Александра Рипли
Скарлет (13)

13.

Скарлет все поглеждаше към вратата. Защо Рет се бавеше толкова? Елинор Бътлър се преструваше, че не забелязва, но в ъгълчетата на устата й се таеше лека усмивка. Пръстите й бяха заети с блестяща совалка от слонова кост, която летеше напред-назад и оформяше сложна плетеница от бримки. В този момент трябваше да се чувствува уют. Спуснатите пердета на дневната закриваха бурята и мрака, лампите върху масите осветяваха двете съединени помещения, пращенето на златистия огън прогонваше студа и влагата. Но нервите на Скарлет бяха прекалено опънати, за да намира покой в такава домашна сцена. Къде беше Рет? Щеше ли да е още сърдит като се върне?

Мъчеше се да се съсредоточи върху думите на майка му, но не успяваше. Не я интересуваше Конфедератският дом за вдовици и сираци. Попипваше роклята, но не намираше дантелените воланчета, с които да си играе. Разбира се, че Рет не би се интересувал от дрехите й, ако не се интересуваше от самата нея, не е ли така?

— … и така училището възникна от само себе си, защото наистина нямаше къде да дянат сираците — говореше мисис Бътлър. — Успехът му надмина и най-дръзките ни надежди. През юни завършиха три ученички и станаха учителки. Две от момичетата преподават в Уолтърбъро, едната от тях всъщност имаше избор между Йемаси и Камдън. Третата, много сладко момиче, ни писа, ще ти покажа писмото…

„О, къде е той? Защо се бави толкова? Ако трябва да седя още дълго така, ще закрещя.“

Бронзовият часовник на полицата удари и Скарлет подскочи. Два пъти… три…

— Чудя се защо ли се забави Рет? — каза майка му. Пет… шест — Знае, че вечеряме в седем, а той обича пунш преди вечеря. Освен това ще е прогизнал до кости и ще трябва да се преоблече. — Мисис Бътлър остави ръкоделието на масата до нея.

— Ще отида само да видя дали не е спрял дъждът — каза тя.

Скарлет скочи.

— Аз ще отида.

Бързо приближи до прозореца, освободи края на тежката копринена завеса и го дръпна. Вън, над крайбрежната алея се стелеше гъста мъгла, носеше се по улицата и се извиваше нагоре като одушевено същество. Уличният фенер гореше — разлято ярко петно в подвижната белота около него. Скарлет се отдръпна от странната гледка на тази безформеност и я закри с копринената завеса.

— Всичко е потънало в мъгла — каза тя, — но не вали. Мислите ли, че Рет ще се оправи?

Елинор Бътлър се усмихна.

— Преживявал е и по-големи трудности от малко мъгла и дъжд, Скарлет, нали знаеш. Разбира се, че ще се оправи. Всеки момент ще се появи на вратата.

Сякаш предизвикан от нейните думи, долетя звукът от отварянето на голямата входна врата. Скарлет чу смеха на Рет и гръдния глас на иконома Маниго.

— Най-добре да ми дадете тия мокри дрехи и ботушите, мистър Рет. Ей сегинка ще ви донеса домашните пантофи — каза Маниго.

— Благодаря, Маниго. Ще ида да се преоблека. Кажи на мисис Бътлър, че ще дойда при нея след минутка. Тя в дневната ли е?

— Да, сър, заедно с мисис Рет.

Скарлет се вслуша за реакцията на Рет, но чу само твърдите му, забързани стъпки по стълбите. Стори й се, че измина цяла вечност, докато той се появи при тях. Часовникът на полицата сигурно не беше верен. Всяка минута беше като час.

— Изглеждаш уморен, миличък — възкликна Елинор Бътлър, когато Рет влезе в дневната.

Рет пое ръката на майка си и я целуна.

— Не се тревожи, мамо, по-скоро съм гладен, отколкото уморен. Скоро, ли ще вечеряме?

Мисис Бътлър понечи да стане.

— Ще се разпоредя веднага да започнат да сервират.

Рет нежно сложи ръка на рамото й да я възпре.

— Първо ще пийна нещо, не бързай.

Той приближи масата, където стоеше подносът с напитките. Наля си чаша уиски и чак тогава погледна Скарлет.

— Ще пийнеш ли с мене, Скарлет?

Повдигнатите му вежди я подразниха. Също и дъхът на уиски. Тя се извърна, сякаш обидена. Знача Рет се канеше да играе на котка и мишка, така ли? Нямаше да му е лесно да я принуди или да я подмами да направи нещо, което да настрои майка му против нея. Е, щеше да му е нужна голяма съобразителност, за да я надхитри. Тя сви устни, очите й заискриха. На нея също й бе нужна голяма съобразителност, за да надхитри пък него. Вълнение стегна гърлото й. Състезанията винаги я вълнуваха.

— Мис Елинор, нали Рет се държи много изненадващо? — засмя се тя. — Сигурно е бил лошо момченце.

Усети рязкото раздвижване на Рет зад гърба си. Ха! Беше улучила. От години той изпитваше угризения за мъката, която бе причинил на майка си, когато заради неговото непокорство баща му го беше лишил от наследство.

— Вечерята е сервирана, мис Бътлър — обади се Маниго от прага.

Рет предложи на майка си ръка да я придружи до трапезарията. Ревност прободе Скарлет. После си каза, че именно заради предаността към майка си Рет й бе позволил да остане и тя преглътна гнева.

— Толкова съм гладна, че мога да изям половин крава — каза Скарлет с весел глас. — Рет, нали и ти си толкова огладнял, миличък?

Дотук тя беше победила, защото той вече беше отговорил на въпроса. Ако загубеше сега, щеше да загуби цялата игра и никога нямаше да го спечели отново.

Както се оказа, Скарлет не трябваше да се тревожи. Рет поведе разговора, веднага щом седнаха. Започна да разказва как търсил чаения сервиз във Филаделфия като някакво особено приключение — рисуваше умело словесни портрети на многобройните хора, с които беше разговарял, подражаваше на техните акценти и особености толкова сръчно, че майка му и Скарлет се превиваха от смях.

— И след като толкова дълго вървях по дирите му — заключи Рет с театрален жест на изненада, — можете да си представите колко бях ужасен, когато новият собственик се оказа прекалено честен човек, за да продаде чаения сервиз на цена, двайсет пъти по-висока от това, което самият той беше платил. За миг се изплаших, че ще се наложи да го открадна, но за късмет той прие предложението да се позабавляваме с приятелска игра на карти.

Елинор Бътлър се помъчи да си придаде вид на неодобрение.

— Надявам се, че не си направил нещо нечестно, Рет — каза тя, но в думите й се таеше смях.

— Мамо! Потресен съм. Раздавам картите отдолу само когато играя с професионалисти. Този нещастен бивш полковник от армията на Шърман беше такъв дилетант, че трябваше да го мамя, за да спечели няколкостотин долара, та болката му от загубата да се посмекчи. Беше пълна противоположност на Елингтън.

Мисис Бътлър се засмя.

— О, горкият човек. И жена му, от сърце й съчувствувам.

Майката на Рет се наведе към Скарлет.

— Една от тайните на моето семейство — каза тя с престорено тайнствен шепот, пак се засмя и започна да обяснява.

Скарлет научи, че Елингтънови били прочути по цялото Източно крайбрежие със семейната си слабост — да проиграват всичко на хазарт. Първият Елингтън, който се заселил в колониална Америка, се качил на кораба само защото спечелил земя на бас от собственика й за това, кой ще изпие повече бира и ще остане прав.

— Когато се разбрало, че печели — заключи накратко мисис Бътлър, — бил толкова пиян, че сметнал за най-разумно да отиде и да види спечеленото. Казват, че нямал представа къде отива, докато най-накрая не пристигнал, защото през цялото време печелел на зарове дажбите ром на моряците.

— И какво направил, когато изтрезнял? — заинтересува се Скарлет.

— О, миличка, това така и не му се случило. Умрял само десет дни след пристигането на кораба. Но междувременно бил се обзаложил с друг комарджия на зарове и спечелил момиче, една от наетите по договор прислужнички от същия кораб. После се оказало, че тя била забременяла от него и направили нещо като брачна церемония с обратна дата на гроба му. Синът му е един от моите прапрадядовци.

— Той също е бил комарджия, нали? — попита Рет.

— О, разбира се. Това се превърнало в семейна черта — отговори мисис Бътлър и продължи да обяснява родословното си дърво.

Скарлет често поглеждаше към Рет. Колко още изненади криеше в себе си този човек? Никога не го беше виждала толкова отпуснат, щастлив и безусловно спокоен. „Така и не успях да му създам дом — осъзна Скарлет. — Той даже къщата не харесваше. Тя беше моя, обзаведена по мой вкус, подарък от него, но не негова“. Искаше й се да прекъсне историите на мис Елинор, да каже на Рет, че съжалява за миналото, че ще поправи всички грешки. Но мълчеше. Рет се забавляваше, беше доволен от себе си и от бъбренето на майка си. Не трябваше да разваля настроението му.

Свещите във високите сребърни свещници се отразяваха в махагоновата маса и в зениците на святкащите черни очи на Рет. Тяхната топла, спокойна светлина обгръщаше и тримата, образуваше остров от нежен блясък под сенките в дългото помещение. Външният свят беше изолиран от дебелите пердета на прозорците и от задушевния остров светлина на свещите. Гласът на Елинор Бътлър беше нежен, смехът на Рет — тих и окуражителен. Любовта простираше въздушна, и все пак нерушима паяжина между майката и сина. Скарлет изведнъж бе обхваната от неистово желание да бъде оплетена в тази паяжина.

Рет каза:

— Кажи на Скарлет за братовчеда Таунзенд, мамо.

Скарлет се чувствуваше толкова сигурна в топлата светлина на свещите, усещаше се част от щастието, обгърнало масата. Искаше й се това да продължи вечно и тя помоли мис Елинор да й разкаже за братовчеда Таунзенд.

— Таунзенд е много далечен братовчед, но е пряк потомък на прапрадядо Елингтън, единствен син на първородния син на първороден син. Затова наследи земята, комарджийската треска на Елингтънови и техния късмет. На Елингтънови винаги им върви. С едно изключение: има друга семейна черта — момчетата им са все кривогледи. Таунзенд се ожени за извънредно красиво момиче от добро филаделфийско семейство. Във Филаделфия казваха, че това било бракът между Красавицата и Звяра. Но бащата на момичето беше адвокат, много разумен по отношение на недвижимите имоти, а Таунзенд беше приказно богат. Двамата с жена му заживяха в Балтимор. После, разбира се, избухна войната. Съпругата на Таунзенд избяга при семейството си веднага щом той се записа в армията на генерал Лий. В края на краищата тя беше янки, а и беше много вероятно съпругът й да бъде убит. Толкова беше кривоглед, че не можеше да улучи и хамбар с пушката, да не говорим за вратата на хамбара. Но той притежаваше късмета на Елингтънови. Не му се случи нищо лошо, освен измръзвания по ръцете и краката, въпреки че участвува във войната чак до Апоматокс. В същото време тримата братя и бащата на съпругата му бяха убити като участници в армията на Съюза. Така той наследи всичко, натрупано от грижовния баща и неговите грижовни предшественици. Таунзенд си живее царски във Филаделфия и изобщо не го е грижа, че всички негови имоти в Савана бяха конфискувани от Шърман. Видя ли се с него, Рет? Как е той?

— По-кривоглед от всякога, с двама кривогледи синове и една дъщеря, която, слава богу, прилича на майка си.

Скарлет не обърна внимание на отговора на Рет.

— Казахте, че Елингтънови са от Савана, мис Елинор? Майка ми беше от Савана — каза тя живо.

Липсата на сложни роднински връзки, неотменна част от южняшкия живот, отдавна я притесняваше. Всички нейни познати имаха цяла мрежа братовчеди, лели и чичовци, която обхващаше различни поколения и разстояния от стотици мили. Тя обаче нямаше. Полин и Юлали нямаха деца. Братята на Джералд О’Хара в Савана също бяха бездетни. Сигурно в Ирландия имаше още много О’Хара, но това не й помагаше. Всички Робиярови, с изключение на нейния дядо, бяха напуснали Савана.

И ето че сега пак седеше и слушаше разказ за чуждо семейство. Рет имаше роднини във Филаделфия. Несъмнено беше сродник и на половин Чарлстън. Не беше справедливо. Но може би тези Елингтънови бяха свързани с Робиярови по някакъв начин. Тогава тя щеше да е част от паяжината около Рет. Може би щеше да намери връзка със света на Бътлърови и Чарлстън, света, който Рет бе избрал и в който тя бе решила да влезе.

— Много добре помня Елен Робияр — каза мисис Бътлър. — И майка й. Твоята баба, Скарлет, беше може би най-чаровната жена в цяла Джорджия и също в Южна Каролина.

Скарлет като омагьосана се наведе напред. Знаеше само откъслечни истории за баба си.

— Беше ли наистина скандална, мис Елинор?

— Беше необикновена. Но когато я опознах добре, изобщо не беше скандална. Все раждаше. Първо леля ти Полин, сетне Юлали, после майка ти. Всъщност бях в Савана, когато се роди майка ти. Помня фойерверките. Дядо ти наемаше някакъв прочут италианец всеки път, когато баба ти му раждаше дете. Ти не помниш Рет, и сигурно, няма да ми благодариш, че го разказвам, но страшно се уплаши. Специално те изведох да ги видиш, а ти така се разрева, че едва не умрях от срам. Всички други деца пляскаха с ръце и викаха от радост. Разбира се, те бяха по-големи. Ти още носеше роклички, беше на не повече от годинка.

Скарлет впи очи в мисис Бътлър, после в Рет. Не беше възможно! Рет не можеше да е по-възрастен от майка й. Ами майка й… — беше й майка. Винаги я бе приемала за възрастна, на отдалечена от годините на силните чувства. Как можеше Рет да е по-възрастен от нея? Как можеше да го обича така отчаяно, когато той се оказа толкова стар?

После Рет нанесе нов удар. Той остави салфетката на масата, пристъпи до Скарлет, целуна я по главата, приближи се до майка си, пое ръката й и я целуна.

— Тръгвам, мамо — каза той.

„О, Рет, не!“ — понечи да изкрещи Скарлет. Но беше прекалено изумена, за да продума, даже да попита къде отива.

— Не ми се иска да излизаш в този дъжд и мрак, Рет — възрази майка му. — И Скарлет е тук. Нямахте време даже да се поздравите.

— Дъждът спря и има пълнолуние — отговори Рет. — Не мога да пропусна възможността да използувам прилива нагоре по реката и имам още съвсем малко време да го хвана, преди да се е обърнал. Скарлет знае, че трябва да проверяваш работниците, ако заминеш и ги оставиш за известно време — тя е делова жена. Нали така, миличка?

Очите му блеснаха от пламъка на свещта, когато погледна към Скарлет. После той излезе в коридора.

Скарлет стана от масата и едва не преобърна стола от бързане. После, без да каже нито дума на мисис Бътлър, отчаяно изтича след Рет.

Той стоеше във вестибюла и закопчаваше палтото си с шапка в ръка.

— Рет, Рет, почакай! — извика Скарлет.

Реши да пренебрегне предупредителното му изражение.

— Всичко беше толкова хубаво на вечеря — каза тя. — Защо искаш да излезеш?

Рет мина покрай нея и блъсна вратата на вестибюла към изхода. Вратата се затвори с тежко и глухо изщракване на ключалката и изолира останалата част от къщата.

— Не прави сцени, Скарлет. На мене не ми минават.

После добави, сякаш четеше мислите й:

— И не разчитай, че ще споделиш леглото ми.

Рет отвори вратата към улицата. Изчезна, преди тя да успее да си отвори устата. Вратата бавно се залюля и се затръшна след него.

Скарлет тропна с крак. Това не беше достатъчен отдушник за нейния гняв и разочарование. Защо трябваше да е толкова подъл? Лицето й се изкриви в гримаса — наполовина ядосана, наполовина от неволен смях — като сърдито признание за хитростта на Рет. Много лесно беше прозрял какво смята да направи тя. Е, тогава ще да е по-умна, нищо повече. Трябва да се откаже от идеята веднага да забременее и да измисли нещо друго. Беше смръщила вежди, когато се върна при майката на Рет.

— Хайде, хайде, миличка, не се разстройвай — каза Елинор Бътлър, — няма да му се случи нищо лошо. Рет познава реката като петте пръста на ръката си.

Тя беше останала до камината, не искаше да влезе в коридора и да попречи на Рет да се сбогува с жена си.

— Ела в библиотеката, там е уютно, а слугите ще почистят масата.

 

 

Скарлет се намести на стол с висока облегалка, която я пазеше от течението. Учтиво отказа наметка за коленете, защото се чувствувала добре.

— Позволете ми да ви увия, мис Елинор — настоя тя като взе кашмирения шал от ръцете й. — Седнете и се отпуснете.

Скарлет настани мисис Бътлър удобно.

— Колко мило момиче си, Скарлет, точно като милата ти майка. Помня колко внимателна беше тя винаги, с такива приятни обноски. Разбира се, всички момичета на Робиярови бяха добре възпитани, но Елен беше особена…

Скарлет затвори очи и вдъхна лекия мирис на лимон и върбинка. Всичко щеше да се нареди. Мис Елинор я обичаше, тя щеше да накара Рет да се върне у дома и всички щяха да живеят щастливо до края на живота си.

Задряма на мекия стол, унесена от нежни спомени за по-спокойни времена. Когато в коридора зад затворената врата избухна свадата, тя рязко дойде на себе си. За миг не осъзна къде се намира и как се е озовала тук. Примигна със замъглени очи и погледна мъжа, застанал на вратата. Рет? Не, не можеше да е Рет, освен ако не си е обръснал мустаците.

Едрият мъж, който не беше Рет, неуверено прекрачи прага.

— Дойдох да се запозная със снаха си — каза той, заваляйки думите.

Маргарет Бътлър изтича към Елинор.

— Помъчих се да го спра — изплака тя, — но той е в такова настроение… не успях да го накарам да ме послуша, мис Елинор.

Мисис Бътлър се изправи.

— Успокой се, Маргарет — произнесе тя тихо, но настоятелно. — Рос, чакам приличен поздрав.

Гласът й прозвуча необичайно високо, думите бяха особено отчетливи.

Сега вече Скарлет разбра. Значи това беше братът на Рет. И то пиян, както се виждаше. Е, беше виждала пияни мъже и преди, за нея това не представляваше нещо ново. Тя се изправи, усмихна се на Рос и трапчинката й се мярна.

— Наистина, мис Елинор, как е възможно една дама да има такъв късмет да се радва на двама сина, кой от кого по-хубав? Рет никога не ми е казвал, че има толкова красив брат!

Рос се олюля към нея. Очите му жадно се плъзнаха по тялото и се приковаха на разбърканите къдрици и гримираното с руж лице. Той по-скоро се изхили, отколкото се засмя.

— Значи това е Скарлет — проговори той с дрезгав глас. — Трябваше да предположа, че Рет най-накрая ще си намери такова екстра парче. Хайде, Скарлет, целуни новото си братче. Знаеш как да доставиш удоволствие на един мъж, сигурен съм.

Едрите му длани се плъзнаха нагоре по ръцете й, като огромни паяци и се сключиха около оголената шия. После отворената му уста се озова върху нейната, киселият му дъх я блъсна в носа, езикът му насила се пъхаше между зъбите й. Скарлет се помъчи да вдигне ръце, за да се отскубне, но Рос беше твърде силен, а тялото му здраво се притискаше до нейното.

Чуваше гласовете на Елинор Бътлър и Маргарет, но не долавяше смисъла на думите. Цялото й внимание се насочваше към желанието да се освободи от отблъскващата прегръдка и към срама от обидните думи на Рос. Той я беше нарекъл мръсница! И се държеше с нея като с мръсница.

Изведнъж Рос я блъсна настрани, гърбът й се удари в стола.

— Хващам се на бас, че не си толкова студена към скъпия ми голям брат — изръмжа Рос.

Маргарет Бътлър хлипаше на рамото на Елинор.

— Рос! — повтори майка му. — Позвъних на Маниго да дойде. Той ще ви помогне да се приберете и ще бъде приличен придружител на Маргарет. Когато изтрезнееш, ще напишеш извинително писмо до съпругата на Рет и до мене. Сега изложи и себе си, и Маргарет, и мене. Няма да бъдеш приет в този дом, докато не се възстановя от срама, който ми причини.

— Толкова съжалявам, мис Елинор! — плачеше Маргарет.

Мисис Бътлър постави ръце на раменете на Маргарет.

— Аз те съжалявам, Маргарет — каза тя и я подкани с жест. — Приберете се сега. Ти, разбира се, си винаги добре дошла в тази къща.

Мъдрите очи на стария Маниго веднага прецениха положението. Той дръпна Рос, който изненадващо не се възпротиви. Маргарет тръгна след тях.

— Извинявайте, извинявайте — повтаряше тя непрекъснато, докато гласът й не потъна зад затворената врата.

— Скъпо дете — обърна се Елинор към Скарлет, — нямам думи за извинение. Рос беше пиян, не знаеше какво говори. Но това не е оправдание за постъпката му.

Скарлет цяла трепереше. От отвращение, от унижение, от гняв. Защо беше позволила всичко това, защо беше допуснала братът на Рет да я обиди и да я докосне с ръце и уста? „Трябваше да плюя в лицето му, да му издера очите, да ударя с юмруци отвратителната му мръсна уста. Но не направих това, просто стоях — като че ли го заслужавам, като че ли го приемам.“ Никога не беше изпитвала такъв срам. Засрамена беше от думите на Рос и от собствената си слабост. Чувствуваше се омърсена, осквернена и завинаги унизена. По-добре Рос да я беше ударил или нападнал с нож. Тялото й можеше да се възстанови от удар или рана. Но гордостта й никога нямаше да се възстанови от болката, която сега усещаше.

Елинор се наведе над нея, помъчи се да я прегърне, но Скарлет се сви от допира.

— Оставете ме на мира! — Искаше й се да изкрещи, но излезе само едно пъшкане.

— Няма — каза мисис Бътлър, — докато не ме изслушаш. Трябва да разбереш, Скарлет, трябва да ме чуеш. Толкова много неща не знаеш. Слушаш ли?

Тя придърпа стол до Скарлет и седна на по-малко от педя от нея.

— Не! Идете си! — Скарлет запуши ушите си с ръце.

— Няма да те оставя — възрази Елинор. — Ще ти разкажа и ще повторя, ако трябва хиляди пъти, докато не ме чуеш…

Гласът й продължи меко, но настойчиво, а ръката й галеше приведената глава на Скарлет — успокояваше, милваше, внушаваше нейната доброта и любов.

— Това, което направи Рос, е непростимо — каза Елинор. — Не те моля да му простиш. Но аз трябва да направя това, Скарлет. Той е мой син и зная вътрешната му болка, която го накара да се държи така. Той не искаше да те нарани, мила. Чрез теб той нападаше Рет. Виждаш ли, той знае, че Рет е много по-силен и че никога няма да може да се съревновава с него в каквото и да било. Рет просто протяга ръка и взема каквото пожелае, умее да постига своето и да си върши работата. А горкият Рос се проваля във всичко.

Маргарет ми разказа на четири очи днес следобед, че когато Рос отишъл на работа днес сутринта, разбрал, че са го уволнили. Заради пиенето, нали разбираш. Той и преди пиеше, всички мъже са такива, но поне не прекаляваше, както прави откакто Рет се прибра в Чарлстън преди година. Рос се мъчеше да оправи плантацията, бъхтеше там като роб след завръщането си от войната, но все нещо не вървеше и той все не успяваше да събере прилична оризова реколта. Щяха да му отнемат всичко заради неплатени данъци. Затова когато Рет му предложи да купи плантация от него, Рос беше принуден да я даде. Така или иначе, тя щеше да е на Рет, ако той и баща му… но това е друга история.

Рос си намери работа като касиер в една банка, но ми се струва, че за жалост работата с пари е според него вулгарна. Преди джентълмените просто подписваха полици или една тяхна дума бе достатъчна и техните помощници вършеха всичко останало. Както и да е, Рос допускаше грешки на работното място, сметките му никога не излизаха и един ден направи голяма грешка, заради която го уволниха. Нещо повече, от банката казаха, че ще го съдят, за да си получат парите, които той беше изплатил по погрешка. Рет оправи нещата. Това обаче беше като нож, забит в сърцето на Рос. Той се пропи и ето, че сега загуби и следващата си работа. Отгоре на всичко някой глупак или злобен човек пуснал мълвата, че Рет го е уредил на работа. Като чул това, Рос се прибрал право в къщи и така се напил, че едва се държал на краката си. Направо мъртвопиян.

Най-много обичам Рет, прости ми, боже, но винаги е било така. Той е първородният ми син и още в мига, когато ми го подадоха след раждането, аз сложих сърцето си в малките бебешки ръчички. Обичам Рос и Розмари, но не както обичам Рет и се страхувам, че те го знаят. Розмари смята, че това се дължи на дългото му отсъствие от дома, след което той се появи внезапно като оня джин от бутилката, накупи всичко за къщата, а на нея — красиви рокли, за каквито бе мечтала. Тя не помни как беше преди той да замине. Тогава бе съвсем мъничка и не знае, че за мене той винаги е бил на първо място. Ала Рос го знае, винаги е знаел, макар че той пък беше любимец на баща си, и затуй не се тревожеше особено. Стивън изгони Рет и направи Рос свой наследник. Той обичаше Рос, гордееше се с него. Но Стивън почина, този месец ще станат седем години от смъртта му. А Рет пак е у дома, тази радост изпълва живота ми и Рос не може да не го забелязва.

Гласът на мис Бътлър стана хрипкав, накъсан от усилието да излее натежалото си от тайни сърце. Не издържа и горчиво се разплака.

— Бедното ми момче, бедният ми, наранен Рос.

„Трябва да кажа нещо — помисли Скарлет, — за да я успокоя.“ Не можа обаче да измисли нищо. Самата тя беше силно наранена.

Мисис Бътлър пое дълбоко въздух, избърса очи и се съвзе.

— Какво има, мила?

— Трябва да зная — настоя Скарлет. — Трябва да ми кажете. Наистина ли съм… как го каза той — наистина ли изглеждам така?

Скарлет се нуждаеше от уверение, трябваше й одобрението на тази любяща дама, ухаеща на върбинка и лимон.

— Скъпо дете — каза Елинор, — няма абсолютно никакво значение как изглеждаш. Рет те обича, затова и аз те обичам.

„Света Богородице! Тя казва, че приличам на мръсница, но това нямало значение. Да не е полудяла? Разбира се, че има значение. Нищо друго на света няма по-голямо значение. Искам да съм дама, каквато би трябвало да бъда!“

Скарлет отчаяно сграбчи ръцете на мисис Бътлър, без да осъзнава, че й причинява ужасна болка.

— О, мис Елинор, помогнете ми! Моля ви, имам нужда от вашата помощ.

— Разбира се, мила. Кажи какво искаш.

По лицето на мисис Бътлър сега се четеше само спокойствие и обич. Още преди много години се беше научила да прикрива всяка болка.

— Искам да зная къде греша, защо не приличам на дама? Аз съм дама, мис Елинор, наистина. Вие познавате майка ми, трябва да знаете, че казвам истината.

— Разбира се, че си дама, Скарлет, и разбира се, че зная това. Външният вид е толкова измамен, че просто не е справедливо. Можем да се справим с всичко, без това всъщност да ни струва някакви усилия.

Мисис Бътлър внимателно освободи своите пулсиращи, отекли пръсти от хватката на Скарлет.

— Толкова си жизнена, скъпо дете, събрала си в себе си целия устрем на света, в който си израсла. Това подвежда хората от старото, уморено крайбрежие тук. Но ти не бива да губиш тази енергия, тя е извънредно ценна. Просто ще намерим начин да станеш по-малко забележима, това е всичко. Тогава ще се чувствуваш по-удобно.

„И аз също“ — добави мислено Елинор Бътлър. Щеше до последен дъх да брани жената, която според нея Рет обичаше, но би й било много по-лесно, ако Скарлет престанеше да се боядисва толкова и да носи скъпи, неподходящи дрехи. Елинор вътрешно се зарадва на възможността да прекрои снаха си според чарлстънския образец.

Скарлет с благодарност преглътна нейното дипломатично обяснение за измъчващия я проблем. Беше достатъчно проницателна, за да й повярва напълно — нали видя как мис Елинор се справи с Юлали и Полин. Ала майката на Рет щеше да й помогне и това беше най-важното, поне засега.