Александра Рипли
Скарлет (6)

6

Хенри Хамилтън беше употребил думата „паника“. Финансовата криза, започнала на нюйоркската Уолстрийт, се разпростираше из цяла Америка. Скарлет се ужасяваше, че ще изгуби парите, които бе спечелила и трупала. Щом излезе от кантората на стария адвокат, тя незабавно се отправи към банката. Когато стигна до кабинета на управителя, цялата трепереше.

— Разбирам вашата загриженост, мисис Бътлър — заяви той, но Скарлет виждаше, че съвсем не е така.

Не му беше приятно, че тя задава въпроси за надеждността на банката и особено за сигурността й под неговото ръководство. Колкото по-продължително и по-убедително говореше, толкова по-малко му вярваше Скарлет.

После съвсем неволно той разсея страховете й.

— Ами да, ние не само ще плащаме обичайните дивиденти на акционерите си, но фактически ще успеем и малко да ги повишим.

Той я изгледа с крайчеца на окото си.

— Аз самият получих тази информация едва тази сутрин — ядосано допълни управителят. — Но много бих искал да узная как вашият съпруг стигна до решението да увеличи дела си преди един месец.

На Скарлет й се стори, че ще хвръкне от стола от облекчение. „Ако Рет купува дялове от тази банка, тя трябва да е най-сигурната в цяла Америка.“ Той винаги успяваше да трупа пари тогава, когато светът наоколо се разпадаше. Скарлет не знаеше как беше проучил състоянието на банката и това не я интересуваше. Стигаше й, че Рет има доверие точно в нея.

— Той притежава една чудесна кристална топчица за ясновидство — отговори Скарлет с лекомислен смях, който вбеси управителя. Чувствуваше се опиянена.

Все пак прояви достатъчно съобразителност да превърне всички налични пари от сейфа си в злато. Изискано оформените, но безполезни конфедератски облигации, на които се уповаваше баща й, сякаш още бяха пред очите й. Нямаше никаква вяра в такива хартийки.

На излизане от банката спря на стълбите, за да се порадва на топлото есенно слънце и гъмжилото по улиците в деловия квартал. „Ето, тези забързани хора са хукнали нанякъде, защото трябва да правят пари, а не защото ги е страх от нещо. Чичо Хенри съвсем се е побъркал. Няма никаква Паника.“

Следващата й цел беше магазинът. „УНИВЕРСАЛЕН МАГАЗИН НА КЕНЕДИ“ гласеше надписът с големи позлатени букви на фасадата. Беше го наследила от краткия си брак с Франк Кенеди. Него и Ела. Удовлетворението от магазина далеч надхвърляше разочарованието от собственото й дете. Зад почистените до блясък витрини бяха изложени достатъчно разнообразни стоки. Всичко — от лъскави нови брадви до лъскави нови карфици. Трябваше обаче да махне басмите. Щяха бързо да избелеят на слънцето и тогава щеше да се наложи да им намали цената. Скарлет блъсна входната врата, готова да смъкне кожата на Уили Кършоу, старшия служител.

Но в края на краищата нямаше особени причини да търси вина. Басмата на витрината беше пристигнала повредена от влагата при доставката и вече беше преоценена. Фабриката-производителка се беше съгласила да намали две трети от цената. Освен това Кършоу беше направил новите заявки, без да чака да му се нареди и в тежкия, железен сейф в задната стая бяха подредени спретнати купчинки и торбички с монети и зелени банкноти — печалбата за деня.

— Платих на помощниците, мисис Бътлър — притеснено каза Кършоу. — Надявам се, че нямате нищо против. Вписал съм плащането за събота. Момчетата казаха, че не могат да се оправят без седмичното възнаграждение. Аз не взех моето, защото не знаех какво ще кажете вие, но ще ви бъда страшно благодарен, ако проверите…

— Разбира се, Уили — благосклонно отговори Скарлет, — веднага, щом проверя наличностите по счетоводните книги.

Кършоу се беше справил много по-добре, отколкото бе очаквала, но това не означаваше, че ще му позволи да я смята за глупачка. Когато сметките излязоха до последното пени, тя отброи полагащите му се дванайсет долара и седемдесет и пет цента за трите предишни седмици. Реши да добави още един долар при плащането за последната седмица. Той наистина заслужаваше премия за добрата работа в нейно отсъствие.

Освен това възнамеряваше да го натовари с нови задължения.

— Уили — каза му тя насаме, — искам да откриеш сметка за кредит.

Изпъкналите очи на Кършоу се ококориха. Откак Скарлет бе поела управлението на магазина, в него не се продаваше на кредит. Той внимателно изслуша нарежданията й. Скарлет го накара да се закълне, че няма да каже на никого, той сложи ръка на сърцето си и се закле. Реши, че е най-добре да спази клетвата, защото иначе мисис Бътлър щеше по някакъв начин да разбере. Беше убеден, че Скарлет има очи и на гърба си и може да чете мисли.

 

 

Скарлет тръгна от магазина и се прибра у дома за обед. Изми лицето и ръцете си и се залови с купчината вестници. Съобщението за погребението на Мелани беше точно каквото очакваше — минимален брой думи, само името, родното място и датата на смъртта й. Името на една дама можеше да се появи във вестниците само три пъти: при раждането, сватбата и смъртта. Не се допускаха никакви подробности. Скарлет собственоръчно бе написала съобщението и беше добавила един доста приличен по нейна преценка ред за това, колко е трагична преждевременната смърт на Мелани и как ще скърбят за нея опечаленото семейство и всички нейни приятели в Атланта. „Сигурно Индия го е махнала — раздразнено помисли Скарлет. — Да можеше само домакинството на Ашли да не е в ръцете на Индия, животът щеше да е по-лесен.“

От следващия брой на вестника дланите на Скарлет се изпотиха от страх. И от следващия, и от по-следващия, и от още по-следващия — обръщаше бързо страниците с растяща тревога.

— Остави го на масата, — нареди Скарлет на камериерката, която дойде да обяви, че обедът е сервиран.

Пилето и сосът бяха изстинали, когато отиде да се нахрани, но това не я интересуваше. Беше разстроена и не й се ядеше. Чичо Хенри беше прав. Имаше паника, и то съвсем основателна. Деловият свят се тресеше отчаяно, беше стигнал дори до разруха. Нюйоркската фондова борса беше затворена за десет дни след онази дата, която журналистите наричаха „черния петък“. Тогава цените на акциите бяха спаднали главоломно, защото всички продаваха и никой не купуваше. В големите американски градове банките се затваряха, тъй като клиентите си искаха парите, а парите им се бяха стопили, вложени от банките в „сигурни“ акции, които вече не струваха почти нищо. Буквално всеки ден в промишлените райони се затваряше по някоя фабрика, хиляди работници оставаха без работа и без пари.

„Чичо Хенри каза, че това не може да се случи в Атланта“ — повтаряше си непрекъснато Скарлет. И все пак трябваше с усилие да потиска порива да отиде в банката и да прибере у дома сейфа със златото. Всъщност щеше да направи точно това, ако Рет не беше купил акции от банката.

Замисли се за задачата, която бе планирала за следобеда. Горещо й се прииска никога да не й беше минавала през ума, но накрая реши, че трябва да я изпълни. Въпреки паниката в страната. Или точно заради нея.

Може би трябваше да пийне чашка бренди, за да успокои свития стомах. Гарафата стоеше точно до нея на шкафа. Пък и опънатите нерви щяха да се поотпуснат… Не, щеше да се усети по дъха, даже и да подъвчеше после магданоз или джоджен. Въздъхна дълбоко и се изправи.

— Изтичай до Елайъс и му кажи, че излизаме с кабриолета — заповяда Скарлет на камериерката, повикана със звънеца.

Никой не отговори при позвъняването на предната врата на леля Питипат. Скарлет обаче беше сигурна, че едно от дантелените пердета на прозореца във вестибюла бе помръднало. Пак дръпна звънеца. Звукът отекна в коридора зад вратата, последваха го приглушени звуци — там имаше някой. После всичко утихна. Скарлет почака, преброи до двайсет. По улицата отзад премина кон с двуколка.

„Ако някой ме е видял как вися тук и не ми отключват, няма да мога да го погледна в очите от срам.“ Усещаше как бузите й пламват. Чичо Хенри се оказа съвършено прав. Не я приемаха. Цял живот бе чувала за хора, които били толкова скандални, че никой приличен човек не желаел да ги допусне през прага си, но и в най-крайните си моменти фантазията й не беше допуснала, че такова нещо може да се случи на самата нея. Тя беше Скарлет О’Хара, дъщеря на Елен Робияр, от Робиярови в Савана. Това на нея не можеше да се случи.

„Отгоре на всичко съм дошла да им направя добро“ — помисли тя, дълбоко наранена. Почувствува, че й припарва на очите, беше на път да се разплаче. После, както често се случваше, я обзе прилив на гняв и бяс. По дяволите, половината от тази къща й принадлежи! Как смее някой да заключва вратата пред нея?

Заблъска с юмрук и се вкопчи в дръжката, но вратата беше здраво заключена.

— Зная, че си тук, Индия Уилкс — изкрещя Скарлет в ключалката. „Тук! Дано да е била долепила ухо отвътре, та да оглушее.“

— Дойдох да разговарям с тебе, Индия, и няма да си тръгна, докато не се видим. Ще седя на стъпалата пред входа и ще чакам или да отвориш, или Ашли да се прибере и да отключи. Избирай.

Скарлет се обърна и събра полите си. Чу щракането на резета, докато слизаше по първото стъпало, после изскърцаха пантите.

— За бога, влизай — прегракнало прошепна Индия. — Ще ни направиш за смях пред всички съседи.

Скарлет хладно я изгледа през рамо.

— Не е лошо да дойдеш и да седнеш на стъпалата заедно с мене, Индия. Тук може да се препъне някой слепец-скитник и да се ожени за тебе срещу подслон и храна в замяна.

Щом изрече тези думи, Скарлет съжали, че не си прехапа езика. Не беше дошла да се кара с Индия, но сестрата на Ашли винаги я беше дразнила, а унижението пред заключената врата беше преляло чашата.

Индия понечи да затвори вратата. Скарлет скочи и се втурна да я спре.

— Извинявай — процеди тя през стиснати зъби. Гневният й поглед се втренчи в очите на Индия. Накрая Индия отстъпи.

„Колко щеше да допадне на Рет тази сцена!“ — хрумна й изведнъж. В добрите стари времена на техния брак тя му разказваше за успехите си в работата и в малкото общество в Атланта. Това го караше да се смее силно и продължително и да я нарича свой „непресекващ извор на веселие“. Може би и сега щеше да се изсмее, ако можеше да му разкаже как Индия беснее като принуден да отстъпи дракон.

— Какво искаш? — Гласът на Индия прозвуча ледено, въпреки че тя цялата кипеше от яд.

— Много любезно от твоя страна да ме поканиш да вляза и да ми предложиш чай — отвърна Скарлет с възможно най-непринуден тон. — Но аз току-що обядвах.

Всъщност вече бе огладняла. Разпаленото желание да довърши битката бе изместило паниката. Молеше се стомахът й да не курка, защото го чувствуваше празен като пресъхнал кладенец.

Индия се облегна на вратата към вестибюла.

— Леля Пити си почива — обяви тя.

„По-скоро я е налегнала ипохондрията“ — каза си Скарлет, но този път успя да сдържи езика си. Не беше сърдита на Питипат. Освен това предпочиташе да свърши работата, заради която бе дошла. Искаше да си тръгне преди Ашли да се е върнал.

— Не знам дали си в течение, Индия, но Мели ме помоли на смъртния си одър да обещая, че ще се погрижа за Бо и Ашли.

Индия подскочи като ужилена.

— Не бързай — предупреди я Скарлет, — защото каквото и да кажеш, бледнее пред молбата на Мелани, която всъщност беше почти последната й дума.

— Ще съсипеш името на Ашли точно както постъпи със своето. Няма да ти позволя да се влачиш тук подир него и да ни срамиш.

— Слушай, Индия Уилкс, последното нещо, което желая на този свят, е да прекарам тук дори минута повече, отколкото е необходимо. Дойдох да ти съобщя, че съм уредила да получаваш всичко, което ти е необходимо, от моя магазин.

— Уилксови не приемат подаяния, Скарлет.

— Глупачка, не ти говоря за подаяния, говоря за обещанието към Мелани. Нямаш представа колко бързо окъсяват дрехите и се износват обувките на момчетата на възрастта на Бо. Нито пък колко струват. Да не искаш Ашли да се претовари с такива дребни тревоги, когато е толкова сломен от големите грижи? Или искаш Бо да стане за посмешище в училище?

Зная точно с какъв доход разполага леля Пити. Живяла съм тук, не забравяй. Той й стига само колкото да плаща на чичо Питър и да поддържа кабриолета, да осигурява нещичко за ядене и да си купува ароматични соли. Освен това има още една дребна подробност, наричат я Паниката. Половината предприятия в страната фалират. Вероятно доходите на Ашли ще спаднат повече от всякога.

След като мога да преглътна всякаква гордост и да заудрям по вратата като луда, ти можеш да направиш същото и да приемеш предложението ми. Не ти си тази, която може да откаже, защото ако беше само заради тебе, щях да те оставя да гладуваш, без да ми мигне окото. Но аз говоря за Бо. И за Ашли. Също и за Мели, защото обещах да изпълня нейната молба. „Погрижи се за Ашли, но без той да разбере“ — каза ми тя. Не мога да не му кажа, ако ти не ми помогнеш, Индия.

— Как мога да съм сигурна какво е казала Мелани?

— Ще трябва да ми повярваш, защото не хвърлям думите си на вятъра. Няма значение какво мислиш за мене, Индия, но няма човек на този свят, който да ти каже, че не съм изпълнила дадено обещание или не съм удържала на думата си.

Индия се поколеба, Скарлет разбра, че печели.

— Не е необходимо лично да идваш в магазина — предупреди Скарлет. — Можеш да изпратиш списъка по някого.

Индия пое дълбоко въздух.

— Само дрехи на Бо за училище — неодобрително промърмори тя.

Скарлет едва сдържа усмивката си. Щом Индия веднъж изпиташе удоволствието да получава безплатно, щеше да почне да пазарува много повече. Нямаше съмнение в това.

— Довиждане тогава, Индия. Само господин Кършоу, главният счетоводител, знае за уговорката и няма да я издаде пред никого. Напиши неговото име на плика със списъка и той ще се погрижи за всичко.

Скарлет седна в кабриолета си и стомахът й шумно изкурка. Тя се засмя до уши. „Слава богу, успя да изчака!“.

У дома нареди на готвачката да претопли обяда и да го сервира пак. Докато чакаше да й съобщят, че масата е сложена, прегледа останалите страници на вестниците, като прескачаше съобщенията за Паниката. Изчете рубриката, на която никога преди не беше обръщала внимание, но сега я заинтригува. Там имаше новини и клюки от Чарлстън, можеше да има нещо за Рет, майка му, сестра му или брат му.

Нямаше, но Скарлет всъщност не очакваше друго. Ако в Чарлстън наистина се бе случило нещо вълнуващо, Рет щеше да й разкаже при следващото си връщане у дома. Интересът към семейството и родното му място доказваше, че го обича, все едно какво си мислеше той. „Колко често според него — зачуди се Скарлет, — трябва да се връща, за да не предизвиква хорските одумки?“

 

 

През нощта не можа да заспи. Щом затвореше очи, пред нея изникваше широката входна врата на къщата на леля Пити — здраво заключена и залостена. „Това е работа на Индия“ — казваше си тя. Не допускаше чичо Хенри да е прав в твърденията, че пред нея ще се затворят всички врати в Атланта.

Но и за Паниката не му беше повярвала. Чак когато прочете вестниците, разбра, че нещата всъщност вървят още по-зле, отколкото й беше разказал.

Безсънието не беше нещо ново за нея. От дългогодишен опит знаеше, че две-три чашки бренди ще я успокоят и приспят. Тихичко се промъкна на долния етаж до бюфета в трапезарията. Гравираната стъклена гарафа просветна с разноцветни отблясъци от лампата, която Скарлет държеше в ръка.

На сутринта се събуди по-късно от обикновено. Не заради алкохола, а защото даже с негова помощ не успя да заспи чак до зазоряване. Тревогата от думите на чичо Хенри я държеше будна.

На път към магазина се отби в пекарната на мисис Мериуедър. Продавачката зад тезгяха погледна през нея и се направи, че не я чува.

„Държи се с мене, сякаш не съществувам“ — с ужас осъзна Скарлет. На тротоара между пекарната и кабриолета забеляза мисис Елсинг и дъщеря й. Скарлет спря, готова да се усмихне и да ги поздрави. Двете дами Елсинг се вкамениха като я видяха, после, без да продумат или да погледнат към нея, се обърнаха и се отдалечиха. За миг Скарлет се вцепени. Сетне побърза към кабриолета и скри лице в най-тъмния ъгъл. В мигновения ужас й се повдигна неудържимо.

Елайъс спря кабриолета пред магазина, но на Скарлет не й се напускаше сигурното убежище. Прати вътре кочияша със заплатите на продавачите в пликове. Ако се покажеше навън, можеше да срещне някой познат, някой, който изпитва желание да я удуши. Самата мисъл за това беше непоносима.

„Сигурно Индия Уилкс е в дъното на всичко. И то след като проявих такава щедрост към нея! Няма да й се размине, няма. Никой не може да се отнася към мен така безнаказано.“

— Отиваме в дъскорезницата — нареди Скарлет на върналия се Елайъс.

Щеше да каже на Ашли. Той трябваше да направи нещо, та да секне отровата на Индия. „Ашли няма да остави нещата така, ще накара Индия и нейните приятели да се държат прилично.“

Сърцето й се сви още повече, когато видя дъскорезницата. Беше пълна с хора. Купчините чамови дъски изглеждаха златисти, с упойващ смолист дъх под есенното слънце. Наоколо не се виждаха нито коли, нито товарачи. Никой не купуваше.

Доплака й се. „Чичо Хенри ме предупреди, но не предполагах, че ще стане чак толкова лошо. Как може хората да не искат тези чисти, красиви дъски?“ Пое дълбоко въздух. За нея нямаше по-благоуханен мирис на този свят от дъха на прясно нарязано дърво. О, колко й липсваше дъскорезницата, така и не можа да проумее как бе позволила на Рет да я подмами да я продаде на Ашли. Такова нещо никога нямаше да се случи, ако дъскорезницата беше останала нейна. Все щеше да намери начин да продаде дървен материал на някого. В ума й се промъкна мисълта за Паниката, но тя я пропъди. Всичко наоколо изглеждаше ужасно, но не трябваше да се сърди на Ашли. Искаше той да й помогне.

— Дворът изглежда прекрасно — весело проговори тя. — Сигурно гатерът работи денонощно, за да осигури толкова стока, Ашли.

Той вдигна поглед от счетоводните книги на тезгяха и Скарлет разбра, че нищо не е в състояние да го развесели. Видът му изобщо не се беше подобрил, откакто му беше говорила.

Ашли се изправи и се помъчи да се усмихне. Вродената му любезност беше по-силна от изтощението, но над всичко надделяваше отчаянието.

„Не мога да му кажа нищо за Индия — реши Скарлет. — Нито пък за предприятието. Едва събира сили да диша. Само дрехите го държат прав.“

— Скарлет, мила, колко любезно от твоя страна да се отбиеш. Защо не седнеш?

„Любезно, така ли? Глупости! Ашли е като навита с пружинка музикална кутийка за учтивости. Не, не е вярно. Сякаш няма представа какво излиза от устата му, по-скоро това е истината. Какво го е грижа, че рискувам малкото останало от репутацията си като идвам тук сама, без придружителка? Никак не го е грижа за самия себе си, това е ясно и за слепец, какво остава за мене? Не мога да остана тук да водя учтив разговор, няма да го понеса. И все пак се налага.“

— Благодаря, Ашли — каза Скарлет и седна на стола, който той й предложи.

Щеше да се насили да постои петнайсетина минути и да бъбри празни, оживени приказки за времето, да разказва забавни истории за приятното си прекарване в Тара. Не можеше да му разкаже за Мами, той щеше да се разстрои прекалено много. Но връщането на Тони беше друго нещо. То беше добра вест. Скарлет заговори:

— Бях в Тара…

— Защо ме спря, Скарлет? — попита Ашли.

Гласът му беше равен, безизразен и той всъщност не я питаше нищо. Скарлет не знаеше какво да каже.

— Защо ме спря? — повтори той, но този път в гласа му имаше емоции, гняв, чувство, че е предаден, болка.

— Исках да съм в гроба. Който и да е гроб, не само на Мелани. За никъде другаде не съм… Не, не казвай каквото си намислила, Скарлет. Толкова много добронамерени хора ме утешават и окуражават, че вече съм чувал тези думи поне сто пъти. От тебе очаквам нещо повече, не обичайните баналности. Ще съм ти благодарен, ако споделиш онова, което наистина мислиш — че съм оставил дъскорезницата да загива. Твоята дъскорезница, в която вложи цялата си душа и сърце. Напълно се провалих, Скарлет. Знаеш, че е така. И аз го зная. Целият свят знае. Защо трябва да се преструваме, че не виждаме? Обвини ме, защо не го направиш? Не можеш да намериш по-остри думи от онези, с които сам се упреквам, не можеш „да нараниш чувствата ми“. Боже, как ненавиждам този израз! Като че ли са ми останали някакви чувства, за да бъдат наранявани. Като че ли изобщо мога да почувствувам нещо.

Ашли бавно и тежко поклати глава. Приличаше на смъртно ранено животно, нападнато от глутница хищници. От гърлото му се изтръгна разкъсващо ридание. Той се извърна.

— Извинявай, Скарлет, моля те. Нямах право да те обременявам с моите тревоги. Не стига другия срам, сега трябва да се срамувам и от този изблик. Пожали ме, скъпа, иди си. Ще ти бъда благодарен, ако ме оставиш.

Скарлет избяга, без да продума.

По-късно седна на писалището пред спретната купчинка юридически документи. Оказа се по-трудно да изпълни обещанието си към Мелани, отколкото бе очаквала. Дрехите и домашните потреби не бяха достатъчни.

Ашли нямаше да си мръдне и пръста, за да си помогне. Скарлет обаче щеше да му осигури успеха, все едно дали той щеше да й помогне или не. Беше обещала на Мелани.

Освен това не можеше да понесе мисълта, че създаденото от самата нея предприятие ще се провали.

Направи списък на имуществото.

Магазинът, строителството и търговията. Печалбата стигаше до сто месечно, но почти сигурно щеше да спадне, когато Паниката обхванеше и Атланта и хората останеха без пари. Отбеляза си да поръча повече евтини стоки и да не попълва запасите от луксозни стоки като например широките кадифени панделки.

Кръчмата на нейния парцел близо до гарата. Всъщност бяха нейна собственост, но даваше под аренда земята и сградата на кръчмаря срещу трийсет долара месечно. Хората са склонни да пият повече от обикновено в тежки времена, може би щеше да повиши наема. Но няколко долара повече на месец нямаше да помогнат на Ашли. Имаше нужда от значителна сума.

Златото в сейфа. Скарлет разполагаше със значителна сума, над двайсет и пет хиляди долара. Беше богата според представите на повечето хора. Но не и според своите собствени. Продължаваше да се чувствува несигурна.

„Мога да изкупя обратно предприятието от Ашли“ — замисли се тя и за миг се въодушеви, мисълта й трескаво започна да прехвърля възможностите. После Скарлет въздъхна. Това не решаваше въпроса. Ашли беше такъв наивник, че щеше да настоява да вземе само толкова, колкото можеше да получи на пазара, а то не представляваше нищо. И друго — ако Скарлет успееше да изправи на крака предприятието, Ашли щеше да се почувствува като неудачник повече от всякога. Не, колкото и да й се искаше да поеме дъскорезницата и гатерите, трябваше да остави Ашли да се справи сам.

„Просто не вярвам, че няма пазар за дървен материал. Все едно дали има паника, хората трябва да строят нещо, та макар и само навеси или конюшни.“

Скарлет се зарови в купчината книги и документи. Беше й хрумнало нещо.

Ето, парцелът обработваема земя, която й беше оставил Чарлс Хамилтън. От стопанството почти нямаше приходи. Какво значение можеха да имат няколко кошници царевица или бали памук? Изполицата само съсипваше плодородните земи, освен ако човек не притежаваше хиляда акра и не ги даваше на дузина добри стопани. Но както вървяха нещата, нейните сто акра се намираха вече в покрайнините на Атланта. Ако можеше да намери добър майстор — а всички сигурно бяха зажаднели за работа — можеше да построи сто или двеста паянтови къщички. Всеки, който губи пари, трябва да се ограничи и да не се простира нашироко. Големите къщи ще бъдат пожертвувани най-напред, а хората ще търсят по-евтини жилища.

„Няма да спечеля кой знае колко, но поне няма да загубя. В същото време ще се погрижа предприемачът да купува дървен материал само от Ашли, и то най-доброкачествения. Той ще получава приходи — не голямо състояние, но все пак постоянен доход — и изобщо няма да подозира, че те идват от мене. Ще се оправя, някак. Трябва ми само предприемач, който умее да си държи устата затворени. И да не краде прекалено много.“

На следния ден Скарлет отиде при изполичарите да ги предупреди да напуснат.