Александра Рипли
Скарлет (22)

22.

Още една неделя означаваше още едно назидание от Юлали и Полин, Скарлет не се съмняваше. Всъщност поведението й на бала доста я плашеше. Май тогава беше прекалено… оживена, да, това беше думата. Но толкова отдавна не се беше забавлявала така и не беше виновна, че привлича повече внимание от превзетите чарлстънски дами, нали? Освен това правеше всичко заради Рет, та да престане да е толкова студен и отчужден от нея. Никой не можеше да обвинява една жена за това, че се мъчи да запази брака си.

Мълчаливо преживяваше тежкото, безмълвно неодобрение на лелите си по пътя до църквата и обратно. Тъжното подсмърчане на Юлали по време на службата я изнерви, но тя започна да мечтае за мига, когато Рет ще се откаже от упоритата си гордост и ще признае, че още я обича. Та нали това беше истина? Когато я докосваше в танца, Скарлет усещаше как краката й се подкосяват. Не беше възможно да чувствува електрическия заряд на докосването, ако и самият той не го чувствуваше. Не беше ли така?

Скоро щеше да узнае. На Нова година трябваше не само да държи ръката си в ръкавица на талията й при танците. В полунощ трябваше да я целуне. Оставаха само още пет дни, устните им щяха да се срещнат и той трябваше да повярва в искрената й любов. Целувката й щеше да разкрие много повече от всякакви думи…

Старинната красота и тайнственост на неделната служба се разкриваха пред невиждащите й очи, докато Скарлет си представяше сбъдването на своите мечти. Полин трябваше да я смушка с острия си лакът, задето не участвува в службата.

Мълчанието продължаваше да тегне, когато седнаха да закусват. Скарлет имаше усещането, че всеки нерв й е оголен под ледения поглед на Полин и подсмърчането на Юлали. Не издържаше повече и избухна в яростна атака преди двете да успеят да я нападнат.

— Казахте ми, че всички ходят пеша и по краката ми излязоха мехури, защото ви послушах. Снощи улицата пред Уентуъртови беше пълна с файтони!

Полин вдигна вежди и сви устни.

— Разбираш ли какво искам да кажа, сестро? — обърна се тя към Юлали. — Скарлет е решила да загърби всичко, което представлява същността на Чарлстън.

— Какво значение имат файтоните, сестро, пред онова, за което се разбрахме да й поговорим.

— Като пример — настоя Полин. — Прекрасен пример, който е в основата на всичко останало.

Скарлет допи рядкото, прозрачно кафе, което Полин й бе наляла и тръшна чашката върху чинийката.

— Ще бъде много любезно от ваша страна да не говорите за мене, сякаш съм глухоняма. Можете да ме поучавате до посиняване, но първо ми кажете чии бяха файтоните!

Лелите я изгледаха с широко разтворени очи.

— Как така, на янките, разбира се — поясни Юлали.

— Торбаланковците — уточни Полин.

С взаимни прекъсвания и допълнения на всяко изречение сестрите разказаха на Скарлет, че кочияшите още са предани на собствениците си отпреди войната, въпреки че сега работят за новобогаташите. През Сезона надхитрявали новите си господари с най-различни обяснения, за да откарат „своите бели хора“ на баловете и приемите, ако разстоянието е прекалено голямо или времето не позволява да се ходи пеша.

— В деня на Света Сесилия те просто категорично настояват да имат свободна вечер и да ползуват файтоните — допълни Юлали.

— Всички са отлични кочияши и доста сприхави — каза Полин, — затова новите им господари внимават да не ги разсърдят.

Тя почти се изсмя.

— Знаят, че кочияшите ги презират. Домашните прислужници винаги са били най-големите сноби на света.

— Особено тези — радостно отбеляза Юлали. — В края на краищата те са чарлстънци също като нас. Затова Сезонът ги вълнува толкова много. Янките ни отнеха всичко, което можаха, и се помъчиха да разрушат останалото, но Сезонът ни остана.

— И гордостта! — обяви тържествено Полин.

С цялата си гордост и само срещу едно пени можеха да отидат с конния трамвай, където пожелаят, помисли кисело Скарлет. Но тя им беше благодарна, че се отклониха към разказите за верни домашни слуги чак до края на закуската. Даже се постара да изяде само половината от своята, за да може Юлали да я довърши, след като Скарлет си е отишла. Леля Полин беше доста стисната домакиня.

 

 

Когато се върна в къщата на Бътлърови, беше приятно изненадана да завари там Ан Хамптън. Щеше да е удоволствие да се наслаждава известно време на възхищението на Ан след дългите часове студено неодобрение на лелите.

Но Ан и вдовицата от Дома, която я придружаваше, бяха почти изцяло погълнати от купищата камелии, пратени от плантацията.

Същото се отнасяше и за Рет.

— Изгорели до земята — казваше той, — но още по-жилави, очистени от плевелите.

— О, вижте! — възкликна Ан. — Това е „Царицата на цветята“!

— И една „Рубра Плена“! — Вдовицата обви с бледите си длани крехкото червено цветче. — Някога ги държах в кристална ваза върху пианото.

— Моята „Алба Плена“ не е толкова здрава, колкото се надявах — каза Рет. — Пъпките са по-малки от обикновено.

Вдовицата и Ан се засмяха.

— Няма да цъфне преди януари, мистър Бътлър — обясни Ан. — Албата цъфти късно.

Рет изкриви уста в печална усмивка.

— Също като мене, що се отнася до знанията ми по градинарство.

„Господи! — помисли Скарлет. — Още малко и ще почнат да спорят кой тор е по-полезен — кравешкия или конския. Що за женски глупости от устата на Рет!“ Тя им обърна гръб и седна на стол близо до канапето, където Елинор Бътлър плетеше дантели.

— Тази вече е достатъчно дълга за украса на деколтето на тъмночервената ти рокля, когато решиш да я освежиш — обърна се тя усмихнато към Скарлет. — По средата на Сезона винаги е приятно да промениш нещо. Дотогава ще е напълно готова.

— О, мис Елинор, винаги сте толкова мила и внимателна. Лошото ми настроение веднага се изпарява. Честно, чудя ви се как може да сте толкова добри приятелки с леля Юлали. Тя изобщо не прилича на вас. Вечно подсмърча, оплаква се и се препира с леля Полин.

Елинор изпусна иглата за плетене от слонова кост.

— Скарлет, ти ме удивляваш. Разбира се, че Юлали е моя приятелка. За мене тя е почти като сестра. Не знаеш ли, че тя едва не се омъжи за по-малкия ми брат?

Скарлет зяпна от почуда.

— Не мога да си представя, че някой би поискал да се ожени за леля Юлали — откровено призна тя.

— Но, миличка, тя беше прекрасно момиче, наистина прекрасно. Дойде на гости скоро след като Полин се омъжи за Кари Смит и заживя в Чарлстън. Живееха в градската къща на Смит, плантацията им беше при река Уандо. Брат ми Кемпър се влюби от пръв поглед. Всички бяха сигурни, че двамата ще се оженят. После конят хвърли брат ми и той почина. Оттогава Юлали се смята за вдовица.

Леля Юлали влюбена! Скарлет не можеше да повярва.

— Бях сигурна, че знаеш — продължи мисис Бътлър. — Тя е от твоето семейство.

„Но аз нямам семейство — помисли Скарлет, — не в смисъла, който влага мис Елинор. Нямам роднини, които да чувствувам близки, да се обичаме и да споделяме сърдечните си тайни. Имам само злата Сюелин и Карийн с монашеското си покривало и обета към манастира.“ Изведнъж се почувствува самотна, въпреки веселите лица и разговори наоколо. „Сигурно съм гладна — реши Скарлет, — затова ми се доплака. Трябваше да си изям закуската.“

 

 

Скарлет обядваше с апетит, когато влезе Маниго и тихичко каза нещо на Рет.

— Извинете ме — стана Рет, — изглежда е дошъл някакъв офицер от янките.

— Какво пък има сега? — зачуди се гласно Скарлет.

След минута Рет се завърна със смях.

— Остава само да вдигнат бялото знаме — каза той. — Ти победи, мамо. Канят всички мъже в главната квартира да получат обратно конфискуваното оръжие.

Розмари шумно изръкопляска. Мис Елинор я накара да спре.

— Не им се радвайте толкова. Не могат да рискуват да оставят къщите незащитени в Деня на освобождението.

Елинор продължи с обяснението заради въпросителното изражение на Скарлет:

— Първи януари вече не е както преди — кротък ден за лекуване на главоболието от шумното посрещане на Нова година. Мистър Линкълн обяви Прокламацията за освобождението на първи януари, затова всички бивши роби го празнуват. Настаняват се в долния край на парка, до Батъри, цял ден и цяла нощ изстрелват фойерверки и гърмят с пистолети. Колкото повече се напиват, толкова по-шумни стават. Разбира се, ние се заключваме, затваряме капаците на прозорците, точно както в очакване на ураган. Не е излишно обаче да има и въоръжен мъж в къщата.

Скарлет се намръщи.

— В къщата няма оръжие.

— Ще има — увери я Рет. — Плюс още двама души. Ще дойдат от плантацията специално за случая.

— А ти кога тръгваш? — попита Елинор Рет.

— На трийсети. Имам среща с Джулия Ашли на трийсет и първи. Трябва да обмислим стратегията на единния фронт.

Рет заминаваше! Отиваше в отвратителната си, смрадлива стара плантация! Нямаше да е с нея на Нова година, за да я целуне. Сега вече Скарлет със сигурност щеше да се разплаче.

— Ще дойда в плантацията с тебе — каза Розмари. — Не съм ходила там от месеци.

— Не може да дойдеш в плантацията, Розмари — каза Рет с внимателен и търпелив тон.

— Страхувам се, че Рет е прав, скъпа — обади се мисис Бътлър. — Не може да е с тебе през цялото време, има прекалено много работа. А ти не можеш да останеш в някоя къща или където и да е другаде само с камериерката ти, която е още дете. Там влизат и излизат толкова много хора, при това груби хора.

— Тогава ще взема твоята Сели. Скарлет ще ти отстъпи Панзи да ти помага при обличането, нали, Скарлет?

Скарлет се усмихна. Нямаше нужда да плаче.

— Ще дойда с тебе, Розмари — мило отвърна тя. — И ще вземем Панзи.

Нова година щеше да настъпи и в плантацията. Нямаше да има бална зала, пълна с хора, само Рет и тя.

— Колко си любезна, Скарлет — каза мис Елинор. — Зная, че ще ти липсват баловете през следващата седмица. Имаш по-голям късмет, отколкото заслужаваш, Розмари, с толкова внимателна снаха.

— Мисля, че нито една от двете не бива да идва, мамо. Няма да позволя — възрази Рет.

Розмари отвори уста да протестира, но леко вдигнатата ръка на майка й я възпря. Мисис Бътлър заговори тихо:

— Доста си невнимателен, Рет. Розмари обича плантацията колкото и ти, а за нея не е така лесно да идва и да си отива, както за тебе. Мисля, че трябва да я вземеш със себе си, още повече, че ще ходиш и при Джулия Ашли. Тя много обича сестра ти.

Скарлет трескаво мислеше. Какво я интересуваше, че ще пропусне няколко танца, ако ще бъде насаме с Рет? Щеше някак да се отърве от Розмари, може би онази мис Ашли щеше да я покани при себе си. Тогава щеше да остане само Рет… и Скарлет.

Спомни си как той стоеше в стаята й предишния път, когато отиде в плантацията. Рет я притискаше до себе си, успокояваше я, говореше й толкова нежно…

 

 

— Само да видиш плантацията на мис Джулия, Скарлет — говореше високо Розмари. — Това се казва плантация.

Рет яздеше пред тях, отместваше или късаше клонките орлови нокти, прорасли по пътеката през боровата гора. Скарлет следваше Розмари. В момента не я интересуваше какво прави Рет, умът й беше зает с други мисли. Слава богу, конят й беше стар, дебел и мързелив. „Толкова отдавна не съм яздила, че някой по-пъргав кон непременно ще ме хвърли. А колко обичах да яздя… някога… когато конюшните в Тара бяха пълни. Татко много се гордееше с конете си. И с мене. Сюелин имаше ръце като наковални, можеше да разчекне устата и на алигатор. А Карийн се страхуваше дори от понито си. Но аз препусках с татко, състезавахме се по пътищата, понякога за малко не го изпреварвах. «Кати Скарлет — казваше той, — имаш ръце на ангел и дух на истински дявол. Ти си наистина О’Хара, конят винаги разпознава ирландеца и му дава най-доброто от себе си.» Милият татко… Горите в Тара ухаеха остро, точно както тук, боровите иглички ме боцкаха по носа. А птиците пееха, нападалите листа шумоляха под копитата и навред цареше спокойствие. Колко ли акра има Рет? Трябва да питам Розмари. Тя сигурно знае с точност до квадратен сантиметър. Надявам се мис Ашли да не е чак такъв звяр, каквато я описа Рет. Какво каза той? «Изглежда така, сякаш е пила оцет.» Много е смешно, когато е язвителен, стига забележката му да не се отнася до мене.“

— Скарлет! Не изоставай, почти пристигнахме — извика Розмари отпред.

Скарлет потупа коня по врата с дръжката на камшика и поускори хода му. Рет и Розмари вече бяха излезли от гората, когато тя ги настигна. Отначало видя само Рет, фигурата му ясно се очертаваше на ярката слънчева светлина. „Колко е красив и колко добре седи на коня, не ленива кранта като моя, а истински кон, стаил огън в себе си. Мускулите на коня играят под кожата, но той стои неподвижен като статуя, само защото Рет го притиска с колене и държи здраво юздите. Ръцете му…“

Розмари махна с ръка, улови погледа на Скарлет и й посочи гледката пред тях. Дъхът на Скарлет секна. Никога не беше обръщала внимание на архитектурата, никога не я беше забелязвала. Дори прекрасните къщи, с които Чарлстън беше прочут по целия свят, бяха за нея само домове. Но в суровата красота на къщата на Джулия Ашли в нейното имение имаше нещо различно от познатото досега, някакво величие, което не можеше точно да определи. Къщата се възправяше сред обширна зеленина, само трева, никаква градина, далеч от огромните, древни дъбове на голямо разстояние един от друг като стражи покрай моравата. Беше квадратна, тухлена, с бели очертания на вратите и прозорците. Наистина „специална“, както прошепна Скарлет. Нищо чудно, че беше единствената пощадена от факлите на армията на Шърман. Даже янките не бяха посмели да осквернят могъщото присъствие, което се разкриваше пред очите на Скарлет.

Отнякъде долетя смях, после песен. Скарлет обърна глава. Къщата й вдъхваше благоговение и страхопочитание. Далеч отляво се виждаха широки яркозелени ниви, съвсем различни от познатата сочна зеленина на тревата. Десетки чернокожи мъже и жени работеха и пееха сред особената, непривична за нея растителност. Ами да, те бяха полски работници, обработваха земеделската култура, каквато и да беше тя. Бяха необичайно много. Мислите отнесоха Скарлет пак към Тара — там нивите се простираха, докъдето стигаше погледът, точно както това яркозелено поле се разстилаше безкрайно покрай реката. О, да, Розмари беше права. Това се казваше истинска плантация, такава трябва да бъде. Нищо не беше изгоряло, нищо не беше променено, нищо нямаше да се промени. Самото време зачиташе величието на плантацията Ашли Баръни.

 

 

— Много се радвам да се видим, мис Ашли — каза Рет.

Той се наведе над протегнатата ръка на Джулия Ашли. Беше махнал ръкавицата, придържаше ръката й почтително. Устните му спряха точно на приетото разстояние от един пръст над нея, защото на никой джентълмен през ум не би минало истински да целуне ръка на неомъжена дама, независимо от нейната възраст.

— И за двамата е полезно, мистър Бътлър — отговори Джулия. — Външният ти вид е ужасен, както винаги, Розмари, но се радвам да те видя. Запознай ме със снаха ти.

„Божичко, тя наистина е звяр — нервно помисли Скарлет. — Да не би да очаква да направя реверанс?“

— Това е Скарлет, мис Джулия — каза Розмари с усмивка.

Изобщо не изглеждаше разстроена от критиката на по-възрастната жена.

— Приятно ми е да се запознаем, мисис Бътлър.

Скарлет беше сигурна, че на Джулия Ашли изобщо не й е приятно, но учтиво отговори:

— Благодаря, и на мен.

Леко сведе глава, ъгълът на наклона точно отговаряше на студената учтивост на мис Ашли. Какво си въобразяваше тази бабичка?

— В дневната е сервиран чай — каза Джулия. — Можеш да налееш на мисис Бътлър, Розмари. Позвъни за още гореща вода. Ние ще свършим работата си в библиотеката, мистър Бътлър, чай ще пием после.

— О, мис Джулия, не може ли да слушам, докато си говорите с Рет? — примоли се Розмари.

— Не, Розмари, не може.

„Край, отряза я“ — каза си Скарлет. Джулия Ашли се отдалечи, Рет послушно я последва.

— Хайде, Скарлет, за дневната се минава оттук — подкани я Розмари с жест и отвори една голяма врата.

Скарлет се изненада от стаята, в която влязоха. Не се чувствуваше студенината на собственичката, нищо не внушаваше страх. Стаята беше много голяма, по-голяма от балната зала на Мини Уентуърт. Но подът беше застлан със стар персийски килим с избеляло червен фон, пердетата на високите прозорци бяха в мек розов цвят. В широката камина пращеше ярък огън. През светналите от чистота прозорци нахлуваха слънчевите лъчи, отразяваха се в излъскания сребърен сервиз за чай, играеха по кадифената тапицерия в златно, синьо и розово на широките, удобни канапета и столовете със странични облегалки. Пред камината спеше огромна жълта котка на ивици.

Скарлет поклати глава от почуда. Беше й трудно да повярва, че веселата и приветлива стая има някаква връзка с вдървената жена, облечена в черно, която видя пред входа. Скарлет седна до Розмари на едно от канапетата.

— Разкажи ми за мис Ашли — помоли тя, — изгаряща от любопитство.

— Мис Джулия е чудесна! — възкликна Розмари. — Сама ръководи Ашли Баръни. Казва, че никога не е виждала надзирател, който сам да не се нуждае от надзираване. А оризовите й насаждения практически са толкова, колкото бяха преди войната. Може да се занимава с фосфати като Рет, но не иска и да чуе за това. Плантациите са за това да се отглеждат в тях растения, а не — тук Розмари сниши глас до изумен, но доволен шепот — „земята да се изнасилва, за да се изтръгне онова, което лежи под нея.“ Нищо не е променила. Отглежда захарна тръстика, има собствена преса за меласа, държи ковач да подковава мулетата и да стяга колела за каруците, има бъчвар, който прави буретата за меласата и ориза, дърводелец и кожар за хамутите. Откарва ориза до мелницата в града и купува брашно, кафе и чай, всичко останало се отглежда в плантацията. Има крави, овце, птици и прасета, построила е обор за доене на кравите, закрити помещения за опушване на месото, складове, пълни с консервирани зеленчуци, оронена царевица и конфитюри от лятната реколта. Тя си прави и виното. Рет твърди, че дори в боровата гора си има определено място, откъдето добива терпентин.

— Още ли държи роби? — Думите на Скарлет прозвучаха много саркастично, времето на големите плантации беше отминало и никога вече нямаше да се върне.

— О, Скарлет, говориш точно като Рет понякога. Иска ми се и двамата да ви поразтърся. Мис Джулия плаща заплати както всеки друг. Но тя управлява плантацията така, че да изкарва достатъчно, за да им плаща. В Ландинг, нашата плантация, бих правила точно същото, ако имам някога тази възможност. Според мен е ужасно, че Рет не се и опитва.

Розмари затрака с чашите и чинийките върху подноса.

— Не помня как го предпочиташе, Скарлет, с мляко или лимон?

— Моля? Аа, с мляко, ако обичаш.

Скарлет не се заинтересува от чая. Пак беше съживила видението, Тара беше изплувала в съзнанието й — осеяни с памук полета, докъдето стига погледът, пълни хамбари и къщата точно както беше, когато майка й беше жива. Да, в стаята сякаш се долавяше отдавна забравеното ухание на лимон, смес за почистване на месинг и подов восък. Беше съвсем леко, но Скарлет беше сигурна, че го усеща въпреки острия смолист дъх на боровите пънове в камината.

Механично пое чашата чай, която й подаде Розмари. Задържа я да изстине и продължи да мечтае. Защо да не възстанови Тара такава, каквато беше някога? „Ако тази стара жена може да управлява своята плантация, защо аз да не мога да се справя с Тара? Уил не познава онази, истинската Тара, най-хубавата плантация в окръг Клейтън. Сега той я нарича «ферма за две мулета». Не, за бога, Тара е нещо много по-голямо! Аз също мога да се справя, хващам се на бас. Та нали татко сто пъти е казвал, че съм истинска О’Хара? Тогава ще мога да постигна онова, което той направи, да възвърна неговата Тара. Или да стане още по-хубава. Зная как се води счетоводство, как се изтръгва печалба дори оттам, откъдето за останалите изглежда невъзможно. Да, всички плантации около Тара са съсипани. Сигурна съм, че мога да купувам земя на безценица!“

Мислите й скачаха от едно видение на друго — златни поля, охранен добитък, старата й спалня с колосани бели пердета, издувани навътре от ухаещия на жасмин пролетен ветрец, езда през почистените от шубраци гори, безкрайните огради от кестенови греди по границите на нейния имот, все по-далече и по-далече в червеникавата земя… Трябваше да се отърси от виденията. Скарлет неохотно насочи вниманието си към настойчивия, силен глас на Розмари.

 

 

Ориз, ориз, ориз! Не можеше ли Розмари Бътлър да говори за нещо друго, освен за ориз? Каква обща тема имаше Рет с онова плашило мис Ашли, та да говорят толкова дълго? Скарлет нетърпеливо се наместваше на канапето. Сестрата на Рет имаше навика да се навежда към събеседника си, когато се вълнуваше от разговора. Розмари почти я беше изтикала в ъгъла на дългото канапе. Скарлет живо обърна глава към отварящата се врата. По дяволите Рет! За какво се смееше с Джулия Ашли? Може би си въобразяваше, че й е много приятно да се отегчава цяла вечност, но грешеше.

— Винаги сте бил мошеник, Рет Бътлър — казваше Джулия, — но не помня в списъка на греховете ви да е попадала и наглостта.

— Мис Ашли, доколкото зная, наглостта е етикет, който се употребява за отношението на слугите към техните господари и на младежите към по-възрастните хора. Аз, разбира се, съм ваш покорен слуга, но не вярвам да намеквате, че сте по-възрастна от мене. Може би връстница, това бих приел с удоволствие, ала в никакъв случай по-възрастна.

„Но той флиртува с тази бабичка! Сигурно страшно му трябва нещо, за да се прави на такъв глупак.“

Джулия Ашли издаде звук, който можеше да се опише само като достолепно хъркане.

— Добре тогава — каза тя, — съгласна съм, само да се сложи край на този абсурд. Сега седнете и прекратете глупостите.

Рет премести един стол по-близо до масичката за чай и церемониално сведе глава, докато Джулия сядаше.

— Благодаря ви за благоволението, мис Джулия.

— Не се прави на глупак, Рет.

Скарлет намръщено изгледа и двамата. Какво означаваше всичко това? Каква беше тази смяна от „мис Ашли“ и „мистър Бътлър“ на „Рет“ и „мис Джулия“? Разбира се, че Рет беше глупак, както каза бабичката. Но „мис Джулия“ се държеше не по-малко глупаво. Ами тя направо се превземаше пред Рет. Наистина, беше отвратително как той можеше да върти жените на малкия си пръст!

В стаята забързано влезе камериерка и вдигна подноса с приборите за чай от масичката пред канапето. Последва я още една прислужница, която тихо премести масичката точно пред Джулия Ашли, друг слуга донесе по-голям сребърен поднос с нов, по-голям чаен сервиз, пресни сандвичи и сладкиши. Скарлет не можеше да не признае, че колкото и да беше неприятна, Джулия Ашли вършеше всичко със стил!

— Рет ми каза, че ще пътуваш, Розмари — каза Джулия.

— Да, мем! Ще умра от вълнение.

— Няма защо да стигаш чак дотам. Кажи ми, започна ли да набелязваш маршрута?

— Още не, мис Джулия. Разбрах за пътуването едва преди няколко дни. Единственото, за което съм сигурна, е, че искам да прекарам колкото е възможно по-дълго в Рим.

— Трябва внимателно да подбереш времето. Лятната горещина е направо нетърпима, даже за чарлстънци. Самите римляни напускат града и отиват в планината или край морето. Още си пиша с някои чудесни хора, с които ще ти е приятно да се запознаеш. Разбира се, ще ти дам препоръчителни писма. Бих предложила…

— О, моля ви, мис Джулия. Толкова много ми се иска да науча.

Скарлет леко въздъхна с облекчение. Не вярваше, че Рет няма да разкаже на мис Ашли за грешката, която беше допуснала като каза, че знае само за град Рим в щата Джорджия, но той не се възползува от случая. Сега беше във вихъра си, погълнат от разговор с възрастната жела за всякакви хора с особени имена. А Розмари попиваше всяка дума.

Разговорът изобщо не интересуваше Скарлет. Но тя не се отегчаваше. Наблюдаваше очарована всеки жест на Джулия Ашли, която се занимаваше с чая. Без да прекъсва разговора за римските антики, освен въпроса към Скарлет с мляко или лимон пие чай и с колко бучки захар, Джулия пълнеше чашите и ги подаваше малко под дясното си рамо на една от прислужниците. Задържаше ръката си, изчакваше не повече от три секунди и я дръпваше.

„Дори не поглежда!“ — дивеше се Скарлет. Ако прислужницата не беше на място или не беше достатъчно чевръста, всичко щеше да се пръсне на пода. Но прислужницата неизменно стоеше, където трябва, чашата се поемаше безмълвно и се подаваше на когото е необходимо, без да се разлее нито една капчица.

„Откъде пък се появи този?“ — стресна се Скарлет, когато до нея се изправи прислужникът и предложи сгъната салфетка с подаващи се краища и поднос със сандвичи на три реда. Тъкмо щеше да протегне ръка и да вземе сандвич, когато прислужникът измъкна отнякъде чиния и я подложи достатъчно близо до ръката й.

„А, разбирам, прислужницата му подава приборите, които той пък подава на мене! Доста сложно за един сандвич с рибен пастет, който е само за един залък.“

Все пак изяществото на цялата церемония й направи впечатление. Още повече се впечатли, когато прислужникът извади сложни сребърни щипци с ръка в бяла ръкавица и постави няколко различни сандвича върху чинията. Завършващият детайл беше масичката с дантелена покривчица, която втората прислужница сложи до коленете й точно когато се чудеше как ще се справи с чашата чай в едната ръка и чинията в другата.

Въпреки глада и любопитството към сандвичите — каква ли изискана храна бе предизвикала това изискано сервиране? — Скарлет се заинтересува повече от безмълвните, точни жестове на прислугата първо към Розмари и после към Рет — чиния, сандвичи, масичка. Почувствува се едва ли не разочарована, че към мис Ашли не бе проявено същото специално отношение, само върнаха подноса със сандвичите до нея. Дрън-дрън-шикалки! Дори сама разгъна салфетката си! Съвсем се разочарова, когато отхапа първия сандвич — само хляб и масло, въпреки че в маслото имаше още нещо, отначало помисли, че е магданоз, но разбра, че е нещо по-пикантно, сигурно ситно нарязан лук. Скарлет добре похапна, сандвичите бяха вкусни. А сладкишите върху другия поднос изглеждаха още по-примамливи.

„Господи! Още бърборят за Рим!“ Скарлет хвърли поглед към прислужниците. Те стояха неподвижни като статуи до стената зад мис Ашли. Очевидно скоро нямаше да разнасят сладкишите. За бога, Розмари беше хапнала само половин сандвич.

— … но ние сме много несъобразителни — заявя Джулия Ашли. — Мисис Бътлър, кой град искате да посетите? Или вие също споделяте убеждението на Розмари, че всички пътища наистина водят към Рим?

Скарлет се усмихна възможно най-любезно.

— Толкова съм очарована от Чарлстън, че изобщо не мисля за друг град, мис Ашли.

— Любезен отговор — каза Джулия, — въпреки че до известна степен слага край на разговора. Желаете ли още чай?

Още преди Скарлет да приеме, се намеси Рет:

— Страхувам се, че е време да вървим, мис Джулия. Още не съм прочистил пътеките през гората, за да се язди в тъмното, а дните са толкова къси.

— Можеш да прокараш булеварди, а не пътеки, ако доведеш твоите хора да обработват земята, вместо да се ровят в онази позорна фосфатна мина.

— Хайде, мис Джулия, мислех, че сме постигнали примирие.

— Аз също. И ще го зачитам. Нещо повече, признавам, че трябва да се постараете да се приберете, преди да се е мръкнало. Унесох се в щастливи спомени за Рим и забравих колко е часът. Може би Розмари би могла да остане през нощта при мене. Утре сутринта ще я изпратя до Ландинг.

„О, да!“ — развълнува се Скарлет.

— За съжаление няма да може — заяви Рет. — Може да се наложи да изляза довечера и не искам Скарлет да остане сама, без никакъв познат, с изключение на джорджийската си камериерка.

— Нямам нищо против — високо каза Скарлет, — наистина. Да не мислиш, че съм някаква страхливка, която не може да стои сама в тъмното?

— Прав си, Рет — намеси се Джулия Ашли. — А вие трябва да сте по-предпазлива, мисис Бътлър. Живеем в несигурни времена.

Гласът на Джулия прозвуча решително. Не по-малко решителни бяха резките и движения. Тя се изправи и тръгна към вратата.

— В такъв случай ще ви изпратя. Хектор ще доведе конете ви.