Александра Рипли
Скарлет (1)

1.

„Всичко това скоро ще свърши и ще мога да се върна у дома, в Тара.“

Скарлет О’Хара Хамилтън Кенеди Бътлър стоеше сама на няколко крачки встрани от останалите опечалени на погребението на Мелани Уилкс. Валеше дъжд и облечените в траур хора бяха разтворили черни чадъри над главите си. Подкрепяха се един друг, жените плачеха и деляха две по две и чадърите, и мъката си.

Скарлет не делеше нито чадъра, нито скръбта си с никого. Вятърът на тласъци навяваше студени, хапещи дъждовни ручейчета, които се стичаха по врата й, но тя не ги усещаше. Не чувствуваше нищо, онемяла от загубата. Щеше да тъгува по-късно — тогава, когато щеше да е в състояние да понесе болката. Сега отхвърляше всичко — всяка болка, всяко чувство, всяка мисъл. Освен думите, които непрекъснато си повтаряше наум, думите, които й обещаваха превъзмогване на мъката и сила да оцелее, докато се възстанови.

„Всичко това скоро ще свърши и ще мога да се върна у дома, в Тара.“

 

 

„… прах от прахта, пепел от пепелта…“

Гласът на свещеника проникваше през вцепенението, което я обгръщаше като черупка, думите успяваха да достигнат до нея. „Не — заплака мълчаливо Скарлет. — Не и Мели. Това не е гробът на Мели, прекалено голям е, а тя е толкова мъничка, костите й са като на птичка. Не! Не може да е мъртва, не е възможно.“

Скарлет отпусна глава на една страна в отказа си да се примири със зейналия гроб и простия чамов ковчег, който потъваше в него. В мекото дърво личаха малки полукръгове — следите от чуковете, забили гвоздеите на капака над милото, обично, сърцевидно личице на Мелани.

„Не! Не може така, не бива, вижте дъжда, не можете да я оставите да я навали. Така й е студено, не бива да остане под ледените пръски. Не мога да гледам, не издържам, не мога да повярвам, че я няма. Тя ме обича, приятелка ми е — единствената ми истинска приятелка. Мели ме обича, няма да ме изостави, точно когато имам най-голяма нужда от нея.“

Скарлет погледна хората, заобиколили гроба и усети как я обзема силен гняв. „Никой от тях не преживява толкова, за никого загубата не е толкова голяма, колкото за мен. Никой не знае колко я обичам. Но Мели знае, нали? Тя знае, трябва да повярвам, че знае… Те обаче никога няма да повярват. Нито мисис Мериуедър, нито Мийдови, нито Уайтингови или пък Елсингови. Гледай ги само как са се скупчили около Индия Уилкс и Ашли като ято мокри гарги в траурни дрехи. Утешават леля Питипат, добре, но нали всички знаят, че тя се вживява и може да си изплаче очите и за най-дребното нещо, дори за прегоряла филийка. Няма да проумеят, че може би и аз се нуждая от малко утеха, че бях по-близка с Мелани от всички тях. А се държат така, сякаш изобщо не съм тук. Никой не ми обърна внимание. Дори Ашли. Забелязваше ме през онези два ужасни дни след смъртта на Мелани, когато му трябвах да върша работа. Всички ме забелязваха. Индия също — блееше ми като коза: «Какво ще правим с погребението, Скарлет? Ами помена? А ковчега? Кой ще го носи? Парцелът в гробището? Надписа на надгробната плоча? Съобщението във вестника?» Сега се опират един о друг, плачат и вият. Е, добре, няма да им направя удоволствието да ме видят как плача съвсем сама, без да има на кого да се облегна. Не бива да плача. Още не. Ако почна, няма да мога да спра. Като отида в Тара, ще мога да се наплача.“

Скарлет вдигна брадичка и стисна зъби, за да не тракат от студа, да преглътне задавянето. „Всичко това скоро ще свърши и ще мога да се върна у дома, в Тара.“

Всички отломъци от разбития живот на Скарлет се намираха около нея в Оукланд, гробището на Атланта. Високият гранитен пилон — сив камък, по който се стичаха сиви дъждовни струйки — беше мрачният паметник на света, който си бе отишъл завинаги, безгрижния свят на нейната младост преди войната. Това беше Мемориалът на конфедератите, символът на гордата, безумна смелост, заляла Юга с ярки знамена в порива си към унищожението. Той се издигаше в памет на толкова погубени съдби — приятелите от детството, храбреците, които я молеха за един валс или целувка в дните, когато нямаше други проблеми, освен избора на балната рокля с кринолин. Беше в памет на първия й съпруг, Чарлс Хамилтън, брата на Мелани. В памет на синовете, братята, съпрузите, бащите на всички подгизнали от дъжда оплаквачи на хълмчето, където погребваха Мелани.

Имаше и други гробове, други знаци. Франк Кенеди, вторият съпруг на Скарлет. И още — мъничкият, ужасно мъничък гроб, на чийто надгробен камък пишеше ЮДЖИНИ ВИКТОРИЯ БЪТЛЪР, а отдолу БОНИ. Нейното последно дете, най-обичаното.

Живите и мъртвите я бяха обградили, но тя странеше от тях. Стори й се, че се е стекла половин Атланта. Тълпата бе препълнила църквата допреди малко, а сега се бе разляла в широк, неравен тъмен кръг около резкия цветен щрих сред сивата пелена на дъжда — зейналия гроб, изкопан в червената джорджийска глина за тялото на Мелани Уилкс.

Отпред опечалените придържаха най-близките роднини. Черно и бяло, облени в сълзи лица, с изключение на Скарлет. Старият кочияш чичо Питър с Дилси и Куки бяха застанали в защитен триъгълник около Бо, обезумялото момченце на Мелани.

И по-възрастното поколение на Атланта беше тук с трагично малкото си наследници. Мийдови, Уайтингови, Мериуедърови, Елсингови, техните дъщери и зетьове и Хю Елсинг, единственият им жив син. Леля Питипат Хамилтън и брат й, чичо Хенри Хамилтън, забравили отколешната си вражда заради общата скръб по своята племенница. По-младата, макар и на вид колкото тях, Индия Уилкс се бе свряла в групата и наблюдаваше брат си Ашли със сянка на мъка и вина в погледа. Той също като Скарлет беше сам. Стоеше гологлав под дъжда, без да обръща внимание на предложените чадъри, без да усеща студената влага, без да е в състояние да възприеме тона на безвъзвратност в думите на свещеника или тесния ковчег, който се спускаше в разкаляния червеникав гроб.

Ашли. Висок, слаб, безцветен, с почти изцяло посивяла бледозлатиста коса, вцепенено пребледняло лице и празни, невиждащи зелени очи. Стойката му бе изправена като за почест — наследство от годините, прекарани като офицер в сива униформа. Беше неподвижен, без признаци, че усеща или осъзнава нещо.

Ашли. Центърът и символът на разбития живот на Скарлет. От любов към него тя бе пренебрегнала щастието, към което трябваше само да посегне — и щеше да бъде нейно. Беше обърнала гръб на съпруга си, не виждаше неговата любов, не признаваше своята любов към него, защото винаги на пътя й се изпречваше желанието към Ашли. А сега Рет го нямаше, присъствието му личеше единствено в златистите есенни цветя сред останалите букети. Тя беше предала единствената си приятелка, бе отхвърлила упоритата преданост и любов на Мелани. Но Мелани вече я нямаше. Даже любовта на Скарлет към Ашли си бе отишла, защото тя беше разбрала, макар и твърде късно, че навикът да го обича отдавна бе изместил самата любов към него.

Не го обичаше и никога вече нямаше да го обича. И точно сега, когато не го искаше, Ашли беше неин, беше го наследила от Мелани. Беше обещала на Мели да се погрижи за него и за детето им Бо.

Ашли бе причината за разрухата на нейния живот. И единственото, което й бе останало след тази разруха.

Скарлет стоеше встрани и сама. Между нея и хората от Атланта имаше само студено сиво пространство — пространство, което някога Мелани беше запълвала, да я предпази от изолация и отхвърляне. Под чадъра се промушваше само студеният влажен вятър — на мястото, където всъщност трябваше да е Рет, за да я закриля с широките си плещи и с любовта си.

Тя повдигна брадичка срещу вятъра, посрещна порива му, без да го усеща. Всичките й сетива бяха насочени към думите, които й вдъхваха сила и надежда.

„Всичко това скоро ще свърши и ще мога да се върна у дома, в Тара.“

 

 

— Погледни я — пошушна една дама с черен воал на другата, с която стояха под един чадър. — Желязна е. Чух, че през цялото време, докато уреждала погребението, не проронила дори една сълза. Само сметки, това е Скарлет. Съвсем безсърдечна.

— Знаеш какво приказват хората — не закъсня прошепнатият отговор. — Тя има слабост към Ашли Уилкс. Смяташ ли, че наистина са…

Хората до тях им изшъткаха, но и те мислеха същото. Всички мислеха така.

Ужасният глух звук на буците пръст върху дървения капак накара Скарлет да стисне юмруци. Искаше й се да си запуши ушите, да запищи, да закрещи, да направи каквото и да е, за да не чува кошмарните звуци от гроба, който се затваряше над Мелани. Прехапа устни до болка. Не, нямаше да се разкрещи.

Тържествеността на момента бе разтърсена от друг вик, на Ашли. „Мели… Мелиии…“ И после отново: „Мелиии.“ Вик на една измъчена душа, изпълнена със самота и страх.

Той се люшна към дълбоката разкаляна яма като току-що ослепял човек. Ръцете му търсеха малкото, тихо същество, което му беше давало сила. Но не намери никаква опора, само студени, сребристи дъждовни струйки.

Скарлет изгледа доктор Мийд, Индия, Хенри Хамилтън. „Защо не направят нещо? Защо не го спрат? Някой трябва да го спре!“

— Мелиии…

„За бога! Той ще си счупи врата, а те само стоят и го зяпат как се люшка на ръба на гроба.“

— Ашли, спри! — извика тя. — Ашли!

Скарлет се затича като се подхлъзваше и препъваше по мократа трева. Вятърът понесе захвърления встрани чадър и го запокити сред купищата цветя. Тя сграбчи Ашли през кръста и се опита да го отмести от гроба. Той започна да се дърпа.

— Ашли, недей! — Скарлет се мъчеше да се пребори с него. — Мели не може да ти помогне сега.

Гласът й беше груб, за да може да проникне през оглушалата, обезумяла скръб на Ашли.

Той спря и отпусна ръце. Изпъшка тихо, после тялото му рухна в ръцете на Скарлет. Тъкмо когато вече не издържаше под тежестта му, доктор Мийд и Индия подхванаха безчувствения Ашли под мишниците и го изправиха.

— Можете да си вървите, Скарлет — каза доктор Мийд. — Повече от това няма как да навредите.

— Но аз…

Тя огледа лицата наоколо, очите, които жадно чакаха още сензации. После се обърна и закрачи под дъжда. Тълпата се отдръпна, сякаш докосването на полите й щеше да ги омърси.

Не биваше да узнаят, че това я засяга. Нямаше да им позволи да видят, че могат да я наранят. Скарлет предизвикателно вирна брадичка, дъждът започна да се стича по лицето и шията й. Вървя с изправен гръб и рамене, докато стигна портата на гробищата и се загуби от погледите им. Тогава се улови за желязната решетка. От изтощение й се зави свят, краката не я държаха.

Кочияшът Елайъс затича към нея и разтвори чадър над сведената й глава. Скарлет приближи до кабриолета, без да обръща внимание на протегнатата за помощ ръка. Сви се в единия ъгъл на кабриолета, тапициран в плюш, и придърпа вълнената наметка върху краката си. Беше премръзнала и ужасена от това, което бе сторила. Как можеше да излага така Ашли пред всички, когато само преди няколко вечери бе обещала на Мелани да се погрижи за него, да го предпази, както Мелани винаги бе правила? Но какво друго можеше да направи? Да го остави да се хвърли в гроба? Трябваше да го спре.

Кабриолетът се люшкаше, високите колела затъваха в дълбоките, разкаляни глинести коловози. Скарлет едва не падна на пода. Лакътят й се удари в рамката на прозореца, остра болка прониза цялата й ръка.

Болката не беше само физическа — тя би я изтърпяла. Не можеше да понесе другата — отлаганата, забавяната, отхвърляната, потиснатата болка. Още не, не тук, не когато е съвсем сама. Трябваше да отиде в Тара, трябваше. Там беше Мами. Мами щеше да я прегърне с кафявите си ръце, Мами щеше да я притисне, да залюлее главата и на гърдите си, където Скарлет бе изплакала всички болки от детството. Щеше да се разреве в ръцете на Мами, да изплаче цялата си мъка. Можеше да облегне глава на гърдите на Мами и да потърси утеха за нараненото си сърце в любовта на Мами. Мами щеше да я прегърне и да я приласкае, щеше да сподели болката й и да й помогне да я понесе.

— Побързай, Елайъс — каза Скарлет. — Карай по-бързо.

 

 

— Помогни ми да махна тези мокри дрехи, Панзи — нареди Скарлет на камериерката. — Хайде, по-живо.

Лицето й бе смъртно бледо и зелените й очи изглеждаха по-тъмни, по-блестящи, по-застрашителни.

— По-живо, казах. Ако заради тебе изпусна влака, ще те нашибам с камшик.

Не можеше да изпълни заканата си. Панзи знаеше, че не може. Времената на робството бяха отминали, мис Скарлет не й беше господарка и Панзи можеше да напусне винаги, когато поиска. Но сега отчаяният, трескав блясък в зелените очи на Скарлет я накара да се усъмни в тази своя увереност. Скарлет изглеждаше готова на всичко.

— Сложи ми черното мерино, ще застудее — каза Скарлет.

Тя се загледа в отворения гардероб. Черна вълна, черна коприна, черен памук, черен креп, черно кадифе. До края на живота си щеше да носи траур. Продължаваше да жалее за Бони, а сега вече и за Мелани. „Трябва да намеря нещо по-тъмно от черното, нещо още по-траурно, за да жаля за себе си. Няма да мисля за това, поне засега. Иначе ще полудея. Ще мисля, когато отида в Тара. Там ще мога да го понеса.“

— Събирай багажа, Панзи. Елайъс чака. И да не си посмяла да забравиш жалейния креп на ръкава. Този дом е в траур.

 

 

Улиците, които се събираха на площад Петте ъгъла, бяха станали непроходими. Коли, каруци и кабриолети тънеха в кал. Коларите и кочияшите проклинаха дъжда, улиците, конете и всеки, който им се изпречваше на пътя. Чуваха се викове, свистяха камшици, хората вдигаха шум. На Петте ъгъла винаги имаше тълпи, хората бързаха, караха се, оплакваха се и се смееха. Площадът кипеше от живот, устрем и енергия. Петте ъгъла бяха онази Атланта, която Скарлет обичаше.

Но не и днес. Днес Петте ъгъла й пречеха, Атланта я задържаше. „Трябва да успея за влака, ще умра, ако го изпусна, трябва да стигна до Мами и Тара или ще рухна.“

— Елайъс — кресна тя. — Хич не ме интересува дали ще нашибаш конете до смърт, или ще сгазиш някого по улицата. Трябва да стигнеш до гарата.

Конете й бяха най-силните, кочияшът й — най-опитният, кабриолетът — най-добрият, който можеше да се купи с пари. Нищо по-добро не можеше да й се изпречи, нищо.

Дори й остана време на гарата.

 

 

Чу се шумно изпускане на пара. Скарлет замря и се заслуша в първото изтракване на колелата, което означаваше, че влакът тръгва. Ето, потегли. Още едно завъртане на колелата. И още едно. Вагонът се разклати и затрака. Най-накрая бе на път.

Всичко щеше да се нареди. Връщаше се у дома, в Тара. Вече си я представяше — слънчева и приветлива, с ослепително бялата къща и блестящите зелени листенца на жасминовите храсти, отрупани със съвършени, восъчнобели цветове.

Когато влакът потегли от гарата, отвън по прозореца се стичаше тежък, тъмен дъжд, но това нямаше значение. В Тара щеше да е запален огън в дневната, върху дънерите щяха да пропукват борови иглички, пердетата щяха да са дръпнати, за да закрият дъжда, мрака и целия свят. Щеше да склони глава върху меката, широка гръд на Мами и да й разкаже всички ужасни случки. Тогава щеше да размисли, да пресметне всичко…

Съскащата пара и виещите колела накараха Скарлет рязко да вдигне глава.

До Джоунсбъро ли бяха стигнали вече? Сигурно бе задрямала и в това нямаше нищо чудно — беше толкова изморена. Две нощи поред не бе успяла да мигне, въпреки брендито за успокоение. Не, гарата беше Ръф енд Реди. До Джоунсбъро оставаше още час. Поне дъждът беше спрял, отпред даже прозираше късче синьо небе. Може би в Тара грееше слънце. Скарлет си представи входната алея, тъмните кедри от двете й страни, после широката зелена морава и любимия дом на малкото възвишение.

Въздъхна тежко. Сега в Тара господарка беше сестра й Сюелин. Ха! Повече й прилягаше да я наричат „ревлата“. Сюелин само хленчеше, цял живот не беше правила нищо друго, още откак бяха малки деца. А сега тя самата имаше деца — същите хленчещи момиченца като нея.

И децата на Скарлет бяха в Тара. Уейд и Ела. Изпрати ги с бавачката им Приси, когато разбра, че Мелани умира. Може би трябваше да ги заведе на погребението. Така беше дала още един повод на ония лисици от Атланта да клюкарствуват каква лоша майка е. Нямаше да се справи през ужасните дни и нощи след смъртта на Мели, ако трябваше да се грижи и за Уейд и Ела.

Просто нямаше да мисли за тях. Връщаше се у дома, в Тара, при Мами и нямаше да допусне разстройващи мисли. „Бог ми е свидетел, че си имам достатъчно тревоги и без да намесвам и тях. А съм толкова уморена…“ Главата й клюмна и очите й се затвориха.

— Джоунсбъро, мадам — обяви кондукторът.

Скарлет примигна и се изправи.

— Благодаря.

Огледа вагона за Панзи и куфарите. „Жива ще я одера, ако се е помъкнала в друг вагон. Ох, само да не трябваше всяка дама да има придружителка винаги, когато си подаде носа вън от къщи. Сама бих се справила много по-добре. А, ето я.“

— Панзи, смъквай куфарите. Пристигнахме.

„Само пет мили до Тара. Скоро ще съм у дома. У дома.“

На перона чакаше Уил Бентийн, съпругът на Сюелин. Срещата с Уил беше стъписваща, както винаги през първите няколко секунди. Скарлет искрено обичаше и уважаваше Уил. Ако можеше да има брат, какъвто винаги бе желала, щеше да поиска той да е точно като Уил. С изключение на дървения крак и, разбира се, не селски бедняк. Именно затова Уил в никакъв случай не можеше да мине за джентълмен — несъмнено принадлежеше към по-долната класа. Скарлет забравяше това, когато беше далеч от него. Забравяше го също минута след като се срещнеха, защото той беше толкова добър, толкова мил човек. Дори Мами имаше високо мнение за Уил, а Мами беше най-строгият съдник в света, когато ставаше дума за разграничаване на истинските дами и джентълмени.

— Уил!

Той се запъти към нея с характерната си олюляваща се походка. Скарлет здраво обви ръце около врата му и бурно го прегърна.

— О, Уил, толкова се радвам, че те виждам, направо плача от радост.

Уил прие прегръдката без емоции.

— И аз се радвам да те видя, Скарлет. Толкова време мина.

— Наистина. Срамота. Почти цяла година.

— По-скоро две.

Скарлет онемя. Толкова дълго? Нищо чудно, че животът й бе стигнал до такова жалко състояние. Тара винаги й вдъхваше жизненост, нови сили, когато имаше нужда. Как бе могла да издържи толкова време без нея?

Уил кимна на Панзи и се отправи към колата пред гарата.

— Най-добре да тръгваме, да не се стъмни по пътя — каза той. — Надявам се, че няма да имаш нищо против да пътуваме малко притеснено, Скарлет. Така или иначе идвах към града и реших да взема някои провизии.

Колата беше пълна с пакети и вързопи.

— Изобщо не ми прави впечатление — отвърна най-искрено Скарлет. Тя си отиваше вкъщи и нямаше значение как ще се добере дотам. — Качвай се върху онези чували със зоб, Панзи.

През целия дълъг път до Тара Скарлет мълчеше също като Уил. Вдишваше познатото спокойствие на природата и то я освежаваше. Въздухът бе кристално чист, следобедното слънце сгряваше раменете й. Решението да се върне у дома беше правилно. Тара щеше да й даде така необходимото убежище, а Мами щеше да й помогне да събере отломките от разбития й свят. Когато свиха по познатата алея, Скарлет се приведе напред, нетърпеливо усмихната.

Но при вида на къщата от нея се изтръгна вик на отчаяние.

— Уил, какво се е случило?

Фасадата се закриваше от лози, загрозяваха я увиснали мъртви листа. На четири прозореца капаците се бяха килнали, а на два изобщо липсваха.

— Нищо не се е случило, освен лятото, Скарлет. С поправките по къщата се занимавам през зимата, когато няма работа на полето. След няколко седмици ще се заема с капаците. Още не е почнал октомври.

— О, Уил, защо, за бога, не се съгласиш да ти дам пари? Можеш да наемеш помощници. Ето, тухлите се виждат през мазилката. Всичко изглежда толкова занемарено.

Уил търпеливо отговори:

— За нищо на света, дори за пари не можеш да намериш помощници. Тези, на които им се труди, си имат предостатъчно работа, а пък които не искат, не ми трябват. Ние с Големия Сам ще се оправим. За какво са ми парите ти?

Скарлет прехапа устни и преглътна напиращите думи. И преди беше уязвявала гордостта на Уил и знаеше, че е непреклонен. Беше прав, че реколтата и добитъкът са по-важни. Те не можеха да чакат, за разлика от варосването. Сега вече съзря и нивите, ширнали се зад къщата. Бяха оплевени и току-що бранувани. Долавяше се лекият остър дъх на оборски тор — подготовка за сеитбата. Червеникавата земя изглеждаше топла и плодородна. Скарлет се успокои. Тук беше сърцето и душата на Тара.

— Прав си — каза тя на Уил.

Вратата на къщата се отвори и наизлязоха куп хора. Най-отпред застана Сюелин с най-малкото си дете на ръце над издутия корем. Избелялата й памучна рокля пращеше по шевовете. Шалът и се беше свлякъл връз едната ръка. Скарлет се помъчи да изглежда радостна, въпреки че не беше.

— Господи, Уил, Сюелин пак ли ще ражда? Ще трябва да пристроите още няколко стаи.

— Още се надяваме на момче — изсмя се Уил и вдигна ръка за поздрав на жена си и трите им дъщери.

Скарлет също помаха и съжали, че не се е сетила да купи играчки за подарък на децата. Божичко, как изглеждаха! Сюелин беше навъсена. Скарлет плъзна поглед по останалите лица, потърси черните… Там беше Приси, Уейд и Ела се криеха зад полите й… Жената на Големия Сам, Дилайла, също стоеше с черпак в ръка, сигурно готвеше… И още, как й беше името, а, да, Лути, бавачката на децата в Тара. Но къде беше Мами? Скарлет извика на децата си: „Здравейте, милички. Мама си дойде.“ После се обърна към Уил и го докосна по ръката.

— Къде е Мами, Уил? Не е чак толкова стара, че да не може да излезе да ме посрещне.

Страх сви гърлото й.

— Болна е на легло, Скарлет.

Скарлет скочи от колата още в движение, олюля се, после се съвзе и хукна към къщата.

— Къде е Мами? — запита тя Сюелин, без да чува възторжените поздрави на децата.

— Много хубав поздрав вместо „добър ден“, Скарлет, но от тебе може да се очаква. Как я мислиш тази работа — пращаш тук Приси и децата ей така, след като знаеш колко съм натоварена?

Скарлет вдигна ръка, готова да удари сестра си.

— Сюелин, ако не ми кажеш къде е Мами, ще се разкрещя.

Приси дръпна Скарлет за ръкава.

— Знам къде е Мами, мис Скарлет, знам. Тя много се разболя, та й оправихме стаичката до кухнята, оная дето висяха пушените бутове, когато имаше много пушени бутове. Хубаво е там, топло е, близо е до комина. Като дойдох, заварих я вече там, та май не бива да казвам, че сме оправили стаичката, ама аз поне отнесох там стол — да има къде да се седне, ако тя понечи да стане или някой дойде…

Думите на Приси увиснаха във въздуха. Скарлет вече беше до вратата на стаичката на Мами, подпряна на рамката на вратата.

Това… това… това същество в леглото не беше нейната Мами. Мами беше едра жена — силна, налята, с топла кафява кожа. Откак Мами напусна Атланта не бяха минали и шест месеца — не можеше за толкова кратко време да се съсипе чак дотолкова. Не беше възможно. Скарлет не можеше да го понесе. Не, това не беше Мами, гледката не беше за вярване. Това същество, посивяло и сбръчкано, почти не помръдваше под избелелия юрган, съшит от разноцветни парчета. Изкривените пръсти едва-едва се движеха по гънките. Скарлет потрепери.

После чу гласа на Мами. Слаб и пресеклив, и все пак гласът на Мами — обичен и любящ.

— Е, миси, колко пъти съм казвала носа да не си показвате навънка без шапчица и чадър за слънце. Приказвам, приказвам…

— Мами — Скарлет коленичи до леглото. — Мами, аз съм Скарлет. Твоята Скарлет. Моля ти се, не боледувай, Мами, не мога да понеса — ти да си болна.

Тя отпусна глава на леглото до съсухрените рамене на Мами и се разрева бурно, като дете. Погали я безплътно лека ръка.

— Не плачи, детенце. Всичко ще се оправи.

— Всичко — проплака Скарлет, — всичко се обърка, Мами.

— Шшт, не плачете само за една чашка. Нали имате и друг сервиз за чай, я колко е хубав и той. Ще си поканите гости на чай, нали Мами обеща.

Скарлет ужасена се отдръпна. Втренчи се в лицето на Мами и видя каква любов озарява хлътналите очи — очи, които не я виждаха.

„Не!“ — прошепна тя. Не можеше да го понесе. Първо Мелани, после Рет, а сега и Мами. Изоставиха я всички, които обичаше. Прекалено жестоко беше. Не беше възможно.

— Мами — каза тя високо. — Мами, чуй ме. Аз съм Скарлет.

Сграбчи края на дюшека и се помъчи да го разтърси.

— Погледни ме — изхълца тя — виж ме, виж лицето ми. Трябва да ме познаеш, Мами. Аз съм, Скарлет.

Едрите длани на Уил обгърнаха китките й.

— Недей. — Той говореше меко, но хватката му беше желязна. — Тя е щастлива така, Скарлет. Сега е пак в Савана и се грижи за майка ти още като малко момиченце. Тогава е била щастлива. Била е млада и силна, нищо не я е боляло. Остави я.

Скарлет се помъчи да се освободи.

— Искам да ме познае, Уил. Никога не съм й казвала какво означава тя за мене. Трябва да й кажа.

— Ще имаш възможност. Често е различна и познава всички. Знае, че умира. В това състояние е по-добре. Хайде, сега ела с мене. Всички те чакат. Дилайла наглежда Мами от кухнята.

Скарлет се остави на Уил да й помогне да се изправи. Беше вцепенена цялата, дори сърцето й не чувствуваше нищо. Безмълвно го последва до дневната. Сюелин веднага почна да й досажда с оплакванията си оттам, където беше спряла, но Уил я прекъсна:

— Скарлет е преживяла тежък удар, Сю, остави я на мира.

Той наля уиски в една чаша и я сложи в ръката на Скарлет.

Уискито помогна. Изгарящата му топлина се разля по познатия начин по тялото и приглуши болката. Скарлет подаде празната чаша на Уил и той й наля още.

— Здравейте, милички — обърна се тя към децата, — елате да гушнете мама.

Чуваше собствения си глас отстрани, сякаш беше чужд, но поне казваше каквото трябва.

 

 

Прекарваше колкото е възможно по-дълго в стаята на Мами до леглото й. Беше свързвала всички свои надежди с утехата на прегръдката на Мами, а сега нейните силни ръце подкрепяха умиращата старица. Скарлет повдигаше измъченото тяло на Мами, за да я изкъпе, да смени бельото, да облекчи дишането й, да я убеди да преглътне няколко лъжици бульон. Пееше приспивните песнички, които толкова пъти бе чувала от Мами, а когато Мами бълнуваше и говореше с мъртвата й майка, Скарлет отговаряше така, както според нея би говорила майка й.

Понякога измъченият поглед на Мами я разпознаваше и напуканите старчески устни се усмихваха на своята любимка. Тогава немощният глас гълчеше точно както Скарлет помнеше от най-ранното си детство:

— Косата ви на нищо не прилича, мис Скарлет, хайде сегичка да я срешите с четката сто пъти, както Мами ви е учила… Какво ви е прифанало да носите такава измачкана рокля. Идете да се преоблечете да не ви видят хората такава… Чини ми се да сте бледа като призрак, Скарлет. Да не сте си слагали пудра на лицето? Ей сегичка да я измиете.

Каквото и да нареждаше Мами, Скарлет обещаваше да го изпълни. Времето никога не стигаше да го направи, преди Мами пак да изпадне в безсъзнание или да се пренесе в онзи свят, където Скарлет не съществуваше.

Денем и вечер Сюелин, Лути и дори Уил помагаха при болната и Скарлет успяваше да открадне половин час за сън, сгушена в изтърбушения люлеещ се стол. Нощите обаче Скарлет прекарваше в самотно бдение. Намаляваше пламъка на газеничето и вземаше тънката, съсухрена ръка на Мами в своята. Докато къщата спеше и Мами спеше, Скарлет най-накрая можеше да поплаче; сълзите, които извираха от разбитото й сърце донякъде облекчаваха болката.

Веднъж в тихите часове преди зазоряване Мами се събуди.

— Защо плачете, съкровище? — прошепна тя. — Старата Мами е готова да остави товара си и да отдъхне в ръцете на Бога. Само дето още не ме вика.

Мами размърда ръката си в шепата на Скарлет, измъкна я, погали я по наведената глава.

— Шшт, успокойте се. Не всичко е толкоз лошо, колкото си мислите.

— Съжалявам — изхълца тя, — просто не мога да спра да плача.

Мами отметна разбърканата коса от лицето на Скарлет с изкривените си пръсти.

— Кажете на старата Мами какво тревожи нейното агънце.

Скарлет погледна старите, мъдри, любящи очи и изпита най-дълбоката болка в живота си.

— Всичко обърках, Мами. Не зная как можах да сторя толкова грешки. Просто не разбирам.

— Мис Скарлет, направили сте каквото е потребно. Никой не може да направи повече. Добрият Господ Бог ви е пратил тежко бреме и вие сте го носили. Няма защо да питате защо ви се е паднало или какво ви е струвало. Стореното — сторено. Не се тровете сега.

Мами отпусна натежали клепачи над сълзите, проблеснали в полумрака и неравномерното й дишане притихна. Тя заспа.

„Как да не се тровя — понечи да изкрещи Скарлет. — Животът ми е съсипан и не зная какво да правя. Имам нужда от Рет, а него го няма. Имам нужда от тебе, но и ти ме изоставяш.“

Тя вдигна глава, избърса сълзите с ръкав и изправи вдървените си рамене. Въглищата в печката почти бяха свършили, кофата беше празна. Трябваше да я напълни, за да не угасне огънят. Стаята беше започнала да изстива, а Мами трябваше да лежи на топло. Скарлет зави отпадналата старица с шарения юрган и излезе с кофата в студения, тъмен двор. Забърза към купчината въглища и съжали, че не е наметнала шала.

Нямаше луна — само тъничък сърп, скрит зад облак. Въздухът бе наситен с нощна влага; малкото звезди, които се подаваха иззад облаците, изглеждаха много далечни, с леден блясък. Скарлет потръпна. Мракът наоколо й се стори безформен, безкраен. Беше се втурнала слепешком в средата на двора и сега не можеше да различи познатите очертания на бараката и хамбара, които трябваше да се наблизо. Обхваната от внезапна паника, тя се извърна и потърси с поглед голямата бяла къща, откъдето току-що бе излязла. Но тя също беше тъмна и безформена. Отникъде не идваше светлина. Сякаш се бе загубила в мрачен, непознат и мълчалив свят. Нищо не помръдваше в нощта — нито лист, нито перце на птица. Ужас впи нокти в опънатите й нерви, прииска й се да избяга. Накъде обаче? Отвсякъде я обграждаше враждебен мрак.

Скарлет стисна зъби. „Що за глупости? Аз съм у дома, в Тара, и студеният мрак ще изчезне, когато изгрее слънцето.“ Помъчи се да се засмее — резкият, неестествен звук я накара да подскочи.

„Казват, че пред разсъмване било най-тъмно — помисли си тя. — Май е точно така. Потисната съм, това е. Но аз няма да се предам, няма време, печката трябва да се напълни.“ Скарлет простря ръка напред в мрака и се запъти натам, накъдето смяташе, че са въглищата, до купа дърва. Спъна се в някаква дупка и падна. Кофата шумно изтрака и се изтърколи нанякъде.

Всяка изтощена, уплашена частица от тялото й крещеше, че е по-добре да се откаже, да остане неподвижна, да прегърне закрилата на невидимата земя, докато съмне. Но Мами имаше нужда от топлина. И от веселите жълти пламъчета зад слюденото прозорче на печката.

Скарлет бавно коленичи и заопипва около себе си за кофата. Такъв мрак сигурно не се беше спускал над земята. И такава студена нощна влага. Тя се задъха. Къде беше кофата? Къде беше зората?

Пръстите й напипаха студен метал. Скарлет запълзя на колене, вкопчи се с две ръце в очуканата кофа за въглища. Седна на пети и притисна кофата към гърдите си в отчаяна прегръдка.

„О, Господи, всичко се обърка. Даже не знам накъде е къщата, да не говорим за въглищата. Изгубих се в нощта.“ Скарлет се заоглежда отчаяно, търсеше някаква светлинка, но небето беше черно. Дори студените, далечни звезди бяха изчезнали.

За миг й се прииска да извика, да крещи, докато не събуди някого в къщата, за да светне лампа, да дойдат да я намерят и да я отведат вкъщи.

Гордостта я възпря. Да се загуби в собствения си заден двор, само на няколко крачки от кухненската врата! Нямаше да преживее такъв срам.

Нахлузи дръжката на кофата през ръката си и тромаво запълзя на четири крака по тъмната земя. Рано или късно щеше да се натъкне на нещо — на къщата, на купчината дърва, на хамбара, на кладенеца — и щеше да се ориентира. Щеше да се справи по-лесно, ако вървеше изправена. Пък и нямаше да се чувствува толкова глупаво. Но тогава би могла да падне отново и да си изкълчи я глезен, я нещо друго. И щеше да бъде безпомощна, докато не я открият. Нямаше значение какво ще предприеме, всичко беше по-добро, отколкото да лежи сама, безпомощна и изгубена.

Къде имаше стена? Не можеше да няма стена наблизо, стори й се, че е пропълзяла половината път до Джоунсбъро. Пак я обхвана паника. Ами ако мракът не се разпръснеше, ами ако все така продължаваше да пълзи, без никога да стигне до нещо?

„Стига — заповяда си Скарлет. — Стига вече.“ От гърлото й излизаха задавени звуци.

С мъка се изправи на крака, успокои дишането и застави разума си да овладее лудешкото тупкане на сърцето. „Ти си Скарлет О’Хара“ — каза си тя. Беше в Тара, познаваше всяка педя земя по-добре от дланта си. Тогава имаше ли значение, че не вижда нищо пред себе си? Знаеше, че това, което търси, е тук, само трябваше да го намери.

И освен това щеше да продължи изправена, не на четири крака като бебе или куче. Вирна брадичка и разкърши тънките си рамене. Слава богу, никой не я беше видял просната в мръсотията или пълзяща из нея, без да има смелостта да се изправи. Никога през живота си не беше побеждавана — нито от армията на генерал Шърман, нито от най-лошото, което можеха да сторят торбаланковците. Никой, нищо не можеше да я победи, освен ако тя самата не го допуснеше, а тогава щеше да си го е заслужила. И сега да се страхува от тъмното като някое ревливо бебе!

„Оставям се да ме надвият“ — помисли Скарлет с отвращение и внезапно изпита неприязън към самата себе си. „Няма да позволя това да се повтори, никога, каквото и да се случи. След като стигнеш до дъното, единственият път е само нагоре. Ако животът ми се е превърнал в такава мръсотия, аз ще я почистя, няма да се въргалям в нея.“

С кофа в протегнатата напред ръка Скарлет тръгна с решителни крачки. Почти веднага тенекето се блъсна в нещо. Скарлет се засмя гласно, когато усети острата смолиста миризма на прясно нарязан бор. Беше стигнала до купчината дърва, а въглищата бяха до нея. Точно натам се бе запътила.

 

 

Желязната вратичка на печката шумно се затвори, след като огънят се разгоря отново и Мами се размърда в леглото. Скарлет побърза да я завие пак. В стаята беше студено.

С присвити от болка очи Мами погледна Скарлет.

— Оцапали сте си лицето… и ръцете — измърмори тя с отпаднал глас.

— Зная — отговори Скарлет. — Ей сега ще се измия.

Преди старицата да се унесе пак, Скарлет я целуна по челото.

— Обичам те, Мами.

— Няма нужда да казвате, каквото си знам — Мами потъна в съня като спасение от болките.

— Не, има нужда — възрази Скарлет. Знаеше, че Мами вече не я чува, но продължи на глас, отчасти и на самата себе си. — Винаги има нужда. Така и не го казах на Мелани, и на Рет го казах, когато беше твърде късно. Не ми остана време да осъзная, че обичам тях или тебе. Поне с тебе няма да допусна грешката, която направих с тях.

Скарлет се наведе и се загледа в подобното на череп лице на умиращата старица.

— Обичам те, Мами — прошепна тя. — Какво ще стане с мен, когато изгубя тебе и твоята любов?