Александра Рипли
Скарлет (37)

37.

В четвъртък, подкрепила се с кифлите, Скарлет весело си тананикаше, докато слизаше надолу по стълбите. Намери лелите си нервни, в трескава подготовка за обеда по случай рождения ден на дядо й. Юлали се бореше с няколко клонки от магнолия с тъмнозелени листа за украса на бюфета и камината, а Полин ровеше в купчини ленени покривки за маса и салфетки, за да намери предпочитаните от баща й.

— Какво значение има? — попита Скарлет нетърпеливо. Голямо чудо! Дядо й дори нямаше да види масата в салона от леглото си. — Просто избери тази, на която най-малко й личи кърпеното.

Юлали изпусна наръч шумолящи листа.

— Не те чух да влизаш, Скарлет. Добро утро.

Полин студено й кимна. Като добра християнка, бе простила на Скарлет обидите, но по всяка вероятност никога нямаше да ги забрави.

— Няма кърпено по покривките на маман, Скарлет — каза тя. — Всичките са в отлично състояние.

Скарлет погледна купчините по дългата маса и си спомни износените, закърпени покривки, които лелите й използваха в Чарлстън. Ако зависеше от нея, би опаковала всичко това и би го взела със себе си в Чарлстън, когато си тръгнеха в събота. Дядо й не би и усетил, а на лелите й щеше да върши работа. „Никога в живота си няма да се страхувам така, както те се страхуват от този стар тиранин.“ Но ако кажеше каквото мисли, леля Юлали щеше да започне да подсмърча, а леля Полин щеше цял час да й чете лекции за задълженията към по-възрастните.

— Трябва да ида да му купя подарък — рече тя на глас. — Искате ли да ви купя нещо?

„И само да сте посмели — продължи наум — да ми предложите да ме придружите. Трябва да ида до манастира при майката-игуменка. Тя не може още да е в усамотение. Ако се наложи, ще чакам на портата и ще я пипна, когато излезе. Писна ми да ме връщат.“ Лелите й казаха, че били прекалено заети, за да ходят на покупки, и се учудиха, че още не е избрала и приготвила подарък за дядо си. Скарлет излезе, преди те да успеят да опишат своята заетост и дълбочината на изненадата си. „Стари перковци“ — промърмори тя под носа си. Не беше съвсем наясно какво точно значи тази ирландска фраза, но самият й звук бе достатъчен, за да я накара да се усмихне.

Дърветата на площада изглеждаха някак си по-дебели, а тревата — по-зелена от предишния ден. И слънцето грееше по-силно. Скарлет усети как в нея се раздвижва оптимизмът, който винаги идваше още с първите признаци на пролетта. Днес щеше да бъде добър ден, бе сигурна в това — въпреки рождения ден на дядо й.

— Побързай, Панзи — каза машинално тя. — Не се влачи като костенурка.

И пое с бърза крачка по тротоара от отъпкан пясък и мидени черупки.

Чукането и виковете на работниците от строежа на катедралата се чуваха ясно в неподвижния, огрян от слънцето въздух. На Скарлет за миг й се прииска свещеникът пак да я разведе из строителната площадка. Но не беше тук за това. Тя зави към вратата на манастира.

На позвъняването й отвори същата възрастна монахиня. Скарлет се приготви за бой. Но монахинята каза:

— Майката-игуменка ви очаква. Бихте ли ме последвали…

Скарлет бе почти зашеметена, когато излезе от манастира след десет минути. Бе се оказало толкова лесно! Майката-игуменка незабавно се съгласи да говори с епископа. Каза, че щяла да й се обади много скоро. Не, не можела да каже кога точно, но със сигурност не след дълго. Тя самата щяла да се връща в Чарлстън следващата седмица.

Скарлет беше във възторг. Усмивката и очите й така светеха, че бакалинът в магазинчето на Абъркорнстрийт без малко да забрави да й вземе парите за завързаната с панделка кутия шоколадови бонбони, която избра за подарък за рождения ден на дядо си.

Доброто настроение й помогна да понесе последните приготовления за обеда, в които потъна, когато се прибра в къщата на Робияр. То леко се помрачи, когато научи, че дядо й всъщност ще се яви на масата за шест от особено любимите си блюда. Настроението й съвсем рухна, когато лелите й съобщиха, че не й е позволено да яде много от лакомствата.

— Месото е забранено през Великите пости — каза строго Полин. — И внимавай да няма никакъв сос по ориза или зеленчуците, които ядеш.

— Но бъди предпазлива, Скарлет. Не оставяй папа да забележи — добави Юлали шепнешком. — Той не одобрява постенето. — Очите й скръбно се насълзиха.

„Мрачна е, защото няма да се наяде — помисли си Скарлет злобно. — Но пък не мога да я обвинявам.“ И на нея й потичаха слюнките от благоуханията, носещи се от кухнята.

— За нас ще има супа. И риба — каза Юлали с внезапно оживление. — И торта, прекрасна торта. Истински пир, Скарлет.

— Не забравяй, сестро — предупреди я Полин. — Лакомията е грях.

Скарлет излезе — усещаше, че губи контрол над себе си. „Това е само един обед — каза си тя, — успокой се. Дори и с дядо при нас на масата не може да бъде чак толкова лошо. В края на краищата, какво може да направи един старец?“

Можеше, както Скарлет много бързо установи, да забрани да се говори друго, освен френски. Не обърна внимание на нейното „честит рожден ден, дядо“, сякаш изобщо не го бе казала. Отвърна на поздравленията на лелите й със студено кимване и седна на огромния, подобен на трон стол начело на масата.

Пиер Огюст Робияр вече не беше крехкият старец с пижама. Безукорно облечено в старомоден редингот и колосана риза, тялото му изглеждаше по-голямо, а изправената му военна стойка беше внушителна дори и когато бе седнал. Бялата му коса приличаше на гривата на остарял лъв, очите му под белите вежди бяха като на ястреб, а големият му костелив нос изглеждаше като клюн на хищна птица. Увереността на Скарлет, че денят е добър, започна да се изпарява. Разгъна огромната изгладена ленена салфетка на скута си и се стегна — и тя не знаеше за какво.

Влезе Джероум с голям сребърен супник върху сребърен поднос с размерите на малка масичка. Очите на Скарлет се ококориха. В живота си не беше виждала такова сребро. Бе украсено с инкрустации. Основата на супника беше обградена от цяла гора от дървета, клоните и листата им се виеха нагоре към ръба. В гората имаше птици и животни — мечки, елени, глигани, зайци, фазани, даже бухали и катерички по клоните. Капакът на супника беше във формата на дънер, покрит с гъсти лози, във всяка от които имаше миниатюрни, напълно узрели гроздове. Джероум постави супника пред господаря си и отвори капака с ръката си в бяла ръкавица. Вдигна се пара, която замъгли среброто и из цялата стая се разнесе приятната миризма на супа от стриди.

Полин и Юлали се наведоха напред, неспокойно усмихнати.

Джероум извади една супена чиния от бюфета и я доближи до супника. Пиер Робияр взе сребърен черпак и мълчаливо напълни чинията. После загледа през притворени очи как Джероум отнася супника и го слага пред Полин.

Церемонията се повтори за Юлали, после за Скарлет. Пръстите я сърбяха да грабне лъжицата. Но държа ръцете си в скута, докато дядо й се обслужи и опита супата. Той вдигна рамене в многозначително недоволство и пусна лъжицата си в чинията.

От Юлали се откъсна задавено ридание.

„Дърто чудовище“ — помисли си Скарлет. Започна да яде супата си. Имаше кадифена гъстота и аромат. Опита се да привлече вниманието на Юлали, за да покаже на леля си, че супата й харесва, но Юлали бе съкрушена. Лъжицата на Полин бе в супата й, като на баща й. Скарлет загуби всякакво съчувствие към лелите си. Щом толкова лесно се поддават на терора, заслужават да останат гладни. Тя нямаше да остави стареца да попречи на обеда й!

Полин зададе някакъв въпрос на баща си, но понеже говореше на френски, Скарлет нямаше представа какво го бе запитала. Ала отговорът на дядо й бе толкова кратък, а лицето на леля й така пребледня, че той сигурно й бе казал нещо обидно. Скарлет започна да се ядосва. Щеше да развали всичко, и то нарочно. „О, да можех да говоря френски. Нямаше просто да седя и да понасям гадостите му.“

Тя мълчеше, докато Джероум прибираше чиниите за супа и сребърните подложки и слагаше други чинии, ножове и вилици за риба. Отне му безкрайно дълго време.

Но се оказа, че печените херинги си струваха чакането. Скарлет погледна дядо си. Нямаше да посмее да се преструва, че не му харесват. Той изяде две малки хапчици. Шумът от докосването на ножовете и вилиците до чиниите изглеждаше много силен. Първо Полин, после и Юлали се отказаха и оставиха почти цялата риба в чиниите си. Скарлет предизвикателно поглеждаше дядо си над всяка хапка, която поднасяше до устата си. Но дори и тя започваше да губи апетит. На всички им се отяждаше от явното неудоволствие на стария човек.

Апетитът й се възвърна със следващото ястие. Задушените гълъби изглеждаха много крехки, а сосът беше като гъста кафява река върху пюрето от картофи и репичките, оформени в леки като въздуха гнезда за месото на птичките. Пиер Робияр потопи зъбците на вилицата си в соса, после ги допря до езика си. И толкова.

Скарлет едва се удържа да не избухне. Само отчаяната молба в очите на лелите й я накара да замълчи. Как можеше човек да бъде толкова неприятен като дядо й? Беше просто невъзможно да не му харесва храната. Не беше прекалено твърда за него, дори и да не му бяха останали много зъби. Всъщност и един да не му беше останал. А и тя знаеше, че вкусната храна му харесва. След като бе наредила да слагат масло и сос на кашата, която обикновено му сервираха, чинията му се връщаше в кухнята като че куче я е облизало. Не, сигурно имаше някаква друга причина да не яде. И я виждаше в очите му. Те блясваха, когато поглеждаха към лелите й и виждаха нажаленото им разочарование. Той предпочиташе да ги кара да страдат, вместо да се порадва на обеда си. И то обеда в чест на рождения му ден.

Колко различен беше този рожден ден от празника на братовчедка й Патриша!

Скарлет гледаше мършавото като върлина тяло на дядо си, самодоволното му безчувствено лице и го презираше за начина, по който измъчваше лелите й. А още повече презираше тях, защото понасяха изтезанията. Нямаха капка кураж. Как можеха да се свиват така и да търпят? Тя седеше мълчаливо на масата на дядо си в елегантната розова стая, в хубавата розова къща и усещаше как я обзема отвращение към всичко и към всички. Дори и към самата нея. „Защо, за бога, просто не се обадя и не му кажа колко противно се държи? Не е необходимо да говоря френски, за да го направя, той разбира английски не по-зле от мен. Аз съм възрастен човек, не съм дете, което не бива да приказва без разрешение. Какво ми става? Това е направо глупаво.“

Но продължи да седи кротко, с изправен гръб, лявата й ръка не помръдваше от скута й. Също като дете, което се старае да се държи добре пред гостите. Присъствието на майка й бе невидимо, дори неподозирано, но Елен Робияр О’Хара беше тук — в къщата, където бе отраснала, на масата, където толкова често бе седяла, точно както сега седеше Скарлет, с лявата ръка върху колосаната ленена салфетка на скута й. И от любов към нея, от желание да получи одобрението й Скарлет бе неспособна да се противопостави на тиранията на Пиер Робияр.

Седя така цяла вечност и гледа как Джероум тържествено и бавно сервира. Прибираха се чинии, ножове и вилици и се слагаха нови — на Скарлет й се струваше, че обедът никога няма да свърши. Пиер Робияр опитваше и отхвърляше поред всяко внимателно избрано и приготвено ястие, което му поднасяха. Когато Джероум донесе тортата, напрежението и мъката на лелите й вече бяха съвсем осезаеми, а и самата Скарлет едва се сдържаше на стола си — толкова настойчиво бе желанието й да избяга.

Тортата бе заляна с лъскава глазура от разбит белтък и щедро поръсена със сребристи дражета. Върху нея в една вазичка от сребърен филигран бяха поставени къдрави листенца папрат и миниатюрните копринени знамена на Франция, на Наполеоновата армия и на полка, в който бе служил Пиер Робияр. Старецът изръмжа, може би от удоволствие, когато я сложиха пред него. Обърна очи със смъкнати над тях клепачи към Скарлет.

— Нарежи я! — рече на английски.

„Надява се, че ще съборя знаменцата — помисли си тя, — но няма да му направя това удоволствие.“ С дясната си ръка пое ножа от Джероум, а с лявата бързо взе блестящата вазичка от тортата и я остави на масата. Погледна дядо си право в очите и му се усмихна с най-милата си усмивка.

Устните му потрепнаха.

 

 

— И да не би да я изяде? — попита Скарлет драматично. — Нищо подобно! Старият проклетник успя да вземе не повече от две трохички на върха на вилицата си — след като изстърга хубавата глазура, като че е мухъл или нещо още по-ужасно — и ги сложи в устата си, сякаш прави най-голямото благодеяние на света. После каза, че е твърде уморен, за да разгледа подаръците, и се прибра в стаята си. Искаше ми се да извия мършавия му врат!

Морийн О’Хара се залюля напред-назад и искрено се разсмя.

— Не виждам какво толкова смешно има — каза Скарлет. — Беше зъл и груб.

Бе разочарована от жената на Джейми. Очакваше да й съчувствува, а не да се забавлява.

— Но разбира се, че виждаш, Скарлет. Цялата му дяволия. Бедните ти стари лели се пребиват да му доставят удоволствие, а той седи в пижамата си като мъничко беззъбо бебе и им крои този номер. Старият негодник. Винаги съм имала слабост към лошотиите на някой пакостник. Мога да си го представя — как няма търпение да дойде обедът и мъти плановете си. И да не мислиш, че слугата не му носи тайничко от всички тези чудесни блюда, за да се наяде до насита зад затворената си врата? Старият негодник! Наистина е смешно — такова лукавство.

Смехът на Морийн беше толкова заразителен, че накрая и Скарлет се разсмя. Добре направи, че дойде при винаги незаключената кухненска врата на Морийн след злощастния обяд.

— Ами тогава и ние да хапнем торта — каза спокойно Морийн. — Ти имаш опит, Скарлет, нарежи я — ето я там под онази кърпа на бюфета. Нарежи повече парчета, малките ей сега ще се върнат от училище. Аз ще запаря още чай.

Скарлет едва се бе настанила край огъня с чаша и чиния в ръка, когато вратата с трясък се отвори и в тихата кухня нахлуха петима малки О’Хара. Тя позна червенокосите дъщери на Морийн — Мери Кейт и Хелън. Момченцето, както й обясниха след малко, беше Майкъл О’Хара, а двете по-малки момиченца — сестричките му Клер и Пег. Те всички бяха с разрошена тъмна къдрава коса, със сини очи и тъмни мигли и с мръсни ръчички, които Морийн им каза да измият веднага.

— Но ние нямаме нужда от чисти ръце — възрази Майкъл. — Отиваме в краварника да си играем с прасенцата.

— Прасетата живеят в свинарника — важно каза мъничката Пег. — Нали, Морийн?

Скарлет бе изумена. В нейния свят децата не наричаха възрастните на малко име. Но Морийн изглежда не намираше нищо нередно в това.

— Те живеят в свинарника, ако никой не ги пуска навън — каза тя и намигна. — Вие нали не си мислехте да пуснете прасенцата навън, за да си поиграете с тях?

Майкъл и сестричките му се разсмяха, като че шегата на Морийн беше най-смешното нещо на света. После изтичаха до задната врата на кухнята, която водеше към големия двор, общ за всички къщи.

Очите на Скарлет се плъзнаха по пламтящите въглени в огнището, блестящия меден чайник на куката и тенджерите, окачени над камината. Странно, беше се зарекла никога вече да не стъпва в кухня след тежките дни в Тара. Но тук беше различно. Това бе място за живеене, щастливо място, а не стая, където се приготвя храната и се мият съдовете. Искаше й се да може да остане. Застиналата красота на салона на дядо й я караше да потреперва, щом се сети за нея.

Но мястото й беше в салон, а не в кухня. Тя бе дама, свикнала с прислуга и с лукс. Набързо допи чашата си и я остави в чинийката.

— Ти ми спаси живота, Морийн. Щях да полудея, ако трябваше да остана с лелите си. Но сега наистина трябва да тръгвам.

— Колко жалко! Дори не си изяде тортата. Казвали са ми, че сладкишите ми стават за ядене.

Хелън и Мери Кейт се промъкваха към стола на майка си с празни чинии в ръце.

— Е, добре, вземете си по едно парче, но не я изяждайте цялата. Малките скоро ще се приберат.

Скарлет сложи ръкавиците си.

— Трябва да тръгвам — повтори тя.

— Щом трябва, значи трябва. Надявам се, че ще можеш да останеш по-дълго на танците в събота, а, Скарлет? Джейми ми каза, че ще те научи да танцуваш рийл. А дотогава може и Кълъм да се е върнал.

— О, Морийн! Пак ли ще имате тържество в събота?

— Е, не чак тържество. Но винаги има музика и танци, когато работата за седмицата е свършена и мъжете донесат припечеленото вкъщи. Ще дойдеш ли?

Скарлет поклати глава.

— Не мога. Би ми било много приятно, но вече няма да съм в Савана.

Лелите й очакваха тя да се върне с тях в Чарлстън със сутрешния влак в събота. Едва ли щеше да стане така, никога не бе имала такова намерение. Рет сигурно ще дойде да я вземе много преди това. Може би в този момент той вече е у дядо й. Не биваше да излиза от къщата.

Тя скочи на крака.

— Трябва да бързам. Благодаря ти, Морийн. Ще се обадя пак, преди да замина.

Може би щеше да доведе Рет да се запознае със семейство О’Хара. Биха си допаднали — още един едър тъмнокос мъж сред всичките едри тъмнокоси О’Хара. Но можеше и да се облегне небрежно на стената по този негов изнервящо елегантен начин и да им се присмее. Винаги се бе присмивал на това, че е половин ирландка, подиграваше й се, когато тя повтаряше онова, което сто пъти бе чувала от баща си: че О’Хара били големи, могъщи земевладелци в продължение на векове. До битката при Бойн.

„Не знам защо смята това за толкова смешно. Янките отнеха земята на почти всички, които познаваме. Какво чудно има, че някой друг — англичаните, предполагам — е отнел земята на роднините на татко по същия начин? Ще поразпитам Джейми или Морийн, ако успея. Ако преди това Рет не ме отведе оттук.“