Александра Рипли
Скарлет (48)

2.

Скарлет бе очарована от ярките си „костюми“. Тя направи опит да предума Катлийн да се „наконтят“ и да се върнат на площада, ала момичето вежливо, но твърдо отказа.

— Ще вечеряме късно, Скарлет, според английския обичай на хотела, а утре трябва да тръгнем рано. Има много пазарни дни — всяка седмица можем да ходим в града до нашето село.

— Но не е като в Голуей, ако съдя по приказките ти — отбеляза Скарлет подозрително.

Катлийн призна, че град Трим е много, много по-малък. Въпреки това обаче не пожела да излезе пак на площада. Скарлет неохотно спря да мрънка.

Ресторантът на Железопътния хотел бе известен с добрата си кухня и обслужване. Двама келнери в ливреи настаниха Катлийн и Скарлет на една голяма маса край висок прозорец с пищни завеси, после застанаха зад столовете им, за да им сервират. Кълъм трябваше да се задоволи с келнера, облечен във фрак, който се занимаваше с цялата маса. Семейство О’Хара си поръча вечеря от шест блюда и Скарлет тъкмо се наслаждаваше на пикантния сос към филето от прочутата голуейска сьомга, когато от площада се чу музика. Тя отмести драпериите с тежки ресни, копринената завеса зад тях и накрая плътното дантелено перде.

— Знаех си! — заяви тя. — Знаех си, че трябваше да се върнем там. На площада танцуват. Хайде да тръгваме веднага.

— Скарлет скъпа, едва започнахме вечерята — възрази Кълъм.

— Дрън-дрън, шикалки! На кораба се тъпчехме до насита, за какво ни е още една безкрайна вечеря! Искам да си облека костюма и да танцувам.

Нищо не можеше да я разубеди.

 

 

— Изобщо не те разбирам, Кълъм — каза Катлийн.

Двамата седяха на една пейка на площада, до танцуващите, за да са наблизо, ако Скарлет се натъкне на неприятности. Със синя пола над червени и жълти фусти, тя танцуваше рийл тъй, сякаш цял живот не бе правила нищо друго.

— Кажи сега какво не разбираш.

— Какво изобщо правим в този изискан английски хотел, като че сме крале и кралици? А като сме в него, защо не си изядохме разкошната вечеря? Знам, че тя ще ни е последната. Не можа ли да кажеш на Скарлет: „Не, няма да отидем“, както й казах аз?

Кълъм взе ръката й в своята.

— Цялата работа, сестричке, е в това, че Скарлет още не е готова за истината за Ирландия и за мястото на О’Хара в нея. Иска ми се да й бъде по-леко. По-хубаво е да смята, че да носиш ирландските одежди е весело приключение, отколкото да плаче, когато разбере, че лъскавите й копринени фусти ще се покрият с кал. Тя танцува рийл с ирландци и те й се струват приятни, въпреки тяхното недодялано облекло и мръсните им ръце. Това е голямо събитие, макар че бих предпочел да съм си в леглото.

— Но утре си отиваме вкъщи, нали? — Копнежът на Катлийн трептеше във въпроса й.

Кълъм стисна ръката й.

— Утре си отиваме вкъщи, това наистина ти обещавам. Но все пак във влака ще бъдем в първокласен вагон и не трябва да показваш, че ти прави впечатление. Освен това ще настаня Скарлет у Моли и Робърт и не искам да чуя дори една думичка от тебе.

Катлийн плю на земята.

— На̀ им на Моли и нейния Робърт. Но щом Скарлет ще е у тях, а не аз, готова съм да си държа езика зад зъбите.

Кълъм се намръщи, ала не на сестра си. Партньорът на Скарлет се опитваше да я прегърне. Кълъм нямаше откъде да знае, че от петнайсетгодишна възраст тя безпогрешно можеше да привлече вниманието на мъжете, а после да им избяга. Още преди той да стигне до нея, Скарлет вече се бе изплъзнала от обожателя си. Притича до Кълъм.

— Идваш ли най-сетне да танцуваш с мен?

Той хвана протегнатите й ръце.

— Идвам, за да те отведа. Отдавна е време за сън.

Скарлет въздъхна. Поруменялото й лице изглеждаше тъмночервено под розовия книжен фенер, който висеше над главата й. Из целия площад по широките корони на високите дървета се люлееха ярки цветни светлини. Цигулките свиреха, многобройната тълпа се смееше, хората си подвикваха сред танците и тя не чу какво точно каза Кълъм, но общият смисъл й бе ясен.

Знаеше, че е прав, ала не й се искаше да спре да танцува. Никога преди не бе изпитвала такова опияняващо чувство за свобода, дори и в Деня на Свети Патрик. Ирландският й костюм нямаше нужда от корсет и Катлийн не бе пристегнала връзките, просто леко ги бе прихванала. Скарлет можеше да танцува до безкрайност, без да се задъха. Имаше чувството, че не я ограничава нищо, по никакъв начин.

Кълъм изглеждаше уморен въпреки розовата светлина от лампата. Скарлет се усмихна и кимна. Щеше да има още много танци. Тя щеше да остане в Ирландия две седмици, докато баба й отпразнува стотния си рожден ден. „Първата Кати Скарлет. Не бих пропуснала това тържество за нищо на света!“

 

 

„Така е много по-разумно, отколкото във влаковете у нас“ — помисли си Скарлет, като видя отворените врати на купетата. Колко по-добре е да си имаш отделна стаичка само за себе си, вместо да седиш в един вагон с цял куп непознати. Няма нужда и да вървиш толкова дълго по пътеката, когато се качваш или слизаш, нито пък хората едва ли не да се гътват в скута ти, минавайки покрай тебе. Тя щастливо се усмихна на Кълъм и Катлийн.

— Ирландските влакове ми харесват. Всичко в Ирландия ми харесва.

Настани се удобно на меката седалка и нетърпеливо зачака влакът да тръгне, за да погледа пейзажа. Непременно щеше да е различен от американския.

Ирландия не я разочарова.

— Господи, Кълъм — отрони тя, когато вече бяха пътували един час. — Тази страна направо е осеяна със замъци. Има по един буквално на всеки хълм и още повече в равнината. Защо всички се рушат? Защо в тях не живеят хора?

— Повечето са много стари, Скарлет скъпа — по на четиристотин години и повече. Хората са открили по-удобен начин на живот.

Тя кимна. Сигурно! Доста стъпала е трябвало да катерят из кулите. И все пак те бяха страшно романтични. Пак притисна нос към прозореца.

— О! — каза тя. — Колко жалко! Край на наблюденията ми върху замъците. Заваля.

— Ще престане — успокои я Кълъм.

Така и стана още преди да стигнат до следващата гара.

— Балинаслоу — прочете Скарлет табелата на глас. — Какви красиви имена носят градовете ви! Как се казва мястото, където живеят О’Хара?

— Адамстаун — отвърна Кълъм и се засмя, като видя изражението на Скарлет. — Не, не звучи много ирландски. Бих го променил заради тебе, ако можех, бих го променил впрочем заради всички нас. Но собственикът е англичанин и такова нещо няма да му хареса.

— Някой притежава целия град?

— То не е град — в такъв го превръщат английските хвалби. Дори село не е. Наречено е на името на сина на англичанина, който го е построил: имението било просто подаръче за Адам. Оттогава насам са го наследили синовете и внуците му. Този, на когото принадлежи сега, не идва никога. Живее в Лондон. Управлява негов пълномощник.

В думите му имаше горчивина. Скарлет реши, че е по-добре да не задава въпроси. Загледа се през прозореца в очакване да види още някой замък.

Тъкмо когато влакът забави ход, за да спре на следващата гара, тя зърна огромен замък, който изобщо не беше порутен. Сигурно някой живееше там! Рицар? Принц? Нищо подобно, каза й Кълъм — това били военни казарми на един полк от армията на Великобритания.

„О, този път наистина сгазих лука“ — помисли си Скарлет. Бузите на Катлийн бяха пламнали.

— Ще купя по един чай — рече Кълъм, когато влакът спря. Дръпна прозореца надолу и се наведе.

Катлийн бе забола очи в земята. Скарлет се изправи до Кълъм. Колко хубаво беше да се раздвижиш!

— Сядай, Скарлет! — каза й той строго.

Тя седна. Но още виждаше групите мъже с лъскави униформи на перона и как Кълъм поклати глава, когато го попитаха има ли свободни места в купето. Колко хладнокръвен бе! Раменете му запълваха прозореца и никой не можеше да види, че зад гърба му има три празни места. Добре беше да запомни това — можеше да й потрябва следващия път, когато пътува с ирландски влак, ако Кълъм не е с нея.

Влакът вече тръгваше и той им подаде канчета с чай и нещо, вързано в кърпа.

— Опитай един ирландски специалитет — рече Кълъм и най-сетне се усмихна. — Казват му бармбрек.

В грубата ленена кърпа бяха увити три големи парчета вкусен лек сладкиш с плодова плънка. Скарлет изяде и парчето на Катлийн и попита Кълъм дали може да й купи още, щом стигнат до следващата гара.

— Ще потърпиш ли още половин час? Тогава слизаме от влака и можем да се нахраним като хората.

Скарлет се съгласи с удоволствие. Приключенията във влака и гледката на замъците бяха започнали да й омръзват. Би се радвала да пристигнат най-сетне.

Но на табелата на гарата пишеше „Мълинджър“, а не „Адамстаун“. Горкичкото дете, засмя се Кълъм, не са ли й казали? Можели да пътуват само донякъде с влак. Останалата част от пътя трябвало да изминат с кола, след като обядват — били само около двайсет мили, щели да са у дома, преди да се стъмни.

Двайсет мили! Та това беше колкото от Атланта до Джоунсбъро. Щяха да пътуват цяла вечност, а и вече се бяха клатушкали шест часа във влака. Събра цялата си воля, за да се усмихне любезно, когато Кълъм й представи своя приятел Джим Дейли. Дейли изобщо не изглеждаше внушително. За разлика от фургона си. Фургонът беше с големи яркочервени колела и лъскави сини странични стени с надпис ДЖ. ДЕЙЛИ с големи златни букви. „Какъвто и да е бизнесът му — помисли си Скарлет, — той очевидно преуспява.“

Бизнесът на Джим Дейли беше пивница и пивоварна. Макар да бе собственичка на кръчма, Скарлет никога не я беше посещавала. Когато влезе в голямата, пропита с мирис на малц зала, тя се почувствува вълнуващо порочна. С любопитство погледна дългия тезгях от полиран дъб, но нямаше време да разгледа подробностите, защото Дейли отвори друга врата и ги поведе по коридора. О’Хара щяха да обядват с него и семейството му в тяхното жилище над заведението.

Обедът беше хубав, но по никой начин не се различаваше от обед в Савана. Нямаше нищо непознато или чуждоземно в агнешкия бут със сос от джоджен и пюре от картофи. И целият разговор се въртеше около семейство О’Хара от Савана — тяхното здраве и заниманията им. Оказа се, че майката на Джим Дейли е братовчедка, също О’Хара. По нищо не личеше, че Скарлет се намира в Ирландия, още по-малко пък над кръчма. А и никой Дейли като че не се интересуваше от нейното мнение за каквото и да било. Бяха прекалено заети да говорят помежду си.

Нещата се пооправиха следобед. Джим Дейли настоя да я придружи на разходка, за да разгледала Мълинджър. Кълъм и Катлийн ги последваха. „Не че има кой знае какво да се гледа“ — помисли си Скарлет. Сбутано градче — една улица и пет пъти повече пивници, отколкото магазини, но е хубаво човек да се поразтъпче. Площадът не беше и на половината на този в Голуей и беше пуст. Млада жена с черен шал на главата се приближи към тях с протегната ръка.

— Бог да ви благослови, господине и госпожо — изхленчи тя.

Джим пусна няколко монети в ръката й, тя още веднъж ги благослови и се поклони. Скарлет се ужаси. Ами да, момичето просеше, и то посред бял ден! Тя самата със сигурност не би й дала нищо — нямаше причина момичето да не работи, за да изкарва прехраната си, изглеждаше достатъчно здраво.

Чу се шумен смях и Скарлет се обърна да види какво става. От една странична уличка на площада бяха излезли група войници. Един от тях дразнеше просякинята — предлагаше й монета, но я държеше прекалено високо и тя не можеше да я стигне. Животно! Но какво можеше да очаква тази нещастница, щом става за посмешище и проси насред площада, и то от войници. Всеки знае, че те са прости и груби… Въпреки че — трябваше да признае — човек не можеше сериозно да приеме тази тайфа за войнишка. Младежите изглеждаха по-скоро като големи детски играчки с глупашките си натруфени униформи. Очевидно цялото им войнствуване се свеждаше до маршируване — парадно, по празници. Слава богу, че в Ирландия няма истински войници като янките. Няма змии и няма янки.

Войникът хвърли монетата в една кална локва, покрита с мръсна пяна, после се разсмя, разсмяха се и приятелите му. Скарлет видя как Катлийн се вкопчи в ръката на Кълъм. Той се изтръгна и пое към войниците и просякинята. О, Господи, ами ако започне да им чете проповед, че трябва да бъдат добри християни? Кълъм запретна ръкава си и тя притаи дъх. Толкова прилича на татко! Дали ще се сбие?

Кълъм коленичи на калдъръма и извади монетата от зловонната локва. Скарлет шумно, облекчено пое дъх. Не би се усъмнила и за секунда, че Кълъм е в състояние да се справи с всяко едно от тези войничета с префърцунени панталонки, но петима все пак бяха твърде много дори и за един О’Хара. Но все пак защо трябваше да се унижава заради затрудненията на една просякиня?

Кълъм се изправи с гръб към войниците. Те очевидно се притесниха от обрата, който бе взела шегата им. Когато Кълъм хвана жената под ръка и я отведе настрани, те се обърнаха и бързо закрачиха към ъгъла.

„Е, свърши се и не стана никаква беля — помисли си Скарлет. — Като изключим панталоните на Кълъм. Предполагам, че доста бързо се износват — нали е свещеник и все коленичи. Странно как забравям това. Ако Катлийн не ме беше измъкнала от леглото призори, нямаше да си спомня, че трябва да ходим на литургия, преди да хванем влака.“

Останалата част от обиколката на града беше много кратка. По Кралския канал не се виждаха лодки и Скарлет изобщо не се заинтересува от възторжените обяснения на Джим Дейли колко по-хубаво е да се пътува до Дъблин по този начин вместо с влак. Защо трябваше да я е грижа за пътуването до Дъблин? Искаше й се вече да е на път към Адамстаун.

Не след дълго желанието й се изпълни. Когато се върнаха, пред бара на Джим Дейли чакаше малък, олющен екипаж. Мъж по риза, препасан с престилка, товареше сандъците им. Куфарите бяха вече привързани отзад. Сега сандъкът на Скарлет тежеше много по-малко, отколкото на гарата, когато Джим и Кълъм го пренасяха във фургона на Дейли, но никой не спомена за това. Щом багажът бе натоварен, мъжът с престилката хлътна в пивницата. Върна се с пелерина и цилиндър на кочияш.

— И аз се казвам Джим — каза той кратко. — Хайде да тръгваме.

Скарлет се качи и седна в ъгъла. Катлийн зае мястото до нея, а Кълъм — отсреща.

— Бог да ви пази по пътя — извикаха семейство Дейли.

Скарлет и Катлийн размахаха кърпички през прозореца. Кълъм разкопча палтото си и свали шапката си.

— Не знам вие какво ще правите, но аз ще се опитам да поспя — рече той. — Надявам се, че дамите няма да имат нищо против краката ми.

Той събу ботушите си, изтегна се и изпъна нозе на седалката между Скарлет и Катлийн.

Двете се спогледаха, после се наведоха да развържат ботите си. След няколко минути и те се бяха настанили така, облегнали глави в ъглите на екипажа и с крака, опънати от двете страни на Кълъм. „О, защо не съм с голуейския си костюм; щях да се чувствувам като в пухено легло“ — помисли си Скарлет. Една от пръчките на натъпкания й със злато корсет я бодеше в ребрата, накъдето и да се обърнеше. Въпреки това тя се унесе много бързо.

Събуди се веднъж, когато по прозорците заплющя дъжд, но после монотонният му звук пак я приспа. При повторното й събуждане грееше слънце.

— Стигнахме ли? — попита тя сънено.

— Не, имаме още път — отвърна Кълъм.

Скарлет погледна през прозореца и плесна с ръце.

— Я погледнете колко много цветя! Мога да си откъсна, ако протегна ръка. Кълъм, отвори прозореца. Ще си набера букет.

— Ще го отворим, когато спрем. Колелата вдигат много прах.

— Но аз искам да си набера от тези цветя.

— Това е просто жив плет, Скарлет скъпа. Има го същия по целия път до къщи.

— Има и от тази страна, виждаш ли? — каза Катлийн.

И наистина. Непознатото пълзящо растение с ярките си розови цветове беше на по-малко от една протегната ръка разстояние и от Катлийн. Какъв чудесен начин да пътуваш — между стени от цветя! Щом Кълъм затвори очи, тя бавно спусна прозореца.