Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отнесени от вихъра (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Scarlett, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 64гласа)

Информация

Сканиране
strahotna(2011)
Разпознаване и корекция
ganinka(2011)

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том І

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Атанаска Йорданова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 32

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

 

 

Оформление: pechkov, 2011

 

Издание:

Александра Рипли. Скарлет — том ІІ

Продължение на „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл

Издателство „Хемус“, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Преводачи: фирма „Качин“

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Людмила Стефанова

Формат: 32/84/108. Печатни коли: 28

Издателство „Хемус“ ООД

ДФ „Полиграфичен комбинат“ — София

Твърда корица — 39 лв. Мека корица — 34 лв.

 

Alexandra Ripley. Scarlett

The sequel to Margaret Mitchell’s „Gone with the Wind“

Warner Books, Inc., New York, 1991

© 1991 Stephen Mitchell Trusts

ISBN 954–428–012–X

История

  1. —Добавяне

6.

През следващата седмица Скарлет бе по-заета и в известен смисъл по-щастлива от когато и да било. Не си спомняше да се е чувствувала толкова силна физически. Освободена от тясно пристегнатите модни дрехи и от металната клетка на корсета, можеше да се движи бързо и да диша дълбоко за пръв път от много години. Освен това бе от жените, чиято жизненост се увеличава с бременността сякаш откликваше на потребностите на растящия в нея живот. Спеше дълбоко и се събуждаше по първи петли с вълчи апетит за закуска и за идващия ден.

А денят винаги носеше и спокойната наслада от привичните занимания, и вълнението на нови изживявания. Кълъм нямаше търпение да я води „по приключения“, както се изразяваше, с коня и двуколката на Моли. Но преди това трябваше да я откъсне от новите й приятели. Те подаваха глава през вратата у Даниъл веднага след закуска. На гости, да я поканят на гости, да й разкажат нещо, което тя можеше случайно още да не е чула, или с писмо от Америка, за да им обясни значението на някои думи или фрази. Тя бе авторитетът по американските въпроси и всеки път я караха да разказва как е там. Но беше и ирландка, макар че била страдала, горкичката, защото не знаела това и трябваше да й се обяснят и покажат десетки неща.

В ирландските жени имаше обезоръжаваща непосредственост — сякаш бяха същества от друга реалност, непонятна като света, в който всички те вярваха, свят, населен от какви ли не феи, способни на всякакви вълшебства и чародейства. Скарлет открито се смееше всяка вечер, когато Катлийн изнасяше купичка мляко и чинийка с натрошен хляб на прага, за да имало какво да яде някой от „малкия народ“, ако минел и бил гладен. А когато на сутринта и купичката, и чинийката бяха празни, Скарлет даваше разумното обяснение, че сигурно е минала някоя котка. Скептицизмът й не притесняваше Катлийн ни най-малко и вечерята за феите се превърна в едно от най-очарователните неща в живота на Скарлет със семейство О’Хара.

Другото беше времето, прекарано с баба й. Твърда е като камък, мислеше си Скарлет с гордост и си казваше, че сигурно кръвта на баба й в нейните собствени вени я е извела от трудните периоди на живота й. Често притичваше до къщичката и ако Старата Кати Скарлет бе будна и имаше ищах да говори, сядаше на столчето и започваше да я разпитва как е израснал баща й.

Накрая отстъпваше пред настояванията на Кълъм и се качваше в двуколката, за да потърсят приключението за деня. С топлата си вълнена пола, загърната в наметалото и качулката, тя за няколко дни се научи да не обръща внимание на силния западен вятър и често носения от него кратък ситен дъжд.

Точно такъв дъжд валеше, когато Кълъм я заведе в „истинската Тара“. Наметалото на Скарлет се издуваше, докато тя се изкачваше по неравните каменни стъпала до върха на ниския хълм, където Великите крале на Ирландия царували, слушали музика, обичали и мразели, пирували и воювали, а накрая били победени.

„Няма дори замък.“ Скарлет се огледа и не видя нищо, освен няколко пасящи овце. Руната им изглеждаха сиви на сивата светлина под сивото небе. Тя потръпна и сама се учуди. Какво ми става? Сети се за детските си страхове и се усмихна.

— Харесва ли ти? — попита я Кълъм.

— Ъхъ, да, много е хубаво.

— Не лъжи, Скарлет скъпа, и не търси красота в Тара. Ела с мен.

Той протегна ръка и Скарлет я хвана. Бавно тръгнаха по буйната трева към нещо, което изглеждаше като подутини по земята. Кълъм спря.

— Самият Свети Патрик е стоял тук, където сега стоим ние. Бил обикновен човек тогава — прост мисионер, вероятно не по-едър от мене. Светостта дошла по-късно и той израснал в представите на хората, станал великан — непобедим, въоръжен със свещеното Слово Божие. Но мисля, не бива да забравяме, че първо е бил човек. Сигурно се е страхувал — сам, по сандали и шаячена пелерина, изправен пред могъществото на Великия крал и неговите заклинатели. Патрик имал само своята вяра, своята мисия за истината и нуждата да я каже. Вятърът вероятно е бил студен, а нуждата му — като буен пламък. Той вече бил погазил закона на Великия крал, като запалил огън в една вечер, в която според закона всички огньове трябвало да се загасят. Можело да го убият заради нарушението му, знаел това. Поел големия риск, за да привлече погледа на краля и да му покаже важността на посланието, което той, Патрик, носел. Не се боял от смъртта. Страхувал се само да не разочарова Бога. Но не станало така. От древния си, украсен със скъпоценни камъни трон крал Лийшеър дал на смелия мисионер правото да проповядва, без да му се пречи. И Ирландия станала християнска страна.

В спокойния глас на Кълъм имаше нещо, което принуди Скарлет да се вслуша и да се опита да разбере какво казва той, а и нещо повече. Никога не бе мислила за светците като за хора, които могат да се страхуват. Всъщност никога не бе мислила за светците изобщо — те бяха просто имена от Светото писание. А сега, като гледаше ниската набита фигура на Кълъм, обикновеното му лице и посивяващата, разрошена от вятъра коса, можеше да си представи лицето и фигурата на друг обикновен на вид човек, в същата поза на готовност. Той не се е страхувал да умре. Как може някой да не се страхува да умре? Как ли се чувствува? Изпита човешка завист към Свети Патрик, към всички светци, дори някак си и към Кълъм. „Не разбирам и никога няма да разбера“ — помисли си тя. Съзнанието за това се избистри бавно и мъчително. Бе научила една велика, болезнена и вълнуваща истина. Има неща твърде дълбоки, твърде сложни, твърда противоречиви, за да ги обясни всекидневният разум. Скарлет се почувствува сама и беззащитна пред западния вятър.

Кълъм тръгна и я поведе. Направиха само няколко крачки и той пак спря.

— Ето — каза й. — Тази редица ниски могили, виждаш ли ги?

Скарлет кимна.

— Имаш нужда от музика и чаша уиски, които да отклонят вятъра и да събудят взора ти, но не мога да ти ги дам, затова може би трябва да затвориш очи, за да видиш. Това е всичко, което е останало от банкетната зала с хилядата свещи. Тук са пирували О’Хара, Скарлет скъпа, и момичетата на име Скарлет, и всички твои познати — Монахан, Махони, Макмахън, О’Горман, О’Брайън, Дейнъхър, Донахю, Кармоди — и други, с които тепърва ще се запознаеш. Всички герои са били тук. Храната била прекрасна и изобилна, както и питиетата. И музиката, та сърцето просто литвало. Побирала хиляди гости и я осветявали хиляди свещи. Виждаш ли я, Скарлет? Пламъците проблясват веднъж, два пъти, десет пъти, отразени в златните гривни на ръцете им и в златните чаши, поднасяни до устните им, и в дълбокото червено, зелено и синьо на прекрасните скъпоценности в златна обковка, с които закопчавали карминените си наметала. А какъв апетит имали — за печените елени, глигани и гъски, лъснали от мазнина; за медовината и ракията; за музиката, която карала юмруците им да удрят по масата, а златните чинии подскачали и се удряли една о друга. Виждаш ли татко си? Ами Джейми? А онзи негодник, младия Брайън, дето гледа жените под око? Ах, какъв пир! Виждаш ли го, Скарлет?

Тя се засмя в един глас с Кълъм. Да, татко й би заревал „Пег в кабриолет“ и би поискал да му напълнят чашата още един път, защото от пеенето човек така страхотно ожаднява. Какво удоволствие би изпитвал!

— Сигурно е имало коне — убедено каза тя. — Татко просто не можеше без кон.

— Да, коне — силни и красиви като големите вълни, втурнали се към брега.

— И някой, който търпеливо да го сложи да си легне след това.

Кълъм се засмя. Обгърна я с ръце и я притисна до себе си, после я пусна.

— Знаех си, че ще усетиш бляскавата истинност на всичко това — рече той.

В думите му имаше гордост, гордееше се с нея. Скарлет му се усмихна, очите й светеха като истински смарагди.

Вятърът свали качулката на раменете й и топъл лъч докосна косата й. Дъждът бе спрял. Тя погледна нагоре към чисто измитото небе: ослепително бели облаци се движеха като балерини пред поривите на вятъра. Изглеждаха толкова близо, ирландското небе беше тъй топло и уютно.

После сведе поглед и пред себе си видя Ирландия — зелените избуяли нивя, свежите млади листа и пълните с живот плетове. Нещо древно и езическо се раздвижи в дълбините на съществото й и едва укротеното буйство, което бе нейното стаено естество, се надигна в кръвта й на горещи вълни. Именно това беше да си крал, тази издигнатост над света, тази близост до слънцето и небето. Тя широко простря ръце, за да прегърне живота — тук, на този хълм, с целия свят в краката си.

— Тара — каза Кълъм.

 

 

— Толкова особено се чувствувах, Кълъм, както никога.

Скарлет стъпи върху една от жълтите спици на колелото и се качи в двуколката.

— Заради вековете е, Скарлет скъпа. Целият живот, изживян там, цялата радост и скръб, всички пирове и битки — те са във въздуха и в земята под краката ти. Това е времето — години, които ние не можем да изброим, то безтегловно тежи над земята. Човек не може да го види, да го помирише, да го чуе или да го докосне, но усеща повея му по кожата си и то му говори без звук. Време. И тайнственост.

Скарлет се загърна с наметалото си въпреки топлото слънце.

— Така беше и на реката — и тя някак ме накара да се почувствувам особено. Почти можех да го изрека с думи, но после те ми се изплъзнаха.

Тя му разказа за градината на графа и за реката, за гледката с кулата.

— „Най-изисканите домове си имат гледки“, така ли? — В гласа на Кълъм се надигна страхотен гняв. — Така ли рече Моли?

Скарлет се сви под наметалото. Какво пък толкова беше казала? Никога не бе виждала Кълъм такъв — дали беше някакъв непознат, а не Кълъм?

Той се обърна към нея, усмихна се и тя видя, че се е излъгала.

— Дали би ме насърчила в моята слабост, Скарлет скъпа? Днес в Трим конете ще тренират на хиподрума. Бих искал да ги огледам и да си избера на кого да заложа на състезанията в неделя.

С най-голямо удоволствие, каза му тя.

 

 

До Трим имаше около десет мили — не много според Скарлет. Но пътят се виеше, отклоняваше се, променяше посоката си, после пак криволичеше и пак се отклоняваше, докато най-сетне поемаше натам, където се бяха отправили. Скарлет възторжено се съгласи с предложението на Кълъм да спрат в едно село да пият чай и да хапнат. После пак се качиха в двуколката, стигнаха до разклона и завиха по един по-широк и по-прав път. Под камшика на Кълъм конят затича в тръс. След няколко минути той пак заплющя с него, още по-силно, и колата полетя през някакво голямо село толкова бързо, че се заклатушка на високите си колела.

— Това място изглеждаше изоставено — поде тя, когато отново забавиха ход. — Защо, Кълъм?

— Никой не иска да живее в Балихара — има лоша слава.

— Колко жалко! Стори ми се чудесно селище.

— Ходила ли си на конни състезания, Скарлет?

— Само веднъж на истински, в Чарлстън, но вкъщи през цялото време си правехме домашни състезания. Татко беше неспасяем. Не можеше да понася просто да язди и да си говори с ездача до него. Превръщаше всяка миля от пътя в конно състезание.

— А защо не?

Скарлет се засмя. Понякога Кълъм толкова приличаше на татко й.

— Сигурно са спуснали кепенците в целия Трим — отбеляза Скарлет, като видя тълпите на хиподрума. — Всички са тук. — Видя доста познати лица. — Предполагам, че са спуснали кепенците и в Адамстаун.

Момчетата О’Хара и помахаха с ръце, усмихнати. Не им завиждаше, ако Стария Даниъл ги зърнеше отнякъде. Вадите още не бяха изкопани.

 

 

Обиколката на утъпканата елипса беше три мили. Работниците тъкмо издигаха последното препятствие — такова щеше да бъде състезанието. Кълъм върза коня за едно дърво по-далечко от хиподрума и двамата си запробиваха път през тълпата.

Всички бяха в добро настроение и всички познаваха Кълъм. А и искаха да се запознаят с „дамата, дето питала за навика на Робърт Донахю да носи ръкавици на нивата“.

— Чувствувам се като красавицата на бала — прошепна тя на Кълъм.

— А има ли по-подходяща от теб за тази роля?

С чести спирания те стигнаха до мястото, където жокеи и треньори развеждаха конете в кръг.

— Но, Кълъм, великолепни са! Откъде такива коне на някакво сбутано състезание в града?

Той й обясни, че състезанието не е никак „сбутано“. За победителя имало награда от петдесет лири — повече от годишния доход на доста собственици на магазини и на фермери. Освен това препятствията били истинско изпитание. Един победител от Трим можел да се представи с чест и на по-известните състезания в Пънчистаун или Голуей, пък дори и в Дъблин.

— Или да победи с десет дължини на което и да е състезание в Америка — добави той и се ухили. — Ирландските коне са най-добрите в света, това е всепризнато.

— Също като ирландското уиски, предполагам — отвърна дъщерята на Джералд О’Хара.

През целия си живот бе слушала тези две твърдения. Кълъм беше прав. Състезанията щяха да бъдат вълнуващи. А преди тях беше пазарният ден в Трим. Наистина, кой можеше да иска по-хубава ваканция?

Сред бъбрещата, смееща се, кряскаща тълпа се понесе приглушен грохот. „Бой! Бой!“ Кълъм се покатери на оградата да види какво става. Ухили се широко и силно удари лявата си длан със стиснат юмрук.

— Искаш ли да се обзаложим, а, Кълъм? — подкани го човекът до него на оградата.

— На всяка цена. Пет шилинга за О’Хара.

Скарлет дръпна Кълъм за глезена и почти го събори.

— Какво става?

Тълпата се понесе към мястото на безредието. Кълъм скочи на земята, хвана Скарлет за китката и се затича.

Трийсетина или четирийсетина мъже, млади и стари, ръмжаха и крещяха в меле от юмруци, ботуши и лакти. Тълпата се бе събрала в неравен кръг около тях и подвикваше насърчително. Двете купчини палта отстрани свидетелствуваха за внезапното избухване на свадата. Много от палтата бяха изхлузени толкова бързо, че ръкавите им бяха наопаки. На ринга ризите почервеняха от пролятата кръв — на собственика или на ударения противник. Нямаше тактика, нямаше ред. Всеки удряше най-близкия, после се оглеждаше за следващата цел. Ако някой биваше повален на земята, най-близкият до него го изправяше на крака и отново го бутваше в мелето.

Скарлет никога не бе виждала мъже да се бият с юмруци. Звукът на ударите и на шурналата от устите и носовете кръв я ужасяваше. Четиримата синове на Даниъл също бяха там и тя се замоли на Кълъм да ги спре.

— И да загубя петте шилинга? Ти луда ли си?

— Отвратителен си, Кълъм О’Хара, просто отвратителен.

 

 

По-късно тя повтори тези думи и на синовете на Даниъл, и на Майкъл и Джоузеф — двама от братята на Кълъм, които не познаваше по-рано. Всички седяха в кухнята в къщата на Даниъл. Катлийн и Бриджит спокойно промиваха раните, без да обръщат внимание на крясъците от болка и на обвиненията в грубост. Кълъм раздаваше чаши с уиски.

„Не смятам, че изобщо е смешно, независимо какво твърдят те“ — каза си Скарлет. Не можеше да повярва, че крамолите по панаирите и празниците са част от удоволствието за О’Хара и техните приятели. „Просто добро настроение!“ Виж ти! А момичетата бяха още по-лоши — измъчваха Тимъти, защото нямал по-сериозно нараняване от едно насинено око.