Александра Рипли
Скарлет (30)

30.

Когато Скарлет застана на входа на балната зала, дойде нейният ред да спре, забравила, че препречва пътя. Бе очарована от вълшебната красота — твърде прекрасна, за да бъде истинска.

Огромната зала бе осветена, ярко и все пак приглушено от свещи. Светлина идваше от четирите водопада кристал, които се спускаха отнейде високо над главата й; от канделабрите с позлата и кристал по дългите странични стени; от високите огледала в позлатени рамки, които отразяваха пламъчетата; от тъмната нощ зад големите прозорци, също станали огледала; от стройните разклонени сребърни свещници върху дългите маси от двете страни на вратата и по които бяха поставени масивни сребърни купи с пунш, отразяващи върху закръглените си стени златистата светлина.

Скарлет радостно се засмя и прекрачи прага.

 

 

— Забавляваш ли се? — попита я Рет много по-късно.

— Господи, да! Това наистина е най-хубавият бал на Сезона. — Тя наистина мислеше така. Вечерта бе всичко, което трябва да бъде един бал — музика, смях и щастие. Скарлет не бе очарована, когато й дадоха балното тефтерче, въпреки че й го поднесоха с букет гардении, увит в сребриста хартия. Изглежда управителите на Дружеството попълваха балните тефтерчета на всички дами предварително. Но после се убеди, че разпределението беше направено майсторски. Кавалерствуваха й мъже, които познаваше; мъже, които не бе срещала преди; възрастни мъже; младежи; чарлстънци-кореняци; гости на града; чарлстънци, които живееха другаде, но винаги си идваха за Света Сесилия. Така че всеки танц носеше гъделичкаща възможност за изненада и сигурно разнообразие. И никакви неудобни положения. В тефтерчето й липсваше името на Мидълтън Кортни. Тя нямаше за какво да мисли, освен за удоволствието да танцува под звуците на прекрасната музика в тази изискана зала.

С всички беше същото. Скарлет се изкиска, когато видя как лелите й не пропускат танц; дори обикновено скръбното лице на Юлали светеше от удоволствие. Тук никой не оставаше на сухо, без покана за танц. И нямаше неловкост. На ужасно младите дебютантки в свежи бели рокли кавалерствуваха мъже, опитни и в танците, и в разговора. Тя видя Рет с поне три от тях, но не и с Ан Хамптън. Скарлет се почуди за миг колко всъщност знаеха мъдрите стари управители. Не я беше грижа. Беше щастлива. А и й беше смешно да наблюдава Елингтънови.

Хана очевидно се чувствуваше красавицата на бала. „Вероятно танцува с най-големите ласкатели в Чарлстън“ — помисли си Скарлет злобничко. „Не — реши тя миг по-късно, — Таунзенд изглежда се забавлява дори още повече от жена си. Някой сигурно му прави мили очи.“ Без съмнение те никога нямаше да забравят тази нощ. А всъщност и тя нямаше да я забрави. Скоро идваше шестнайсетият танц. Докато танцуваха валса, Джосая Ансън й беше казал, че този танц е запазен за годеници и съпружески двойки. В деня на Света Сесилия съпрузите почти винаги са отново влюбени — така й бе рекъл с шеговита тържественост. Той беше председателя на Дружеството, значи знаеше. Това бе едно от правилата на Света Сесилия. Тя щеше да танцува с Рет.

Така че, когато той я взе в ръцете си и я попита дали се забавлява, тя каза „да“ от цялото си сърце.

 

 

В един часа оркестърът изсвири последния такт на валса „На хубавия син Дунав“ и балът свърши.

— Но аз не искам да свършва — заяви Скарлет. — Искам никога да не свършва.

— Чудесно — отговори Майлс Брутън, един от управителите. — Точно така искаме да се чувствуват всички. Сега слизаме долу на вечеря. Дружеството се гордее със задушените си стриди почти толкова, колкото и с пунша си. Надявам се, че сте опитали една чаша от прочутия ни еликсир?

— Наистина опитах. И главата ми се завъртя. — Пуншът на Света Сесилия се състоеше главно от отлично шампанско, смесено с превъзходно бренди.

— Ние, старите хора, го намираме полезен за такива вечери с танци. Отива право в краката ни, не в главите.

— Глупости, Майлс! Сали винаги казва, че сте най-добрият танцьор в Чарлстън, но аз мислех, че просто се хвали. Сега обаче знам, че е казвала чистата истина. — Усмивката й с трапчинките, веселата закачка бяха толкова автоматични, че изобщо не трябваше да се замисля какво да говори. Къде се бавеше Рет? Защо говореше с Едуард Купър, вместо да я заведе на вечеря? Сали Брутън никога няма да й прости, че задържа Майлс по този начин.

„О, слава богу, Рет идва.“

— Никога не бих ти върнал твоята очарователна съпруга, ако не беше толкова по-едър от мен, Рет. — Майлс се поклони над ръката на Скарлет. — За мен бе голяма чест, госпожо.

— За мен бе удоволствие, сър — отговори тя с реверанс.

— Боже мой — проточи Рет. — Бих могъл да се примоля на Сали да избяга с мен. Тя ми отказа последните петдесет пъти, но късметът ми може да се е обърнал.

Развеселени, тримата тръгнаха да търсят Сали. Тя седеше на перваза на един прозорец и държеше пантофките си в ръце.

— Кой беше казал, че съвършеният бал се познава по това, че изтъркваш подметките на пантофките си? — попита тя жално. — Точно това направих и сега имам мазоли и на двата крака.

Майлс я вдигна на ръце.

— Ще те занеса долу, пакостнице, но после ще се обуеш като почтен човек и ще докуцукаш до вечерята.

— Грубиян! — смъмри го Сали.

Скарлет видя погледа, който си размениха, и сърцето й се сви от завист.

— Какво толкова си говорехте с Едуард Купър? Умирам от глад. — Тя погледна Рет и болката стана по-силна. „Няма да мисля за това. Няма да разваля тази чудесна вечер.“

— Той ми съобщи, че Томи си е развалил бележките в училище в резултат на моето лошо влияние. За наказание продава лодчицата, която момчето толкова обича.

— Но това е жестоко! — възкликна Скарлет.

— Момчето ще си я получи. Аз я купих. Сега хайде да вечеряме, преди да са се свършили всички стриди. Поне веднъж в живота си, Скарлет, ще видиш повече храна, отколкото ти можеш да изядеш. Дори и дамите се тъпчат. Такава е традицията. Сезонът свърши и идват Велики пости.

 

 

Малко след два часа вратите на Ирландския дворец се отвориха. Чернокожите факлоносци се прозяваха, докато заемаха местата си, за да осветят пътя на веселбарите. Те палеха факлите си, а тъмният трамвай, който чакаше на Мийтингстрийт, оживя върху релсите. Ватманът запали лампата със син глобус на покрива и фенерите с високи комини край вратите. Конете заудряха копита и разтърсиха глави. Човек с бяла престилка измете падналите върху бялата пътека листа, после дръпна дългото желязно мандало и широко отвори портите. Изчезна в сенките, точно когато откъм сградата рукна глъчката на гласовете. На три пресечки надолу по улицата се бяха подредили екипажи и чакаха да тръгнат един по един и да приберат пътниците си. „Събуждайте се, идват“ — изръмжа Изикиъл на заспалите момчета в лакейски ливреи. Смушка ги, те подскочиха, а после се захилиха и се свлякоха от мястото, където почиваха в краката му.

Хората заизлизаха от отворените врати, говореха, смееха се, спираха на верандата — не им се искаше празникът да свършва. Както всяка година казваха, че това е бил най-хубавият бал на Света Сесилия, най-добрият оркестър, най-вкусната храна, най-хубавият пунш, най-приятното забавление в целия им живот.

Ватманът заговори на конете си: „Ще ви прибера в конюшнята, момчета, не се тревожете.“ Дръпна дръжката над главата си и излъсканият до блясък звънец до синята лампа призивно зазвъня.

— Лека нощ, лека нощ — извикаха послушните пътници на хората на верандата и първо една двойка, след това няколко души и накрая цяла лавина смеещи се млади хора изтичаха по бялата платнена пътека. По-възрастните се усмихваха и обсъждаха неуморимостта на младостта. Движеха се с по-бавна и отмерена крачка. В някои случаи достолепната походка не успяваше да скрие, че те не стоят много сигурно на краката си.

Скарлет дръпна Рет за ръкава.

— О, хайде да се повозим на трамвая, Рет. Въздухът е толкова свеж, а в екипажа ще бъде задушно.

— След като слезем, ще трябва доста да повървим пеша.

— Няма нищо. С удоволствие бих се разходила.

Рет дълбоко вдъхна свежия нощен въздух.

— И аз — каза той. — Ще кажа на мама. Качвай се в трамвая и ни запази места.

* * *

Не се возиха дълго. Една пресечка по-надолу трамваят зави на изток по Броудстрийт, после се понесе величествено из смълчания град до сградата на пощата на края на улицата. Беше весело и шумно продължение на празника. Почти всички в трамвая припяваха на песента, започната от трима засмени мъже, докато трамваят вземаше завоя с люлеене. „Рок айлънд, ей! Рок айлънд, ай! Любимият трамвай!“

В музикално отношение от изпълнението можеше да се иска още много, но певците нито знаеха това, нито ги интересуваше. Скарлет и Рет пееха като всички останали. Когато слязоха от трамвая, тя продължи да приглася на припева всеки път, когато той се повтаряше. „На спирката вземи билет и бързо се качи.“ Рет и още трима доброволци помогнаха на ватмана да разпрегне конете, да ги заведе на другия край на трамвая и да ги впрегне отново за обратния път по Броудстрийт и Мийтингстрийт до последната спирка. Двамата махаха с ръка и отговаряха на виковете „лека нощ“, докато трамваят с певците отмина.

— Мислиш ли, че знаят някоя друга песен? — попита Скарлет.

Рет се засмя.

— Те и тази не знаят, а честно казано, и аз не я знам. Но това като че не беше толкова важно.

Скарлет се изкиска. После закри устата си с ръка. Кикотът й бе прозвучал твърде шумно сега, когато „Трамваят до Рок айлънд“ заглъхваше в далечината. Тя гледаше как осветеният трамвай се смалява, после спира, пак тръгва и изчезва зад ъгъла. Беше много тихо и много тъмно извън кръга светлина от уличната лампа пред пощата. Един полъх на вятъра раздвижи ресните на шала й. Въздухът бе мек и ухаен.

— Наистина е топло — прошепна тя на Рет.

Той промърмори нещо в знак на съгласие, извади джобния си часовник и го обърна към светлината на лампата.

— Слушай — каза тихо.

Скарлет се ослуша. Всичко беше спокойно. Тя затаи дъх, за да чуе по-добре.

— Ето сега! — каза Рет. Камбаната на „Свети Михаил“ удари веднъж, после още веднъж. Звукът дълго отекваше в топлата нощ.

— И половина — одобрително каза Рет. Прибра часовника обратно в джоба си.

И двамата си пийнаха доста пунш. Сега бяха леко „на градус“ и всичко изглеждаше някак уголемено, подсилено. Тъмнината беше по-дълбока, въздухът — по-топъл, тишината — по-пълна, споменът за приятната вечер — по-хубав от самия бал. Сгряваше ги доволно вътрешно спокойствие. Скарлет се прозя щастливо, и мушна ръка под лакътя на Рет. Без да говорят, тръгнаха в мрака към къщи. Звукът от стъпките им по тухления тротоар отекваше силно и се удряше в стените на сградите. Скарлет неспокойно се озърна, погледна през рамо към заплашително издигащата се поща. Не можеше да разпознае нищо. „Толкова е тихо — помисли си тя, — сякаш сме единствените хора върху лицето на земята.“

Фигурата на Рет се бе сляла с мрака, бялата му риза не се виждаше под черната вечерна наметка. Скарлет по-силно притисна ръката му, над свивката на лакътя. Беше здрава и силна — силната ръка на един силен мъж. Притисна се до него. Усещаше топлината на тялото му, физическата му сила.

— Не беше ли чудесен бал? — попита тя прекалено високо. Гласът й отекна и прозвуча странно в собствените й уши. — Едва не се изсмях на глас на Хана с нейните превземки. Бог да й е на помощ — като видя как южняците се отнасят с хората, главата й така се завъртя, че очаквах всеки момент да тръгне с гърба напред, за да гледа къде стъпва.

Рет се засмя.

— Бедната Хана — каза той. — Вероятно никога в живота си няма пак да се почувствува толкова привлекателна и остроумна. Таунзенд не е глупак. Каза ми, че иска да се върнат да живеят тук в Юга. Сегашното му посещение може би ще накара Хана да се съгласи. Във Филаделфия имало половин метър сняг.

Скарлет тихичко се засмя в уханния мрак, а после доволно се усмихна. Когато минаваха под следващата улична лампа, тя видя, че и Рет се усмихва. Вече нямаше защо да говорят. Беше достатъчно, че и на двамата им е добре, усмихват се, вървят заедно и не изпитват особено желание да са на друго място.

Пътят им минаваше покрай пристанището. Тротоарът опираше в дълга редица магазини, снабдяващи корабите — тесни сгради със спуснати кепенци на партера и тъмни прозорци на жилищата на горния етаж. Много прозорци бяха отворени, тъй като нощта беше топла почти като през лятото. Едно куче едва-едва пролая при звука от стъпките им. Рет го умири с приглушен глас. Кучето изскимтя веднъж, после млъкна.

Продължиха нататък покрай редките улични лампи. Рет машинално нагаждаше големите си крачки към по-ситните на Скарлет и тракането на токовете им по тротоара се сливаше в едно — свидетелство за съвършената хармония между тях в този миг.

Една от уличните лампи беше изгаснала. В още по-дълбоката тъмнина Скарлет за пръв път забеляза, че небето изглежда много близко и звездите светят по-ярко от всеки друг път. Като че ли можеше да докосне някоя звезда с ръка.

— Рет, погледни небето — каза тихо тя. — Звездите са толкова близо.

Той спря, сложи ръката си върху нейната, за да спре и тя.

— Заради морето е — каза Рет и гласът му бе нисък и топъл. — Отминахме складовете и вече има само вода. Слушай, чува се как диша.

Те не помръдваха.

Скарлет напрегна слух. Дочу равномерното плискане на водата в невидимите подпори на дигата. Постепенно шумът ставаше по-силен, докато накрая тя се учуди, че не го е чувала през цялото време. После друг звук се сля с мелодията на прилива. Беше музика — тихи, високи, проточени тонове. Чистотата им неочаквано напълни очите й със сълзи.

— Чуваш ли? — попита тя уплашено. Дали пък не започваха да й се причуват разни неща?

— Да, това е моряк, който тъгува за дома — на кораба, закотвен там. Песента е „През широката река Мисури“. Те сами си правят тези свирки, подобни на флейта. Някои имат истинска дарба. Този там сигурно е на вахта. Виж, на такелажа има фенер, ето там е корабът. Фенерът се слага, за да го видят от всеки движещ се кораб и да знаят, че са пуснали котва. Но винаги стои и моряк на вахта, за да внимава да не се приближи нещо. Може би дори двама в оживена река като тази. Винаги има малки лодки — хората, които познават реката, се движат през нощта, когато никой не може да ги види.

— Защо?

— Поради хиляди причини — всичките или безчестни, или благородни, в зависимост от това кой разказва историята. — Рет като че ли говореше по-скоро на себе си, отколкото на Скарлет.

Тя го погледна, но не можа да види лицето му в тъмнината. Пак се взря във фенера, който бе помислила за звезда, заслушана в прилива и в пълната с копнеж музика на непознатия моряк. Камбаните на „Свети Михаил“ отброиха без петнайсет.

Скарлет усети сол на устните си.

— Липсва ли ти пробиването на блокадата, Рет?

Той се изсмя.

— Да кажем просто, че ми се иска да съм с десет години по-млад. — Той пак се изсмя, малко иронично, сякаш се подиграваше на самия себе си. — Играя си с платноходки под предлог, че се грижа за объркани момчета. Прави ми удоволствие да съм във водата и да усещам волния порив на вятъра. Нищо друго не може да накара човек да се чувствува като бог. — Той тръгна напред и дръпна Скарлет след себе си. Вървяха малко по-бързо, но все още в крак.

Скарлет вдишваше въздуха и си мислеше за подобните на крила платна на малките лодки, които се плъзгаха по водата, сякаш летяха.

— Искам да го направя — каза тя. — Искам да изляза с лодка повече от всичко на света. О, Рет, ще ме изведеш ли? Топло е като през лятото и не трябва непременно да се върнеш в Ландинг утре. Моля ти се, Рет.

Той се замисли за миг. Много скоро тя завинаги щеше да изчезне от живота му.

— Защо не? Срамота е да не използваме хубавото време — отговори той.

Скарлет го задърпа за ръката.

— Хайде, побързай. Късно е, а аз искам да тръгнем рано.

Рет я задържа.

— Няма да мога да те изведа с лодката, ако си счупиш врата, Скарлет. Внимавай къде стъпваш. Останаха ни само няколко пресечки.

Тя пак се изравни с него и се усмихна на себе си. Беше чудесно да има какво да очаква.

Малко преди да стигнат до къщата, Рет спря.

— Чакай малко.

Бе вдигнал глава и се ослушваше. Скарлет се учуди за какво ли се ослушва. О, за бога, това беше пак часовникът на „Свети Михаил“. Ударите му спряха и една-единствена отекваща камбана прокънтя три пъти. Далечен, но ясен в топлия мрак, гласът на пазача извика от камбанарията към спящия стар град: „Три… часът… и всичко е спокойно!“