Александра Рипли
Скарлет (54)

8.

— Утре е рожденият ден на Старата — рече Кълъм, когато остави Скарлет пред къщата на Даниъл. — Всеки мъж със здрав разум ще си намери дотогава работа по-далечко, а аз се лаская, че съм един от тези мъже. Затуй кажи на семейството, че ще дойда утре сутринта.

Защо е толкова плашлив, чудеше се Скарлет. Какво толкова има да се приготвя за рождения ден на една възрастна жена? Торта, разбира се, но какво друго? Вече беше решила да подари на баба си чудесната дантелена яка, която донесе от Голуей. Щеше да има достатъчно време да си купи друга на път към къщи. Господи, в края на седмицата си заминаваше!

Още щом прекрачи прага, Скарлет разбра, че я чака тежък физически труд. Всичко в къщата на Старата Кати Скарлет трябваше да се изтърка и излъска, независимо че вече беше чисто, както и в къщата на Даниъл. После дворът около къщата трябваше да се изплеви и измете, да се приготви за пейките и столовете, за да се поберат всички, които не можеха да се натъпчат вътре. А в плевника трябваше да се постели прясна слама за гостите, които щяха да преспят там. Щеше да бъде голямо тържество — не всеки доживява до сто години.

— Яжте и да ви няма — подвикна Катлийн на мъжете, когато се прибраха за вечеря.

Сложи кана мътеница, четири хляба и купа с масло на масата. Те бяха кротки като агънца, нахраниха се по-бързо, отколкото Скарлет можеше да си представи, и без да продумат, излязоха, привели глави под ниската врата.

— Започваме — обяви Катлийн, щом тръгнаха. — Скарлет, ще ми трябва много вода от кладенеца. Ведрата са си там, до вратата.

На Скарлет, както и на мъжете О’Хара, изобщо не й хрумна да възразява.

След вечеря всички жени от селото дойдоха с децата си да помагат. Беше много шумно, Скарлет се изпоти и на нежната кожа на свивките между пръстите и дланите й излязоха мазоли. Не беше предполагала обаче, че може да се забавлява така. С боси крака като другите, със запретнати поли, препасана с голяма престилка, с навити до лактите ръкави, тя се чувствуваше пак като дете, което играе в кухненския двор и ядосва Мами, защото е изцапала рокличката си и е свалила обувките и чорапите си. Само че сега имаше с кого да си играе и не трябваше да се задоволява с хленчещата Сюелин и бебето Карийн, което беше твърде малко, за да се включи в общата галимация.

„Преди колко години беше това… не много, ако си помислиш за нещо толкова древно, колкото е кулата, предполагам. Дълбоки корени… Кълъм направо ме уплаши тази сутрин… и каква е ужасна историята с корабите… Удавили са се родните ми чичовци, братята на татко. Дявол да го вземе този английски земевладелец. Радвам се, че са го обесили.“

Тържеството за рождения ден на Старата Кати Скарлет беше невиждано. С магарешки каручки и фургони, на кон или пеша дойдоха О’Хара от цялото графство Мийд и от още по-далеч. Събра се половината население на Трим и цялото на Адамстаун. Носеха подаръци, разкази, храна, приготвена специално за празника, макар че според Скарлет вече имаше ядене за цяла армия. Фургонът на Махони от Трим пристигна натоварен с бъчонки бира, както и този на Джим Дейли от Мълинджър. Шеймъс, най-големият син на Даниъл, възседна впрегатния кон и замина за Трим, откъдето се върна с кутия глинени лули, вързани за гърба на коня като голяма ъгловата гърбица, а от двете му страни като дисаги висяха две торби тютюн. Защото на всеки мъж — а и на доста жени — трябваше да се даде нова лула по този изключителен случай.

Бабата на Скарлет приемаше потока от гости и подаръци като кралица, седнала в стола си с висока облегалка, с новата дантелена яка на празничната си рокля от черна коприна. Задрямваше, когато й се приискваше, а през останалото време пиеше чай с уиски.

Когато удариха камбаните за вечерната молитва, в и около мъничката къщичка се бяха струпали над триста души, дошли да уважат Кати Скарлет О’Хара на стотния й рожден ден.

Тя бе поискала да се спазят „старите обичаи“ и на почетното място до огъня срещу нея седеше възрастен мъж. С изкривените си пръсти той нежно разгърна една ленена кърпа и извади арфа. От триста гърла се изтръгна радостна въздишка. Това беше Маккормак, единственият истински наследник на музиката на бардовете сега, когато великият О’Каролан бе мъртъв. Заговори и самият му глас бе като музика:

— Ще ви кажа с думите на майстора Търлъх О’Каролан: „Прекарвам времето си в Ирландия щастлив и доволен и пия с всеки силен мъж, който наистина обича музиката.“ А аз прибавям и своите думи: пия с всеки силен мъж и с всяка силна жена като Кати Скарлет О’Хара. — Той й се поклони. — Искам да кажа, когато ми предложат питие. — Двайсет ръце заналиваха чаши. Той внимателно си избра най-голямата, повдигна я към Старата Кати Скарлет, после я пресуши. — А сега ще ви изпея баладата за идването на Фин Маккул — каза и докосна струните на арфата с изранените си свити пръсти. Въздухът се изпълни с вълшебство.

Музиката вече не секна. Бяха дошли двама гайдари с гайдите си, имаше безброй цигулари, десетки тенекиени свирки и акордеони, кастанети потракваха, телата потръпваха във вълнуващия, настоятелен ритъм на баурана, налаган от силното соло на Кълъм О’Хара.

Жените пълнеха чиниите с храна. Даниъл О’Хара председателствуваше над бъчвичките с бира и домашна ракия, в двора танцуваха и никой изобщо не спа, с изключение на старата Кати Скарлет, която потъваше в дрямка, когато й се приискаше.

— Изобщо не съм знаела, че може да има такъв празник! — възкликна Скарлет. Дишаше на пресекулки и се опитваше да си поеме дъх, преди пак да се присъедини към танцуващите под розовата светлина на изгрева.

— Искаш да кажеш, че никога не си празнувала Първи май? — зяпнаха смаяни братовчедите.

— Ще трябва да останеш за Първи май, Млада Кати Скарлет — заяви Тимъти О’Хара. Подкрепи го хорова настоятелна покана.

— Не мога. Трябва да хванем кораба.

— Е, нали има и други кораби.

Скарлет скочи на крака. Бе успяла да си почине, а цигуларите засвириха нов рийл. Докато отново губеше дъх в танца, този въпрос се въртеше в главата й под звуците на веселата мелодия. Сигурно има и други кораби. Защо да не остане и да не потанцува още рийл с раираните си чорапи? Чарлстън нямаше да се премести, докато се върне — все същите гости на чай в същите порутени къщи зад същите високи неприветни стени.

А и Рет нямаше да изчезне. Нека почака. Тя достатъчно го беше чакала в Атланта, но сега нещата стояха другояче. Бебето в нейната утроба щеше да й върне Рет в мига, в който го повика.

Да, реши тя, би могла да остане за Първи май. Толкова се забавляваше тук!

На другия ден попита Кълъм дали има друг кораб след Първи май.

Да, наистина имало. Прекрасен кораб, който спирал първо в Бостън, където той трябвало да слезе при пристигането си в Америка. Тя и Брайди можели да се оправят и сами през останалата част от пътя до Савана.

— Той отплава на девети вечерта. Ще имаш само половин ден да пазаруваш в Голуей.

И толкова не й трябваше, тя вече бе обмислила въпроса. Никой в Чарлстън не би носил голуейски чорапи или голуейски фусти. Бяха прекалено ярки и просташки. Щеше да си запази само няколко от тези, които вече бе купила. Щяха да й бъдат чудесен спомен. А другите щеше да подари на Катлийн и на новите си приятелки от селото.

— Девети май. Доста по-късно, отколкото възнамерявахме да тръгнем, Кълъм.

— Само една седмица и един ден след Първи май, Кати Скарлет. По-малко от миг, ако вече си в гроба.

Така беше! Никога вече не би имала подобна възможност. Освен това такъв маршрут беше по-удобен за Кълъм. Пътуването от Савана до Бостън и обратно щеше доста да го затрудни. Той беше толкова мил с нея — това беше най-малкото, което можеше да направи за него…

 

 

На 26 април „Брайън Бору“ отплава от Голуей с две празни каюти. Бе пристигнал на двайсет и четвърти, петък, с пътници и поща. В Голуей разпределиха пощата в събота. И тъй като неделя си беше неделя, малката чанта замина за Мълинджър в понеделник. Във вторник дилижансът от Мълинджър до Дроуеда остави една още по-малка чанта в Нейвън, а в сряда един пощенски пратеник тръгна към пощата в Трим с вързоп писма. В него имаше дебел плик за Кълъм О’Хара, изпратен от Савана, Джорджия. Доста писма получаваше този Кълъм О’Хара — О’Хара бяха голямо и задружно семейство и пратеникът нямаше скоро да забрави своето прекарване на рождения ден на Старата. Отби се в кръчмата на Адамстаун, за да остави писмото.

— Помислих си, че няма смисъл да чака още двайсет и четири часа — рече той на Мат О’Тул, който държеше пивницата, малкото магазинче и пощата в ъгъла на помещението. — В Трим просто ще го сложат в едно отделение с надпис „Адамстаун“, а утре друг човек ще трябва да го донесе дотук.

Той с готовност прие чашата черна бира, с която от името на Кълъм го почерпи Мат О’Тул. Нищо, че кръчмата на О’Тул беше малка и поолющена — затова пък там сервираха превъзходна бира.

Мат О’Тул извика жена си от двора, където тя простираше прането.

— Наглеждай кръчмата, Кейт. Аз ще прескоча до чичо Даниъл.

Бащата на Мат беше брат на починалата съпруга на чичо Даниъл, Тереза, Бог да я прости.

 

 

— Кълъм! Това е чудесно!

В писмото на Джейми до Кълъм имаше бележка от Том Макмахън, предприемача от строежа на катедралата. Епископът — след известно убеждаване — се бил съгласил да позволи на Скарлет да откупи зестрата на сестра си Карийн. „Тара! Моята Тара! Такива изумителни неща ще направя… Ах, чумата да го тръшне!“

— Кълъм, видя ли това? Този скъперник епископът иска пет хиляди долара за едната трета на Карийн от Тара! Дявол да го вземе! За пет хиляди долара можеш да купиш целия окръг Клейтън. Ще трябва да свали цената.

Епископите на Светата църква не се пазарели, каза й Кълъм. Ако искала зестрата и имала парите, трябвало да плати. А щяла да финансира и делата на Църквата, ако това би й помогнало по-лесно да преглътне условията на сделката.

— Знаеш, че няма да ми помогне, Кълъм. Мразя да ми се подиграват, та ако ще и Църквата да е. Съжалявам, ако това те обижда. И псе пак трябва да имам Тара, искам я от цялото си сърце. Ах, каква глупачка бях, че се съгласих да ме уговориш да остана. Вече да сме изминали половината път до Савана!

Кълъм не си направи труда да й припомня как точно стояха нещата. Остави я да търси лист и писалка.

— Трябва да пиша на чичо Хенри Хамилтън още тази минута! Той ще уреди всичко, докато се върна.

В четвъртък Скарлет отиде в Трим сама. Беше ядосана, че Катлийн и Брайди имат работа във фермата, и вбесена, че Кълъм просто бе изчезнал, без да каже на никого къде отива или кога ще се върне. Но нямаше какво да се прави. А трябваше да свърши толкова много работа! Искаше да си купи от онези хубави керамични съдове, който Катлийн използуваше в кухнята, и кошници — от всички видове и форми, а те бяха безброй, и десетки плътни ленени покривки и салфетки: в магазините в Щатите не се намираше такъв лен. Щеше да направи кухнята в Тара топла и уютна като ирландските кухни. В края на краищата нима имаше нещо по-ирландско от името Тара?

Колкото до Уил и Сюелин, щеше да бъде много щедра към тях — поне към Уил, той го заслужаваше. Окръгът разполагаше с много евтина хубава земя. Уейд и Ела щяха да дойдат да живеят с нея и Рет в Чарлстън. Рет наистина ги обичаше. Тя щеше да им намери добро училище с кратки ваканции. Рет вероятно щеше да се мръщи, както винаги се мръщеше на отношението й към децата, но щеше да прекрати своите постоянни упреци, щом се родеше тяхното бебе, което толкова щеше да обича. А през лятото щяха да живеят в Тара — в преродената, красивата, незаменимата Тара.

Скарлет съзнаваше, че строи въздушни кули. Може би Рет никога няма да напусне Чарлстън и ще й се наложи да се задоволи с редки посещения в Тара. Но защо пък да не си помечтае до насита в този хубав пролетен ден, в двуколката с хубавото конче и с чорапите на червени и сини райета? Защо не?

Тя се изкиска и леко плесна с камшика коня по врата. „Я ме виж — не съм ли истинска ирландка!“

 

 

Тържеството на Първи май наистина беше точно това, което й бяха обещали. Имаше ядене и танци по всички улици на Трим плюс четири огромни майски дървета^[1] на поляната зад стените на разрушения замък. Скарлет носеше червена панделка и венец от цветя в косите си, а когато един английски офицер я покани да се разходят край реката, тя без никакво колебание го разкара.

Тръгнаха си за вкъщи след изгрев-слънце. Скарлет извървя четирите мили заедно с цялото семейство, защото не искаше нощта да свършва, макар вече да бе ден. И защото братовчедите й започваха да й липсват, както и всички други, с който се бе сближила. Копнееше да се прибере у дома, да уреди подробностите около Тара и да се заеме с нея, но все пак се радваше, че остана за Първи май. Имаше само още една седмица. Изглеждаше съвсем кратко време.

 

 

В сряда Франк Кели, пощенският пратеник от Трим, се отби у Мат О’Тул да изпуши една лула и да изпие чаша бира.

— Има дебело писмо за Кълъм О’Хара — рече той. — За какво ли му пишат?

Те лениво се отдадоха на необуздани предположения. Всичко можеше да се окаже вярно за Америка, така че те не се ограничаваха, свободни в догадките си. Отец О’Хара беше дружелюбен човек — никой не би оспорил това — и омайваше с приказките си. Но колкото и да прехласваше с тях, в крайна сметка нищо не споделяше.

Мат О’Тул не занесе писмото на Кълъм. Нямаше нужда. Знаеше, че Клеър О’Горман ще ходи на гости при старата си баба следобед. Щеше да занесе писмото, ако Кълъм не се отбиеше преди това. Мат претегли плика с ръка. Сигурно само изключително добри новини са могли да накарат някого да похарчи толкова много пари, та да изпрати този тежък пакет. Или пък наистина голяма беда.

 

 

— Има поща за тебе, Скарлет. Кълъм я остави на масата. Има и чай, ако ти се пие. Добре ли прекара у Моли? — Гласът на Катлийн бе натежал от злобничко любопитство.

Скарлет не я разочарова. Задавяйки се от смях, тя разказа за посещението си.

— Моли седеше с жената на доктора и като влязох, чашата й затрака върху чинийката, насмалко да се счупи. Не знаеше дали ще й се размине, ако каже, че съм новата слугиня. Та тогава съпругата на доктора рече с тъничко гласче: „О, богатата американска братовчедка. Каква чест!“ И не й мигна окото от дрехите ми. Моли скочи като опърлена котка и се втурна да ме целуне по двете бузи, като чу това. Казвам ти, Катлийн, без малко да се разплаче, като разбра, че съм дошла само да си взема пътнически костюм от сандъка. Умираше да остана, все едно как изглеждам. Разцелувах я на тръгване. Разцелувах и жената на доктора за капак. Какво ще си играя!

Катлийн се превиваше от смях, ръкоделието й се бе свлякло на купчина на пода. Скарлет пусна пътническия си костюм до него. Сигурна беше, че дрехата ще трябва да се отпусне в талията. Ако бебето не й издуваше корема, значи се дължеше на свободните дрехи и на многото ядене. Каквото ще да е, нямаше никакво намерение през цялото дълго пътуване да се пристяга така, че да не може да диша.

Взе плика и го обърна към вратата на светло. Беше покрит с букви, с печати и дати. Наистина! Дядо й беше най-противният човек на света. Или по-вероятно беше виновен онзи отвратителен Джероум. Писмото бе пристигнало у дядо й и той не го беше препратил у Морийн с цели седмици. Отвори го нетърпеливо. Изпращаше го някакъв държавен орган от Атланта — първоначално на адреса на Прасковената улица. Дано не бе пропуснала да си плати някой данък или нещо такова. С парите за епископа и разходите по строежа на новите къщи резервите й застрашително намаляваха, за да пръска пари по санкции за забавени плащания. А щяха да й трябват доста и за работите в Тара. Да не говорим за покупката на парцел за Уил. Ръцете й докоснаха кесийката под блузата. Не, парите на Рет си бяха на Рет.

 

 

Документът носеше дата 26 март 1875 година. Денят, в който бе заминала от Савана на борда на „Брайън Бору“. Очите на Скарлет се плъзнаха по първите няколко реда, после погледът й се прикова там. Нещо не беше наред. Върна се в началото и зачете по-бавно. Лицето й пребледня.

— Катлийн, знаеш ли къде е Кълъм?

„Виж ти, гласът ми звучи съвсем обикновено. Странно.“

— Мисля, че е при Старата. Клеър дойде да го извика. Бързо ли е? Аз съм почти готова — преправях тази рокля, за да я дам на Брайди за пътуването. Знам, че иска да я пробва пред тебе, за да й кажеш какво мислиш.

— Не мога да чакам.

Трябваше да се види с Кълъм. Нещо страшно се беше случило. Трябваше да заминат днес, веднага. Трябваше да се прибере у дома.

Кълъм беше на двора пред къщата.

— Никога не е имало толкова слънчева пролет — рече той. — Котката и аз решихме да се попечем малко.

Неестественото спокойствие на Скарлет изчезна, щом го видя, и докато стигна до него, вече пищеше:

— Заведи ме у дома, Кълъм. Проклети да сте, ти и всички О’Хара, и Ирландия. Изобщо не трябваше да заминавам!

Ръката й беше болезнено стисната, ноктите й се впиваха в плътта. В нея стискаше смачкано удостоверение, издадено от суверенния щат Джорджия, че в официалните регистри е записано окончателното решение за развод, даден на Рет Киникът Бътлър на основание на това, че е бил напуснат от жена си, Скарлет О’Хара Бътлър, с постановление на военен окръг Южна Каролина, управляван от федералното правителство на Съединените американски щати.

— В Южна Каролина няма развод — изплака Скарлет. — Двама адвокати ми казаха.

Повтаряше го пак и пак, със същите думи, докато я заболя гърлото и вече не можеше да издаде нито звук. А после напуканите й устни продължиха мълчаливо да ги изговарят и умът й не можеше да се отърве от тях. До безкрайност.

Кълъм я заведе в едно отдалечено кътче на зеленчуковата градина. Седна до нея и започна да й говори, но не можеше да я накара да слуша, затова взе стиснатите й ръце в своите и млъкна. Дойде залезът със своите цветове. После здрачът със ситен дъждец. Накрая падна мрак. Брайди дойде да ги вика за вечеря, но Кълъм я отпрати.

— Скарлет е обезумяла, Брайди. Кажи им вкъщи да не се тревожат, просто й трябва малко време да излезе от шока. Получи вест от Америка — съпругът й е тежко болен. Тя се страхува, че може да умре, като я няма край него.

Брайди изтича да им обясни. Каза им, че Скарлет се моли. И семейството се помоли. Когато най-сетне започнаха да ядат, вечерята беше изстинала.

— Занеси един фенер навън, Тимъти — рече Даниъл.

Светлината се отрази в безжизнените очи на Скарлет.

— Катлийн й праща и шал — прошепна Тимъти.

Кълъм кимна, загърна раменете й и махна на Тимъти да си върви.

Мина още един час. На небето нямаше луна, но блещукаха звезди — бяха по-ярки от светлината на фенера. От близката нива с пшеница се чу писък и после почти безшумно изпърхаха крила. Кукумявката бе хванала жертвата си.

— Какво ще правя? — Дрезгавият глас на Скарлет разцепи мрака.

Кълъм тихо въздъхна и благодари на Бога. Най-лошото беше отминало.

— Ще тръгнем, както бяхме решили, Скарлет скъпа. Нищо непоправимо не се е случило. — Гласът му бе спокоен, уверен, успокояващ.

— Разведена! — В пресекливия звук обезпокоително се надигаше истерия.

Кълъм енергично разтри ръцете й.

— Това, което е направено, може да се поправи, Скарлет.

— Не трябваше да заминавам. Никога няма да си простя!

— Недей така. „Трябваше, не трябваше“ — това нищо не решава. Мисли какво се налага да направиш оттук нататък.

— Той никога няма да се върне при мен. Щом сърцето му се е ожесточило дотолкова, че да се разведе. А аз през цялото време чаках да ме потърси, Кълъм, бях толкова сигурна, че ще дойде. Как съм могла да бъда такава глупачка? Ти не знаеш всичко. Бременна съм, Кълъм. Как мога да имам бебе, като нямам съпруг?

— Хайде, хайде — спокойно каза Кълъм. — А това не решава ли въпроса? Трябва само да му кажеш.

Скарлет притисна корема си с ръце. Ама разбира се! Как може да е такава глупачка? В гърлото й се надигна плах смях. Нямаше парче хартия, което да накара Рет Бътлър да се откаже от детето си. Той можеше да анулира развода, да го изтрие от всички регистри. Рет бе в състояние да стори всичко. Току-що пак го беше доказал. В Южна Каролина нямаше развод. Освен ако Рет Бътлър не бе решил твърдо да получи развод.

— Искам да тръгна веднага, Кълъм. Сигурно има кораб, който отплава по-рано. Ще полудея, ако трябва да чакам.

— Ще тръгнем още в петък, Скарлет скъпа, а корабът отплава в събота. Ако тръгнем утре, ще трябва да чакаме цял ден, преди да отпътуваме. Не е ли по-добре да го прекараш тук?

— О, не, трябва да знам, че съм тръгнала. Дори и да е само част от пътя, ще се приближавам към Рет. Всичко ще се оправи, трябва да се оправи. Всичко ще бъде наред, нали, Кълъм? Кажи, че всичко ще бъде наред.

— Ще бъде, Скарлет скъпа. Сега трябва да ядеш или поне да изпиеш чаша мляко. Може би с нещичко в него. Имаш нужда и да поспиш. Трябва да пазиш силите си за доброто на бебето.

— О, да! Ще се грижа прекрасно за себе си. Но първо трябва да видя какво става с роклята ми, а и сандъкът ми трябва да се пререди. И, Кълъм, как ще намерим кола, за да стигнем до гарата?

Гласът й отново изтъняваше. Кълъм стана и я изправи на крака.

— Аз ще се погрижа за това, а момичетата ще ти помогнат за сандъка. Но само ако хапнеш нещо, докато оглеждаш роклята си.

— Да! Да, точно така ще направим.

Вече бе малко по-спокойна, но все още твърде напрегната. Той щеше да се погрижи да изпие млякото с уиски веднага щом влязат в къщата. Бедното създание! Не би се тревожил толкова, ако знаеше повечко за жените и бебетата. Напоследък бе спала малко, а танцуваше като дервиш. Това можеше ли да накара бебето да се появи преждевременно? Опасяваше се, че ако го загуби, Скарлет няма да запази разсъдъка си.