Александра Рипли
Скарлет (23)

23.

На моравата с форма на подкова зад къщата в Ландинг се виждаха няколко големи групи разгневени чернокожи мъже и групичка чернокожи жени. Рет помогна на Скарлет и Розмари да слязат от конете на стъпалото до временните конюшни и ги задържа под ръка, докато конярчето пое юздите и отведе животните. Когато момчето се отдалечи достатъчно, Рет заговори приглушено, но настойчиво:

— Ще ви преведа пред къщата. Влезте вътре и вървете право на горния етаж в някоя от спалните. Затворете вратата и не излизайте, докато не дойда. Ще пратя Панзи горе. Нека и тя стои при вас.

— Какво става, Рет? — затрепера гласът на Скарлет.

— После ще ти обясня, сега няма време. Прави каквото ти казвам.

Рет поведе жените като ги накара да стъпват в крак с неговата устремена, но не забързана походка покрай къщата.

— Мистър Бътлър! — извика един от мъжете и тръгна към Рет.

Последваха го още половин дузина. „Не е хубаво помисли Скарлет, — наричат го «мистър Бътлър», а не «мистър Рет». Никак не са дружелюбно настроени и са почти петдесетина.“

— Почакайте ме тук! — извика в отговор Рет. — Ще се върна да разговаряме веднага след като настаня дамите.

Розмари се спъна в някакъв камък на пътеката, но Рет я дръпна още преди да е паднала.

— Не ме интересува дали си счупила крак — промърмори той. — Трябва да продължиш.

— Нищо ми няма — отговори Розмари.

„Студена е като лед“ — помисли Скарлет. Презираше се за това, че е толкова изнервена. Слава богу, почти бяха стигнали до къщата. Още няколко стъпки и щяха да са пред нея. Скарлет усети, че е затаила дъх, чак когато стигнаха до предната й част. При вида на зелените тераси, спускащи се надолу към пеперудообразните езера и реката, от нея се изтръгна облекчена въздишка.

После се сепна. Като завиха към тухлената тераса, Скарлет видя десетина бели мъже, които седяха облегнати на стената на къщата. Всички бяха слаби и върлинести, бледите им, голи глезени се подаваха между грубите, тежки обувки и крачолите на избелелите работни дрехи. Между коленете им стърчаха пушки и карабини — държаха ги небрежно, дори нехайно. Смачканите шапки с широки периферии, нахлупени ниско над челата, закриваха очите им, но Скарлет беше сигурна, че гледат към Рет и спътничките му. Един от тях изплю струя кафяв тютюнев сок на поляната, пред хубавите ботуши за езда на Рет.

— Благодари на Бога, че не улучи сестра ми, Клинч Доукинс — каза Рет, — иначе щеше да се наложи да те убия. Ще разговарям с твоите момчета след няколко минути, сега имам друга работа.

Рет говореше с непринуден тон, но Скарлет усещаше неговата напрегнатост от начина, по който я стискаше за ръката. Тя вдигна брадичка и закрачи с уверени, решителни стъпки, успоредно с него. Нямаше да допусне някакъв бял бедняк да изиграе Рет или нея.

Примигна, изненадана от мрака вътре в къщата. Каква воня! Очите й бързо свикнаха с тъмнината и тя разбра защо са пейките и плювалниците в големия салон на долния етаж. Още обветрени, изгладнели на вид, бели бедняци се разполагаха и плътно запълваха цялото пространство. Те също бяха въоръжени, перифериите на шапките скриваха очите им. Подът беше оплют, плювалниците — препълнени. Скарлет издърпа ръката си от Рет, събра поли над глезените и се запъти към стълбата. Само след две стъпала пусна полите и остави шлейфа на костюма за езда да се влачи в праха. Нямаше да позволи на тази измет да зяпа глезените на една дама. Изкачи се по разклатената стълба, сякаш беше най-безгрижното същество на този свят.

 

 

— Какво става, мис Скарлет? Никой нищо не ми казва! — започна да хленчи Панзи, щом вратата на спалнята се затвори зад нея.

— Тихо! — заповяда Скарлет. — Да не искаш да те чуят всички в Южна Каролина?

— Не искам да имам нищо общо с никой в Южна Каролина, мис Скарлет. Искам да се върна в Атланта, при моите хора. Тук не ми харесва.

— Никой не го е грижа какво искаш и какво не искаш, затова сега изчезваш в онзи ъгъл, сядаш на стола и мълчиш. Само да си гъкнала… ще направя нещо ужасно.

Скарлет погледна Розмари. Ако и сестрата на Рет се предадеше, не знаеше какво би направила. Розмари изглеждаше много бледа, но не беше изгубила самообладание. Седеше на крайчеца на леглото, загледана в шарките на покривката, сякаш никога през живота си не беше виждала покривка за легло.

Скарлет приближи до прозореца, който гледаше към моравата отзад. Ако застанеше отстрани, никой отдолу не можеше да я забележи. Предпазливо повдигна с пръсти муселиненото перде и надникна. Там ли беше Рет? Божичко, там беше! Виждаше само върха на шапката му, заобиколен отвсякъде от тълпа тъмни глави и жестикулиращи тъмни ръце. Отделните групи чернокожи се бяха събрали в застрашителна маса.

„Могат да го стъпчат до смърт само за половин минута и аз не мога да направя нищо да ги спра.“ Скарлет смачка тънкото перде в изблик на безпомощна ярост.

— По-добре се махни от прозореца, Скарлет — каза Розмари. — Ако Рет започне да се тревожи за тебе и за мене, вниманието му ще се отвлече от това, което трябва да свърши.

Скарлет побърза да върне нападката.

— Не те ли е грижа какво става?

— Много дори, но не знам нищо. Ти също.

— Знам, че група побеснели негри могат да смачкат Рет всеки момент. Защо тази бяла измет, която знае само да плюе тютюн, не стане и не използува оръжието?

— Тогава наистина ще загазим. Познавам някои от чернокожите, работят във фосфатната мина. Те не искат на Рет да се случи нещо лошо, в противен случай ще изгубят работата си. Пък и мнозина са от нашата плантация. Тукашни са. Плаша се от белите. Сигурно и Рет.

— Рет не се плаши от нищо!

— Разбира се, че не си права. Би бил голям глупак, ако беше така. Аз съм здраво уплашена, ти също.

— Не съм!

— Тогава си глупачка!

Скарлет ахна. Резкият тон на Розмари я засегна повече от обидата. Бе прозвучал точно като тона на Джулия Ашли. Половин час заедно със старата вещица и Розмари се беше превърнала в чудовище.

Бързо се върна при прозореца. Започваше да се мръква. Какво ставаше?

Нищо не се виждаше. Само тъмни силуети над тъмната земя. Беше ли Рет сред тях? Не бе ясно. Тя долепи ухо до стъклото и се помъчи да чуе нещо. Единственият звук беше приглушеното хлипане на Панзи.

„Ако не направя нещо, ще полудея“ — помисли Скарлет и закрачи напред-назад в малката стая.

— Как може такава голяма плантация да има такива малки спални? — оплака се тя. — Която и да е стая в Тара е два пъти по-голяма от тази.

— Наистина ли искаш да разбереш? Седни тогава. До другия прозорец има люлеещ се стол. Можеш да се люлееш, вместо да се разхождаш. Ще запаля лампата и ще ти разкажа всичко за Дънмор Ландинг, ако те интересува.

— Не мога да седя на едно място! Ще отида долу да видя какво става.

Скарлет започна пипнешком да търси бравата.

— Ако направиш това, той никога няма да ти прости — каза Розмари.

Скарлет отпусна ръка.

Драсването на кибрита прозвуча силно като пистолетен изстрел. Скарлет подскочи. После се обърна и с изненада установи, че Розмари си е там, невредима, седнала пак на същото място, на ръба на леглото. На светлината на газената лампа цветовете на шарената покривка изглеждаха много ярки. Скарлет за миг се поколеба. После отиде до люлеещия се стол и се тръшна на него.

— Добре. Разкажи ми за Дънмор Ландинг.

Ядно се отблъсна с крака и залюля стола, който проскърцваше, докато Розмари разказваше за скъпата на сърцето й плантация. Скарлет се люлееше със злобно удоволствие.

Къщата, започна Розмари, имала малки спални, защото била построена само за гости ергени. Имало още един етаж със стаички за слугите на гостите. Стаите на долния етаж, където сега бяха кабинетът на Рет и трапезарията, също се използували от гостите за късно вечерно питие, игра на карти и разговори.

— Всички столове бяха от червена кожа — тихо разказваше Розмари. — Обичах да се сгушвам в тях и да вдишвам миризмата на кожа, уиски и дим от пури, когато мъжете излизаха на лов.

Плантацията се нарича Ландинг на името на онова място, където Бътлърови живеели преди нашият прапрадядо да тръгне от Англия за Барбадос. Прадядо ни дошъл оттам в Чарлстън преди около сто и петдесет години. Моминското име на съпругата му било София Розмари Рос. На нея сме кръстени двамата с Рос.

— А Рет на кого е кръстен?

— На дядо.

— Рет ми казваше, че е бил пират.

— Така ли? — засмя се Розмари. — Не се учудвам, той е способен да каже такова нещо. Прадядо пробил блокадата на англичаните по време на революцията, точно както Рет премина през блокадата на янките във войната. Бил твърдо решен да изнесе оризовата си реколта и нищо не можело да го спре. Представям си, че е бил доста хитър търговец, но основно е бил оризов плантатор. Дънмор Ландинг винаги е била оризова плантация. Затова толкова се ядосвам на Рет…

Скарлет ускори люлеенето. „Ако пак заговори за ориз, ще се разпищя!“

Тя наистина изпищя, но от силен двоен изстрел в нощта. Скочи от стола и се впусна към вратата. Розмари също хукна след нея, обхвана я здраво с ръце през кръста и я задържа.

— Пусни ме, Рет може би… — изпъшка Скарлет, защото хватката на Розмари я задушаваше.

Розмари само още по-силно я стисна. Скарлет се помъчи да се освободи. В ушите й бучеше секналият дъх и изненадващо още по-отчетливо проскърцване на люлеещия се стол. То постепенно се забавяше, както дъха й. Осветената стая сякаш помръкна.

Омекналите й ръце помахаха слабо, от гърлото й се изтръгна сух, прегракнал звук. Розмари я пусна. На Скарлет й се стори, че чува как сестрата на Рет й се извинява. Но това нямаше значение. Единственото нещо, което имаше значение, беше да напълни дробовете си с въздух. Без значение бе дори това, че е паднала на четири крака. Така се дишаше по-лесно.

Дълго време не успя да проговори. Най-накрая вдигна очи и погледна подпряната на вратата Розмари.

— Едва не ме уби — каза Скарлет.

— Извинявай. Не исках да ти причиня болка. Трябваше да те спра.

— Защо? Аз отивах при Рет. Трябва да ида при Рет.

За нея той беше по-скъп от всичко на света. Не разбираше ли това глупаво момиче? Не, не разбираше, никога не беше обичала никого, никой не я беше обичал.

Скарлет се помъчи да се изправи на крака. „О, Света Богородице, колко съм слаба.“ Напипа подпорите на леглото, бавно се изтегли нагоре. Беше бледа като призрак, зелените й очи проблясваха като студени пламъци.

— Отивам при Рет — каза тя.

Тогава Розмари я удари. Не с ръка, даже не с юмрук. Скарлет би понесла такъв удар.

— Той не те иска — прошепна Розмари. — Сам ми го каза.