Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (32)

XV. Преследването

Без факли не беше лесно да следват факира в онази тъмнина, която цареше във втората пещера. Не знаеха къде да се насочат, а на всичко отгоре все още трябваше да плуват, за да се задържат на повърхността, тъй като не можаха да открият никаква опорна точка. Водата, която се бе стекла от галериите, се бе насъбрала в тази пещера, и бе тъй висока, че четиримата индийци не докосваха дъното с крак.

— Къде отиваме? — попита Тремал-Наик, който започваше да става неспокоен. — Не се ли лутаме?

— Следвайте ме, знам къде е галерията, която ще ни изведе на Ганг.

— Ще я намериш ли в този мрак?

— Надявам се.

— А ако и тя е наводнена?

— Не, защото се издига над пещерата.

— Добре, търси я, а ние ще се стараем да те следваме — каза Тремал-Наик.

Факирът продължи да плува, докато напипа стената на мрачната галерия и продължи покрай нея, за да открие по-лесно прохода. Тремал-Наик и другарите му, водени от шума на водата на онзи, който плуваше пред тях, внимаваха да се държат близо един до друг, за да не се разгубят. Макар всички да бяха смели и решителни, пълният мрак и черните води, сред които плуваха като слепци, усилваха неспокойствието им. Факирът вече два пъти бе обиколил пещерата без нищо да открие. Отчаянието, подсилено от тъмнината и опасността, която наближаваше, вече го обземаше, когато краката му удариха в някакво препятствие. Протегна бързо единия си крак и му се стори, че напипва стъпало.

— Може би сме спасени! — възкликна въодушевено.

— Намери ли отвора? — попита го факирът-донди с треперящ глас. — Вече нямам сили, чувствувам, че отпадам.

— Намерих опорна точка — отвърна Виндхиа.

— Можем ли да стъпим и ние? — попита Мох. — Аз също нямам сили.

— Близо сме до галерията, под мен напипах стъпало. Факирът пусна ръка и напипа други, изкачващи се стъпала, хвана се за тях и викна:

— Елате, спасени сме! — Напипа още стъпала и започна да се изкачва по тях. Скоро ръцете му стигнаха до някакъв отвор, изтласка се напред и се намери пред един проход.

— Най-после! — каза. — Елате, скоро ще стигнем бреговете на Ганг.

— Виждаш ли светлина? — попита Тремал-Наик.

— Още не. Трябва да прекосим други галерии и пещери.

Водени от гласа му, тримата бързо стигнаха до стъпалата. Виндхиа вече бе навлязъл в галерията и се движеше пипнешком.

В този момент си бе спомнил, че в пещерите има други проходи, които за жалост не бе преминавал и сега не бе сигурен, че пътят им води към Ганг.

— Колко жалко, че останахме без факли! — мърмореше.

Неочаквано се сблъска с някакво препятствие, което сякаш препречваше галерията. Колкото и в тези подземия да бе влажно и студено, по челото му избиха капки пот.

— Къде сме? — промълви уплашено. — А ако сме се загубили в тези безкрайни подземия?

— Какво ти е? — попита го Тремал-Наик, който се блъсна в него, не очаквайки, че факирът внезапно е спрял.

— Пътят е затворен — отговори Виндхиа.

— Значи си се излъгал?

— Страхувам се, че да.

Известно време между четиримата мъже настъпи мъчително мълчание. Неочакваното препятствие което им пречеше да продължат бягството си, ги изпълваше с ужас.

— Започвам да мисля, че сме загубени — каза Тремал-Наик с едва прикрит гняв в гласа. — Какво смяташ да правиш?

Вместо отговор, Виндхиа въздъхна.

— Говори — подхвана Тремал-Наик, — аз не искам да умра, разбираш ли?

— Не знам какво да правя — каза факирът. — Без факла не знам накъде да се насоча.

— Какво е това препятствие, което ни препречва пътя?

— Не знам дали е камък или врата.

Тремал-Наик извади от пояса си пистолета, мина пред факира и почука няколко пъти с приклада по препятствието. Метален звук отекна в мрачната галерия.

— Желязна врата е — каза ловецът. — Може би има начин да я отворим. Да проверим дали няма някакъв бутон.

Прокара ръка по голямата металическа плоскост във всички посоки, но не откри нищо. Натисна я с всички сили, но и това не помогна.

— За да я свалим, ни трябва експлозив — каза.

— Дали този проход не е бил преграден наскоро? — попита старият тхуг.

— Не — отвърна Виндхиа. — Може би някога е бил свързан със старата пагода, а вие знаете, че подземията на храмовете имат железни врати.

— Тогава тази не е галерията, която излиза на Ганг.

— Не, не е.

— Да търсим друга.

— Как?

— Като се върнем отново в пещерата.

— Ако преди не намерихме нищо, съмнявам се да открием нещо сега.

— Да помислим — каза Тремал-Наик. — Сигурен ли си, че онзи проход не е наводнен?

— Ако беше наводнен, нямаше да имаше въздух за дишане.

— Забележката е правилна — каза факирът-донди.

— Тогава да идем да го потърсим — посъветва старият тхуг.

— Не е ли по-добре да почакаме водите да спаднат? — попита факирът-донди. — Почвата тук е шуплива и скоро ще попие водата.

— А сипаите? — забележи старият Мох. — Забравяш ли, че са по петите ни?

— Галерията ни пази.

Сякаш за да опровергае факира-донди, в този момент близо до тях изтрещя страхотна експлозия и силна светлина озари за миг пещерата. Водите, повдигнати от силния взрив, се стовариха върху стените, а от свода почнаха да падат големи парчета скала. Тремал-Наик, факирът-донди и старият тхуг нададоха вик на ужас, смятайки, че пещерата рухва, но Виндхиа извика радостно: при краткото нахлуване на светлината бе забелязал втора стълбица, която се изкачваше, и веднага я бе познал.

— Открих прохода! — викна. — Бързо в пещерата!

После, без да се интересува дали другарите му го следват или не, хвърли се в още бурните води, като заплува със сетни сили.

— Виндхиа! — викна Тремал-Наик.

— Идвайте след мен — отвърна властно факирът. — Сипаите всеки миг ще нахлуят в пещерата…

Всички скочиха във водата и се опитаха да го следват. Откъм галерията, свързана с първата пещера, достигнаха гласове, от време на време отблясъци плъзваха по стените и се отразяваха във водата.

След като отпушиха прохода, сипаите се приготвиха да нахлуят в него. Водата вече не им пречеше да влязат.

Факирът вече бе стигнал до стълбата, която трябваше да го изведе в коридора и към реката, когато нечий глас викна:

— Напред!

Тремал-Наик се извърна и извика гневно:

— Бхарата!

— Излъга ни, а сега ни преследва — каза старият тхуг. — Ако този мошеник попадне отново в ръцете ни, няма да го пощадим.

При дадената команда от сержанта сипаите се втурнаха в галерията като бесен поток. Бяха петнадесет или двадесет, въоръжени с пушки и факли. Щом стигнаха до пещерата спряха, понеже водата стигна до гърлото им.

— Ето ги! — викнаха.

Виндхиа, Тремал-Наик и старият тхуг вече бяха стигнали до галерията и навлизаха в нея, но факирът-донди, напълно изтощен от непосилния бяг и плуване, се намираше още на последното стъпало. Няколко сипаи веднага насочиха пушките си към него и го поздравиха със залп. Нещастният факир се свлече по стълбата и цопна във водата, без да издаде вик. Тремал-Наик чу плясъка във водата и се обърна.

— Факирът-донди е мъртъв! — извика.

— Напред! — отвърна Виндхиа. — Не е време да се занимаваме с мъртвите!

Тримата индийци се втурнаха през галерията, а през това време сипаите заплуваха към стълбата.

Като измина двеста метра, Виндхиа спря за миг, за да пропусне другарите си. На това място се намираше голяма желязна врата, но бе отворена.

— Това препятствие ще е достатъчно да ги задържим няколко минути — каза и тръшна вратата зад себе си.

— Къде отиваме? — попита Тремал-Наик.

— Все напред — отвърна факирът.

— Има ли други пречки? Нищо не виждам.

— Реката не е далеч.

Тримата подхванаха да тичат, като се блъскаха и удряха един в друг от страх да не видят сипаите зад гърба си. Тичаха като луди, с протегнати ръце, за да не разбият главата си в някоя стена. Изведнъж, в дъното на един дълъг коридор почнаха да различават игрива светлинка, която изглежда беше отблясък на далечната река.

— Какъв е този грохот? — попита Тремал-Наик.

— Ганг — отвърна Виндхиа.

Продължиха да тичат и малко след това стигнаха до трета, голяма пещера, в която нахлуваше малко светлина през един тесен процеп на високия свод. Появата им на това място бе поздравена от оглушителен писък, който идваше отгоре. Тримата тревожно се заоглеждаха, но скоро разбраха, че стените и сводът бяха покрити с големи, тъмни петна, които потрепкваха и съскаха.

Бяха хиляди гадни прилепи, наречени в Индия бадул, дълги тридесет-четиридесет сантиметра, с широки криле, често повече от метър; главата и тялото им бяха покрити с тъмна козина, прекосена от жълтеникава ивица.

При появата на тримата души тези обитатели на мрака почнаха да се вълнуват и да негодуват срещу осквернението на леговището си. Първо се вкупчиха, образувайки дебел жив и съскащ пласт, после взеха да летят във всички посоки като подлудели, блъскаха се в тримата бегълци, отриваха лепкавите си криле в лицата им. Тремал-Наик и другарите му преминаха тичешком сред хаоса от изплашени прилепи и стигнаха до нова галерия, в чийто край се чуваше бученето на реката.

— Елате, вече сме спасени! — каза Виндхиа.

Преминаха последния откъс от галерията, чийто свод се снижаваше и стигнаха до един процеп, през който се стичаше вода.

— Ще минем ли? — попита Тремал-Наик.

— Достатъчно е да се потопим — отговори Виндхиа.

Пристъпи и водата стигна до бедрата му. Наклонът на галерията ставаше стръмен и излизаше на един метър под нивото на реката. Факирът, който продължаваше да нагазва във водата, се готвеше да скочи в Ганг, когато го видяха да отстъпва и да прави гневно движение.

— Какво има? — попита Тремал-Наик.

— Реката се охранява от сипаите!

— Проклятие!…