Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (38)

XXI. Освобождението

Избягнал по чудо избухването в барутните погреби, «Корнуел» плуваше с пълна пара към граничните райони.

Тремал-Наик вече бе разказал всичко и капитан Коришан искаше да връхлети над канонерката на Хидер преди екипажът да е узнал за подготвяното нападение, за да не може да предупреди опасния Суйодхана за предателството.

Моряците и морските пехотинци бяха в оръжие и очакваха бойния сигнал, а артилеристите бяха застанали зад шестте топа, решени да потопят «Девоншайр», но не и да го оставят да избяга.

Изправен на капитанския мостик и обзет от силно нетърпение, капитанът оглеждаше с нощен бинокъл мрака и насочваше кормчията, за да не попадне на някоя от многото плитчини. Тремал-Наик до него се взираше с орловите си очи, за да открие устието на Мангал.

— Бързо, бързо!… — повтаряше. — Ако тхугите разберат за нападението, нашата Ада е загубена!

— Сега, когато знам къде се намира и ти ме водиш, вече не се страхувам, приятелю — отвърна капитанът. — Ех, най-после ще мога да я видя след повече от три години. Каква радост!… Жестоката съдба ми дължеше тази отплата.

— А като си помисля, че се готвех да ви убия и главата ви трябваше да бъде сватбения подарък!… Велики Шива! Какъв жесток заговор!

— Наистина ли беше решен да ме убиеш?

— Отначало да, капитане, защото само посредством това престъпление можех да получа онази, която обичам безгранично. Но един глас, по-властен от всичко, ме въздържа в последния миг. Ако обаче онова приспивателно беше по-силно, нямаше да чуете името на Ада…

— Какво приспивателно? — попита учуден Коришан.

— Онова, което Биндур и Палаван сипаха в лимонадата ви.

— Кога?

— Снощи.

— Но аз не я изпих…

— Какво говорите?

— Спомням си, че опитах лимонадата, но ми се стори доста горчива и я излях. Бог ме е вдъхновил да не я изпия.

— Мангал! — извика в този момент офицерът на вахта.

— Къде? — попита капитанът.

— Пред нас, господине.

— Сигурен ли сте, че не се лъжете?

— Да, господине; вижте там онези два фенера, които блещукат.

Офицерът не беше се излъгал. На половин километър от «Корнуел» светкаха две точки: една червена и една зелена.

— «Девоншайр»!… — възкликна Тремал-Наик.

— Машина назад!… — заповяда капитанът.

Тласкан от собствената си инерция, корабът продължи напред още петдесет, шестдесет метра, после остана неподвижен.

— Спуснете три лодки в морето и четиридесет въоръжени войници да слязат в тях, като вземат със себе си три шпингарди.

След това се обърна към Тремал-Наик и продължи:

— Сега е твой ред, ако искаш ръката на дъщеря ми.

— На вашите заповеди — отвърна ловецът.

— Трябва да плениш екипажа на канонерката.

— Ще го сторя.

— Но никой да не побегне.

— Бъдете спокоен.

— И да се избягват пушечни изстрели, за да не обърнем внимание на постовете на тхугите.

— Няма да стреляме ни един път. Хидер ме чака: ще му скроя клопка.

— Добре, върви, смели момко.

Трите лодки бяха готови и хората — на борда им. Тремал-Наик слезе в най-голямата и даде нареждане да потеглят при пълна тишина.

Капитанът остана да ги гледа, облегнат на парапета на носа, в плен на безбройни съмнения и безпокойство. Остана да гледа отдалечаващите се лодки, докато ги изгуби от взора си.

Изминаха няколко минути в мъчително очакване, после се чуха викове и шумотевица, но бързо всичко утихна.

— Нищо ли не виждате? — попита капитанът с глух глас офицерите около себе си.

— Да… — викна един от тях, — светлините завиват на борд!

— Канонерката идва към нас! — викнаха останалите. Мощно, победоносно ура заля палубата. Коришан дълбоко въздъхна.

— Бог ни закриля — прошепна. — Бедна моя Ада, най-после ще мога да те зърна и прегърна!…

Малко след това «Девоншайр» спря до фрегатата и Тремал-Наик се качи на борда.

— Готово! Хидер и хората му са пленени — каза.

— Благодаря, смели момко — рече Коришан и стисна силно десницата му. — Успя ли да ги изненадаш?

— Да, капитане. Чакаха ме с вашата глава и ни оставиха да ги доближим без всякакво подозрение. Когато разбраха, беше късно: всички бяха обградени и сложиха оръжие без съпротива.

— Да вървим към Раймангал.

— Но фрегатата не може да премине река Мангал.

— Ще я преминем с канонерката. Други двадесет смели мъже да тръгнат с мен.

Напуснаха фрегатата и се натовариха на «Девоншайр», който веднага потегли с пълна пара срещу течението на Мангал. Тремал-Наик пое командуването и нареди да увеличат още скоростта. Корабът се затресе от носа до кърмата. Скоро манометърът показа шест атмосфери и половина, но Тремал-Наик и капитанът, обзети от необуздано нетърпение, не бяха доволни. Гласовете им кънтяха непрестанно и подканваха машинистите и огнярите да не спират за миг.

Вече бяха изминали три часа, дълги като векове за Тремал-Наик, който очакваше да види отново жената, причина за толкова страдания и рискове. Полека-лека каналът се стесняваше и изпълваше с кални островчета, сред които канонерката се промъкваше, разбутвайки купищата гниеща растителност. Всичко сочеше, че пътуването скоро ще приключи.

Изведнъж от върха на мачтата се чу вик:

— Баниянът!

На север се бе появило гигантско дърво с триста ствола. Тремал-Наик се разтрепери от вълнение. «Ада!… — прошепна безмълвно, — ето ме на края на моите мъки!» Скочи от мостика и се затича към носа. Брегът беше пуст. По клоните на банияна се виждаха само едни марабу, които зловещо грачеха. Появата на тези мрачни птици накара ловеца да потръпне до костите си.

— Машина назад! — викна.

Тракането на буталата утихна. Понесена от собствената си скорост, канонерката се плъзна по брега на острова и носа й заседна дълбоко.

Капитанът приближи до Тремал-Наик, който се бе хванал за фалшборда, за да не падне.

— Никой ли няма?

— Никой.

— Тогава ще ги изненадаме в бърлогата им.

— Да, капитане.

— Ще можем ли да се промъкнем?

— Надявам се.

— Тогава да залегнем.

— Позволете да вляза пръв. Мен ме познават и ще мога да ви открия пътя. Щом чуете, че свирна, напредвайте свободно.

След тези думи се затича като полудял към дървото, покачи се по него, достигна пресечения ствол и се спусна вътре.

В началото на стълбата блестеше факла, а до нея седеше на пост тхуг, с карабина в ръка.

— Минавай — каза той.

— Какво става в подземията? — попита го Тремал-Наик.

— Нищо.

— А моята Ада?

— Очаква в пагодата сватбения си подарък — рече и удари три пъти по един голям тъпан, окачен на свода.

В далечината му отговориха три подобни удара.

— Очакват те — каза тхугът и му подаде факлата.

— Умри тогава!…

Бърз като светкавица, Тремал-Наик се хвърли отгоре му, стисна го за гърлото и заби камата си дълбоко в гърдите му. Удушвачът падна без да издаде стон. Тремал-Наик бутна трупа настрана и изсвири. Капитанът и хората му, които бяха успели да влязат, се приближиха.

— Пътят е свободен — каза ловецът.

— А дъщеря ми? — попита Коришан със задавен глас.

— Очаква ни в голямата пещера.

— Напред! Заредете пушките!

— Не, чакайте да мина пред вас. Ще ги изненадаме по-лесно.

— Върви, ще те следваме отблизо.

Тремал-Наик бързо мина напред. Безкрай съмнения го вълнуваха в този върховен момент. Струваше му се, че ужасна опасност го застрашава, сега когато се готвеше да достигне щастието.

Продължи да тича още десет минути из дългите коридори, когато дванадесет звучни удара отекнаха в подземията. Беше стигнал до пагодата, сред която се извисяваше огромната, зловеща фигура на Кали, чудовищното божество на тхугите. Странна, невиждана до сега гледка се представи пред него.

От сводовете блестяха пищни полилеи, които пръскаха наоколо мъртвешка, синкава светлина. От стените висяха хиляди примки и ками. Пред една ваничка от бял мрамор, в която играеше свещената рибка на Ганг, върху копринена възглавница седеше Суйодхана, увит в копринен жълт плащ, а около него, прави и неподвижни като статуи, се бяха наредили сто тхуги, едни с черна кожа като африканците, други с маслиненожълта, като малайците, а трети с бронзова, червеникава и жълта, всички почти голи, намазани с кокосово масло и с татуирани гърди.

Задъхан и замаян, Тремал-Наик спря посред пагодата; погледите на стоте тхуги се впиха в него като ками.

— Бъди добре дошъл — каза Суйодхана със странна усмивка. — Победител ли се връщаш или победен?

— Къде е моята Ада? — попита Тремал-Наик с трепетен глас. Глух шепот премина през кръга от тхуги.

— Бъди търпелив — каза жрецът на Кали. — Къде е главата на капитана.

— Хидер ме следва и след няколко минути ще ти я представи.

— Значи го уби?

— Да.

— Братя, нашият враг е мъртъв! — викна Суйодхана. Изправи се, или по-скоро отскочи като тигър. За миг по лицето му премина тръпка, после се вкамени и очите му се впиха в Тремал-Наик.

— Чуй ме — каза след малко. — Виждаш ли тази жена от бронз, изправена пред нас?

— Виждам я, но тази жена не е моята — отвърна Тремал-Наик.

— Знам, но тази жена е могъща, по-могъща от Брама, Вишну, Шива и всички божества, почитани от индусите. Живее в царството на мрака и говори с нас посредством тази риба, която виждаш да плува в онази мраморна ваничка. Справедлива е и страшна, презира тамяна и молитвите, но иска жертви. Тази жена представлява индийската свобода и унищожението на нашите врагове.

Суйодхана спря, за да види какво впечатление произвеждаха думите му над Тремал-Наик, но той остана хладен и безчувствен към думите на жреца. Мислеше само за своята Ада, която бе неговата богиня, неговия живот.

— Тремал-Наик — подхвана Суйодхана, — ти си един от ония мъже, които са рядкост и в Индия: силен си, смел, страшен; ти също си индиец като нас, затова те питам би ли приел нашата религия?

— Аз! — възкликна Тремал-Наик. — Да стана тхуг?

— Отвращават ли те тхугите? Може би защото са удушвачи? Европейците ни изтребват с желязото на техните топове, ние ги изтребваме с ласо, могъщото оръжие на нашата богиня.

— А моята Ада?

— Ще остане сред нас, както остана и Камамури, който вече е тхуг.

— Но ще стане ли моя съпруга?

— Никога! Тя принадлежи на нашата богиня.

— Но Тремал-Наик няма друга богиня освен Ада Коришан.

За втори път глух шепот премина през кръга на тхуги. Тремал-Наик гневно се огледа.

— Суйодхана! — възкликна. — Предателство ли е това? Отказвате ми тази жена след всичко, което направих за вашата богиня? Клетвопрестъпник ли си?

— Тази жена ти принадлежи — каза Суйодхана със смразяващ глас.

Един индиец удари дванадесет пъти по там-тама.

Няколко минути в пагодата се възцари дълбока, гробовна тишина. Човек би казал, че тези сто души не дишаха. Изведнъж една врата се отвори и от нея изтича Ада, покрита с бели воали, и гърди, обхванати от златна ризница, която пръскаше ослепителни блясъци.

В пагодата отекнаха едновременно два вика:

— Ада!

— Тремал-Наик!

Младият индиец и девойката се хвърлиха в прегръдките си. Почти в същия миг нечий силен глас викна:

— Огън!

Слисани и ужасени, тхугите се втурнаха към галериите, като оставиха на земята двадесетина убити. Суйодхана се хвърли като тигър към един тесен проход, но пистолетът на капитана го изпревари.

— Дъще моя!… Най-после…

— Татко!… — извика девойката и припадна в прегръдките му.

— Да тръгваме! — каза капитанът. — Ела, мой храбри Тремал-Наик, давам ти моята Ада за жена! Ти я заслужи.