Александра Рипли
Скарлет (14)

14.

Чарлстън, възпитал Елинор Бътлър и привлякъл Рет след десетилетия на странствуване, беше стар град, един от най-старите в Америка, скупчен връз тесен триъгълен полуостров между две големи реки, по които се изкачваше приливът. Те завършваха в широко пристанище, свързано с Атлантическия океан. Основан през 1682 година, още от самото начало на съществуването си градът притежаваше романтична нега и чувственост, чужди на забързания ритъм и пуританското себеотрицание на колониите в Нова Англия. Солен полъх люлееше палми и глицинии, целогодишно имаше цветя. Почвата беше черна, плодородна, без камъни, които да притъпят плуга. Водите гъмжаха от риба, раци, скариди, сладководни костенурки и стриди. Горите бяха пълни с дивеч. Богата беше тази земя, предназначена да радва човека.

Кораби от цял свят акостираха на пристанището, за да натоварят ориз от огромните чарлстънски плантации покрай реката, и докарваха луксозни стоки откъде ли не, доставящи наслади и житейски прелести за малобройното население. Градът беше най-заможният в Америка.

Благословен да достигне зрелостта си в епохата на Просвещението, Чарлстън бе използувал богатството си, за да се сдобие с красота и познание. Умело използващ своя климат и природни дарове, градът даряваше съкровищата си за радости на сетивата. Всяка къща имаше майстор-готвач и бална зала, всяка дама носеше брокати от Франция и перли от Индия. Съществуваха дружества и за наука, и за музика и танци, школи за точни науки и школи по фехтовка. Цивилизоваността и хедонизмът на града се съчетаваха в равновесие, което пораждаше изтънчена култура — несравнимият разкош се уравновесяваше от строга дисциплина на ума и образованието. Чарлстънци боядисваха къщите си във всички цветове на дъгата и ги украсяваха със сенчести портици, през които морският вятър донасяше аромата на рози като милувка. Във всеки дом имаше стая с глобус, телескоп и цели стени с книги на различни езици. По пладне сядаха на пълен обяд от шест разнообразни ястия, сервирани в меко сияещи сребърни съдове, предавани от поколение на поколение. Гарнитура към яденето беше разговорът, а любимата подправка — остроумието.

Такъв беше светът, който Скарлет О’Хара, едновремешната красавица на един селски окръг в червеникаво-глинестата Северна Джорджия, сега възнамеряваше да покори, въоръжена само с енергия, упоритост и ужасна потребност. Но избраният от нея момент беше крайно неподходящ.

В продължение на повече от век чарлстънци се славеха със своето гостоприемство. Съвсем обичайно беше да се посрещат стотина гости, от които поне половината бяха напълно непознати на домакина и домакинята, освен чрез препоръчителни писма. През седмицата на конните състезания — кулминацията на светския сезон в града — собственици от Англия, Франция, Ирландия и Испания често докарваха конете си месеци преди началото на състезанията, та да се приспособят към климата и водата. Собствениците живееха в домовете на своите конкуренти от Чарлстън. Конете на гостите бяха вързани до тези, с които чарлстънският домакин щеше да се състезава срещу тях. Градът разкриваше своето великодушие, откритото си сърце.

Но това беше преди войната. Първите изстрели на Гражданската война бяха дадени както подобаваше, във Форт Съмтър, в пристанището на Чарлстън. За по-голямата част от света Чарлстън беше символ на загадъчния и вълшебен Юг, обрасъл с мъх и ухаещ на магнолии. За чарлстънци също.

И за Севера. „Гордият и арогантен Чарлстън“ беше постоянен рефрен в нюйоркските и бостънските вестници. Военните на Съюза бяха решили да унищожат потъналия в цветя и пастелни тонове стар град. Първо блокираха достъпа до пристанището. След това поставените на близките острови оръдия започнаха да обстрелват тесните улички и къщите — обсада, продължила почти шестстотин дни. Накрая нахлу армията на Шърман с факли и опожари именията покрай реките. Когато войниците на Съюза влязоха, за да окупират ценната плячка, пред очите им се разкри окаяна разруха. Плевели бяха избуяли по улиците и задушаваха градините, къщите бяха без прозорци, осакатени от снарядите и с изпочупени покриви. Но те се натъкнаха също и на съпротивата на съсипаното население, станало вече дотам гордо и арогантно, че да оправдае напълно славата, която се носеше за него на Север.

Пришълците вече не бяха добре дошли в Чарлстън.

Жителите на града стягаха покривите и прозорците, колкото им стигаха силите, заключваха вратите. Помежду си обаче те се върнаха към своя любим навик да се веселят. Събираха се на танци в оплячкосаните дневни на домовете си, където вдигаха наздравици за Юга с вода в напукани и залепени чаши. Наричаха тези вечеринки „гладни“ и ги огласяха със смях. Времената на френското шампанско, искрящо във високи кристални чаши може би бяха отминали, но те си оставаха чарлстънци. Бяха загубили имотите си, но ги свързваха почти два века на традиции и стил. Никой не можеше да им ги отнеме. Войната бе завършила, но те не бяха победени. Никога нямаше да бъдат победени, каквото и да направеха проклетите янки. Нямаше да бъдат победени, докато бяха заедно. И не допускаха никого в своя затворен кръг.

Военната окупация и крайностите на Реконструкцията поставиха на изпитание тяхната издръжливост, но те не се огънаха. Другите щати от Конфедерацията един по един се присъединяваха обратно към Съюза и щатската власт се възвръщаше. Не обаче и Южна Каролина. И особено Чарлстън. Повече от девет години след края на войната по старите улици на града патрулираха въоръжени войници и налагаха комендантски час. Непрекъснато променящите се наредби се отнасяха до всичко — от цената на хартията до разрешителните за сватби и погребения. Чарлстън все повече западаше външно, но същевременно се засилваше неговата решителност да съхрани стария начин на живот. Възроди се „ергенският котильон“, възприет от новото поколение, попълнило празнотите след кланетата при Бул Рън, Антиетам и Чансълървил. След приключването на своя работен ден като чиновници или работници, някогашните плантатори се качваха на конния трамвай или излизаха пеша в покрайнините на града, за да възстановят внушителния овален хиподрум на Чарлстън и да засадят в пропитата с кръв спечена глина наоколо семена на треви, купени с общо събраната вдовишка лепта.

Малко по малко, символ след символ и педя след педя чарлстънци възвръщаха същността на своя любим изгубен свят. Но в този свят нямаше място за онези, които не принадлежаха към него.