Александра Рипли
Скарлет (43)

43.

— Не бъди такава ревла, Панзи, нищо няма да ти се случи. Влакът отива право в Атланта и там спира. Просто не слизай, преди да стигне дотам. Забодох с топлийка малко пари в една носна кърпа, а кърпата пъхнах в джоба на палтото ти. Вече дадох билета ти на кондуктора и той обеща да се грижи за тебе. Ама че работа! Откога подсмърчаш, че искаш да си ходиш вкъщи — ето, сега си тръгваш, така че престани да хленчиш.

— Ама, мис Скарлет, аз никога не съм била сама във влак.

— Дрън-дрън-шикалки! Изобщо не си сама. Във влака има много хора. Ти си гледай през прозореца, изяж храната от тази пълна кошница, която ти приготви мисис О’Хара, и ще си бъдеш вкъщи, преди да усетиш. Аз изпратих телеграма да те посрещнат на гарата.

— Но мис Скарлет, какво ще правя, като ви няма да се грижа за вас? Аз съм камериерка. Кога ще се приберете у дома?

— Когато се прибера. Зависи от много работи. Сега се качвай във вагона, влакът ще тръгне всеки момент.

„Зависи от Рет — помисли си Скарлет, — и е добре той да дойде много скоро. Не знам дали ще се оправя у братовчедите си.“ Тя се обърна и се усмихна на съпругата на Джейми.

— Не знам дали някога ще мога да ти се отблагодаря, че ме приютяваш, Морийн. На мен страшно ми харесва, но ти причинявам такива притеснения. — Това бе оживеният й, женствен, светски тон.

Морийн хвана Скарлет под ръка и двете се отдалечиха от влака и от нещастното лице на Панзи на прашния прозорец на купето.

— Всичко е наред, Скарлет — каза тя. — Даниъл е във възторг да ти отстъпи стаята си, защото така ще се премести при Брайън у Патриша. Отдавна иска да го направи, но не смееше да си каже. А Катлийн е на седмото небе, че ще ти бъде камериерка. Тя и без това иска да се обучи и да стане камериерка, а и боготвори земята под краката ти. За пръв път, откакто пристигна тук, това глупаво момиче е щастливо. Твоето място е при нас, а не да тичаш по гайдата на онзи стар перко. И какво безсрамие — да очаква ти да останеш там, за да му гледаш къщата. Ние те искаме, защото те обичаме.

Скарлет се почувствува по-добре. Беше невъзможно да устоиш на топлотата на Морийн. И все пак се надяваше да не бъде задълго. Всичките тези деца!

Също като подплашено жребче, помисли си Морийн. Под лекия натиск на ръката си усещаше напрежението на Скарлет. Това, от което има нужда, реши Морийн, е да излее сърцето си и вероятно да се наплаче хубавичко като хората. Не е естествено една жена да не казва нищо за себе си, а тя изобщо не споменава за съпруга си. Човек започва да се чуди… Но Морийн не си губеше времето в чудене. Като момиче, когато миеше чашите в бара на баща си, бе установила, че всеки рано или късно споделя неприятностите си, ако му се даде достатъчно време.

 

 

О’Хара имаха три високи тухлени къщи, допрени една до друга, с прозорци отпред и отзад и с общи вътрешни стени. Вътрешното разпределение беше еднакво. На всеки етаж имаше по две стаи: кухня и трапезария на приземния, двойна гостна на първия и по две спални на последните два етажа. Всяка сграда бе разделена по дължина от тесен коридор с голямо стълбище, а отзад имаше големи дворове и навеси за файтони.

Спалнята на Скарлет се намираше на третия етаж в къщата на Джейми. В нея имаше две единични легла — тук бяха живели Даниъл и Брайън, преди Брайън да се премести у Патриша. Стаята бе много скромна, както подобава на двама младежи — единствените мебели, освен леглата, бяха гардероб, писалище и един стол. Но леглата бяха покрити с ярки шарени юргани, а лъснатият под — с проста черга в червено и бяло. На писалището Морийн бе сложила огледало с дантелена завеска, за да служи на Скарлет за тоалетка. Катлийн се справяше изненадващо добре с косата й и проявяваше желание да се научи, а и беше съвсем наблизо. Спеше с Мери Кейт и Хелън във втората спалня на третия етаж.

Единственото малко дете в къщата на Джейми бе четиригодишният Джеки, но той обикновено бе в някоя от другите къщи, за да си играе с братовчедите на неговата възраст.

През деня мъжете бяха на работа, по-големите деца — на училище и редицата от къщи се превръщаше в царство на жените. Скарлет очакваше да й е много неприятно. Но нищо в живота й не я бе подготвило за жените О’Хара.

Между тях нямаше тайни, нямаше сдържаност. Казваха каквото мислеха, доверяваха си интимни неща, от които тя се изчервяваше, караха се, а после се сдобряваха и се прегръщаха разплакани. Разглеждаха трите къщи като една и по всяко време притичваха до някоя от кухните за чаша чай, разделяха си задълженията за пазаруването, печенето на хляба и грижите за животните на двора и в навесите за файтони, превърнати в свинарници и курници.

И най-вече се забавляваха — със смях, клюки, споделени тайни и безобидни сложни заговори срещу мъжете си. Включиха Скарлет от мига на идването й и приемаха, че е една от тях. Само след няколко дни тя почувствува, че наистина е така. Всеки ден ходеше на градския пазар с Морийн или Кати, за да търси най-хубави продукти на най-ниски цени, кикотеше се с младата Поли и Катлийн за разни хватки с машата за къдрене и панделките, и ровеше в топовете платове за тапициране заедно с гордеещата се с къщата си Патриша, дълго след като Морийн и Кати се отчайваха от придирчивостта й. Пиеше безбройни чаши чай и изслушваше разкази за успехи и тревоги; макар да не споделяше своите тайни, никой не настояваше за това и не се отказваше от собствените си искрени изповеди. „Не знаех, че на хората им се случват толкова интересни неща“ — каза Скарлет на Морийн с искрено учудване.

Вечерите протичаха по друг начин. Мъжете работеха много и когато се прибираха у дома, бяха уморени. Искаха да хапнат добре, да изпушат една лула и да пийнат. Това винаги им се осигуряваше. А после вечерта сама потръгваше. Често цялото семейство се събираше в къщата на Мат, защото той имаше пет малки деца, които спяха на горния етаж. Морийн и Джейми можеха да оставят Мери Кейт да се грижи за Джеки и Хелън, а Патриша донасяше своите две деца — на две и на три години — без да ги събуди. Не след дълго започваше музиката. По-късно, когато дойдеше Кълъм, той ставаше душата на компанията.

Първият път, когато Скарлет видя баурана, го помисли за голямо дайре. Кръгът опъната кожа и метална рамка имаше диаметър над шейсет сантиметра, но беше плитък и Джералд го държеше в ръка като дайре. После седна, опря го на коляното си и заудря по него с дървена палка, която държеше в средата, като я накланяше, за да удари първо в единия, а след това в другия край на кожата. Тя разбра, че това всъщност е барабанче.

Не кой знае какво барабанче, мислеше си, докато не го взе Кълъм. Лявата му ръка се разпери от долната страна на опънатата кожа, сякаш я галеше, а дясната му китка внезапно се раздвижи като вода. Тя заподскача отгоре, отдолу, в средата, в края на барабана, докато другата му ръка със странно, подобно на ласка движение удряше палката в постоянен ритъм, разгорещяващ кръвта. Звукът и силата му се меняха, но не и хипнотичният, настойчив ритъм. После постепенно се включиха цигулката, свирката и акордеонът. Морийн държеше кастанетите безжизнени в ръката си, прекалено увлечена от музиката, за да си спомни за тях.

Скарлет се унесе в удрянето на барабана. То я караше да се смее, да плаче, да танцува, както не бе предполагала, че може. Чак когато Кълъм остави баурана на пода до краката си и поиска питие, като каза: „Ожаднях от този барабан“, тя видя, че всички са опиянени като нея.

Погледна ниската му фигура и чипия му нос с тръпка на страхопочитание. Този човек не беше като другите хора.

 

 

— Скарлет скъпа, ти разбираш от стриди повече от мене — каза Морийн, когато стигнаха до градския пазар. — Ще избереш ли най-хубавите? Искам да ги задуша за чая на Кълъм днес.

— За чая? Задушените стриди са достатъчно солидни за вечеря.

— Ами точна затова. Довечера ще говори на събрание и ще му трябва сила.

— Какво събрание, Морийн? Всички ли ще отидем?

— То е на „Джаспър Грийнс“ — Американската група на ирландските войници-доброволци — и няма да има жени. Няма да сме добре дошли.

— И какво прави Кълъм?

— Ами, първо им припомня, че са ирландци, независимо кога са станали американци, после ги докарва до сълзи на копнеж и любов към Старата родина и накрая ги убеждава да си изпразнят джобовете в помощ на бедните в Ирландия. Той е страшен оратор, така казва Джейми.

— Представям си. Има нещо вълшебно в Кълъм.

— Тогава ни избери вълшебни стриди.

Скарлет се засмя.

— В тях няма да има перли — каза тя, като подражаваше на ирландския акцент на Морийн. — Но ще стане страхотна манджа.

 

 

Кълъм погледна пълната догоре купа, от която се вдигаше пара, и повдигна вежди.

— Морийн, много обилен чай поднасяш.

— Стридите изглеждаха толкова тлъстички днес на пазара — каза тя и се ухили.

— В Съединените американски щати не печатат ли календари?

— Шшт, Кълъм, изяж си задушеното, преди да е изстинало.

— Велики пости са, Морийн, знаеш правилата за постенето. Само по едно ядене на ден, и то на обед.

Значи лелите й са били прави! Скарлет бавно остави лъжицата си на масата. Погледна към Морийн със съчувствие. Да се похаби такава хубава гозба. Сега ще трябва да се покае и да се чувствува нещастна и виновна. Защо беше необходимо Кълъм да е свещеник?

С изненада видя Морийн да се усмихва и да бърка с лъжицата в стридите.

— Не се тревожа за ада, Кълъм — каза тя. — Имам специалното разрешение за О’Хара. И ти си О’Хара, така че си изяж стридите и да ти е сладко.

Скарлет се озадачи.

— Какво е разрешението за О’Хара? — попита тя Морийн.

Отговори й Кълъм, но не с доброто настроение на Морийн.

— Преди трийсет години — каза той — в Ирландия настъпил глад. Цяла година, а после и на следващата, хората гладували. Нямало храна, затова яли трева, а след това нямало и трева. Било е ужасно нещо, наистина ужасно. Страшно много хора умрели и нямало как да им се помогне. Свещениците в някои енории дали специално разрешение на оцелелите, за да не страдат повече от глад. Семейство О’Хара живеели в такава енория. Те могат да не постят, трябва само да не ядат месо.

Той се взираше в гъстата, мазна течност в чинията си.

Очите на Морийн срещнаха погледа на Скарлет. Тя сложи пръст на устните си, за да й каже да мълчи, а после с лъжицата и даде знак да започва да яде.

Дълго след това Кълъм взе лъжицата си. Не вдигаше очи, докато ядеше сочните стриди, и благодари разсеяно. После отиде у Патриша, където живееше в една стая със Стивън.

Скарлет погледна Морийн с любопитство.

— Ти там ли беше по време на глада? — попита тя предпазливо.

Морийн кимна.

— Да, там. Баща ми имаше кръчма, така че не бяхме толкова зле, колкото другите. Хората винаги намираха пари за пиене и ние можехме да си купуваме хляб и мляко. Бедните фермери бяха в най-лошо положение. О, беше ужасно. — Тя обгърна раменете си с ръце и потрепери. Очите й бяха пълни със сълзи и гласът й се задави, когато се опита да продължи. — Те имаха само картофи, така стояха нещата. Зърното, което сееха, кравите и млякото и маслото от тях винаги се продаваха, за да се плати арендата за фермите. Оставаше им малко масло, обезмасленото мляко и по някое пиле, така че от време на време имаха яйце в неделя. Но те се хранеха най-вече с картофи, само с картофи, а отглеждаха достатъчно. Но онази година картофите изгниха под земята и те нямаха нищо.

Замълча и се залюля напред-назад със скръстени ръце. Устните й трепереха. После се свиха и тя заплака силно, измъчено, смазана от спомена.

Скарлет скочи и обгърна с ръце конвулсивно разтърсващите се рамене на Морийн.

— Не можеш да си представиш какво значи да няма храна — плачеше тя на гърдите на Скарлет.

Скарлет се загледа в тлеещите в огнището въглени.

— Знам какво значи — каза тя. Притисна Морийн към себе си и й разказа как се е върнала у дома в Тара от горящата Атланта. В очите й нямаше сълзи и гласът й не трепна, докато говореше за разрушенията и за дългите месеци на неумолим глождещ глад и приближаващата се гладна смърт. Но когато стигна до това, как е намерила майка си мъртва, а баща си загубил ума си, рухна.

Тогава Морийн я прегърна, а тя заплака.