Понякога на Скарлет толкова й липсваха топлите завалени думи и блестящите усмивки на чернокожите, че чак й се плачеше.

 

 

— Трябва да си ида вкъщи, Кълъм — каза Скарлет.

— А сега не си ли си вкъщи, на своята земя, която отново превърна в земята на О’Хара?

— О, Кълъм, не ми се прави на ирландец! Знаеш какво имам предвид. Домъчняло ми е за южняшките гласове и за южняшкото слънце, за южняшката храна. Яде ми се царевичен хляб и пържено пиле, кусва ми се и варено жито. Никой в Ирландия дори не знае какво е царевица — за хората тук това е просто някакво зърно.

— Разбирам, Скарлет, и съчувствувам на мъката ти. Защо не идеш там на гости, щом дойде хубавото време за пътуване по море? Можеш да оставиш Кет тук. Мисис Фицпатрик и аз ще се грижим за нея.

— В никакъв случай! Никога няма да оставя Кет.

Нямаше какво да говорят повече. Но от време на време Скарлет се връщаше към тази мисъл: океанът се прекосяваше само за две седмици и един ден, а и делфините си играеха край кораба с часове.

 

 

На Нова година Скарлет се сблъска с първия намек за това, какво значи да си старейшината на рода О’Хара. Вместо да изпрати Пеги Куин с подноса със закуската, мисис Фиц влезе със сутрешния й чай.

— Всички светци да благословят майката и детето за Новата година — каза весело тя. — Чуйте сега какво задължение трябва да изпълните преди закуска.

— Честита Нова година и на вас, мисис Фиц, но за какво говорите?

Традиция, ритуал, необходимост, отговори мисис Фиц. Без това цяла година нямало да има късмет. Скарлет можела да пийне чай, но нищо повече. Нищо не трябвало да се яде в къщата преди специалния новогодишен бармбрек на подноса. Трябвало да се отхапят три хапки в името на Светата Троица.

— Но преди да започнете — продължи мисис Фиц, — елате в стаята, която съм приготвила. Защото след като поемете хапките за Светата Троица, трябва да хвърлите сладкиша с всичка сила в стената, та да се разчупи на парчета. Вчера изтърках стената и пода.

— Това е най-откаченото нещо, което съм чувала. Защо пък трябва да развалям хубавия сладкиш? И защо изобщо да се яде сладкиш на закуска?

— Защото така се прави. Елате да изпълните задължението си на старейшина на рода О’Хара, преди останалите хора в тази къща да са умрели от глад. Никой не може да яде, преди да се разчупи бармбрекът.

Скарлет облече вълнената си роба и се подчини. Отпи глътка чай, за да навлажни гърлото си, после отхапа три пъти от крайчето на дебелия плодов сладкиш, което й посочи мисис Фиц. Трябваше да го държи с две ръце — толкова голям беше. После повтори след мисис Фиц молитвата срещу глад през годината и с всички сили запрати сладкиша срещу стената. Из цялата стая се разхвърчаха парчета.

Скарлет се разсмя.

— Страхотна кочина! Не го пльоснах лошо.

— Радвам се, че ви хареса — отвърна икономката. — Чакат ви още пет. Всеки мъж, жена и дете в Балихара трябва да получи по едно парче за късмет. Чакат отвън. Прислужниците ще занесат парчетата на подноси, щом свършите.

— Господи! — рече Скарлет. — Трябваше да отхапвам по-малки хапки.

 

 

След закуска Кълъм я придружи в града за следващия ритуал. Носеше късмет за цялата година, ако тъмнокос човек дойдеше в къщата на Нова година. Но традицията налагаше човекът да влезе, после да излезе и пак да влезе.

— И да не си посмяла да се смееш — нареди Кълъм. — Всеки тъмнокос човек носи късмет. Старейшината на рода носи десет пъти повече късмет.

Когато всичко свърши, Скарлет се препъваше.

— Слава богу, че все още има толкова много празни сгради — изпъшка тя. — Вкиснах се от толкова чай и ще се пръсна от толкова сладкиши. Защо трябваше да ядем и да пием във всяка къща?

— Скарлет скъпа, какво гости е това, ако не се предложи и приеме гостоприемство? Ако беше мъж, щеше да бъде уиски, а не чай.

Скарлет се ухили.

— На Кет може би щеше да й хареса.

 

 

В Ирландия първи февруари се считаше за начало на земеделската година. Заедно с всички, които работеха и живееха в Балихара, Скарлет застана в средата на една голяма нива и след като прочете молитва за успешна реколта, заби лопата в земята, повдигна я и обърна първата буца пръст. Годината вече можеше да започне. Но не преди угощението с ябълков сладкиш и мляко, защото първи февруари беше и празникът на Света Бриджит, другата светица закрилница на Ирландия, покровителка и на мандрите.

След церемонията, докато всички пируваха и разговаряха, Скарлет коленичи край разрохканата земя и взе шепа от мазната глина.

— Това е за теб, татко — каза тихичко тя. — Виждаш ли, Кати Скарлет не е забравила какво си й казвал: че земята на графство Мийд е най-хубавата на света, по-хубава дори от земята на Джорджия, на Тара. Искам да се грижа за нея, татко, и да я обичам както си ме учил. Това е земята на О’Хара и пак е наша.

* * *

Във вековната последователност на оран и брануване, сеитба и молитва имаше просто, трудолюбиво достойнство, което спечели възхищението и почитта на Скарлет към всички, които живееха от земята. Бе изпитвала същото, когато живееше у Даниъл, изпитваше го и сега към фермерите в Балихара. А и към себе си, защото по някакъв начин и тя бе една от тях. Нямаше силата да оре с ралото, но можеше да го осигури. Както и конете, които да го теглят. И семето, което поникваше в браздите.

Чувствуваше се у дома си в канцеларията на имението повече, отколкото в стаите си в Големия дом. До бюрото й имаше още една люлка за Кет — същата като онази в спалнята, и тя я люлееше с крак, докато работеше над счетоводните книги и сметките. Споровете, за които мисис Фицпатрик я бе предупреждавала така мрачно, се оказаха лесни за уреждане. Особено ако човек беше старейшината на рода О’Хара и думата му се считаше за закон. На Скарлет винаги се бе налагало да насилва хората, за да направят това, което искаше. Сега беше достатъчно да каже нещо тихо, каквото и да било — и нямаше възражения. Много й харесваше първата неделя от месеца. Дори започна да признава, че понякога си струва да изслушаш мнението на хората. Фермерите наистина знаеха повече от нея за земеделието и тя можеше да научи много от тях. Имаше нужда. Бе отделила триста акра от земята на Балихара за собствената си ферма. Фермерите я обработваха и й плащаха само половината аренда за земята. Скарлет познаваше изполицата — така бяха уредени нещата в Юга. Но положението на господарка с имение бе все още ново за нея. Беше решила да стане най-добрият земевладелец в цяла Ирландия.

— А и селяните се учат от мене — каза тя на Кет. — Изобщо не бяха чували за фосфатни торове, преди да им раздам онези чували. Нищо не ми пречи да оставя Рет да си върне няколко цента от собствените си пари, ако това означава по-добра реколта пшеница за нас.

Никога не споменаваше думата „баща“ пред Кет. Кой можеше да каже колко разбира и запомня едно детенце? Особено пък детенце, което очевидно във всичко превъзхождаше всички останали деца по света.

Дните станаха по-дълги, а ветровете и дъждът — по-меки и топли. Кет О’Хара ставаше все по-чаровна, вече изграждаше характер.

— Наистина съм те нарекла правилно — каза и Скарлет. — Ти си най-независимото същество, което съм виждала някога.

Докато й говореше, Кет внимателно я гледаше с големите си зелени очи, после се връщаше към вглъбеното съзерцание на собствените си пръстчета. Момиченцето никога не създаваше грижи, имаше неизчерпаеми възможности да се забавлява само. Отбиването й беше тежко за Скарлет, но не и за Кет. Тя се развличаше, като проучваше овесената си каша с ръце и с уста. Всяко изживяване, изглежда, й се струваше безкрайно интересно. Бе силно дете с изправено гръбче и високо вдигната глава. Скарлет я обожаваше. И по някакъв особен начин я уважаваше. Обичаше да я сграбчва и да покрива с целувки меката й коса, вратлето, бузите, ръчичките и крачетата й. Копнееше да подържи Кет в скута си и да я полюлее. Но детето понасяше само няколко минути милувки, после размахваше крака и юмручета, за да се освободи. А на малкото му мургаво личице се появяваше такова възмутено изражение, че Скарлет биваше принудена да се разсмее, макар че я отхвърляха.

Най-приятното време и за двете бе в края на деня, когато се къпеха заедно. Кет пляскаше във водата и се смееше, а Скарлет я вдигаше, подхвърляше я нагоре и й пееше. После я чакаше удоволствието от изсушаването на съвършените крайници, всяко пръстче поотделно, и от напудрянето на копринената кожа на Кет и всяка бебешка гънка.

Когато Скарлет бе двайсетгодишна, Войната я принуди да се откаже от младостта си за една нощ. Нейната воля и издръжливост укрепнаха и това се отрази на лицето й. През пролетта на 1876 година, вече на трийсет и една години, тя постепенно си върна нежната мекота на надеждата, на младостта и обичта. Не го усещаше: заниманията с фермата и с детето бяха изместили някогашната й единствена грижа — собствената й суета.

— Имате нужда от дрехи — каза веднъж мисис Фиц. — Чух, че една шивачка иска да наеме къщата, в която живеехте, ако я боядисате отвътре. Тя е вдовица и е доста заможна, така че ще плаща приличен наем. На жените в града това ще им хареса, а и вие имате нужда, освен ако не сте решили да си намерите шивачка в Трим.

— Какво му е на вида ми? Нося свестни черни дрехи, както подобава на вдовица. Фустите ми никога не се показват.

— Изобщо не са свестни. Това са изцапани с пръст селски дрехи с навити ръкави, а вие сте господарката от Големия дом.

— О, дрън-дрън, мисис Фиц. Как бих могла да отпраша с коня да видя дали е израсла тимотейката, ако бях с господарски дрехи? Освен това обичам да ми е удобно. Щом се върна към цветните поли и блузи, ще започна да се тревожа дали са изцапани. Винаги съм мразила траура, не виждам причина да се мъча да освежавам черното. Каквото и да правиш с него, черното си остава черно.

— Значи не ви интересува шивачката?

— Разбира се, че ме интересува. Още един наем винаги ме интересува. А и някой ден все ще си поръчам няколко рокли. Като мине сеитбата. Тази седмица нивите трябва да се подготвят за пшеницата.

— Има още един възможен наем — предпазливо каза икономката. Неведнъж я бе изненадвала неочакваната прозорливост на Скарлет. — Брендан Кенеди смята, че ще се замогне, ако отвори странноприемница до кръчмата си. Може да се използува съседната сграда.

— Кой, за бога, би отседнал в странноприемницата на Балихара? Глупости! Освен това, ако Брендан Кенеди иска да наема нещо, нека си вземе шапката и дойде да говори с мен, а не да кара вас.

— Е, добре. Сигурно само така приказваше.

Мисис Фицпатрик даде на Скарлет домакинските сметки за седмицата и за момента се отказа от по-нататъшно обсъждане на въпроса. Щеше да се наложи Кълъм да се потруди — в случая бе много по-убедителен от нея.

— Имаме повече прислуга от английската кралица — каза Скарлет. Всяка седмица казваше същото.

— Ако ще имате крави, трябва да имате и доячки — отговори икономката.

Скарлет сама довърши:

— … и работници, които да отделят сметаната и да правят маслото — знам, знам. А маслото се продава. Предполагам, че просто не обичам крави. Ще ги прегледам по-късно, мисис Фиц. Сега искам да заведа Кет да погледа как режат торфа на блатото.

— По-добре ги прегледайте сега. В кухнята свършихме парите, а утре трябва да се плаща и на момичетата.

— По дяволите! Ще трябва да изтегля пари от банката. Ще ида до Трим.

— Ако бях банкер, никога не бих дала пари на същество, облечено като вас.

Скарлет се засмя.

— Мрън-мрън-мрън. Кажете на шивачката, че ще наредя да боядисат къщата.

„Но не и да се отвори странноприемницата“ — помисли си мисис Фицпатрик. Довечера трябваше да говори с Кълъм.

* * *

Из цяла Ирландия Финианското братство укрепваше и множеше членовете си. В Балихара вече имаха това, от което се нуждаеха най-много — сигурно място, където да се събират ръководителите от всички графства, за да планират стратегията, а преследваните от милицията да се укрият. Само че в един град, малко по-голям от село, новодошлите се набиваха в очи. Нямаше много милиция и полицейски патрули от Трим, ала един човек с остър поглед можеше да провали и най-внимателно замислените планове.

— Наистина имаме нужда от странноприемница — настойчиво каза Розалийн Фицпатрик. — Разбираемо е човек, който има работа в Трим, да отседне тук, защото е близо, но по-евтино, отколкото в града.

— Права си, Розалийн — успокояваше я Кълъм, — ще говоря със Скарлет. Но не веднага. Твърде схватлива е. Нека мине малко време. После, като заговоря за това, тя няма да се зачуди защо и двамата настояваме.

— Кълъм, не бива да губим време.

— Но не трябва и да провалим всичко от бързане. Ще го направя, когато намеря подходящ момент.

Мисис Фицпатрик трябваше да се примири. Нали Кълъм бе ръководителят. Тя се утеши, като си спомни, че поне е успяла да настани Маргарет Сканлън. Дори без да измисля лъжи. Скарлет наистина имаше нужда от дрехи. И беше срамота да настоява да живее по този начин — с най-евтините дрехи, в две от двайсетте стаи. Ако Кълъм не беше Кълъм, мисис Фицпатрик не би му повярвала, че съвсем доскоро Скарлет е била много изискана дама.

 

 

„… а ако огледалцето се счупи, веднага мама пръстен ще ти купи“ — пееше Скарлет. Кет енергично пляскаше в разпенената вода на ваната.

— Мама ще ти купи хубави роклички — каза Скарлет, — а и на себе си ще купи. После ще се качим на един прекрасен голям кораб.

Нямаше защо да отлага. Трябваше да замине за Америка. Ако тръгнеше веднага след Великден, щеше да се върне навреме за жътвата.

Взе окончателно решение, когато видя нежната зелена мараня над нивата, където бе обърнала първата буца пръст. В нея буйно се надигнаха вълнение и гордост и й се прииска да извика: „Това е мое — моята земя, моите покълнали семена.“ Разглеждаше едва поникналите млади растения и си представяше как стават по-високи, по-силни, после цъфват, разнасят уханието си във въздуха и упояват пчелите така, че да не могат да летят. Тогава мъжете ще започнат да косят, косите ще блестят като сребро, ще се издигнат високи купи златно сено. Цикълът ще се повтаря година след година — сеитба и жътва — вечното чудо на раждането и растежа. Тревата ще расте и ще се превръща в сено. Пшеницата ще расте и ще се превръща в хляб. Овесът ще расте и ще се превръща в брашно. Кет ще расте — ще запълзи, ще проходи, ще заговори, ще яде овесената каша и хляба и ще скача от плевника върху купите сено, както бе правила и Скарлет като дете. Балихара беше нейният дом.

Скарлет присви очи срещу слънцето, видя бързащите към него облаци и разбра, че скоро ще завали, а малко след това пак ще се проясни и слънцето ще огрява полето до следващия дъжд, а след него пак ще изгрее слънце.

„Още веднъж ще усетя изгарящата жар на слънцето в Джорджия — реши тя. — Имам право на това. Понякога така ужасно ми липсва. Но Тара е някак си повече сън, отколкото спомен. Тя принадлежи на миналото — като онази Скарлет, която някога бях. Онзи живот и онова момиче вече нямат нищо общо с мен. Аз направих своя избор. Тази Тара, която принадлежи на Кет, е ирландската Тара. Тя ще бъде и моята. Аз съм старейшината на рода О’Хара от Балихара. Ще запазя дяловете си от Тара като наследство за Уейд и Ела, но ще продам всичко в Атланта и ще прекъсна тези връзки. Балихара е моят дом сега. Ние имаме дълбоки корени тук — Кет, аз и татко. Ще взема шепа от земята на О’Хара със себе си, за да я смеся с пръстта на Джорджия над гроба на Джералд О’Хара.“

Замисли се за работите, които трябваше да уреди. Можеха да почакат. Най-важното беше как да разкаже на Уейд и Ела за чудесния им нов дом. Нямаше да повярват, че ги иска — как биха могли? По-рано наистина не ги искаше. Докато не откри какво значи да обичаш детето си, да бъдеш истинска майка.

„Ще бъде много трудно — често си казваше Скарлет. — Но мога да се справя. Ще изкупя миналото. У мен има толкова любов, че просто прелива. Искам да дам от нея на сина си и на дъщеря си. Може би Ирландия отначало няма да им хареса, толкова е различна, ала като идем няколко пъти на пазара и на конните състезания и като им купя собствени понита… Ела ще изглежда много сладка с полите и фустите. Всички момиченца обичат да се контят… Ще имат милион братовчеди — я колко О’Хара живеят наоколо, и ще си играят с децата от Балихара…“