Александра Рипли
Скарлет (56)

10.

Умът на Скарлет сякаш изкачваше стъпала, въртеше се и се усукваше — нагоре, нагоре от черната дупка към проблясъка на съзнанието, но някакъв инстинкт го тласкаше отново надолу, хлъзваше го обратно в мрака, далеч от непоносимата истина, която я чакаше. И пак, и пак, докато борбата я измори толкова много, че тя лежеше изтощена, неподвижна и бледа в голямото легло — като мъртва.

Сънуваше натрапчив, пълен с движение и настойчивост сън. Беше в Дванайсетте дъба и имението отново бе непокътнато и красиво както преди факлите на Шърман.

Изящната стълба се извиваше във въздуха, сякаш увиснала там чрез вълшебство, и краката й меко я носеха по стъпалата. Пред нея вървеше Ашли, качваше се и не чуваше виковете й да спре. „Ашли — викаше тя. — Ашли, чакай ме.“ И тичаше след него.

Колко дълга бе стълбата! Не помнеше да е толкова висока. И като че ставаше все по-висока, докато тя тичаше, а Ашли бе така далеч над нея. Трябваше да го настигне. Не знаеше защо, но знаеше, че трябва, и тичаше — по-бързо, все по-бързо, а сърцето й направо щеше да изскочи. „Ашли! — викаше тя. — Ашли.“ Той спря, тя откри в себе си нови, неподозирани сили и затича още по-бързо.

Тялото и душата й намериха покой, когато пръстите й докоснаха ръкава му. После той се обърна към нея и тя беззвучно изпищя: нямаше лице, само бледо безформено петно…

След това падаше, търкаляше се във въздуха, а очите й с ужас се взираха във фигурата над нея, гърлото й бе стегнато за писък. Но единственият звук бе смях някъде отдолу, надигаше се като облак, за да я задуши и да се подиграе с немотата й.

„Ще умра — помисли си тя. — Ужасната болка ще ме смаже и ще умра.“

Но изведнъж силни ръце нежно я обгърнаха и спряха падането й. Тя ги познаваше, познаваше рамото, на което опря глава. Това беше Рет. Рет я бе спасил. В прегръдките му се намираше на сигурно място. Тя се обърна и го погледна в очите. Леден ужас скова цялото й тяло. Лицето му беше безформено, като мъгла или дим, подобно на това на Ашли. После пак се чу смехът — от празнотата, където трябваше да бъде лицето на Рет.

Скарлет внезапно дойде в съзнание, за да избяга от ужаса, и отвори очи. Наоколо имаше само мрак и неизвестност. Лампата бе догоряла, а Брайди спеше в креслото, невидима в ъгъла на огромната стая. Скарлет протегна ръце в широкото непознато легло. Пръстите й напипаха само меки чаршафи, нищо друго. Не можеше да стигне краищата на дюшека. Сякаш бе изоставена в някаква огромна мека неопределеност. Може би тя продължаваше до безкрайност в мълчанието на мрака… Гърлото й се сви от страх. Беше сама и изгубена в мрака.

Стига! Умът й изтласка паниката, наложи й да се овладее. Внимателно подгъна крака и се опита да се изправи на колене. Движеше се бавно, за да не вдига шум. Кой знае какво я дебнеше в мрака. С мъчителна предпазливост запълзя, докато ръцете й напипаха ръба на леглото, после твърдата стабилност на дървената рамка.

„Каква страхливка си, Скарлет О’Хара — каза си тя и сълзи на облекчение обляха бузите й. — Естествено, леглото е непознато, стаята също. Припаднала си като някакво глупаво празноглаво момиченце и Кълъм и Брайди са те прибрали в хотела. Стига с тия глупости, държиш се като подплашена котка.“

После си спомни и болката я връхлетя като физически удар. Рет бе загубен за нея… разведен… женен за Ан Хамптън. Не можеше да повярва, но трябваше, това беше истината.

Ала защо? Защо беше сторил такова нещо? Тя бе толкова сигурна, че я обича. Не можеше да го е направил, не можеше.

Но го беше направил.

„Никога не съм го познавала. — Скарлет чу тези думи, сякаш ги бе произнесла на глас. — Изобщо не съм го познавала. Кого съм обичала? Чие дете нося? Какво ще стане с мен?“

Тази нощ, в ужасяващата тъмнина на непознатата хотелска стая в страна на хиляди мили от родината й, Скарлет О’Хара направи най-смелото нещо, което някога й се бе налагало да извърши. Изправи се с лице срещу провала си.

„Аз съм виновна за всичко. Трябваше да се върна в Чарлстън веднага щом разбрах, че съм бременна. Предпочетох да се забавлявам и тези седмици на забавления ми струваха единственото щастие, за което наистина ме е грижа. Изобщо не помислих как ще тълкува Рет моето бягство. Не мислех по-далече от следващия ден, от следващия рийл. Изобщо не мислех. Никога не съм мислила.“

Всички прибързани действия и грешки в живота й се стовариха върху Скарлет в черното мълчание на нощта и тя си наложи да се изправи срещу тях. Чарлс Хамилтън — бе се омъжила за него напук на Ашли, въобще не го обичаше. Франк Кенеди — бе се държала отвратително с него, излъга го за Сюелин, за да се ожени за нея и да й даде парите да спаси Тара. Рет… О, не можеше да изброи всички грешки, които бе направила. Омъжи се за него, без да го обича, и дори не се опита да го направи щастлив, просто не я интересуваше, че не е щастлив — докато не стана твърде късно.

„О, Господи, прости ми. Нито веднъж не помислих какво им причинявам, какво чувствуват. Наранявах, наранявах и наранявах всички, защото въобще не се замислях. Мелани също, особено Мели. Не мога да се понасям, като си спомня колко гадна бях с нея. Капка благодарност не изпитвах за това, че ме обича и ме брани. Никога не й казах дори, че я обичам, пак защото не помислих за това до края, когато вече нямаше как да го сторя. Обръщала ли съм някога внимание на това как постъпвам в живота си? Помисляла ли съм — поне един път — за последствията?“

Сърцето на Скарлет се сви от отчаяние и срам. Как е могла да бъде такава глупачка? А уж презираше глупците.

После ръцете й се свиха в юмруци, тя стисна зъби и изправи гръб. Нямаше да се въргаля в миналото и да се самосъжалява. Нямаше да хленчи — пред никого, дори пред себе си.

Взираше се в мрака със сухи очи. Нямаше да плаче, не и сега. Щеше да има цял живот за плач по-късно. Сега трябваше да мисли, да мисли внимателно, за да реши какво да прави.

Трябваше да мисли за бебето.

За миг почувствува омраза към него — мразеше наедряващата си талия и тежкото тромаво тяло, което скоро щеше да носи. Трябваше да й върне Рет, а не го бе сторило. Имаше неща, които една жена може да направи — бе чувала за жени, отървали се от нежелани бебета…

… Рет никога не би й простил, ако посегне на него. А какво значение имаше? Рет бе загубен, завинаги.

Въпреки силната воля на Скарлет от устните й се откъсна забранено ридание.

„Загубих. Загубих го. Победена съм. Рет спечели.“

Внезапен гняв я прониза, притъпи болката й и вля енергия в нейното изтощено тяло и дух.

„Победена съм, но ще ти го върна, Рет Бътлър — помисли си тя с горчиво тържество. — Ще те нараня по-дълбоко, отколкото ти ме нарани!“

Скарлет нежно сложи ръце на корема си. О, не, нямаше да махне това бебе. Щеше да се грижи за него повече, отколкото някой се е грижил за което и да е бебе в историята на човечеството.

Заляха я образи на Рет и Бони. „Той винаги е обичал Бони повече от мен. Би дал всичко… би дал живота си, за да я върне. Аз ще си имам нова Бони, само моя. И когато стане достатъчно голяма — когато обича мене и само мене, повече от всичко друго или от всекиго друг на земята, ще позволя на Рет да я види, да види от какво се е лишил… Но какви са тези мисли? Трябва да съм полудяла. Нали само преди миг осъзнавах каква болка съм му причинила и се мразех. А сега мразя него и кроя каква по-голяма болка да му причиня. Не искам да бъда такава, няма да си позволя да мисля такива неща, няма! Рет го няма, признах това. Не мога да се отдавам на съжаления или на отмъщение — това е пилеене, щом трябва да си изградя нов живот, да започна от нулата. Трябва да намеря нещо друго, нещо важно, нещо, заради което да живея. Мога да го направя, ако се заема сериозно.“

През останалата част от нощта Скарлет методично прехвърляше в ума си възможните пътища. Стигаше до задънени улици, срещаше и преодоляваше пречки, откриваше изненадващи кътчета на спомени, извори на въображение и зрялост.

Върна се към младостта си в окръг Клейтън, в дните преди Войната. Спомените бяха някак безболезнени, далечни и тя разбра, че вече не е онази Скарлет, че може да се раздели с нея и да остави старите времена и техните мъртъвци да почиват в мир.

Съсредоточи се върху бъдещето, върху реалностите, върху последствията. Слепоочията й започнаха да пулсират, после сякаш нещо заблъска в тях, цялата глава нетърпимо я заболя, но тя продължи да мисли.

Когато на улицата отвън се чуха първите шумове, всичко в ума й се подреди и Скарлет вече знаеше какво ще прави. И щом през спуснатите пердета на стаята се процеди достатъчно светлина, тя извика:

— Брайди?

Момичето скочи от стола и премита, за да прогони съня от очите си.

— Благодаря на Бога, че се оправи! — възкликна тя. — Докторът остави това лекарство. Само да намеря лъжицата, тук е някъде, на масата.

Скарлет послушно изгълта горчивото лекарство.

— Готово — решително каза тя. — Никакви болести повече. Дръпни пердетата. Вече е светло. Имам нужда от нещо за закуска. Боли ме главата, а трябва да възстановя силите си.

Валеше. Истински дъжд, а не обичайният ситен ръмеж. Скарлет изпита някакво мрачно удоволствие.

— Трябва да кажем на Кълъм, че си добре, той толкова се тревожеше. Да го викна ли?

— Не сега. Кажи му, че искам да го видя по-късно, трябва да поговорим. Но не сега. Върви. Кажи му. И го накарай да ти покаже как да ми поръчваш закуска.