Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (5)

IV. В джунглата

При неочаквания гърмеж насъбралите се наскачаха с ласо в дясната ръка и кама в лявата. Като видяха своя вожд да се строполява на земята, облян в кръв, забравиха за миг да търсят убиеца, за да му се притекат на помощ. За Тремал-Наик и Камамури това време бе достатъчно да се втурват в бяг, без да бъдат забелязани.

Покритата с гъсти, бодливи храсти и гигантски бамбукови дървета джунгла беше на няколко крачки и им предлагаше сигурно убежище. Двамата индийци се втурнаха сред тях, като тичаха с все сили в продължение на пет-шест минути и накрая се отпуснаха под един бамбуков гъсталак.

— Ако ти е скъп животът, не мърдай — каза Тремал-Наик на Камамури.

— Какво направи, господарю? — каза бедният махарат. — Сега ще се нахвърлят върху нас и ще ни удушат като нещастния Хурти.

— Отмъстих за моя другар. Впрочем, не вярвам да ни открият.

— Те са духове, господарю.

— Хора са. Мълчи и се оглеждай.

В далечината, от банияна долитаха ужасни викове.

— Отмъщение! Отмъщение! — крещяха.

Три високи ноти от рамзинга отекнаха в джунглата, а изпод земята се чу предишният глух тътен. Двамата ловци се свиха и смалиха колкото могат повече, дори престанаха да дишат. Знаеха, че ако бъдат открити, неминуемо щяха да бъдат удушени от копринените примки на тези фанатични убийци, затрили толкова много човешки живота. Не бяха минали и три минути, когато се чу пращенето на бамбуковите клони и от мрака се показа един от ония хора с ласо в едната ръка и кама в другата; префуча като стрела покрай нашите хора и изчезна в гъстата джунгла.

— Видя ли го, Камамури? — попита Тремал-Наик шепнешком.

— Да, господарю — отвърна махаратът.

— Те ни смятат за много далеч и искат да ни догонят. След няколко минути никой няма да остане зад нас.

— Не се осланяйте на това, господарю. Тези хора ме плашат.

— Не се страхувай, аз съм с теб. Мълчи и бъди нащрек.

Друг индиец, въоръжен като първия, мина тичайки, но и той изчезна в леса. В далечината се чу още някой вик и едно изсвирване, което може би беше сигнал. После всичко утихна.

Мина половин час. Всичко говореше, че индийците, поели по погрешна следа, са се отдалечили доста. Нямаше по-удобен случай за двамата ловци да се завъртят на петите си и побегнат в посока на брега.

— Камамури — каза Тремал-Наик, — можем да тръгнем. По мое мнение ония са пред нас, в джунглата.

— Сигурен ли си, господарю?

— Не чувам никакъв шум.

— А къде ще идем? Може би при банияна?

— Да, махарате.

— Да не искаш да влезеш вътре в него?

— Засега не, но утре вечер ще се върнем тук и ще разкрием загадката.

— Кои смяташ, че са тези хора?

— Не знам, но ще разбера, Камамури, както ще разбера коя е онази жена, която бди над пагодата на тяхната ужасна богиня. Чу ли какво каза онзи старец?

— Да, господарю.

— Не знам, но ми се струва, че говореше за мен, и се съмнявам да не би онази девица да е…

— Какво?

— Жената, която ме омагьоса, Камамури. Когато онзи старец заговори за нея, почувствувах сърцето ми да бие силно и това ми се случва всеки път когато…

— Тихо, господарю! — промълви Камамури.

— Какво чу?

— Един бамбук помръдна.

— Къде?

— Там… на триста крачки от нас. Тихо!

Тремал-Наик повдигна глава и огледа внимателно тъмната бамбукова гора, но не видя никого. Наостри уши, като задържа дъха си и потрепна. Едва доловимо шумолене идваше откъм посоката, указана от махарата; човек би казал, че нечия ръка предпазливо отмества широките сърцевидни листа на околните растения.

— Някой наближава — прошепна той. — Не мърдай, Камамури.

Шумоленето се увеличаваше, макар и бавно. Малко след това видяха две тръстики да се огъват и да се появява индиец, който се наведе към земята и сложи ръка на ухото си. Остана така за минута, после се надигна и взе да души въздуха.

— Гари! — изсъска той.

Втори индиец излезе от тръстиките, на десет крачки от другия.

— Нищо ли не чуваш? — попита новодошлият.

— Абсолютно нищо.

— Все пак ми се стори, че някой шепне.

— Излъгал си се. Стоя от пет минути тук и нищо не съм чул. На погрешен път сме.

— Къде са другите?

— Пред нас, Гари. Има опасност хората, които са пристигнали тук, да се опитат да нападнат пагодата.

— С каква цел?

— Преди петнадесет дни Девата от пагодата срещнала един мъж. Един от нашите ги видял да си разменят знаци.

— Какви знаци?

— Смята се, че мъжът иска да освободи Девата.

— Какво ужасно престъпление! — възкликна индиецът, който се наричаше Гари.

— Тази нощ един индиец, другар на нещастника, който дръзнал да вдигне очи към Девата на нашата почитана богиня, слязъл на брега. Безсъмнено, идвал е да шпионира.

— Но нали този индиец бе удушен…

— Да, но след него на брега пристигнали други мъже, единият от които уби нашия жрец.

— А кой е този мъж, който е погледнал Девата в лице?

— Един безстрашен мъж, Гари, способен на всичко — Ловеца от Черната джунгла.

— Трябва да умре.

— Ще умре, Гари. Колкото и да бяга, ще го настигнем и нашите примки ще го удушат. Сега тръгвай; ти върви направо, докато стигнеш брега на реката, а аз ще ида при пагодата, за да пазя Девата. Сбогом и богинята да те пази.

Двамата индийци се разделиха, като взеха два различни пътя. Едва-що шумът затихна, Тремал-Наик, който през всичкото време бе подслушвал, скочи на крака.

— Камамури — каза той възбуден, — трябва да се разделим! Ти ги чу, те знаят, че съм тук, и ме търсят.

— Чух всичко, господарю.

— Ти ще проследиш индиеца, който се насочва към реката и при първа възможност ще се прехвърлиш на отсрещния бряг. Аз ще проследя другия.

— Ти криеш нещо от мен, господарю. Защо не дойдеш и ти на брега?

— Трябва да отида при пагодата.

— О, не правете това, господарю!

— Непоклатим съм. В пагодата се крие жената, която омагьоса ума ми.

— А ако те убият?

— Ще ме убият до нея и ще умра щастлив. Тръгвай, Камамури, защото треската ми идва.

Камамури въздъхна дълбоко и се изправи.

— Господарю, къде ще се видим отново? — попита с развълнуван глас.

— В колибата, ако се отскубна от смъртта. Тръгвай!

Махаратът се впусна в джунглата по следите на индиеца, в посока на речния бряг. Тремал-Наик остана да го гледа със скръстени ръце на гърдите и смръщено чело.

— А сега — каза, вдигайки гордо глава, когато махаратът изчезна от погледа му, — да предизвикаме смъртта!…

Метна карабината си през рамо, хвърли последен поглед наоколо си и се отдалечи с бързи стъпки, като тръгна по следите на втория индиец. Пътят беше труден и заплетен. Земята беше покрита, докъдето на човек стигаше погледа, с гъста тръстикова мрежа, издигаща се необичайно високо. Онзи, който не е свикнал с тези места, несъмнено би се изгубил сред огромните растения и би му било невъзможно да направи и крачка без да вдигне шум. Но Тремал-Наик, роден и израснал в джунглата, се движеше в нея бързо, сигурно и безшумно. Не вървеше — това му беше напълно невъзможно — а пълзеше като влечуго, без да спира, без за миг да се колебае кой път да хване. От време на време допираше ухо до земята, за да разбере, че не е загубил следите на индиеца.

Вече беше изминал една миля, когато установи, че индиецът неочаквано бе спрял. Постави три-четири пъти ухото си на земята, но земята не предаваше никакъв шум. Стана и напрегнато се заслуша, но до него не достигна никакво шумолене. Тремал-Наик взе да става неспокоен.

«Какво ли се е случило», рече си той, като се оглеждаше. «Дали не е усетил, че го следя? Трябва да съм нащрек!»

Измина още няколко метра с пълзене, после вдигна глава, но веднага я наведе. Беше се блъснал в някакво меко тяло, което висеше отгоре, и което веднага се отдръпна.

— Аха! — каза той.

Лоша мисъл мина през ума му. Хвърли се бързо встрани извади ножа си и погледна нагоре. Отначало не видя нищо, но беше сигурен, че това, в което се бе ударил, не беше бамбуков лист. Няколко минути остана неподвижен като статуя.

— Питон! — възкликна изведнъж, но без да се изплаши.

Чу се продължително шумолене, после едно дълго, тъмно и гъвкаво тяло се спусна вълнообразно по растенията. Беше наистина един чудовищен питон, дълъг повече от седем метра, който се проточваше към Тремал-Наик, надявайки се да го притисне в лепкавите си обръчи, на чиято прегръдка нищо не можеше да удържи. Устата си държеше отворена, долната му челюст се разделяше като чатал, или като клещи, а раздвоеният му език играеше. Очите на влечугото горяха като въглени в дълбокия мрак.

Тремал-Наик се бе отпуснал на земята, за да не бъде сграбчен от страшната змия и превърнат в купчина натрошени кости.

«Ако мръдна съм загубен», помисли си, запазвайки пълно самообладание. «Ако индиецът пред мен не забележи нищо, спасен съм.»

Влечугото се беше спуснало ниско и главата му вече опираше до земята. То се протегна към ловеца, който остана неподвижен като труп, залази върху него и почна да го ближе със студения си език, после се опита да мине под него, за да го омотае. Три пъти извърши напразни опити, като съскаше от гняв и три пъти се отдръпна, гърчейки се многократно нагоре и надолу по бамбуковия клон, около който се беше увил. Ужасен, Тремал-Наик продължаваше да лежи неподвижен, правейки свръхчовешки усилия да се владее, но щом видя влечугото да се издига и увива около себе си, побърза да пропълзи няколко метра встрани. Вече смяташе, че е извън опасност и се обърна, за да стане, като чу някой заплашително да му вика:

— Какво правиш тук?

Тремал-Наик се беше изправил и стискаше ножа си в ръка. На седем-осем метра от него, близо до мястото, където се спотайваше питонът, бе изникнал неочаквано висок, слаб индиец, въоръжен с кама и ласо, завършващо в единия си край с оловна топка. На гърдите му беше татуирана тайнствената змия с женска глава, около която бяха изписани няколко санскритски букви.

— Какво правиш тук? — попита отново индиецът със заплашителен глас.

— А ти какво правиш? — отвърна му Тремал-Наик с леден тон. — Да не си от ония нещастници, които се забавляват да избиват хората, стъпили на брега?

— Да, и знай, че сега ще постъпя по същия начин с теб.

Тремал-Наик започна да се смее, загледан във влечугото, което бе започнало да разпуска спиралите си и да се поклаща над главата на индиеца.

— Ти се надяваш да ме убиеш, но в този момент смъртта се докосва до теб — каза ловецът.

— Но преди това ще умреш ти! — извика индиецът и завъртя около главата си коприненото въже.

Съскането на змията му попречи за миг да метне оловната топка.

— Ох! — изстена той в плен на безкраен ужас.

Бе вдигнал глава и видя пред себе си питона. Опита се да побегне, като отскочи назад, но се препъна в един дънер и падна на тревата.

— Помощ! Помощ! — завика той отчаяно.

Огромният питон тупна на земята и светкавично омота индиеца в спиралите си, миг след което костите на нещастника изпукаха.

— Помощ, помощ! — повтори той с изхвръкнали навън очи. С бързо движение Тремал-Наик се хвърли над змията и със страшен удар на ножа си я разряза надве. Тя гневно съскаше и покри с кървава пяна жертвата си. Канеше се да нанесе втори удар, когато чу силно шумолене на няколко места.

— Ето го! — прокънтя един глас.

Това бяха другите индийци, другарите на нещастника, на когото змията, макар прерязана надве, мачкаше месата му, бликащи от кръв. Тремал-Наик усети опасността, която го грозеше и без да се бави хукна през джунглата.

— Ето го, ето го! — повтори същият глас. — Стреляйте по него!

Изстрел от аркебуз изтрещя и надигна ехото на джунглата, последван от други два. Убегнал по чудо от куршумите, Тремал-Наик се извърна и изръмжа като зверовете, които убиваше в леса.

— Ах, мръсници! — викна той със задавен от ярост глас.

Бе насочил карабината си към своите преследвачи, които се задаваха с ками между зъбите и ласата в ръка, готови да го удушат. От цевта блесна огън и последва гръм. Един индиец нададе ужасен вик, покри лицето си с ръце и се претърколи в тревата. Тремал-Наик подхвана своя бяг, подскачайки вляво и дясно, за да не могат да се прицелят в него. Прекоси едно пространство с тръстика, която яростно насече и навлезе в гъстата джунгла заличавайки следите си.

Продължи да тича още четвърт час; спря за миг да си поеме дъх в края на някакви насаждения и се хвърли пак в лудешки бяг сред тресавища и голи места, набраздени от множество вади със застояла вода. Очите му бяха кървясали, на устните му изби пяна, но продължаваше да тича, сякаш имаше крила на краката, прескачайки препятствията, които препречваха пътя му, гмуркайки се в блата и канали с една-единствена мисъл — да остави своите преследвачи на възможното най-голямо разстояние.