Александра Рипли
Скарлет (50)

4.

Пътят към къщата на Моли пресичаше малка ябълкова градина. Здрачът обагряше нежните цветове във виолетово на фона на синьото притъмняващо небе. Подравнени и закръглени лехи с иглика смекчаваха ъгловатостта на четвъртитата къща. Всичко беше много подредено.

Както и вътре. Строгите мебели в приемната бяха в калъфи, на масите имаше колосани бели покривки с дантелени краища, в камината зад излъсканата месингова решетка нямаше никаква пепел.

Тоалетът и маниерите на самата Моли също бяха безупречни. Червената й рокля бе украсена с десетки сребърни копчета и всичките блестяха. Тъмната й коса бе лъскава и изпод елегантната бяла ажурена шапчица с дантели се подаваха кокетни къдрици. Тя предложи на Кълъм дясната си буза, после и лявата — за целувка, и каза „хиляди пъти добре дошла“ на още една О’Хара, когато той й представи Скарлет.

„А дори не е знаела, че пристигам.“ Това направи добро впечатление на Скарлет въпреки безспорната красота на Моли. Тя имаше най-нежната кадифена кожа, която Скарлет някога бе виждала, и под ясните й сини очи нямаше сенки или торбички. Почти не личаха и бръчки, за които би струвало да се говори, с изключение на линиите от носа към устата, но такива имат и някои момичета, бързо обобщи преценката си Скарлет. Кълъм сигурно грешеше, Моли не би могла да е на петдесет и няколко години.

— Толкова съм щастлива да се запозная с теб, Моли, и просто нямам думи да ти благодаря, че ме подслоняваш в прекрасната са къща — залюбезничи Скарлет. Не че къщата беше кой знае какво. Чиста като прясна боя — няма спор, но приемната не беше по-голяма от най-малката спалня в къщата й на Прасковената улица.

 

 

— Господи, Кълъм! Как можа да си тръгнеш и да ме оставиш там сам-самичка? — оплака се тя на другия ден. — Този ужасен Робърт е най-досадният човек на света. Като започна да говори за кравите си — представяш ли си — и колко мляко давала всяка от тях. Имах чувството, че и аз ще замуча, преди да сме свършили с яденето. С обеда, както ми казаха около петдесет и осем пъти, а не с вечерята. Каква разлика има, за бога?

— В Ирландия вечер англичаните обядват, а ирландците вечерят.

— Но те не са англичани.

— Имат претенции. Веднъж, когато си плащал арендата, Робърт изпил едно уиски в Големия дом с пълномощника на графа.

— Кълъм! Ти се шегуваш.

— Смея се, Скарлет скъпа, но не се шегувам. Не се тревожи за такива неща — това, което има значение, е удобно ли е леглото ти.

— Предполагам. Но можех да спя и на царевични кочани, толкова бях уморена. Трябва да ти кажа, че е приятно човек да се разтъпче. Вчера дълго пътувахме. Далеч ли е къщата на баба?

— Четвърт миля, не повече, по това друмче.

— „Друмче“. С какви хубави думи наричате нещата! У нас бихме казали „пътека“ за такава тясна малка уличка като тази. А и край нея нямаше да има жив плет. Мисля, че ще опитам да сменя някои от оградите в Тара с такива плетове. За колко време стават толкова гъсти?

— Зависи какво ще посадиш за основа. Какви храсти растат в окръг Клейтън? Или може би имате дърво, което може да се подрязва ниско?

За свещеник Кълъм беше учудващо добре запознат с отглеждането на растения, мислеше си Скарлет, докато той й разясняваше и демонстрираше изкуството да се направи жив плет. Но трябваше доста да се старае, за да научи тукашните мерки. Тясната виеща се пътека беше много по-дълга от четвърт миля.

Внезапно излязоха на едно сечище. Пред тях изникна къщичка със сламен покрив, с чисто бели стени и малки прозорчета със сини черчевета. От ниския комин излизаше гъст дим и се виеше в озареното от слънцето синьо небе, а на перваза на един от отворените прозорци спеше шарена котка.

— Възхитително е, Кълъм! Как къщите си остават толкова бели? Дали е от целия този дъжд?

Скарлет бе забелязала, че през нощта валя три пъти и то още преди да заспи. А калта по пътеката й подсказваше, че сигурно е валяло и после.

— Влагата помага донякъде — отговори Кълъм с усмивка. Беше доволен, че тя не се оплаква от последиците за полите и ботите й, които бе оставила разходката. — Но ти всъщност улучи най-доброто време за посещението си. Винаги правим ремонт два пъти годишно по едно и също време — за Коледа и за Великден. Отвътре и отвън варосване и боядисване. Ще идем ли да видим дали баба е будна?

— Нервна съм — призна си Скарлет. Не каза защо. В действителност се страхуваше да види как изглежда човек на почти сто години. Ами ако й се догади от вида на собствената и баба? Какво ще прави тогава?

— Няма да стоим дълго — каза Кълъм, сякаш прочел мислите й. — Катлийн ни е поканила на чай.

Скарлет го последва покрай къщата до синьо боядисаната врата. Горната част беше отворена, но вътре не се виждаше нищо, освен сенки. И имаше странна миризма — землиста и някак кисела. Такъв ли е дъхът на дълбоката старост?

— Торфения огън ли помирисваш, Скарлет скъпа? Усещаш миризмата на истинското домашно огнище на Ирландия. Въглищата в огъня на Моли не са нищо друго, освен още една англичанщина. Само горящият торф превръща къщата в роден дом. Морийн ми каза, че някои нощи го сънува и се събужда със сърце, пълно с копнеж. Смятам да й занеса няколко парчета, като се връщаме в Савана.

Скарлет любопитно пое въздух. Странна миризма — като пушек, но не съвсем същата. Тя прекрачи ниския праг след Кълъм, запремигва, за да свикне с тъмнината.

— Дойде ли най-сетне, Кълъм О’Хара? И защо, питам, си ми довел на гости Моли, след като Брайди ми обеща щастието да видя момичето на любимия ми син Джералд?

Гласът й бе тънък и свадлив, но не слаб или пресеклив. Облекчение и някакво учудване завладяха цялото същество на Скарлет. Това беше майката на татко й, той й бе разказвал толкова пъти за нея.

Тя отмести Кълъм и коленичи до старицата, която седеше в дървено кресло край огнището.

— Аз съм момичето на Джералд, бабо. Той ме е кръстил на тебе, Кати Скарлет.

Първата Кати Скарлет бе дребна и мургава, с кожа, потъмняла от почти цял век на открито, на слънце и дъжд. Лицето й бе кръгло като ябълка и сбръчкано пак като ябълка, само че престояла цяла зима. Но избледнелите сини очи бяха ясни и проницателни. Светлосин шал от дебела вълна загръщаше раменете й, а краищата му падаха през гърдите на скута й. Плетена червена шапчица покриваше нейните изтънели бели коси.

— Я да те погледна, момиче — каза тя.

Грапавите й пръсти повдигнаха брадичката на Скарлет.

— В името на всички светии, истината е казвал! Имаш зелени очи като на котка. — Тя бързо се прекръсти. — Откъде ли са се взели, питам се. Мислех си, че Джералд е бил пийнал, като ми е писал за тази история. Кажи ми, малка Кати Скарлет, милата ти майчица да не е била вещица?

Скарлет се засмя.

— Тя приличаше повече на светица, бабо.

— Така ли? И се е омъжила за моя Джералд? Колко е чудно всичко! Или може би е станала светица, защото се е омъжила за него — след всички изпитания. Я ми кажи, кавгаджия ли си остана до края на дните си, Бог да го прости.

— Страхувам се, че да, бабо.

Пръстите я отблъснаха.

— „Страхуваш се“ значи. А пък аз се радвам. Молех се Америка да не го развали. Кълъм, да запалиш една свещ в църквата за благодарствен молебен.

— Добре, бабо.

Очите на старицата пак се взряха в Скарлет.

— Не го каза с лошо сърце, Кати Скарлет. Прощавам ти.

Тя внезапно се усмихна, първо с очите си. Малката сбръчкана уста се разтегна в трогателно нежна усмивка. На розовите като листенце на цвете венци нямаше нито един зъб.

— Ще поръчам още една свещ за милостта, която ме споходи, та можах да те видя със собствените си очи, преди да вляза в гроба.

Очите на Скарлет се напълниха със сълзи.

— Благодаря ти, бабо.

— Няма защо, няма защо — рече старата Кати Скарлет. — Отведи я, Кълъм, сега вече мога да си почина.

Тя затвори очи и брадичката й се опря на загърнатите с шала гърди.

Кълъм докосна рамото на Скарлет.

— Тръгваме.

 

 

Катлийн изтича от отворената, боядисана в червено врата на съседната къщичка, кокошките по двора се пръснаха с кудкудякане.

— Добре дошла вкъщи, Скарлет — извика радостно тя. — В чайника се запарва чай и специално за теб има пресен бармбрек.

Скарлет пак се учуди на промяната у Катлийн. Изглеждаше толкова щастлива! И толкова силна! Беше облечена в това, което тя все още считаше за карнавален костюм — кафява пола до глезените над сини и жълти фусти. Полата й бе повдигната от едната страна и подпъхната в колана на домашно тъканата престилка така, че да се виждат ярките фусти. Скарлет нямаше толкова красива дреха. Но защо, зачуди се тя, Катлийн беше с боси крака, след като раираните чорапи щяха така да подхождат на тоалета?

Бе си мислила да помоли Катлийн да дойде да живее у Моли. Макар че Катлийн не скриваше своята неприязън към заварената си сестра, сигурно би могла да я изтърпи десет дни, а Скарлет наистина изпитваше потребност от нея. Моли имаше прислужница, едновременно и камериерка, но момичето беше безнадеждно непохватно с прическите. Скарлет обаче разбираше, че тази Катлийн, щастлива в своя дом и сигурна в себе си, не ще притича, щом й свирнеш. Нямаше смисъл дори да намеква за преместване, налагаше се да се задоволи с несръчно направения кок или да връзва косата си с лента. Тя сподави въздишката си и влезе в къщата.

Беше толкова малка! По-голяма от къщурката на баба й, но все пак прекалено малка за цяло семейство. Къде спяха всичките? От външната врата се влизаше направо в кухнята — два пъти по-голяма от кухнята на баба й, но на половината на спалнята на Скарлет в Атланта. Най-забележителното нещо бе голямата каменна камина в средата на дясната стена. Отляво на комина опасно стръмни стълби водеха към отвор в тавана, а отдясно имаше врата към друга стая.

— Седни до огъня — настоя Катлийн.

Направо на каменната плоча под комина гореше торфен огън. Целият под бе покрит със същите плочи от дялан камък. Те блестяха излъскани и миризмата на сапун се смесваше с острия аромат на горящия торф.

„Господи! — помисли си Скарлет. — Моите роднини наистина са много бедни. Защо й беше на Катлийн да си изплаче очите, та да се върне тук?“ Тя се насили да се усмихне и седна в извитото дървено кресло, което Катлийн бе притеглила към огъня.

В следващите часове Скарлет сама разбра защо Катлийн бе счела простора и относителното охолство в Савана за неравностоен заместител на живота в жалката варосана къщичка със сламен покрив в графство Мийд. Семейство О’Хара в Савана си бяха създали нещо като островче щастие, населено от самите тях, възпроизвеждащо живота, който познаваха от Ирландия. А това тук бе оригиналът.

Непрекъсната върволица глави се подаваха през отворената горна част на вратата, чуваше се „Бог да ви благослови“, после следваше покана да влязат и да поседнат край огъня и те влизаха. Жени, момичета, деца, момчета, мъже, бебета идваха и си отиваха сами, на застъпващи се двойки, на тройки. Мелодичните ирландски гласове поздравяваха Скарлет и я приветствуваха, поздравяваха Катлийн, честитяха й завръщането у дома — и всичко това с топлота, толкова сърдечна, че Скарлет сякаш можеше да я докосне с ръка. Бе толкова различно от официалните фрази при светски посещения, колкото денят е различен от нощта. Хората й обясняваха в какви точно роднински връзки се намират. Мъже и жени й разказваха за баща й — спомени, чути от по-възрастните, събития, разказани им от техните родители или дядовци и повтаряни от по-младите. Тя виждаше лицето на Джералд О’Хара в много от лицата около себе си, в гласовете им чуваше неговия глас. „Като че ли самият татко е тук“ — мислеше си тя. Сякаш го виждаше като млад, такъв, какъвто е бил, когато е живеел тук.

Хората влизаха и излизаха, разказваха и преразказваха клюките от селото и града, за да може Катлийн да навакса, така че не след дълго Скарлет имаше чувството, че познава и ковача, и свещеника, и човека, който държи кръчмата, и жената, чиято кокошка снася яйце с два жълтъка почти всеки ден. Когато плешивата глава на отец Дейнъхър се появи на вратата, това й се стори най-естественото нещо на света, а щом той влезе, тя машинално погледна, заедно с всички други, дали расото му е закърпено там, където стърчащата от портата на църковния двор дъска го била скъсала.

„Както беше в нашия окръг — помисли си тя. — Всеки познава всекиго и се меси в работата на всички.“ Но по-малко, по-близко, някак си по-уютно. Това, което тя усещаше, без да разбира, бе, че в този мъничък свят имаше повече сърдечност, отколкото някога бе срещала. Знаеше само, че й е приятно да е тук.

„Това е най-хубавата ваканция, която човек може да си представи. Толкова неща ще имам да разказвам на Рет. Може би някой ден ще дойдем тук заедно, той винаги е смятал, че не е кой знае какво да отпрашиш за Париж или Лондон ей така. Разбира се, няма да живеем по този начин, прекалено… прекалено селско е. Но това е така странно, очарователно и приятно. Утре, когато дойда пак на гости, ще си облека голуейските дрехи и няма да слагам корсет. Дали да сложа жълтата фуста със синята пола или може би червената?…“

В далечината изкънтя камбана и младото момиче с червената пола, което показваше на Катлийн първите зъби на бебето си, скочи от ниското трикрако столче.

— Молитвата! Кой би повярвал, че ще допусна моят Кевин да се прибере вкъщи, а на огъня да няма вечеря?

— Вземи от задушеното, Мери Хелън, много ни е. Когато се прибрах, Томас ме посрещна с цели четири тлъсти заека.

Преди да мине и минута, Мери Хелън вече бе на път към дома си с детето в едната ръка и с покрит със салфетка съд в другата.

— Ще ми помогнеш ли да издърпам масата, Кълъм? Мъжете ще се приберат за вечеря. Не знам къде изчезна Брайди.

Един по един, през няколко минути, мъжете на къщата започнаха да се прибират от работата си на полето. Скарлет се запозна с брата на баща си, Даниъл — висок, енергичен, слаб и костелив мъж на осемдесет години, — и със синовете му. Те бяха четирима, на възраст между двайсет и четирийсет и четири години, плюс, спомни си тя, Мат и Джералд в Савана. „Къщата трябва да е изглеждала по същия начин, когато татко е бил млад — и той, и неговите едри братя.“ Кълъм изглеждаше така изумително нисък, дори и седнал на масата, сред огромните О’Хара.

Липсващата Брайди притича тъкмо когато Катлийн сипваше задушеното в чинии в синьо и бяло. Брайди бе мокра. Блузата бе залепнала за ръцете й, а от косата по гърба й се стичаше вода. Скарлет погледна през вратата. Навън грееше слънце.

— Да не си паднала в някой кладенец, а, Брайди? — попита най-младият брат, Тимъти.

Той се радваше, че може да отклони вниманието от себе си. Досега братята му го закачаха за слабостта му към някакво неизвестно момиче, което наричаха „Златокоска“.

— Къпах се в реката — отговори Брайди.

После започна да яде, без да обръща внимание на врявата, предизвикана от думите й. Даже Кълъм, който рядко правеше забележки, повиши глас и удари по масата.

— Гледай мене, а не заешкото, Бриджит О’Хара. Не знаеш ли, че всяка година река Бойн отнема по един живот за всяка миля от дължината си?

Река Бойн!

— Това същата Бойн ли е от Битката при Бойн, Кълъм? — попита Скарлет. Цялата маса утихна. — Татко ми е разказвал за нея поне сто пъти. Казваше, че О’Хара загубили земята си заради нея.

Лъжиците отново затракаха по чиниите.

— Да, същата е и ние наистина загубихме земята си — отвърна Кълъм. — Но реката продължи да си тече. Тя бележи границата на тази земя. Ще ти я покажа, ако искаш да я видиш, стига да не я използуваш като леген за пране. Бриджит, ти си разумно момиче. Какво става с тебе?

— Катлийн ми каза, че ще идва братовчедката Скарлет, а Айлийн, че камериерката на една дама трябва да се мие всеки ден, преди да докосва дрехите или косите на господарката си. Затова отидох да се изкъпя. — Тя за пръв път погледна Скарлет право в очите. — Искам да си доволна от мене, за да ме вземеш със себе си в Америка.

Сините й очи гледаха сериозно, нежната й закръглена брадичка бе вдигната решително. Скарлет я хареса. Тя нямаше да рони сълзи на носталгия, сигурна беше. Но можеше да я използува само по време на пътуването. Никой южняк никога не бе имал бяла камериерка. Чудеше се как да й обясни.

Вместо нея го направи Кълъм.

— Вече е решено, че ще заминеш за Савана с нас, Брайди, така че нямаше нужда да рискуваш живота си…

— Урааа! — извика Брайди. После лицето й пламна. — Няма да бъда толкова буйна, когато съм на служба — развълнувано каза тя на Скарлет. А на Кълъм рече: — Аз ходих само до брода, Кълъм, където водата стига едва до коленете. Не съм чак толкова глупава.

— Ще видим точно колко глупава си — отвърна Кълъм. Вече пак се усмихваше. — Скарлет ще поеме задължението да ти обясни от какво има нужда една дама, но няма да й досаждаш да те учи, преди да стане време за заминаване. На кораба ще живеете заедно две седмици и един ден и това е достатъчно време, за да научиш всичко, което можеш да научиш. Почакай дотогава, грижи се за къщата и слушай Катлийн, тя е по-голяма.

Брайди унило въздъхна.

— Колко тежко е да си най-малката.

Всички шумно й се присмяха. С изключение на Даниъл, който изобщо не продума по време на вечерята. Когато се нахраниха, той бутна стола си назад и стана.

— Най-добре е вадите да се копаят точно в такова сухо време — рече Даниъл. — Довършете вечерята и се хващайте на работа. — Той тържествено се поклони на Скарлет. — Млада Кати Скарлет О’Хара, ти направи чест на къщата ми и аз ти казвам добре дошла. Обичах баща ти силно и неговото отсъствие ми тежеше като камък на сърцето през всичките тези повече от петдесет години.

Тя бе твърде изненадана, за да каже каквото и да било. Докато измисли нещо, Даниъл вече бе тръгнал към нивата и бе свил зад хамбара.

Кълъм стана и премести стола си до огнището.

— Няма как да знаеш това, Скарлет скъпа, но ти се наложи в тази къща. За пръв път виждам Даниъл О’Хара да хаби думи за нещо, което не е свързано с фермата. Внимавай, или вдовиците и старите моми в околността ще платят да ти се направи магия. Знаеш ли, Даниъл е вдовец и една нова жена би му дошла добре.

— Кълъм! Той е възрастен човек!

— А майка му не е ли в цветущо здраве на сто години? Ще изкара още доста хубави години. По-добре му напомни, че си имаш съпруг у дома.

— Или може би да напомня на съпруга си, че той не е единственият мъж на света. Ще му кажа, че в Ирландия има съперник.

Мисълта я накара да се усмихне — Рет да ревнува от един ирландски фермер. Но всъщност защо не? Някой ден може просто да спомене за това, без да уточнява, че става въпрос за чичо й и че той е стар като хълмовете. О, колко безкрайно ще се забавлява, когато пипне Рет и го държи в ръцете си! Неочаквано като физическа болка я прободе копнеж. Няма да го дразни с Даниъл О’Хара или с каквото и да било. Всичко, което искаше, беше да е с него, да го обича и да роди това дете, за да му се радват и двамата.

— Кълъм е прав за едно нещо — рече Катлийн. — Даниъл ти даде благословията си като глава на семейството. Когато повече не можеш да търпиш Моли, за теб има място тук, стига да искаш.

Скарлет видя своя шанс. Умираше от любопитство.

— Къде спите всичките? — направо попита тя.

— Таванът е разделен на две. Едната страна е за момчетата, другата — за мен и Бриджит. А чичо Даниъл спи на леглото до огъня, откакто баба отказа да дойде при нас. Ще ти покажа. — Катлийн издърпа задната дъска на една дървена кушетка до стената зад стълбите, тя се разгъна и Скарлет видя дебел дюшек, покрит с вълнено одеяло. — Казва, че спял тук, за да й покаже, че се е отказала от хубаво нещо, но аз мисля, че след смъртта на леля Тереза оттатък му е самотно.

— Къде оттатък?

— Ей там. — Катлийн посочи към вратата. — Подредихме я като гостна, нямаше смисъл да се хаби. Леглото в нея е на твое разположение, когато пожелаеш.

На Скарлет не й се вярваше някога да пожелае. Според нея от седем души в една малка къщичка поне четири-пет бяха излишни. Особено такива едри хора. „Нищо чудно, че наричаха татко изтърсака на котилото — каза си тя. — И нищо чудно, че той се държеше, сякаш е висок три метра.“

Тя и Кълъм отново отидоха при баба си, преди да се върнат у Моли, но Старата Кати Скарлет спеше край огъня.

— Добре ли е, как мислиш? — прошепна Скарлет.

Кълъм само кимна. Заговори чак когато бяха вече навън.

— Видях тенджерата на масата и тя бе почти празна. Сигурно е приготвила вечерята на Шон и се е нахранила заедно с него, след като сме тръгнали. Винаги си дремва след ядене.

Във високите плетове покрай друмчето ухаеха цветовете на глога, а от клоните на половин метър над главата на Скарлет се изливаха птичи песни. Разходката беше приятна въпреки мократа земя.

— Има ли друмче до Бойн, Кълъм? Нали каза, че ще ме заведеш?

— Да, казах. Утре сутрин, ако искаш. А за тази вечер обещах на Моли, че ще те върна навреме. Тя е поканила гости на чай в твоя чест.

Гости! В нейна чест! Колко хубава беше тази идея — да дойде да се запознае с роднините си, преди да се установи в Чарлстън.