Александра Рипли
Скарлет (19)

19.

— Ами ако влакът дойде по-рано, Рет? — Елинор Бътлър поглеждаше към часовника вече десети път през последните две минути. — Много ми е неприятно като си представям как Розмари може да се озове на гарата без посрещач, когато вече се мръква. Камериерката й не е добре подготвена, както знаеш. И освен това според мен не е съвсем наред. Не зная защо Розмари я търпи.

— Никога не се е случвало този влак да не закъснее с по-малко от четирийсет минути, мамо, но дори и да пристигаше навреме, пак имам половин час дотогава.

— Специално те помолих да тръгнеш достатъчно рано. Аз самата трябваше да отида, както бях решила, защото не знаех кога ще се върнеш.

— Помъчи се да не се безпокоиш, мамо. — Рет започна да повтаря обяснението, което вече беше дал на майка си. — Наех файтон, който ще дойде да ме вземе след десет минути. До гарата има пет минути път. Ще пристигна с петнайсет минути по-рано, влакът ще закъснее най-малко с един час и Розмари ще си дойде у дома, под ръка с мене, точно за вечеря.

— Може ли да дойда с тебе, Рет? Излиза ми се малко на чист въздух.

Скарлет си представи часа, прекаран в тясното пространство на файтона. Щеше да разпита Рет за сестра му, това щеше да му допадне. Беше луд по Розмари. Ако Рет се разприказваше, може би Скарлет щеше да разбере какво да очаква. Ужасяваше се, че Розмари няма да я хареса, че ще се окаже подобие на Рос. Цветистото извинително писмо от девера й никак не намали омразата й към него.

— Не, миличка, не бива да идваш с мене. Искам да останеш тук, както си сега на канапето с компреси на очите. Още са подути от слънчевото изгаряне.

— Искаш ли аз да дойда, скъпи? — Мисис Бътлър сви плетивото си, за да го прибере. — Страхувам се, че ще се наложи да чакаш дълго.

— Нямам нищо против да почакам, мамо. Тъкмо ще обмисля някои планове за пролетната сеитба в плантацията.

Скарлет се облегна на възглавниците. Никак не искаше сестрата на Рет да се връща у дома. Нямаше представа каква е Розмари и не желаеше да разбере. От дочутите тук-там клюки беше разбрала, че раждането на Розмари причинило навремето доста скрити усмивки. Беше „сбъркано“ бебе, Елинор Бътлър я бе родила, след като беше прехвърлила четирийсетте. Освен това Розмари беше стара мома, също жертва на войната — прекалено млада, преди да избухне войната, прекалено обикновена и бедна, за да привлече вниманието на малцината мъже след нейния край. Завръщането на Рет в Чарлстън и приказното му богатство бяха развързали езиците. Сега вече Розмари сигурно имаше значителна зестра. Но тя непрекъснато пътуваше, все беше на гости на братовчедка или приятелка от друг град. Дали не търсеше там съпруг? Може би не одобряваше чарлстънските мъже? Повече от година всички очакваха обявяването на годеж, но нямаше и най-малък намек за някакво обвързване, още по-малко за годеж. „Обилна храна за размисъл“ — беше изразът, който Ема Ансън използува за случая.

Скарлет също се отдаде на размисъл. Много щеше да се радва, ако Розмари се омъжи, независимо от това, колко би струвало това на Рет. Предпочиташе Розмари да не е в къщата. Нямаше значение, че може да е грозна като нощта, все пак беше по-млада от Скарлет и отгоре на всичко сестра на Рет. Щеше прекалено много да отвлича вниманието му. Скарлет се напрегна при звука от отварянето на външната врата няколко минути преди вечеря. Розмари бе пристигнала.

Рет влезе в библиотеката и се усмихна на майка си.

— Твоята скитница най-накрая се прибра у дома — каза той. — Умствено и физически е здрава и е гладна като разярена лъвица. Щом си измие ръцете, ще нахълта тук и сигурно ще те излапа.

Скарлет хвърли към вратата поглед, изпълнен с опасения. Но младата жена, която влезе след миг, се усмихваше приятно. Нищо във външността й не напомняше джунгла. И въпреки това Скарлет се изуми не по-малко, отколкото би се слисала, ако наистина имаше грива и ръмжеше. „Тя поразително прилича на Рет! Не, не е точно така. Има същите черни очи и коси, същите бели зъби, но не в това е приликата. По-скоро в държането — тя просто се налага, както прави той. Не, това не ми харесва, никак даже.“

Зелените очи на Скарлет се присвиха и тя изпитателно загледа Розмари. „Не е чак толкова грозна, колкото говорят хората, но не прави нищо за себе си. Как е могла така да стегне косата си в кок на тила! Дори обици не носи, въпреки че ушите й са хубавички. Малко е жълтеникава. Сигурно кожата на Рет ще изглежда по същия начин, ако не стои непрекъснато на слънце. Но една пъстра рокля би й се отразила добре. Направила е възможно най-несполучливия избор с това мътно зеленикавокафяво. Може да й помогна с някоя дреха.“

— Значи това е Скарлет! — каза Розмари като прекоси стаята с четири крачки.

„О, Господи, ще трябва да я науча как се ходи — мярна се през ума на Скарлет. — Мъжете не обичат жени, които галопират така.“ Скарлет се изправи преди Розмари да стигне до нея, усмихна се сестрински и вдигна лице за светска целувка.

Но бузите им не се докоснаха според общоприетата мода. Розмари се загледа сериозно в лицето на Скарлет.

— Рет казва, че си като котка. Сега разбирам какво е имал предвид. С тези зелени очи. Надявам се, че ще мъркаш, а няма да съскаш срещу мене, Скарлет. Искам да сме приятелки.

Скарлет безмълвно зяпна. От изумление не можа да проговори.

— Мамо, хайде кажи, че вечерята е готова — продължи Розмари, която вече се беше обърнала. — Казах на Рет, че е безмозъчен звяр — как не се е сетил да ми донесе нещо за ядене на гарата.

Скарлет го погледна и побесня. Рет се беше облегнал на рамката на вратата, устата му беше изкривена в сардонична развеселеност. „Звяр! — помисли тя. — «Котка», така ли? Ох, да можех да се държа котешки. Щях да ти издраскам очите, щях да те видя тогава дали ще се смееш.“ Скарлет хвърли бърз поглед и към Розмари. Дали и тя не се смееше? Не, прегръщаше Елинор Бътлър.

— Вечерята явно е готова — обяви Рет. — Виждам, че Маниго идва да съобщи.

 

 

Скарлет ровеше в чинията си. Болеше я от слънчевото изгаряне, а от самоувереността на Розмари получаваше главоболие, защото сестрата на Рет изказваше мнението си разгорещено, с налагащ се, силен глас. Заяви, че братовчедките, на които била на гости в Ричмънд, били безнадеждни глупачки и през цялото време там й било противно. Била абсолютно сигурна, че през живота си не са прочели нито една книга, или във всеки случай, която си заслужава да бъде прочетена.

— Божичко! — тихо възкликна Елинор Бътлър и погледна Рет с няма молба.

— Братовчедките винаги са изпитание, Розмари — намеси се Рет с усмивка. — Да ти разкажа най-новото за братовчеда Таунзенд Елингтън. Видях го наскоро във Филаделфия и след срещата цяла седмица не можех да фокусирам зрението си. Мъчех се да го гледам в очите и от това, разбира се, ми се зави свят.

— Предпочитам да ми се вие свят, отколкото да се отегчавам до смърт! — прекъсна го сестра му. — Можеш ли да си представиш, че трябваше след вечеря да седя и да слушам как братовчедката Миранда чете на глас романа „Уейвърли“? Този сантиментален боклук!

— Винаги съм харесвала Уолтър Скот и струва ми се, че ти също го харесваше — примирително отбеляза Елинор.

Розмари не се успокои.

— Мамо, тогава не съм знаела нещо по-хубаво, това беше преди години.

Скарлет закопня за тихите часове след вечеря заедно с мис Елинор. Очевидно те щяха да изчезнат с появата на Розмари. Как можеше Рет да изпитва такава слабост към нея? Сега обаче изглеждаше, че тя е решила да се пребори с него.

— Ако бях мъж, щеше да ме пуснеш — викаше Розмари на Рет. — Четох статиите за Рим от мистър Хенри Джеймс и мисля, че така и ще умра в невежество, ако не ида да го видя със собствените си очи.

— Но ти не си мъж, скъпа — спокойно възрази Рет. — Къде, за бога, успя да намериш броеве от „Нейшън“? Могат да те удушат за това, че четеш такава либерална помия.

Скарлет наостри уши и се намеси в разговора.

— Защо не пуснеш Розмари да замине, Рет? Рим не е толкова далеч. Сигурна съм, че там не може да не се намери някой роднина. Сигурно не е по-далеч от Атина, а Тарлтънови имат милион братовчеди в Атина.

Розмари се опули срещу нея.

— Кои са тези Тарлтънови и какво общо има Атина с Рим?

Рет се закашля, за да прикрие смеха си. После прочисти гърлото си.

— Атина и Рим се наричат два провинциални града в щата Джорджия, Розмари — каза провлечено той. — Искаш ли да се разходиш дотам?

Розмари хвана главата си с две ръце в знак на театрално отчаяние.

— Не мога да повярвам на ушите си. Кой би поискал да отиде в Джорджия, господи? Искам да отида в Рим, истинския Рим, Вечния град. В Италия!

Скарлет усети, че се изчервява. „Трябваше да се сетя, че говори за Италия.“

Но преди да успее да избухне и тя шумно като Розмари, вратата на трапезарията се отвори с трясък, който ги накара да занемеят от изненада. В осветената от свещите стая връхлетя задъхан Рос.

— Помогнете ми — едва проговори той. — Гвардейците са по петите ми. Застрелях оня янки, който нахълтваше по спалните.

След миг Рет вече стоеше до брат си и го прихвана за ръката.

— Платноходът е на кея, няма луна. Двамата можем да се справим с управлението — каза Рет с успокояващо заповеднически тон.

Като излизаха от стаята, той се обърна и промълви през рамо:

— Кажете им, че веднага след като съм докарал Розмари, аз съм излязъл, за да не изпусна прилива нагоре по реката, не сте виждали Рос, не знаете нищо, каквото и да ви питат. Ще ви се обадя.

Елинор стана от стола без излишна припряност, сякаш вечерта беше най-обикновена и тя току-що бе привършила с храненето. Приближи се до Скарлет и я прегърна. Скарлет цяла се тресеше. Янките идваха. Щяха да обесят Рет затова, че се е опитал да помогне на Рос да избяга. Защо не оставеше Рос сам да се погрижи за себе си? Нямаше право да зареже жените в къщата незащитени и сами пред идващите янки.

Елинор заговори със стоманена нотка в гласа, макар и меко и бавно както винаги:

— Ще изнеса приборите и чиниите на Рет в кухнята. Трябва да се нареди на прислугата какво да казват и да заличат всички следи от присъствието му. Моля те с Розмари да прередите масата с три прибора.

— Какво ще правим, мис Елинор? Янките идват.

Скарлет знаеше, че може да пази самообладание. Презираше се, че се уплаши толкова, но не можеше да контролира страха. Беше повярвала, че янките, които среща по пътя си, са безобидни и стават само за подигравки. Ужасяващо беше да си припомни, че окупационната армия можеше да постъпи както й хрумне и да обяви постъпката си за законна.

— Ще приключим вечерята — каза мисис Бътлър и в очите й просветна смях, — а после май ще четем на глас от „Айвънхоу“.

 

 

— Нямате ли друга работа, та идвате да плашите цяла къща само жени? — Розмари гледаше с изгарящ поглед капитана, юмруците й бяха стиснати покрай бедрата й.

— Седни и мълчи, Розмари — обади се мисис Бътлър. — Извинете грубостта на дъщеря ми, капитане.

Офицерът не се подведе от примирителната учтивост на Елинор.

— Вървете да претърсите къщата — нареди той на хората си.

Скарлет лежеше по гръб върху канапето с компреси от лайка върху изгорялото лице и подутите очи. Беше благодарна, че я предпазват, така не се налагаше да погледне към янките. Колко беше хладнокръвна мис Елинор, сети се да представи болнична сцена в библиотеката. Все пак любопитството изгаряше Скарлет. Не можеше да разбере какво става, долавяше само звуци. Чу стъпки, после затваряне на врати и след това тишина. Дали капитанът си беше отишъл? Дали мис Елинор и Розмари също не бяха излезли? Скарлет не издържаше. Бавно вдигна ръка и отмести крайчеца на влажната кърпа от очите си.

Розмари седеше на стола до писалището и спокойна четеше книга.

— Ей — прошепна Скарлет.

Розмари бързо затвори книгата и закри заглавието с ръка.

— Какво има? — попита тя, също шепнешком. — Чу ли нещо?

— Не, нищо не чувам. Какво правят? Къде е мис Елинор? Да не я арестуваха?

— За бога, Скарлет, защо шепнеш? — нормалният глас на Розмари прозвуча ужасно силно. — Войниците претърсват къщата за оръжие — конфискуват цялото оръжие в Чарлстън. Мама върви след тях, да не би да конфискуват нещо друго.

„Това ли е всичко?“ — успокои се Скарлет. В къщата нямаше оръжие. Скарлет знаеше, защото самата тя беше търсила. Затвори очи и се унесе. Дълъг ден. Припомни си въодушевлението от водата, която се пенеше покрай бързия платноход и за миг завидя на Рет, че плава под звездите. Да можеше само не Рос, а тя да е с него. Не се тревожеше, че янките ще го заловят — никога не се тревожеше за Рет. Той беше непобедим.

Когато Елинор Бътлър се върна в библиотеката, след като изпрати войниците, тя зави дълбоко заспалата Скарлет по-плътно с кашмирения шал.

— Няма защо да я будим — каза тихо тя. — Тук ще й е удобно. Хайде да си лягаме, Розмари. Ти си пътувала дълго, аз също съм уморена, а утре ще има много работа.

Елинор се усмихна на себе си, когато забеляза колко много страници от „Айвънхоу“ е прехвърлила дъщеря й. Розмари четеше бързо. Но не беше чак толкова модерна, за колкото се смяташе.

 

 

На следващата сутрин пазарът жужеше от възмущение и нескопосани планове. Скарлет слушаше възбудените разговори наоколо с неодобрение. Какво очакваха тези чарлстънци? Че янките ще допуснат някой да стреля по тях, без да предприемат нищо? Само щяха да влошат положението си с опити за спорове или протест. Какво значение имаше, че генерал Лий бе успял да убеди Грант да разреши на конфедератските офицери да запазят личното си оръжие след капитулацията при Апоматокс? Не разбираха ли, че са в далечния Юг, какво можеше да помогне револверът, когато няма пари за патрони? Ами пистолетите за дуел? Кой, за бога, можеше да държи на тях? Нали не ставаха за нищо, освен да покажат какви храбреци са чарлстънските мъже, които само щяха да загубят глупавите си глави?

Скарлет мълчеше, съсредоточена в покупките. Иначе нямаше да купят нищо. Дори мис Елинор тичаше насам-натам като пиле с отрязана глава и заговаряше всеки с едва доловим, но настойчив глас.

— Разправят, че всички мъже са готови да довършат започнатото от Рос — каза тя на Скарлет на път към къщи. — Не могат да се примирят, че войниците тършуват из къщите им. Ние, жените, ще трябва да се оправяме — на мъжете лесно им кипва кръвта.

Скарлет изстина от ужас. Беше помислила, че това са само приказки. Едва ли някой искаше нещата да се влошат още повече!

— Няма с какво да се оправяме — възкликна тя. — Единственото, което трябва да сторим, е да се снишим и да изчакаме бурята да отмине. Сигурно Рет благополучно е извел Рос, иначе щяхме да чуем нещо.

Мисис Бътлър изглеждаше изненадана.

— Не можем да позволим на армията на Съюза да се измъкне безнаказано, Скарлет, нали разбираш? Вече претърсиха домовете ни, обявиха, че ще засилят комендантския час и арестуват всички черноборсаджии с купонни стоки. Ако допуснем да продължават все така, скоро ще се върнем към положението от шейсет и четвърта година, когато ни бяха стъпили на шията и диктуваха изцяло положението. Това няма да стане!

Скарлет се зачуди дали целият свят не полудява. Какво си въобразяваха, че могат да направят шепа чарлстънски дами, заети с чайове и плетене на дантели, срещу цяла армия?

Отговорът дойде след два дни.

Сватбата на Лусинда Раг беше насрочена за двайсет и трети януари. Поканите бяха адресирани и чакаха да бъдат разпратени на втори януари, но останаха неизползувани. „Страхотна ефективност“ — беше признанието на Розмари Бътлър за усилията на майката на Лусинда, собствената й майка и всички останали дами в Чарлстън. Сватбата на Лусинда се състоя на деветнайсети декември в църквата „Свети Михаил“, в девет часа вечерта. Тържествените тонове на сватбения марш прозвучаха през отворените врати и прозорци на препълнената и красиво украсена църква точно в момента, когато започваше комендантският час. Те се чуваха ясно в казармата на гвардейците, срещу църквата. Един офицер, подслушан от готвачката, споделил по-късно с жена си, че никога не бил виждал войниците си толкова изнервени, даже и преди началото на поход към индианските земи. На следващия ден целият град научи историята. Всички се посмяха, но никой не се изненада.

В девет и половина цялото население на стария Чарлстън излезе от църквата и се запъти пеша по Мийтингстрийт към зала „Южна Каролина“, където щеше да е приемът. Мъже, жени и деца, на възраст от пет до деветдесет и седем години, вървяха развеселени в топлата вечер и нарушаваха закона с явно предизвикателство! Невъзможно беше командирите на армията на Съюза да твърдят, че не са забелязали произшествието — всичко ставаше под носа им. Също толкова невъзможно беше да арестуват нарушителите. В казармата имаше двайсет и шест затворнически килии. Даже и да използуваха кабинетите и коридорите, пак нямаше да има място да задържат всички. Столовете бяха изнесени от църквата в тихото гробище на двора, за да се побере огромната тълпа от хора, застанали плътно рамо до рамо.

По време на празненството хората подред излизаха от претъпканата бална зала пред входа с портиците, за да подишат малко чист въздух и да погледат безпомощните патрули, които с безсмислена дисциплинираност маршируваха из пустите улици.

Появи се и Рет, завърнал се в града същия следобед с вестта, че Рос е на сигурно място в Уилмингтън. Скарлет му призна пред входа на църквата, че се е страхувала да иде на сватбата, дори и придружена от него.

— Не можех да повярвам, че групичка светски дами могат така да се подиграят на армията. Трябва да призная, Рет, че чарлстънци са най-находчивите хора на света.

— Обичам арогантните глупаци до един — усмихна се Рет. — Даже горкия Рос. Искрено се надявам да не разбере, че изобщо не е улучил оня янки, иначе много ще се разстрои.

— Не го е застрелял? Сигурно е бил пиян.

Гласът на Скарлет беше изпълнен с презрение, после прозвуча подплашено:

— Значи нападателят още обикаля наоколо?

Рет я потупа по рамото.

— Не. Успокой се, миличка, няма повече да чуеш за нападателя. Моят брат и прибързаната сватба на малката Лусинда здравата изплашиха янките.

Той се разсмя широко, доволен от себе си.

— Какво толкова смешно има? — подозрително настоя Скарлет.

Мразеше да не проумява защо се смеят хората.

— Няма да разбереш — отговори Рет. — Поздравявах себе си за това, че сам се справих с един проблем, а после нескопосният ми брат даже ме изпревари по точки. Той, без да иска, накара целия град да се забавлява и да се гордее със себе си. Погледни ги, Скарлет.

Пред входа имаше цяла тълпа. Лусинда Раг, вече Лусинда Гримбол, хвърляше цветя от сватбения букет към войниците.

— Уф! Аз бих хвърляла тухли!

— Не се съмнявам. Ти винаги си имала слабост към очевидното. Това, което прави Лусинда, изисква въображение. — Развеселеният му провлачен говор стана злобно хаплив.

Скарлет тръсна глава.

— Връщам се вътре. Предпочитам да се задуша, отколкото да понасям обиди.

Невидима в сянката на близката колона, Розмари се сви от жестокостта, която долови в гласа на Рет и обидения гняв в гласа на Скарлет. Късно вечерта, много след часа за лягане тя почука на вратата на библиотеката, където Рет четеше, влезе и затвори след себе си.

Лицето й беше подуто и почервеняло от плач.

— Мислех си, че те познавам, Рет — избъбри тя, — но съм се лъгала. Тази вечер пред входа на залата те чух да разговаряш със Скарлет. Как може да се държиш така лошо със собствената си съпруга? Коя ще е следващата ти жертва?