Александра Рипли
Скарлет (16)

16.

Разбира се, Скарлет отиде на църква. За нейна изненада старинният ритуал и откликът на събралите се богомолци бяха странно успокоителни, като стари приятели в новия живот, който се канеше да почне. Лесно беше да си спомни за майка си, когато устните й мълвяха „Отче наш“, гладките зърна на броеницата бяха добре познати на пипане. Елен със сигурност щеше да се радва да я види коленичила тук. Тази мисъл я накара да се почувствува добре.

Тъй като беше неизбежно, Скарлет се изповяда и отиде да види Карийн. Манастирът и сестра й се оказаха още две изненади. Винаги си беше представяла манастирите като крепости със заключени врати, където монахините търкат каменните подове от сутрин до вечер. В Чарлстън сестрите на милосърдието живееха в прекрасна тухлена къща и преподаваха на ученички в красива бална зала.

Карийн сияеше от щастието на своето призвание. Мълчаливото, свито дете, което Скарлет помнеше, толкова се беше променило, сякаш беше друг човек. Как можеше да се сърди на непозната? И то на непозната, която изглежда по-възрастна от нея, а не като нейна по-малка сестра. Карийн, всъщност сестра Мери Джоузеф, също извънредно много се зарадва на срещата. Скарлет почувствува топлотата на свободно изразената любов и възхищение. „Да можеше и Сюелин да е поне наполовина толкова добра — помисли Скарлет, — не бих се чувствувала така отчуждена в Тара.“ Беше голямо удоволствие да посети Карийн и да пие чай с нея във великолепната градина на манастира, макар че сестра й толкова надълго й бъбри за момиченцата в класа по аритметика, че на Скарлет й се доспа.

Времето минаваше неусетно — неделната служба и закуската в дома на лелите подир това, следобедният чай с Карийн бяха желани спокойни моменти в натоварената програма на Скарлет.

А тя наистина беше натоварена.

През седмицата след срещата със Сали Брутън, когато Скарлет я просвети за лука, в дома на Елинор Бътлър заваляха покани. Елинор беше благодарна на Сали, поне така си мислеше. Добре запозната с навиците на Чарлстън обаче, тя се опасяваше за Скарлет. Дори в спартанските условия на следвоенния живот обществото имаше неписани правила за поведение — като подвижни пясъци, византийски лабиринт от прекалено сложна изтънченост, който дебнеше непредпазливите и непосветените.

Елинор се помъчи да посъветва Скарлет:

— Не е задължително да посетиш всички, които са ти изпратили визитни картички, мила. Достатъчно е да изпратиш своята картичка с подгънат ъгъл. Това ще означава, че си получила картичката, имаш желание да се запознаете, но няма да направиш посещение у дома.

— Затова ли толкова картички бяха с подгънати нагоре ъгълчета? Аз пък си помислих, че са стари и износени. Добре, ще се запозная с всекиго поотделно. Радвам се, че всички искат да се сприятелим. Аз имам същото желание.

Елинор замълча. Всъщност повечето картички наистина бяха „стари и износени“. Никой или почти никой не можеше да си позволи нови. А тези, които можеха, не желаеха да си направят, за да не притеснят останалите. Сега вече се възприе обичаят всички получени визитни картички да се оставят на поднос в коридора, за да могат собствениците им дискретно да ги приберат. Елинор реши, че за момента няма да претоварва Скарлет с тази информация. Скъпото дете й беше показало кутия със сто снежнобели картички, които беше донесла от Атланта. Бяха съвсем нови, още неразопаковани. Щяха да й стигнат за дълго. Тя наблюдаваше веселата решителност на Скарлет и се почувствува също както някога, когато тригодишният Рет я беше повикал тържествуващо от най-горния клон на огромен дъб.

Опасенията на Елинор Бътлър бяха излишни. Сали Брутън се беше изразила съвсем ясно:

— Това момиче е почти съвсем необразовано и има вкус на хотентот. Но е енергична и силна, бори се да оцелее. Имаме нужда от нейния тип в Юга, да, дори в Чарлстън. Може би най-вече в Чарлстън. Аз ще я покровителствувам. Очаквам всички мои приятели да я посрещнат добре.

Скоро дните на Скарлет се превърнаха в безкраен низ от занимания. Започваха с час или повече на пазара, сетне — богата закуска у дома, обикновено включваща Брутъновия колбас, и излизане: преоблечена към десет часа, тя тръгваше, последвана от Панзи, която, носеше кутията с картичките и захар — от всички гости в тези оскъдни времена се очакваше да си носят захарта. Имаше достатъчно време за пет посещения, преди да се върне у дома за обед. Следобедите се запълваха от посещения у дами, които имаха ден за гости, вист, пазаруване с новите приятелки на Кингстрийт или посрещане на гости вкъщи заедно с мис Елинор.

На Скарлет й беше приятна тази непрекъсната дейност. Още по-приятно й беше вниманието, с което беше обградена. А най-приятно от всичко й беше да чува името на Рет от устата на всички. Няколко възрастни жени бяха открито критични. Те не одобряваха поведението му в младежките години и бяха непримирими. Но повечето му прощаваха старите грехове. Сега беше по-възрастен и помъдрял. Освен това бе всеотдаен към майка си. Старите дами, загубили синове и внуци във войната, добре разбираха сияещото щастие на Елинор Бътлър.

По-младите жени гледаха Скарлет със зле прикрита завист. Обожаваха да й разказват всички факти, всички слухове за това, какво е правил Рет, когато е напуснал града без обяснение. Според някои съпрузите им със сигурност знаели, че Рет финансира политическото движение за отхвърляне на правителството на торбаланковците в щатската столица. Други шушукали, че си възвръща семейните портрети и мебели под дулото на револвера. Всички разказваха за подвизите му по време на войната, когато неговият бърз тъмен кораб прорязал блокадата на флотата на Съюза като сянка, сееща смърт. Придобиваха особено изражение, когато заговаряха за него — смесица от любопитство и романтични образи. Рет беше по-скоро мит, отколкото човек. И освен това съпруг на Скарлет. Как да не й завиждат?

Скарлет се чувствуваше най-добре, когато беше непрекъснато заета, и затова прекарваше приятно времето си. Не друго, а общуване й беше необходимо след ужасяващата самота в Атланта и тя бързо забрави отчаянието, в което беше изпаднала. Атланта просто сбърка, това беше всичко. Не беше направила нищо, с което да заслужи такава жестокост, иначе в Чарлстън нямаше всички да я харесат толкова много. А те наистина я харесваха, в противен случай не биха я канили, нали?

Тази мисъл й доставяше огромно удоволствие и тя често се връщаше към нея. Винаги когато ходеше на гости, приемаше гости с мисис Бътлър, посещаваше специално избраната си нова приятелка Ан Хамптън в Конфедератския дом или разменяше клюки, докато пиеше кафе на пазара, Скарлет изпитваше желание Рет да я види. Понякога даже се оглеждаше за него, представяше си, че е там, толкова горещо беше желанието й. О, да можеше да се върне у дома!

Струваше й се най-близко до нея в спокойните часове след вечеря, когато сядаше с майка му в кабинета и очарована слушаше разказите на мис Елинор. Тя обичаше да си спомня какво е направил или казал Рет като малко дете.

Скарлет обичаше и другите истории на мис Елинор. Понякога те бяха мрачно смешни. Елинор Бътлър, както повечето свои съвременници в Чарлстън, бе получила образованието си от гувернантки и пътувания. Беше начетена, но не беше интелектуална, говореше езици сносно, макар и с ужасен акцент, познаваше Лондон, Париж, Рим, Флоренция, но само прочутите исторически забележителности и луксозните магазини. Беше вярна на своята епоха и класа. Никога не беше поставяла под въпрос авторитета на родителите или съпруга си, беше изпълнявала дълга си, без да се оплаква.

Това, което я разграничаваше от останалите жени от нейния тип, беше неудържимото, ненатрапчиво чувство за хумор. Радваше се на всичко, което животът й поднасяше, човешкото съществуване за нея беше източник на забавление. Тя беше надарен разказвач, репертоарът й обхващаше най-разнообразни истории от забавните случки в нейния живот до класическите южняшки истории за семейните тайни на всеки род в областта.

Ако Скарлет беше по-начетена, щеше основателно да нарече Елинор своя Шехерезада. Тя не разбра, че мисис Бътлър косвено се мъчи да въздействува върху ума и сърцето й. Елинор виждаше уязвимостта и смелостта на Скарлет, които бяха привлекли любимия й син. Тя разбираше също, че с брака им е станало нещо ужасно, толкова ужасно, че Рет не иска да има повече нищо общо със Скарлет. Знаеше, без никой да й беше казвал, че снаха й отчаяно се бори да си го възвърне и поради собствени причини желаеше помирението по-силно, отколкото нея. Не беше сигурна дали Скарлет ще направи Рет щастлив, но от сърце вярваше, че едно дете ще поправи брака. Рет я бе посещавал с Бони и тя никога нямаше да забрави изпитаната тогава радост. Беше обичала момиченцето и още повече му се радваше като виждаше колко е щастлив нейният син. Искаше й се той пак да изпита това щастие и самата тя да се зарадва отново. Беше готова да направи всичко по силите си, за да постигне целта.

Поради голямата си заетост Скарлет прекара в Чарлстън повече от месец, преди да забележи, че е отегчена. Това се случи в дома на Сали Брутън, най-малко отегчителното място в целия град, в момента, в който всички говореха за мода — тема, която преди беше извънредно интересна на Скарлет. Отначало беше очарована, когато Сали и нейният кръг приятелки говореха за Париж. Веднъж Рет й донесе шапка от Париж — най-красивият, най-вълнуващият подарък, който някога бе получавала. Зелено, да й отива на очите, както той каза, с разкошни широки копринени панделки, които се връзваха под брадичката. Насили се да слуша какво говори Алиша Савидж, въпреки че не беше ясно какво общо може да има с модата една мършава възрастна дама като нея. Или като Сали. С нейното лице и плоски гърди в никаква дреха не можеше да изглежда добре.

— Помниш ли корсетите на Уърт? — питаше мисис Савидж. — Мислех си, че ще припадна, изправена на пробата толкова дълго.

Половин дузина гласове се разбъбриха наведнъж, оплакваха се от безжалостните парижки шивачи. Други им възразяваха, че всяко неудобство е направо нищо пред качеството, което може да осигури само Париж. Няколко въздишаха по спомените за ръкавици, обувки, ветрила и парфюми.

Скарлет механично се обръщаше по посока на гласовете с привидно заинтригувано изражение, смееше се, когато чуваше смях. Но през цялото време мислеше за други неща — останало ли е достатъчно от сладкиша и за вечеря… може ли да се сложи нова якичка на синята рокля… Рет… Погледна часовника над главата на Сали. Можеше да си тръгне най-рано след осем минути. Сали обаче улови погледа й. Трябваше да е по-внимателна.

Осемте минути й се видяха като осем часа.

 

 

— Никой не говореше за нищо друго, мис Елинор, освен за дрехи. Щях да полудея, толкова се отегчих.

Скарлет се отпусна на стола срещу мисис Бътлър. Дрехите бяха загубили очарованието си за нея, откакто се беше ограничила до четирите рокли в убити тонове, които „вършеха работа“. Майката на Рет й беше помогнала да ги поръча при нейната шивачка. Даже балните рокли, които си шиеше, не предизвикваха у нея особен интерес. Бяха само две за предстоящата шестседмична поредица балове почти всяка вечер. Те също бяха в убити цветове — едната от синя коприна, другата от виненочервено кадифе, с обикновена кройка, почти без украса. Но даже най-скучният бал означаваше музика и танци, а Скарлет много обичаше да танцува. Рет също щеше да се върне от плантацията, както обеща мис Елинор. Съжаляваше само, че трябва да чака толкова дълго началото на Сезона. Трите седмици изведнъж й се сториха непоносимо скучни като си представи, че само ще седи и ще бъбри с жените.

О, колко й се искаше да се случи нещо вълнуващо!

 

 

Желанието на Скарлет се изпълни съвсем скоро, но не така, както си представяше. Напротив, преживяването беше ужасно.

Всичко започна като злостен слух, който разсмиваше целия град. Мери Елизабет Пит, стара мома, прехвърлила четирийсетте, твърдеше, че се събудила посред нощ и видяла мъж в стаята си. „Истина ви казвам — обясняваше тя, — беше с кърпа през лицето като Джеси Джеймс.“

„Много й се ще — коментира недружелюбно някой. — Мери Елизабет е поне с двайсет години по-стара от Джеси Джеймс.“ Във вестника излизаха поредица статии, които представяха в романтична светлина дръзките подвизи на братята Джеймс и тяхната банда.

Но на следния ден историята се усложни. Алиша Савидж също беше прехвърлила четирийсетте, но се беше омъжвала два пъти и всички я познаваха като спокойна и разумна жена. Тя също се беше събудила и видяла мъж в спалнята си, до леглото, загледан в нея на лунната светлина. Той държал пердето дръпнато, за да влиза светлината, долната половина на лицето му била закрита от превързана кърпа, а горната — засенчена от козирката на шапката.

Бил облечен във войнишка униформа на Съюза.

Мисис Савидж изпищяла и хвърлила по него книга от нощното шкафче. Той избягал през прозореца на верандата, преди съпругът й да успее да дойде в спалнята.

Янки! Изведнъж всички се уплашиха. Самотните жени се страхуваха за себе си, омъжените жени се страхуваха за себе си и още повече за своите съпрузи, защото ако някой мъж наранеше войник на Съюза, щяха да го хвърлят в затвора или дори обесят.

На следващата и по-следващата нощ войникът продължи да се появява в женски спални. На третата нощ се случи най-неприятното досега. Не лунната светлина беше събудила Теодосия Хардинг, а движението на гореща ръка по завивката над гърдите й. Отворила очи, но в мрака не видяла нищо. Чувала обаче задъхано дишане и усещала, че някой е приклекнал до леглото. Тя извикала и припаднала от страх. Никой не знаел какво можело да се случи след това. Изпратиха Теодосия при братовчеди в Съмървил. Всички казваха, че е съсипана. „Близо до лудостта“ — добавяха по-язвителните.

Делегация от чарлстънски мъже предприе посещение във военното командуване. Неин говорител бе възрастният адвокат Джосая Ансън. Заявиха, че ще организират собствени нощни патрули по улиците в старата част на града и ако изненадат нападателя, ще се справят с него сами.

Комендантът прие идеята за патрулите. Но предупреди, че ако пострада дори един-единствен войник на Съюза, виновникът — мъж или жена, ще бъде екзекутиран. Нямало да допусне саморазправа или произволни нападения срещу войниците на Севера под претекста, че се защитават чарлстънските жени.

Страховете на Скарлет, появили се преди много години, сега я заляха като мощна вълна. Беше започнала да презира окупационните войници. Както всички други в Чарлстън, беше престанала да ги забелязва, държеше се тъй, сякаш не съществуваха, и те се отдръпваха от пътя й, когато тя вървеше по тротоара, забързана за гости или пазар. Сега се плашеше от всяка синя униформа, която й се изпречваше. Всеки един от тях би могъл да бъде среднощният нападател. Представяше си го много живо — тъмна фигура, излязла от мрака.

Сънят й се прекъсваше от отвратителни сънища или по-скоро спомени. Отново и отново виждаше пред себе си изостаналия от янките войник в Тара, усещаше неприятния му дъх, виждаше косматите му ръце, заровени в дрънкулките от кутията за ръкоделие на майка й, зачервените от диво сладострастие очи и устата с изпочупени зъби, изкривена в очаквателна усмивка. Скарлет го застреля. Устата и очите се размазаха сред избликналата кръв, парченца кости и лепкавата пихтия на мозъка, обагрена с червени ивици.

Завинаги запомни отекващия гръм на изстрела, ужасно разплисканата кръв и своето буйно, сякаш разкъсващо я тържество.

О, да имаше сега пистолет, за да защити себе си и мис Елинор от янките!

Но в къщата нямаше оръжие. Скарлет разрови шкафовете, сандъците, гардеробите и чекмеджетата, дори лавиците зад книгите в библиотеката. Беше беззащитна, безпомощна. За пръв път в живота си се почувствува слаба, неспособна да посрещне и да преодолее каквато и да е пречка по пътя си. Усещаше се скована и помоли Елинор Бътлър да прати съобщение на Рет.

Елинор не бързаше. Да, да, щяла да му съобщи. Да, щяла да му разкаже какво споделя Алиша за внушителните размери на мъжа и неземния лунен блясък в нечовешките черни очи. Да, щяла да му напомни, че тя и Скарлет са две сами жени в голямата къща нощем, че прислужниците се прибират по домовете си след вечеря, с изключение на възрастния Маниго и малката, слаба Панзи.

Да, щяла бързо да прати съобщението, веднага щяла да го прати — още със следващия курс на лодката, която трябваше да донесе дивеч от плантацията.

— Но кога ще стане това, мис Елинор? Рет трябва да се върне сега! Магнолията на двора всъщност е като стълба, по която може да се стигне до верандата пред нашите спални! — Скарлет сграбчи ръката на мисис Бътлър и я разтърси за по-голяма убедителност.

Елинор я потупа.

— Скоро, миличка, скоро. Цял месец не сме хапвали патица, а печената патица е голяма моя слабост. Рет знае това. Пък и всичко ще се оправи. Рос и приятелите му ще патрулират всяка вечер.

Рос! Цялото същество на Скарлет изкрещя безмълвно. Какво можеше да направи един пияница като Рос Бътлър? Или който и да е друг чарлстънец? Повечето бяха възрастни мъже или инвалиди, или съвсем млади момчета. Ако ставаха за нещо, нямаше да изгубят онази глупава война. Можеше ли сега да им вярва, че ще се справят с янките?

Желанието на Скарлет отчаяно се блъскаше в непроницаемата стена на оптимизма на Елинор Бътлър, но загуби битката.

Известно време патрулите сякаш бяха ефикасни. Оплакванията от нападение секнаха, всички се успокоиха. Скарлет за пръв път организира приемен ден у дома и посрещна толкова много гости, та леля Юлали се оплакваше, че сладкишът не бил стигнал за всички. Елинор Бътлър скъса бележката, която бе написала на Рет. Хората ходеха на църква, пазаруваха, играеха вист, изваждаха вечерните тоалети, за да ги проветрят и поправят преди началото на Сезона.

 

 

Скарлет се върна от сутрешната обиколка по гости със зачервени бузи от бързото ходене.

— Къде е мисис Бътлър? — обърна се настойчиво тя към Маниго.

Той отговори, че мис Елинор е в кухнята, и Скарлет се затича към задната част на къщата.

Елинор Бътлър вдигна очи към връхлетялата при нея Скарлет.

— Добри новини, Скарлет! Получих писмо от Розмари тази сутрин. Ще се върне у дома вдругиден.

— По-добре й телеграфирайте да не идва — тросна се Скарлет с пресипнал, безизразен глас. — Оня янки снощи е нападнал Хариет Мадисън. Току-що научих.

Хвърли поглед към масата пред мисис Бътлър.

— Патици? Вие скубете патици? Лодката от плантацията е дошла! Значи мога да ида с нея до плантацията и да доведа Рет…

— Не можеш да пътуваш сама с четирима мъже, Скарлет.

— Мога да взема със себе си Панзи, все едно дали това ще й хареса, или не. Ето, дайте ми тази торба и няколко бисквити. Гладна съм. Ще ги изям по пътя.

— Но, Скарлет…

— Без „но“, мис Елинор. Просто ми подайте бисквитите. Аз тръгвам.

 

 

„Какво правя аз? — ужаси се Скарлет. — Не трябваше така да хуквам, Рет ще побеснее. Освен това сигурно изглеждам кошмарно. Не стига, че ще се появя там, където не ми е мястото, поне можех да изглеждам по-добре. Мислех, че ще се получи съвсем различно.“

Скарлет беше премисляла хиляди пъти какво ще стане при следващата й среща с Рет. Понякога си представяше, че той се връща у дома много късно, тя е по нощница, онази с набраното деколте, пусната свободно и се реши преди лягане. Рет винаги се радваше на косата й, казваше, че е като жива. Понякога, в онези отминали дни, той искаше да я реши и да наблюдава сините искри, които отскачаха с пукот от гребена.

Често си представяше картината около масата за чай — тя тъкмо слага бучка захар в чая с елегантно движение на сребърните щипци в ръката й. Сигурно в този момент ще бъбри свойски със Сали Брутън и Рет ще види, че тя вече се чувствува у дома си и е приета от най-интересните хора в Чарлстън. Той ще поеме ръката й и ще я целуне, щипците ще паднат, но това няма да има значение…

Или пък ще е с мис Елинор след вечеря, седнали двете пред огъня, удобно и уютно и все пак със запазено място за него. Само веднъж беше помисляла за пътуване до плантацията, защото не знаеше какво представлява, знаеше само, че армията на Шърман я е изгорила. Мечтанието й започна добре — тя и мис Елинор пристигат с купища сладкиши и шампанско в чудесно корабче, боядисано в зелено, облегнати на многобройни копринени възглавнички, с ярки пъстри чадърчета в ръце. Провикваха се „пикник“, Рет се засмиваше и хукваше към тях с отворени обятия. Но после видението се замъгли и потъна в мрак. Преди всичко, Рет мразеше пикниците. Казваше, че е по-добре човек да живее в пещера, ако предпочита да яде на земята като животно, вместо да седи на стол и маса като цивилизовано човешко същество.

Разбира се, и през ум не й беше минавало, че би могла да се появи именно така, притисната между кашони и варели, пълни с един господ знае какво, на мръсна лодка, която при това вонеше непоносимо.

Сега, след като беше далеч от града, Скарлет се разтревожи повече от гнева на Рет, отколкото от натрапника-янки. „Ами ако той просто нареди да обърнат лодката и да ме върнат?“

Лодкарите потапяха веслата в зеленикавокафявата вода само за да насочват движението, лодката се носеше от невидимото, мощно, бавно течение на прилива. Скарлет нетърпеливо оглеждаше бреговете на широката река. Струваше й се, че изобщо не помръдват. Всичко изглеждаше еднакво: широки пространства, заети от високи кафяви треви, които се полюляваха бавно, о, колко бавно, в течението на прилива, отзад гъсти гори, украсени с неподвижни сиви завеси от испански мъх, под тях безредно пораснали вечнозелени храсталаци. Всичко беше толкова тихо. Защо, за бога, поне птици не пееха? И защо вече притъмняваше?

Заваля.

 

 

Много, преди греблата да заработят към левия бряг, Скарлет беше прогизнала до кости и трепереше, чувствуваше се много зле физически и душевно. Тя вдигна очи през замъгляващата завеса на дъжда и забеляза фигура в черни непромокаеми дрехи, по които се стичаше вода, осветена от горяща факла. Лицето се закриваше от голяма качулка.

— Хвърлете въжето — каза Рет като се наведе напред и протегна ръка. — Добре ли пътувахте, момчета?

Скарлет разблъска щайгите, за да се изправи. Краката й се подгънаха и тя се строполи с трясък върху горната щайга.

— Какво става по дяволите?

Рет подхвана клупа на въжето, което се проточи от кормчията към него, и го нахлузи на кола за привързване на лодката.

— Хвърлете швартовото въже — нареди Рет. — Какъв е тоя шум? Да не сте пияни?

— Не, сър, мистър Рет — отговориха в хор лодкарите.

Чак сега проговориха за пръв път, откакто бяха тръгнали от кея в Чарлстън. Един от тях посочи към двете жени на кърмата.

— Господи! — възкликна Рет.