Александра Рипли
Скарлет (60)

14.

В края на август, една сутрин, когато небето още розовееше от зората, Кълъм застана на прага на Скарлет. Зад него в мъгливия полумрак се виждаха десетина яки мъже.

— Ето ти работници за разчистването на нивите — каза той. — Доволна ли си най-после?

Тя изпищя от радост.

— Влажно е. Само да си взема шала, и веднага идвам. Заведи ги на първата нива, отвъд портата.

Още не се беше облякла, косата й беше разрошена, а краката й боси. Опита се да побърза, но вълнението я правеше несръчна. Откога ги чакаше! А и с всеки изминал ден й ставаше все по-трудно да си обува ботите. „За бога, вече съм огромна колкото къща. Сигурно ще родя близнаци.“

Дявол да го вземе! Скарлет нави несресаната си коса на кок, набучи няколко фиби да я придържат, грабна шала си и затича боса по улицата.

Мъжете мрачно се бяха скупчили около Кълъм на потъналата в бурени алея пред отворената порта. „Никога не съм виждал такова нещо… — чу тя. — … това са дървета, а не плевели… всичко е само коприва… човек цял месец трябва да разчиства един акър…“

— Ама че пасмина сте — рече звънко Скарлет. — Какво, да не ви е страх да си изцапате ръцете?

Те я погледнаха с пренебрежение. Всички бяха чували за дамичката, дето обичала да се разпорежда, изобщо не приличала на жена.

— Говорехме откъде да започнем най-напред — каза успокоително Кълъм.

Скарлет не беше склонна да се успокоява.

— Изобщо няма да започнете, ако говорите толкова много. Сега ще ви покажа откъде.

Тя подпря издутия си корем с лявата ръка, наведе се и с дясната сграбчи при основата голям сноп коприва. Изпъшка и с усилие го изтръгна от земята.

— Ето — отрони презрително. — Вече сте започнали.

Хвърли копривата в краката на мъжете. От охлузената й ръка потече кръв. Скарлет плю на дланта си, отри я в черната си вдовишка пола и бавно се отдалечи с бледите си крехки крачета.

Мъжете сепнато се взираха в гърба й. Първо един, а след това всички свалиха шапки.

Не бяха единствените, които вече уважаваха Скарлет О’Хара. Бояджиите бяха установили, че тя ще се качи и на най-високата им стълба, при това заднишком, заради корема си, за да им покаже недогледани места или неравни мацвания с четката. Дърводелците, които се опитваха да пестят гвоздеите, я намираха да ги забива с чука, когато идваха на работа. Хлопаше новите врати така, „че и мъртвите да се събудят“, за да провери пантите, и пъхаше свещи в комините, за да търси сажди и да види дали теглят добре. Работниците, които поправяха покривите, със страхопочитание разказваха, че „само силната ръка на отец О’Хара я спря да не се качи на билото да брои плочите“. Караше всички да се трудят здравата, сама се бъхташе още повече.

А когато ставаше прекалено тъмно, в кръчмата имаше по три безплатни бири за всекиго, останал на работа толкова до късно, и дори като свършеха с пиенето, хвалбите и оплакванията, те я виждаха през кухненския прозорец как седи приведена над книжата си и пише на светлината на лампата.

 

 

— Изми ли си ръцете? — попита Кълъм, щом влезе в кухнята.

— Да, и им сложих малко мехлем. Страшна работа беше! Понякога така се вбесявам, че не мисля какво правя. Сега приготвям закуска. Искаш ли да хапнеш?

Кълъм подуши въздуха.

— Овесена каша без сол? Бих предпочел варена коприва.

Скарлет се ухили.

— Набери си я сам. Ще минавам без сол известно време, за да не ми се подуват толкова глезените. Напоследък ми създават неприятности… Не че това ще ги оправи. Вече не виждам ботите си, за да им завържа връзките. След една-две седмици няма да мога да стигам до тях. Сигурна съм, Кълъм — ще родя не едно бебе, а цяло котило.

— И аз „съм сигурен“, както казваш. Имаш нужда от жена да ти помага.

Очакваше Скарлет да възрази — нали автоматично отхвърляше всеки намек, че не може да свърши всичко сама. Но тя се съгласи. Кълъм се усмихна и каза, че имал наум точно жената, която й трябва — можела да помага във всичко, дори и в сметките, ако се наложи. По-възрастна жена, но не прекалено възрастна, за да не приеме командуването на Скарлет, и не толкова безгръбначна, та да не й се противопостави, когато е необходимо. Имала опит в работата и с хора, и с пари. Всъщност била икономка в едно имение близо до Ларакор, оттатък Трим. Знаела нещичко и за ражданията, макар да не била акушерка. Била родила шест деца. Можела да се премести при Скарлет и да се грижи за нея и за тази къща, докато стане готов Големият дом. А тогава щяла да наеме жените, които да я поддържат, и да ги ръководи.

— Трябва да признаеш, Скарлет скъпа, че в Америка нямате нищо подобно на господарските къщи в Ирландия. Те имат нужда от опитна ръка. Ще са ти необходими също управител, за да ръководи иконома и лакеите, плюс главен коняр, който да надзирава другите коняри, и десетина градинари с един началник…

— Стига! — Скарлет яростно тръсна глава. — Нямам намерение да правя кралство. Имам нужда от жена, която да ми помага, признавам, но като начало ще използувам само няколко стаи в тази купчина камъни. Така че попитай твоето съкровище дали иска да се откаже от подобно високопоставено положение. Съмнявам се, че ще каже да.

— Ще я попитам.

Кълъм беше сигурен, че жената ще се съгласи, та дори да трябва да мие подове. Розалийн Мери Фицпатрик бе сестра на финианец, екзекутиран от англичаните, дъщеря и внучка на мъже, които се бяха удавили в корабите ковчези на Балихара. Бе пламенна и предана членка на организацията.

Скарлет извади три варени яйца от клокочещата тенджера, после сложи вода за чая.

— Можеш да изядеш едно-две яйца, ако се мръщиш на овесената ми каша — предложи му тя. — Без сол, разбира се.

Кълъм отказа.

— Добре, но аз съм гладна.

Тя си сипа овесена каша в една чиния, после обели яйцата и прибави и тях. Жълтъците потекоха. Кълъм извърна очи.

Скарлет ядеше лакомо и бързо, продължаваше да бърбори между хапките. Изложи му плана си за цялото семейство — да доведе всички роднини да живеят в умерен лукс в Балихара.

Кълъм я изчака да свърши с яденето.

— Няма да го направят. Обработвали са земята, където живеят, почти двеста години.

— Разбира се, че ще дойдат. Всеки иска повече от това, което има, Кълъм.

В отговор той само поклати глава.

— Ще ти докажа, че грешиш. Ще ги поканя още сега! Не, това не влиза в плановете ми. Първо искам всичко да стане готово.

— Скарлет, доведох ти фермерите. Тази сутрин.

— Тези мързеливци!

— Ти не ми каза какви са плановете ти. Наел съм тези хора. Жените и децата им са тръгнали насам, за да се нанесат в къщичките на края на улицата. Напуснали са земевладелците, за които са работили досега.

Скарлет прехапа устни.

— Това няма значение — каза след миг. — Аз така и така няма да настанявам роднините в тези къщички, а в просторни домове. Пък работниците могат да работят за братовчедите.

Кълъм отвори уста, после я затвори. Нямаше смисъл да спори. А и беше сигурен, че Даниъл никога не ще се премести.

 

 

В ранния следобед Кълъм извика на Скарлет да слезе от стълбата, където се беше качила, за да провери току-що направената мазилка.

— Искам да видиш какво са свършили твоите „мързеливци“ — рече й той.

Скарлет бе толкова зарадвана, че се просълзи. Там, където бе яздила понито си, имаше прокаран път, достатъчно широк, за да минава двуколката. Сега пак можеше да посещава Катлийн и да си носи мляко за чая и за овесената каша. През последната седмица се чувствуваше твърде натежала, за да язди.

— Тръгвам още сега — каза тя.

— Дай да ти вържа обущата.

— Не, стягат ми глезените. Ще ида боса — вече си имам път за двуколката. Но можеш да впрегнеш коня.

Кълъм с облекчение я видя да се отдалечава. Върна се във вратарската си къщичка при книгите, лулите и чашата хубаво уиски с чувството, че си е заслужил почивката. Скарлет беше най-изморителната личност от който и да е пол, възраст или националност, която някога бе срещал.

— „И защо ли — зачуди се той — винаги добавям «бедното дете» към всяко свое мнение за нея?“

 

 

Тя наистина приличаше на нещастно дете, когато влетя в стаята му малко преди да падне късният летен мрак. Роднините — много любезно, но непреклонно — бяха отхвърлили първо поканата й, а след това нейните молби да дойдат да живеят в Балихара.

Кълъм бе започнал да смята, че Скарлет не може да плаче. Не бе плакала, когато получи съобщението за развода, не плака и при последния удар — новината, че Рет се е оженил повторно. Но в тази топла дъждовна августовска вечер плака и рида с часове, докато накрая заспа на меката му кушетка — лукс, непознат в двете й спартански стаи. Той я зави с леко одеяло и се прибра в спалнята си. Радваше се, че е изляла мъката си, но се страхуваше, че няма да вижда своя изблик в същата светлина. Така че реши да я остави на мира — може би нямаше да иска да го вижда няколко дни. Силните хора не обичат да имат свидетели в моменти на слабост.

Грешеше. И не за първи път, помисли си той. Щеше ли някога наистина да опознае тази жена? На сутринта намери Скарлет да седи на масата в неговата кухия и да яде единствените му яйца.

— Знаеш ли, прав си, Кълъм. Много по-хубави са със сол… И можеш да започнеш да търсиш наематели за къщите ми. Трябва да са заможни, защото искам приличен наем.

 

 

Скарлет бе дълбоко наранена, макар че не го показваше и никога вече не спомена за това. Продължи да ходи с двуколката до Даниълови по няколко пъти седмично и работеше все така усилено в Балихара, макар че бременността й пречеше все повече. Към края на септември градът беше готов. Всяка сграда бе прясно боядисана отвън и отвътре, имаше здрави врати, хубави покриви и комини. Населението се умножаваше на вълни.

Имаше още две кръчми, обущар и сарач. Галантерийният магазин се бе преместил от Бектив, в малката католическа църква служеше възрастен свещеник, в училището — двама учители, които щяха да започнат да преподават веднага щом пристигнеше разрешението от Дъблин. Нервен млад адвокат се надяваше да започне практика, а неговата още по-нервна съпруга надзърташе иззад дантелените си пердета към хората на улицата. Децата на фермерите играеха на пътя, а жените им седяха на праговете и клюкарствуваха. Пощенският пратеник от Трим идваше всеки ден и оставяше пощата при учения господин, който отвори магазин за книги, хартия и мастило в едностайната пристройка към галантерийния магазин. Имаше обещание за откриването на официална поща на първо число следващата година, а един лекар беше наел най-голямата къща и щеше да се настани през първата седмица на ноември.

За Скарлет последното беше най-добрата новина. Единствената болница в областта се намираше в приюта за бедни в Дъншолин, на четиринайсет мили от Балихара. Тя никога не бе виждала приют — последното убежище за разорените, и се надяваше никога да не види. Твърдо вярваше, че човек трябва да работи, а не да проси, но би предпочела да не вижда нещастниците, които стигаха дотам. А и това със сигурност не беше мястото, където едно дете да започне живота си.

Собствен лекар. Това беше в нейния стил. И щеше да бъде подръка, когато дойдеха крупът, варицелата и всички онези болести, които децата вечно прихващат. Сега й оставаше само да даде обява, че към средата на ноември ще има нужда от дойка. И да подготви къщата.

— Къде е съвършената ти госпожа Фицпатрик, Кълъм? Нали преди месец ми каза, че се съгласила да дойде?

— Наистина се съгласи преди един месец. И даде едномесечно предизвестие, както постъпва всеки човек с чувство за отговорност. Ще бъде тук на първи октомври, това е идният четвъртък. Предложих й да се настани в моята къща.

— Така ли? Мислех, че ще домакинствува на мен. Защо не се настани тук?

— Защото, Скарлет скъпа, твоята къща е единствената сграда в Балихара, която не е ремонтирана.

Скарлет изненадана огледа своята кухня кабинет. Досега изобщо не бе обръщала внимание как изглежда, нали бе само временно удобно местенце, откъдето да наблюдава работата в града.

— Отвратително е, нали? — рече тя. — Най-добре е бързо да оправим къщата, за да мога да се преместя. — Усмихна се, но малко насила. — Истината е, че съм съвсем изтощена, Кълъм. Ще се радвам, като свърша цялата работа, за да си почина най-после.

Това, което не каза бе, че след като братовчедите й отказаха да се преселят, работата се превърна просто в работа. Цялото й удоволствие от възстановяването на земята на О’Хара угасна, щом О’Хара нямаше да й се радват. Тя се мъчеше да си обясни защо отхвърлиха предложението й. Единственият убедителен отговор беше, че не искат да са толкова близо до нея, че не я обичат истински, въпреки сърдечността и вниманието, което й засвидетелствуваха. Сега се чувствуваше самотна — дори когато бе с тях, дори когато беше с Кълъм. Мислеше, че й е приятел, а й каза, че няма да дойдат. Той ги познаваше — беше един от тях.

Гърбът вече я болеше през цялото време. Както и краката, а глезените й така се подуваха, че ходенето се превръщаше в мъчение. Искаше й се да не трябва да ражда. Бебето я караше да се чувствува зле, а нали именно заради него й хрумна идеята да купи Балихара. Трябваше да търпи още шест — не, шест и половина седмици.

„Ако имах сила, щях да се разрева“ — помисли си унило тя. Но успя да се усмихне уморено на Кълъм още веднъж.

„Изглежда тъй, сякаш иска да каже нещо, а не знае какво. Е, не мога да му помогна. Не ми се водят разговори.“

На външната врата се почука.

— Аз ще ида — рече Кълъм.

„Точно така, затичай се като заек.“

Той се върна в кухнята с пакет в ръка и с неубедителна усмивка.

— Беше мисис Фланаган от магазина. Пристигнал тютюнът, който си поръчала за баба, и тя го донесе. Ще ида да й го дам.

— Не. — Скарлет с мъка се изправи на крака. — Тя ме помоли да й го купя. Това е единственото, което някога ми е искала. Ти впрегни коня и ми помогни да се кача в двуколката. Искам аз да й го занеса.

— Ще дойда с теб.

— Кълъм, на седалката едва има място за мене, да не говорим пък за двама души. Само докарай двуколката и ме качи в нея. Моля ти се.

„А само Господ знае как ще сляза.“

 

 

Скарлет не беше особено щастлива, когато от къщата на баба й излезе братовчедът Шон. Беше я чул да пристига. Наум го наричаше „завеяния Шон“, както винаги мислеше за братовчед си Стивън от Савана — „завеяния Стивън“.

От тях я побиваха тръпки, защото гледаха мълчаливо, докато другите О’Хара разговаряха и се смееха. Не обичаше хората, който не говорят и не се смеят. Както и хората, който сякаш имат тайни мисли. Когато Шон й подаде ръка, за да й помогне да влезе в къщата, тя тромаво се отдръпна от него.

— Няма нужда — каза весело. — Мога да се оправя чудесно.

Шон я изнервяше дори повече от Стивън. Провалът винаги изнервяше Скарлет, а Шон беше провалилият се О’Хара. Той бе третият син на Патрик. Най-големият умрял, Джейми работел в Трим вместо на полето, така че когато Патрик починал през 1861 година, Шон наследил фермата. Тогава бил „само“ трийсет и шест годишен и това „само“ според него обяснявало всичките му неприятности. Така оплескал работите, че се появила реална възможност да им отнемат арендата.

Даниъл, като най-стар, събрал децата на Патрик. Макар да бил на шейсет и седем години, Даниъл имал повече вяра в себе си, отколкото в Шон или в собствения си син Шеймъс, който също бил „само“ трийсет и две годишен. Работил рамо до рамо с брат си цял живот, а сега, когато Патрик вече бил починал, нямал намерение да мълчи и да гледа как си отива нахалост трудът на целия им живот. Вместо него трябвало да си иде Шон.

Шон си отишъл. Но не много надалеч. Живееше с баба им вече дванайсет години и я оставяше да се грижи за него. Отказваше да работи във фермата на Даниъл. Скарлет настръхваше от него. Отдалечи се с цялата скорост, на която бяха способни босите й подути крака.

— Момичето на Джералд! — рече баба й. — Как се радвам да те видя, Млада Кети Скарлет!

Скарлет й повярва. Винаги вярваше на баба си.

— Донесох ти тютюна, Стара Кати Скарлет — каза тя с искрена радост.

— Какво прекрасно нещо си направила! Ще изпушиш ли една лула с мене?

— Не, благодаря, бабо. Все още не съм чак дотам ирландка.

— А, срамота! Е, аз пък съм толкова ирландка, колкото Господ ни е направил. Напълни ми лулата тогава.

Къщичката утихна, чуваха се само тихите всмуквания на старицата. Скарлет качи крака на едно столче и затвори очи. Спокойствието й подействува като балсам.

Когато чу викове навън, кипна. Не можеха ли да я оставят на мира поне половин час? Втурна се към двора, готова да закрещи на тези, които вдигаха гюрултията.

Но навън видя нещо толкова страшно, че забрави гнева си, болката в гърба, подутите си крака — всичко, освен страха си. В двора на Даниъл имаше войници и полицаи, и офицер на неспокоен кон с гола сабя в ръка. Войниците издигаха триножник от греди. Тя закуцука към Катлийн, която плачеше на прага.

— Ето още една — каза някой от войниците. — Погледнете я. Тия нещастни ирландци се множат като зайци. Защо не вземат да се научат да носят обувки?

— Не им трябват обувки в леглото — подвикна друг. — Или пък в храстите.

Англичаните се разсмяха, а полицаите сведоха поглед към земята.

— Ей, вие! — звънко извика Скарлет. — Вие на коня! Какво правите с грубияните си в тази ферма?

— Към мен ли се обръщаш, момиче? — погледна я офицерът отвисоко.

Тя повдигна брадичка и впери студените си зелени очи в неговите.

— Аз не съм момиче, господине, а вие не сте джентълмен, макар да претендирате, че сте офицер.

Той зяпна. Вече не се виждаше навиреният му нос. „Сигурно защото рибите нямат носове, а той прилича на риба на сухо.“ Горещата радост от битката я изпълни с енергия.

— Вие май не сте ирландка — каза офицерът. — Да не сте онази американка?

— Коя съм аз, не е ваша работа. Но какво правите тук, е моя работа. Обяснете!

Офицерът си спомни кой е. Устата му се затвори и гърбът му се изправи. Скарлет забеляза, че войниците са се стегнали и се вглеждат ту в нея, ту в офицера. Полицаите ги попоглеждаха крадешком.

— Изпълнявам заповедта на правителството на Нейно величество хората, живущи в тази ферма, да бъдат изхвърлени за неплатена аренда.

И размаха някакъв свитък.

Сърцето на Скарлет се качи в гърлото й. Тя повдигна брадичка още по-високо. Зад гърбовете на войниците виждаше Даниъл и синовете му да тичат през полето с вили и сопи, готови за бой.

— Очевидно е станала грешка — каза тя. — За каква неплатена сума става въпрос?

„Побързай — мислеше си тя. — За бога, побързай, дългонос глупако! Ако някой от мъжете О’Хара удари войник, ще го изпратят в затвора, а може и по-лошо да стане.“

Всичко като че тръгна по-бавно. Измина цяла вечност, докато офицерът разгъне свитъка. Тя сякаш под вода виждаше как се приближават Даниъл и Шеймъс, и Томас, и Патрик, и Тимъти. Скарлет разкопча блузата си. Усещаше пръстите си като кебапчета, а копчетата като топчета лой.

— Трийсет и една лири, осем шилинга и девет пенса — каза офицерът.

Скарлет беше сигурна, че минава цял час, докато успее да изговори една дума. После от полето чу викове, видя огромните О’Хара да се приближават, размахали юмруци и тояги. Панически задърпа връвчицата на врата си, напипа кесията с парите и я развърза.

Пръстите й докоснаха монетите, сгънатите банкноти и тя мълчаливо отправи благодарствена молитва. Носеше надниците на всички работници в Балихара. Над петдесет лири. Сега беше хладнокръвна и спокойна като топящ се сладолед.

Свали връвчицата през главата си и раздрънка парите с ръка.

— Ето ти нещо отгоре за труда, невъзпитан простак такъв — каза тя. Ръката й беше силна, а мерникът точен. Кесията удари офицера в устата. По куртката му и по земята се разпиляха шилинги и пенита. — Разчистете кочината, която сте направили тук — продължи Скарлет. — И си вземете боклука, дето сте го донесли!

После обърна гръб на войниците и прошепна на Катлийн:

— За бога! Тичай на полето и спри мъжете, преди да е станала беля.

След малко Скарлет се изправи срещу Даниъл. Беше посиняла от яд. Ами ако не беше донесла тютюна? А ако не беше пристигнала днес? Тя кръвнишки изгледа чичо си, после избухна:

— Защо не ми каза, че имате нужда от пари? Аз с радост щях да ви дам.

— О’Хара не приемат милостиня — отвърна Даниъл.

— „Милостиня“? Не е милостиня, когато идва от собствените ти роднини, чичо Даниъл.

Даниъл я погледна със стари, мъдри очи.

— Всичко, което не си изкарал с ръцете си, е милостиня — рече той. — Ние чухме твоята история, Млада Скарлет О’Хара. Когато брат ми Джералд загуби ума си, ти защо не си се обърнала към братята му в Савана? Те нали са ти роднини.

Устните на Скарлет потрепериха. Прав беше, не бе искала и не бе приемала помощ от никого. Сама бе носила товара си. Гордостта й не й позволяваше никакво огъване, никаква слабост.

— А по време на Глада? — Трябваше да разбере. — Татко би ви изпратил всичко, което имаше. Както и чичо Джеймс, и чичо Андрю.

— Тогава сгрешихме. Мислехме, че ще отмине. Когато стана ясно какво е, вече беше много късно.

Скарлет погледна слабите изправени рамене на чичо си, гордо вдигнатата му глава. И разбра. Тя би постъпила точно по този начин. Разбра също, че не е била права да му предлага Балихара като заместител на земята, която е обработвал цял живот. Това обезсмисляше целия му труд, труда на синовете му.

— Робърт е вдигнал арендата, нали? Защото направих онази остроумна забележка за ръкавиците му. Иска да си го върне на мене чрез вас.

— Робърт е алчен човек. Не може да се каже, че това има нещо общо с тебе.

— Ще ми позволиш ли да помогна? За мен ще бъде чест.

В очите на Даниъл Скарлет прочете одобрение. После в тях блесна веселост.

— Ами ето Майкъл, момчето на Патрик. Работи в конюшните на Големия дом. Има чудесни идеи за отглеждането на коне. Би могъл да стане чирак в Мочурищата, ако може да плати таксата.

— Благодаря ти — тържествено каза Скарлет.

— Някой ще си яде ли вечерята, или да я хвърля на свинете! — попита Катлийн с престорен гняв.

— Толкова съм гладна, че чак ми се плаче — отвърна Скарлет. — Трябва да знаеш, че наистина съм ужасна готвачка.

„Щастлива съм — помисли си тя. — Боли ме всичко от главата до петите, но съм щастлива. Ако това дете не се гордее, че е О’Хара, ще му извия врата.“