Александра Рипли
Скарлет (18)

18.

Отгоре долитаха приглушени гласове, прекъсвани от веселия кикот на Панзи. От това тишината в каютата ставаше още по-мъчителна.

— Половин милион в злато — проговори Рет.

— Какво каза?

„Сигурно не съм чула добре. Казах му какво ми е на сърцето и той не отговори.“

— Казах, че ще ти дам половин милион долара в злато, ако си отидеш. Каквото и развлечение да си намерила в Чарлстън, то не може да се сравнява с предложението ми. Предлагам ти щедър подкуп, Скарлет. Алчното ти сърчице сигурно няма да предпочете един безплоден опит да запазиш брака ни пред богатство, на каквото никога не си се надявала. И като допълнителна премия с твое съгласие ще подновя плащането на разноските по онази чудовищна сграда на Прасковената улица.

— Нали снощи обеща, че днес ще пратиш парите на чичо Хенри — механично проговори Скарлет.

Искаше й се да помълчи малко, трябваше да размисли. Наистина ли беше „безплоден опит“? Скарлет отказваше да го приеме.

— Обещанията се дават, за да се нарушават — спокойно отговори Рет. — Какво ще кажеш за предложението ми, Скарлет?

— Трябва да помисля.

— Мисли тогава, докато изпуша пурата. После ще искам да ми отговориш. Предположи какво би станало, ако трябва да харчиш собствените си пари в онази ужасна къща на Прасковената улица, която толкова много обичаш. Ти просто нямаш представа колко струва всичко. После размисли какво означава да имаш хиляда пъти повече пари, отколкото си натрупала през всички тези години — царски откуп, Скарлет, даден наведнъж и то само за тебе. Повече отколкото можеш да похарчиш до края на живота си. Плюс разноските по къщата, които ще плащам аз. Даже ще ти отстъпя правото на собственост.

Върхът на пурата просветваше.

Скарлет отчаяно се съсредоточаваше. Трябваше да намери начин да остане. Не можеше да си отиде, дори и срещу всички пари на този свят.

Рет се изправи и застана до страничния отвор. Хвърли пурата и загледа речния бряг, докато не видя някакъв знак. Лицето му се огряваше от яркото слънце. „Колко се е променил, откакто напусна Атланта!“ — забеляза Скарлет. Тогава той пиеше толкова много, сякаш искаше да забрави целия свят. Но сега беше пак предишният Рет, с почерняла от слънцето кожа, опъната по фините остри черти на лицето, с ясни очи, потъмнели като желание. Под добре скроеното сако и бельото мускулите му изпъкваха твърди, видимо очертани при всяко негово движение. Имаше всичко, което се изискваше от един истински мъж. Скарлет искаше да го спечели отново и щеше да успее, все едно по какъв начин. Тя пое дълбоко въздух. Беше готова, когато той извърна глава към нея и въпросително повдигна едната си вежда.

— Е, Скарлет, какво е решението ти?

— Искаш да направим сделка, нали така, Рет — гласът на Скарлет звучеше делово. — Но ти не преговаряш, само хвърляш по главата ми заплахи като камъни. Освен това зная, че приказките ти за спряната издръжка за Атланта са чист блъф. Ти много се интересуваш от това, как те приемат в Чарлстън и знаеш, че хората там няма да имат високо мнение за човек, който не се грижи за жена си. Майка ти няма да смее да вдигне глава, ако се разчуе.

Второ, за купчината пари си прав. С радост бих ги притежавала. Не бих ги взела обаче, ако това ще означава моментално връщане в Атланта. Аз също мога да разкрия картите си, защото много неща вече и без друго са ти известни. Извърших много глупости и няма как да поправя стореното. Сега нямам нито един приятел в целия щат Джорджия.

Все пак в Чарлстън се сдобих с нови приятелства. Може да не ти се вярва, но е така. Аз също се уча. Щом хората в Атланта решат, че могат да забравят някои неща, ще успея да поправя част от грешките си.

И така, предлагам ти сделка. Ти ще спреш да се държиш така неприязнено към мене и ще ми помогнеш да се забавлявам добре. Ще прекараме сезона на баловете като предана и щастлива съпружеска двойка. После ще дойде пролетта, аз ще се върна у дома и ще започна отново.

Скарлет спря да диша. Той трябваше да каже „да“, просто беше длъжен. Сезонът продължаваше почти осем седмици и щяха да бъдат заедно всеки ден. За толкова време можеше да накара всяко двукрако същество от мъжки пол да яде от ръката й. Рет се различаваше от останалите, но не чак дотолкова. Никога не беше срещала мъж, който да й устои.

— С парите, искаш да кажеш.

— Ами, разбира се, че с парите. Да не ме смяташ за глупачка?

— Не точно така си представях сделката, Скарлет. Аз не печеля нищо от нея. Ти ще вземеш парите, които съм готов да платя, ако си идеш, но всъщност няма да си идеш. Какво печеля аз?

— Няма да остана вечно тук и няма да кажа на майка ти какъв мошеник си.

Беше почти сигурна, че вижда усмивката му.

— Знаеш ли името на реката, по която плаваме, Скарлет?

Що за глупав въпрос. А и още не се беше съгласил за Сезона. Какво ставаше?

— Казва се река Ашли. — Рет произнесе името с преувеличена отчетливост. — Напомня ми за почитаемия джентълмен, мистър Уилкс, за чиято благосклонност ти някога жадуваше. Бях свидетел на способността ти да бъдеш кучешки предана, Скарлет. Упоритата ти решителност е ужасяваща. Неотдавна беше така любезна да ми съобщиш, че си решила да ме поставиш на пиедестала, който някога беше запазен за Ашли. Тази перспектива ме плаши.

Скарлет го прекъсна, нямаше избор. Беше сигурна, че той ще откаже.

— О, дрън-дрън-шикалки, Рет. Зная, че няма смисъл да те преследвам. Не си достатъчно любезен, за да се примириш с такова положение. Освен това ме познаваш твърде добре.

Рет се изсмя безрадостно.

— Ако можеш да си представиш колко си права, сигурно ще се споразумеем.

Скарлет внимаваше да не се усмихне.

— Готова съм да преговарям. Какво имаше предвид?

— Сега вече вярвам, че към нас се присъедини истинската мис О’Хара — каза Рет, този път с искрен смях. — Ето моите условия: ще довериш на майка ми, че хъркам и затова винаги спим в отделни стаи. След бала на Света Сесилия, с който завършва Сезонът, ти ще изразиш горещо желание да хукнеш обратно към Атланта. Като пристигнеш там, веднага ще наемеш адвокат — Хенри Хамилтън или някой друг — да се срещне с моите адвокати, за да договорят споразумение за имуществото и задължителна подялба. Освен това никога повече няма да стъпваш в Чарлстън. Нито пък ще пишеш или ще се свързваш по друг начин с мене или с майка ми.

Умът на Скарлет работеше трескаво. Почти беше спечелила. С изключение на „отделните стаи“. Може би трябваше да помоли за отсрочка. Не, нямаше да моли. Нали в момента се пазаряха.

— Може да се съглася с твоите условия, Рет, но не и с графика. Ако си прибера багажа веднага след края на баловете, това ще направи впечатление на всички. Тогава ти ще се върнеш в плантацията. Ще бъде разумно да се замисля за Атланта чак след това. Ще си ида, да речем, в средата на април.

— Не е лошо да се повъртиш из града, след като аз замина. Но първи април ми се вижда по-подходяща дата.

Повече, отколкото се беше надявала! Сезонът плюс още повече от месец. Тя не беше споменала нищо за оставане след неговото заминаване за плантацията. Можеше да го последва там.

— Не искам да зная кой ще бъде измамен на първи април, деня на лъжата, Рет Бътлър, но ако се закълнеш, че ще се държиш добре през цялото време, докато съм в Чарлстън, готова съм да се споразумеем. Ако излъжеш, ти ще си нарушил споразумението, не аз, и тогава ще остана.

— Мисис Бътлър, предаността на вашия съпруг ще накара всяка жена в Чарлстън да ви завижда.

Той се подиграваше, но Скарлет нямаше нищо против. Беше спечелила.

Рет отвори капака, за да нахлуят свежият, солен въздух, слънцето и неочаквано силният вятър.

— Страдаш ли от морска болест, Скарлет?

— Не зная. Довчера не се бях качвала на лодка.

— Скоро ще разбереш. Пристанището е точно пред нас, а вълнението е доста силно. Вземи кофа от шкафа зад тебе за всеки случай.

Рет забърза към палубата.

— Сега да обърнем платната и да изправим курса. Отклоняваме се — извика той срещу вятъра.

След миг пейката се наклони под опасен ъгъл. Скарлет усети, че се плъзга безпомощно по нея. Бавното пътуване нагоре по реката с широката плоска баржа преди два дни не я беше подготвило за преживяването в платноход. Слизането надолу по течението с лек вятър, който издуваше наполовина главното платно, беше по-бързо, но също толкова спокойно. Тя се добра до късата стълба и се придърпа нагоре така, че главата й се показа на палубата. Вятърът я задуши и отнесе шапката й с пера. Скарлет погледна нагоре и я видя как се носи във въздуха, а една чайка изпищя панически и припляска с криле, за да прокуди подобния на птица предмет. Скарлет възхитено се засмя. Платноходът се вдигна още по-високо от едната си страна, а откъм по-ниската нахлу пенеста вода. Беше толкова вълнуващо! Скарлет дочу през вятъра ужасените писъци на Панзи. Каква патица беше това момиче!

Скарлет се закрепи и тръгна нагоре по стълбата. Ревът на Рет я възпря. Той завъртя щурвала, палубата на платнохода се върна в хоризонтално положение, платната плющяха. По негов знак единият от екипажа пое щурвала. Другият здраво придържаше Панзи, докато тя повръщаше през борда на кърмата. С две крачки Рет се озова до горното стъпало на стълбата и се скара на Скарлет:

— Глупачка такава, можеше да си счупиш главата в гика. Слизай долу, където ти е мястото.

— О, Рет, не! Нека изляза и видя какво става. Толкова е забавно. Искам да почувствувам вятъра и вкуса на пяната.

— Не ти ли е лошо? Не се ли боиш?

В отговор той получи само един презрителен поглед.

 

 

— О, мис Елинор, никога не съм имала толкова вълнуващо преживяване! Просто не разбирам как всички мъже на този свят не стават моряци.

— Радвам се, че си се забавлявала, скъпа, но от страна на Рет е било много нечестно, да те изложи на слънцето и вятъра. Червена си като индианка.

Мисис Бътлър прати Скарлет в нейната стая и нареди да й направят компреси на лицето с глицерин и розова вода. После се скара на своя висок, засмян син, докато той не сведе глава, престорено засрамен.

— Ако ти дам клонките за коледната украса, които донесох, ще ми позволиш ли да хапна десерт след вечеря, или ще трябва да стоя наказан в ъгъла? — попита той с насмешлива смиреност.

Елинор разпери ръце в знак, че се предава.

— Не зная какво ще правя с тебе, Рет — каза тя, но всички опити да не се усмихне, се провалиха.

Обичаше сина си безмерно.

 

 

Същия следобед, докато Скарлет послушно се оставяше да й втриват лосиони против слънчевото изгаряне, Рет занесе един от венците от зеленика, докарани от плантацията, на Алиша Савидж като подарък от майка му.

— Колко любезно от страна на Елинор и от твоя страна, Рет. Благодаря. Искаш ли да пийнеш един пунш още преди да е почнал Сезонът?

Рет с удоволствие прие напитката. Разприказваха се спокойно за необичайното време, за зимата преди тридесет години, когато наистина валя сняг, за годината, когато пък трийсет и осем дни без прекъсване валя дъжд. Познаваха се от деца. Къщите на семействата им се деляха от обща стена между градините, а край нея имаше черница със сладки тъмночервени плодове, които цапаха пръстите, и клоните й се свеждаха ниско от двете страни на зида.

— Скарлет е много изплашена от онзи янки, който нахълтва по спалните — каза Рет след като двамата с Алиша приключиха със спомените. — Надявам се, че нямаш нищо против да поговориш за това със стар приятел, който е гледал под полите ти още като петгодишна.

Мисис Савидж се засмя сърдечно.

— Ще говоря съвсем свободно, ако успееш да забравиш детската ми ненавист към долните фусти. Семейството ми се беше отчаяло от мене почти цяла година. Сега ми е смешно… но историята с онзи янки никак не е смешна. Някой ще се възползува от пръста на спусъка, ще застреля такъв войник и тогава ще плащаме дяволска цена.

— Кажи ми как изглеждаше, Алиша. Имам известни предположения за него.

— Видях го само за миг, Рет…

— И това стига. Висок ли беше или нисък?

— Висок, да, наистина много висок. Главата му беше само на около една стъпка под горния край на пердето, а прозорците са два и двайсет.

— Знаех си, че мога да разчитам на тебе — ухили се Рет. — Ти си единственият човек, който е в състояние да различи най-големия сладолед на празненство по случай рожден ден чак от другия край на стаята. Наричахме те „Орловото око“ зад гърба ти.

— Също и право в лицето, ако добре си спомням, наред с куп други неприятни лични забележки. Ти беше ужасно малко момченце.

— И ти беше отвратително малко момиченце. Щях да те обичам дори и да носеше фусти под полите.

— Много щях да се радвам, ако не беше го правил. Много пъти гледах под твоите поли, но не се виждаше нищо.

— Бъди милостива, Алиша. Добавяй поне „шотландски“, когато говориш за полите ми.

Размениха си топли приятелски усмивки и сетне Рет продължи да я разпитва. Алиша си спомни много повече подробности, след като размисли добре. — Войникът бил млад, всъщност много млад, с непохватните движения на момче, още несвикнало с бурния растеж. Освен това бил много слаб. Униформата му висяла. Китките му се показвали ясно изпод маншетите — униформата може би изобщо не била негова. Косата му била тъмна — „не гарванова като твоята, Рет, и между другото лекото прошарване много ти отива, не, косата му като че ли беше кестенява, но изглеждаше по-тъмна в сянката.“ Да, добре подстриган и почти сигурно разсъблечен. Можела да усети миризмата на „Макасар“. Постепенно Алиша сглоби в едно спомените си. Внезапно гласът й секна.

— Знаеш кой е той, нали, Алиша?

— Сигурно греша.

— Сигурно си права. Имаш син горе-долу на същата възраст — на четиринайсет или петнайсет — и положително познаваш неговите приятели. Щом като чух новината, си помислих, че това трябва да е чарлстънско момче. Да не би да вярваш, че някой войник-янки ще нахълтва в женските спални, за да погледа формите им под завивките? Това не е властта на терора, Алиша, това е нещастно момче, което не знае как да се справи с промените в организма. То иска да научи как изглежда женското тяло без корсети и подплънки, толкова изгаря от желание, че крадешком разглежда спящи жени. Най-вероятно се срамува от собствените си мисли, когато ги вижда напълно облечени и будни. Клетото дяволче. Предполагам, че баща му е убит във войната и няма с кого да споделя.

— Той има по-голям брат…

— Така ли? Е, тогава може би греша. Или мислиш за друго момче.

— Страхувам се, че не. Момчето се казва Томи Купър. Той е най-високият сред момчетата и е най-чистоплътният. Освен това едва не се задуши от задавяне, когато го поздравих по улицата два дни след инцидента в моята спалня. Баща му загина при Бул Рън. Томи не го е виждал. Брат му е десет или единайсет години по-голям от него.

— Искаш да кажеш Едуард Купър, адвоката?

Алиша кимна.

— Нищо чудно тогава. Купър членува в комитета на майка ми за Конфедератския дом. Видях го у дома. Той е направо евнух. Томи няма да получи никаква помощ от него.

— Въобще не е евнух, просто е прекалено влюбен в Ан Хамптън, за да обръща внимание на проблемите на брат си.

— Твоя работа, Алиша. Аз обаче смятам да проведа малък разговор с Томи.

— Рет, не бива! Ще уплашиш горкото момче до смърт.

— „Горкото момче“ плаши до смърт женската половина от населението в Чарлстън. Слава богу, всъщност още нищо не се е случило. Следващия път той може да изгуби контрол. Или да го застрелят. Къде живее той, Алиша?

— Чърчстрийт, точно зад ъгъла с Броуд. Средната от тухлените къщи на южната страна на алеята „Свети Михаил“. Но, Рет, какво ще му кажеш? Не можеш просто ей така да влезеш и да сграбчиш Томи за врата.

— Имай ми доверие, Алиша.

Алиша хвана с две ръце лицето на Рет и го целуна нежно по устните.

— Хубаво е, че се върна у дома, съседе. Успех с Томи.

 

 

Рет седеше на верандата на Купърови и пиеше чай с майката на Томи, когато момчето се прибра вкъщи. Мисис Купър запозна сина си с Рет, после го отпрати да остави учебниците и да си измие ръцете и лицето.

— Мистър Бътлър ще те заведе при неговия шивач, Томи. Той има племенник в Айкен. Растял така бързо като тебе и мистър Бътлър иска да премери по теб дрехите, които иска да му купи като коледен подарък.

Като излезе от полезрението на възрастните, Томи изкриви недоволно лице. Но после си спомни откъслечните истории, които беше чувал за дръзките младини на Рет и реши, че всъщност с удоволствие ще излезе с мистър Бътлър, за да му помогне. Може би дори ще събере смелост да зададе на мистър Бътлър няколко въпроса за нещата, които го притесняваха.

Не се наложи Томи да пита. Щом се отдалечиха достатъчно от къщата, Рет прегърна момчето през раменете.

— Том — започна той, — смятам да ти предам няколко ценни урока. Първият е как да лъжеш майка си убедително. Докато пътуваме в конния трамвай, ще поговорим малко по-подробно за моя шивач, ателието и навиците му. Ще се упражниш с моя помощ, докато нагласим историята, защото нямам племенник в Айкен и не отиваме при моя шивач. Ще пътуваме до края на линията до Рътледж авеню, после ще походим пеша до къщата, където искам да се запознаеш с някои мои приятели.

Томи Купър се подчини безропотно. Беше свикнал възрастните да му нареждат какво да прави и освен това му хареса начинът, по който мистър Бътлър го наричаше „Том“. Още преди да свърши следобедът и Том да бъде върнат на майка му, момчето гледаше Рет с такова обожание в очите, че Рет разбра колко успешно е обуздал Том Купър за години напред.

Освен това беше сигурен, че младежът никога няма да забрави приятелите, при които го заведе. Сред многобройните неща, в които Чарлстън водеше, се нареждаше и първият регистриран публичен дом „само за джентълмени“. През почти двувековното си съществуване заведението многократно бе сменяло местоположението си, но никога не бе затваряно дори за ден, все едно дали бушуваха войни, епидемии или урагани. Сред специалитетите на дома беше внимателното, дискретно въвеждане на млади момчета в удоволствията на мъжествеността. Това беше една от ревностно съхраняваните традиции в Чарлстън. Рет понякога се замисляше колко различен би бил животът му, ако неговият баща беше проявил същото усърдие при спазването на тази традиция, каквото проявяваше по отношение на всичко останало, изисквано от чарлстънския джентълмен… Ала миналото не можеше да се върне. Устните му се извиха в печална усмивка. Поне беше успял да замести мъртвия баща на Томи, който би направил същото за момчето си. Традициите имаха своите предимства. Най-малкото нямаше вече да има среднощен нападател-янки. Рет се върна у дома за едно питие, което смяташе, че напълно бе заслужил и после щеше да иде на гарата да посрещне сестра си.