Александра Рипли
Скарлет (40)

40.

Един час и четири минути след като Скарлет се качи в стаята си, Пиер Огюст Робияр, офицер от армията на Наполеон, излезе от красивата си къща-гробница, за да отиде на черква. Носеше дебело палто и вълнен шал, а рядката му бяла коса бе скрита под висока самурена шапка, принадлежала някога на руски офицер, убит при Бородино. Въпреки яркото слънце и пролетния лъх във въздуха, слабото тяло на стария човек усещаше хлад. И все пак той вървеше изправен, рядко се подпираше на бамбуковия си бастун. Отвръщаше с кратък учтив поклон на поздравите на хората по улицата. Беше доста известен в Савана.

В черквата на независимите презвитерианци на площад Чипиуа зае мястото си на петия ред — това бе неговото място още от тържественото освещаване на черквата преди почти шейсет години. Джеймс Мънроу, тогавашният президент на Съединените щати, бе присъствувал на освещаването и бе помолил да го запознаят с човека, който е бил с Наполеон от Аустерлиц до Ватерло. Пиер Робияр се бе държал благовъзпитано с по-възрастния от него мъж, макар че един президент не можеше да направи особено впечатление на човек, които е воювал рамо до рамо с император.

Когато службата свърши, той размени няколко думи с хората, които откликнаха на жеста му и забързаха да го настигнат на стъпалата. Зададе няколко въпроса и изслуша много отговори. После се прибра вкъщи — строгото му лице почти се усмихваше — за да подремне, докато му донесат обеда в леглото. Ежеседмичната разходка до черквата ставаше все по-уморителна.

Той спа леко като всички много стари хора и се събуди преди Джероум да му е донесъл обеда. Докато чакаше, се замисли за Скарлет.

Не изпитваше никакво любопитство към живота или характера й. Не се бе сещал за нея от много години и когато тя се появи в стаята му заедно с дъщерите му, не беше нито доволен, нито недоволен да я види. Привлече вниманието му чак, когато Джероум му се оплака от нея. Разстройвала установения ред в кухнята с претенциите си, каза Джероум. И щяла да стане причина за смъртта на мосю Робияр, ако продължавала да настоява към яденето му да се прибавят масло, сос и подправки.

Тя беше отговорът на молитвите на стареца. Той нямаше какво да очаква от живота си, освен още месеци и години спане и ядене в неизменна последователност и ежеседмичния излет до черквата. Това, че животът му бе толкова безцветен, не го безпокоеше; пред очите му беше портретът на неговата любима съпруга и бе уверен, че когато му дойде времето, след смъртта, пак ще се събере с нея. Така минаваха дните и нощите му — сънуваше я, когато спеше, и потъваше в спомени за нея, когато беше буден. Това му стигаше. Почти напълно. Наистина, липсваше му добрата храна — в последните години храната му бе безвкусна и изстинала, ако не и прегоряла, и убийствено еднообразна. Той искаше Скарлет да промени това.

Подозренията й към мотивите на стареца бяха неоснователни. Пиер Робияр веднага бе видял насилника в нея. Искаше този насилник да действува от негово име сега, когато той вече нямаше силата да изиска онова, което му трябва. Слугите знаеха, че е твърде стар и уморен, за да властвува над тях. Но Скарлет бе млада и силна. Той не се стремеше към приятелството или обичта й. Искаше тя да ръководи домакинството му така, както сам го бе ръководил някога, което означаваше — според неговите стандарти и под неговото господство. Трябваше да намери начин да го постигне и затова се замисли за нея.

— Кажи на внучката ми да дойде тук — каза той, когато Джероум влезе.

— Тя още не се е прибрала — отговори възрастният иконом с усмивка. С удоволствие предвкусваше гнева на стария човек. Джероум мразеше Скарлет.

Скарлет бе на големия градски пазар със семейство О’Хара. След спречкването с дядо си се облече, освободи Панзи и изтича през градината, а после бързешком извървя двете пресечки до къщата на Джейми, тъй като бе без придружител.

— Дойдох, за да отидем заедно на литургия — каза тя на Морийн, но истинската причина беше, че искаше да е там, където хората са мили един с друг.

След литургията мъжете тръгнаха в една посока, а жените и децата — в друга.

— Ще се подстрижат и ще побъбрят в бръснарницата на хотел „Пуласки“ — каза Морийн на Скарлет. — И най-вероятно ще пийнат по една-две бири в кръчмата. Така най-лесно се научава какво се е случило — по-добро е от вестник. А ние ще научим новините на пазара, докато купувам стриди за един хубав пирог.

Градският пазар в Савана имаше същото предназначение и на него цареше същата възбуда като на чарлстънския. Докато не потъна отново в познатата глъчка на пазарлъци, покупки, поздрави между приятели, Скарлет не бе осъзнавала колко й е липсвало всичко това, откакто Сезонът бе заел първо място във времето на дамите.

Сега й се искаше да е взела Панзи със себе си; можеше да напълни една кошница с екзотичните плодове, пристигащи в оживеното пристанище на Савана, ако прислужницата й беше тук, за да я носи. Мери Кейт и Хелън носеха покупките на жените О’Хара. Скарлет им позволи да вземат купените от нея няколко портокала. И настоя да плати кафето и кифлите с карамел, които изядоха при една от сергиите.

Все пак отказа, когато Морийн я покани да обядва с тях. Не беше предупредила готвачката на дядо си, че няма да се прибере. А и искаше да навакса пропуснатия сън. Не биваше да е бледа като смъртта, когато Рет дойде със следобедния влак.

Тя целуна Морийн за довиждане на робияровия праг и извика „довиждане“ на останалите. Те бяха почти цяла пресечка по-назад — бавеха се заради несигурните стъпки на малките деца и натежалата крачка на бременната Патриша. Хелън изтича с издут хартиен плик в ръка.

— Да не забравиш портокалите си, братовчедке Скарлет.

— Аз ще взема това, мис Скарлет.

Беше Джероум.

— Оо, добре. Ето. Не трябва да се промъкваш така, Джероум, стресна ме. Не чух да се отваря вратата.

— Чаках да се приберете. Мистър Робияр… той иска да ви види.

Джероум изгледа размъкнатата група на О’Хара с неприкрито презрение.

Скарлет упорито вдигна брадичка. Нещо трябваше да се направи с безочието на иконома. Тя се запъти към стаята на дядо си, готова да се оплаче гневно.

Пиер Робияр не й остави време да продума.

— Разрошена си — каза студено той. — И наруши реда в къщата ми. Докато се мотаеше с тези ирландски селяндури, часът за обяд мина.

Скарлет ядосано налапа въдицата.

— Ще ти бъда благодарна, ако говориш учтиво, когато става въпрос за братовчедите ми.

Клепачите на стареца поприкриха блясъка в очите му.

— Как наричаш човек, който се занимава с търговия? — попита спокойно той.

— Ако имаш предвид Джейми О’Хара, наричам го преуспяващ, трудолюбив търговец и го уважавам за това, което е постигнал.

Дядо й подръпна въдицата, засече.

— А, без съмнение, се възхищаваш и на вулгарната му съпруга.

— Разбира се! Тя е мила и великодушна жена.

— Предполагам, че хората в нейния занаят се опитват да създават такова впечатление. Нали знаеш, че е била барманка в една ирландска кръчма.

Скарлет се задъха като риба на сухо. Не можеше да е вярно! В главата й нахлуха неприятни картини. Морийн подава чашата си за още уиски… удря кастанетите и юнашки пее всички думи на неприлични песни… отмята разрошената си рижа коса от зачервеното си лице, без да се опита да я прихване назад… вдига полите си до коленете, за да танцува рийл…

Проста. Морийн бе проста.

Те всички бяха някак прости.

Доплака й се. Бе изпитала щастие със семейство О’Хара, не искаше да ги загуби. Но… тук, в къщата, където бе израсла майка й, пропастта между Робияр и О’Хара бе прекалено дълбока, за да не й се обръща внимание. Нищо чудно, че дядо се срамува от мене. Майка ми би била съкрушена, ако можеше да ме види да вървя по улицата с тайфа като тази, с която току-що се прибрах. Бременна жена на публично място, без да е сложила поне един шал да скрие корема си, и сто деца, които тичат нагоре-надолу като диви индианци, и дори без прислужница да носи покупките. Сигурно и аз съм изглеждала измет като тях. А мама толкова се стараеше да ме възпита като дама. Би се радвала, че е умряла, ако знаеше, че дъщеря й е приятелка на жена, работила в кръчма.

Скарлет разтревожено погледна стария човек. Дали можеше да знае за сградата, която тя притежава в Атланта и дава под наем на един кръчмар?

Очите на Пиер Робияр бяха затворени. Изглежда бе потънал във внезапния сън на старостта. Скарлет излезе от стаята на пръсти. Когато вратата се затвори зад нея, старият пълководец се усмихна, после заспа.

 

 

Джероум й донесе пощата на сребърен поднос. Беше с бели ръкавици. Скарлет взе пликовете от подноса и благодари само с леко кимване. Не биваше да показва задоволството си, ако искаше Джероум да си знае мястото. Предишната вечер, след като цяла вечност чака Рет в салона и той не се появи, тя прочете на прислугата такова конско, че да я запомнят. Особено на Джероум. Нахалството на иконома беше дар божи за нея — имаше нужда от някого, върху чиято глава да излее гнева и разочарованието си.

Чичо Хенри Хамилтън беше бесен, че е прехвърлила парите в банката в Савана. Много лошо. Скарлет смачка краткото му писъмце и го пусна на пода.

Дебелият плик беше от леля Полин. Безкрайните й оплаквания можеха да почакат, а със сигурност бяха оплаквания. След това Скарлет отвори твърдия квадратен плик. Не позна почерка върху него.

Беше покана. Името не й бе известно и трябваше доста да помисли, преди да се сети. Разбира се. Ходжсън беше името по мъж на една от онези възрастни дами, сестрите Телфеър. Канеха я на церемония за освещаването на Ходжсън хол и след това на прием. „Новият дом на Историческото дружество на Джорджия“. Звучеше още по-убийствено от онази ужасна музикална вечер. Скарлет направи гримаса и остави поканата настрана. Лелите й обичаха да се отегчават до смърт, но не и тя.

Лелите й. Защо пък да не приключи с това? Тя отвори писмото на Полин.

… дълбоко се срамуваме от безобразното ти поведение. Ако знаехме, че тръгваш с нас за Савана, без да си оставила на Елинор Бътлър поне една дума за обяснение, щяхме да настояваме да слезеш от влака и да се върнеш.

Какво, по дяволите, говореше леля Полин? Възможно ли бе мис Елинор да не е споменала бележката, която й оставих? Или да не я е получила? Не, не беше възможно. Леля Полин само вдигаше шум.

Очите й бързо се плъзнаха по оплакванията на Полин, че е било глупост Скарлет да пътува след изпитанието с преобърнатата лодка и, че е била тъй „неестествено сдържана“ — да не сподели с лелите си, че е претърпяла злополука.

Защо Полин не й казваше това, което искаше да знае? Нямаше нито дума за Рет. Скарлет обръщаше страница след страница, изписани с острия почерк на Полин, и търсеше неговото име. Мътните я взели! Леля й можеше да бъде по-досадно врънкало от всеки проклет проповедник. Ето. Най-сетне.

… милата Елинор естествено е много загрижена, че Рет е сметнал за необходимо да пътува чак до Бостън за срещата относно превозването на торовете. Не е трябвало да се излага на студения северен климат толкова скоро след изпитанието да прекара толкова дълго в ледената вода след прекатурването на лодката…

Скарлет отпусна ръката с писмото на скута си. Разбира се! О, слава богу. Ето защо Рет още не беше дошъл да я потърси. Защо чичо Хенри не ми каза, че телеграмата на Рет е изпратена от Бостън? Тогава нямаше да полудявам и да чакам да се покаже на прага всяка минута. Дали леля Полин съобщава кога ще се върне?

Скарлет зарови в пръснатите страници. Докъде беше стигнала? Намери мястото и нетърпеливо дочете писмото. Но не се споменаваше нищо за това, което искаше да знае. А сега какво да прави? Рет може да отсъствува със седмици. Или може пък точно в тази минута да е тръгнал да се връща.

Скарлет пак взе поканата от мисис Ходжсън. Поне имаше къде да отиде. Щеше да започне да крещи, ако трябваше да стои в тази къща ден след ден.

Само да можеше да прескача до дома на Джейми от време на време, поне на чай. Не, немислимо беше.

 

 

И все пак не можеше да не мисли за семейство О’Хара. На следващата сутрин отиде с начумерената готвачка на градския пазар, за да следи какво купува и колко плаща. Като нямаше с какво друго да се занимава, Скарлет бе решила да сложи къщата на дядо си в ред. Докато пиеше кафе, чу един тих колеблив глас да произнася името й. Беше прелестната, срамежлива млада Катлийн.

— Не мога да се оправя на американския пазар — каза тя. — Би ли ми помогнала да избера най-хубавите скариди?

Скарлет не разбра какво точно я пита, докато момичето не посочи към сергията със скаридите.

— Сигурно ангелите са те пратили, Скарлет — каза Катлийн, след като купи каквото трябваше. — Без тебе бях загубена. Морийн иска само най-хубавото. Очакваме Кълъм, нали разбираш.

„Кълъм — трябва ли да го познавам? Морийн или някой друг също спомена това име веднъж.“

— Защо Кълъм е толкова важен?

Сините очи на Катлийн се отвориха широко от учудване, че може да се задава такъв въпрос.

— Защо ли? Ами… защото Кълъм е Кълъм, затова. Той е… — Тя не можеше да намери думи. — Просто е Кълъм, това е. Той ме доведе тук, не знаеш ли? Той ми е брат, като Стивън.

Стивън. Мълчаливият мургав младеж. Скарлет не бе разбрала, че е брат на Катлийн. Може би затова е толкова мълчалив. Може би всички в това семейство са срамежливи като мишлета.

— Кой от братята на чичо Джеймс ти е баща? — попита тя Катлийн.

— А, моят баща почина, Бог да го прости.

Глуповато ли беше момичето?

— Как се казваше той, Катлийн?

— О, за името му ли питаш? Патрик, така се казваше, Патрик О’Хара. Патриша е кръстена на него, тъй като е първородната дъщеря на Джейми, и той я е кръстил на името на баща си Патрик.

Челото на Скарлет се сбърчи замислено. Значи и Джейми беше брат на Катлийн. А бе решила, че цялото семейство е срамежливо.

— Имаш ли други братя? — попита тя.

— О, да — отговори Катлийн с щастлива усмивка. — Братя, а също и сестри. Четиринайсет сме всичко. Живи, искам да кажа. — И тя се прекръсти.

Скарлет се дръпна от момичето. О, Господи, готвачката със сигурност слуша и това ще стигне до дядо й. „Представям си какво ще каже — католиците се множат като зайци.“

Но Пиер Робияр изобщо не спомена за братовчедите й. Той я повика преди вечеря, заяви, че храната му се е оказала задоволителна, и я освободи.

Тя спря Джероум, за да провери подноса с вечерята, погледна дали среброто блести и дали няма следи от пръсти. Като я оставяше, лъжичката за кафе се удари в супената лъжица. Зачуди се дали Морийн може да я научи да свири с лъжиците. Стресна се, че й идват такива мисли.

Тази нощ сънува баща си. Сутринта се събуди с усмивка на устните си, но по бузите й имаше засъхнали сълзи.

На градския пазар чу характерния поривист смях на Морийн О’Хара тъкмо навреме, за да изтича и се скрие зад една от дебелите тухлени колони. Но тя самата виждаше Морийн и Патриша, огромна като къща, с тумба деца след тях. „Единствено баща ти не е в треска за пристигането на чичо ти — чу тя гласа на Морийн. — Той се радва на специалните лакомства, които всеки ден приготвям за вечеря в очакване на Кълъм.“

„И аз искам специални лакомства — помисли си Скарлет бунтарски. — Страшно ми писна от храна, достатъчно мека за дядо.“ Обърна се към готвачката.

— Купи и пиле — нареди тя. — И ми изпържи няколко парчета за обяд.

Но лошото й настроение се разведри много преди обеда. Когато се върна в къщата, намери бележка от майката-игуменка. Епископът щял да разгледа молбата на Скарлет да й позволят да откупи зестрата на Карийн.

„Тара! Ще получа Тара!“ Умът й бе толкова зает с плановете за възраждането на Тара, че тя не усещаше как минава времето, нито пък забелязваше какво има в чинията й.

Толкова ясно си я представяше. Прясно боядисаната в бяло къща проблясва на върха на хълма; подрязаната ливада е зелена, толкова зелена, с гъсто израсла детелина; пасището е тучно зелено с дълбоката гладка трева, полегнала от лекия ветрец, и се простира като килим надолу по хълма към тайнствените тъмнозелени сенки на боровете, които растат край реката и я скриват от погледа. Пролетта с облаците нежни цветчета на кучия дрян и упоителния аромат на глициниите; после лятото, тънките колосани бели пердета се издуват от отворените прозорци и тежката сладка миризма на орловите нокти навлиза във всички стаи, а те са се върнали към мечтателното си спокойно съвършенство. Да, лятото беше най-хубаво. Дългото, лениво лято в Джорджия, когато здрачът продължава с часове, а светулките проблясват в бавно сгъстяващия се мрак. После звездите, едри и близки на кадифеното небе, или луната — кръгла и бяла, бяла като заспалата къща, която осветява на тъмния, полегат хълм.

Лятото… Скарлет широко отвори очи. Точно така! Как не се беше сетила досега? Разбира се. Лятото — когато най-много обичаше Тара — именно тогава Рет не можеше да ходи в Дънмор Ландинг заради треската. Чудесно. Ще живеят в Чарлстън от октомври до юни — Сезонът ще нарушава еднообразието на всички тези старомодни досадни гостувания на чай, а перспективата за лятото в Тара ще нарушава еднообразието на Сезона. Можеше да го изтърпява — сигурна беше, че можеше. Щом после идваше дългото лято в Тара.

О, дано епископът побърза.