Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (30)

XIII. Неуспешна клопка

Следващата вечер Тремал-Наик, Виндхиа и старият тхуг Мох напуснаха тихо колибата и се насочиха към малкия нос.

Първият беше въоръжен с карабина, другите двама — с техните ласа и ками. Минаха покрай старата пагода и изкачиха стълбите, откъдето можеха да наблюдават голяма част от реката. Над бреговете на голямата река цареше пълна тишина. Чуваше се само лекият ромон на течението, което се разбиваше в стеблата на лотосите и корените на водните растения. Никаква лодка не се мяркаше по огледалните води в които се отразяваше луната, никакъв вик на лодкар или рибар не идваше от бреговете. От двете страни на Ганг всички хора спяха.

Виндхиа се бе покачил на едно парче от колона и се взираше на юг, в очакване да зърне приближаването на лодката, а Тремал-Наик, който изглеждаше много възбуден, се разхождаше сред развалините, обикаляйки около голямата статуя на Мойени, син на Вишну, превърнал се впоследствие в жена, за да съблазни великаните, които опустошавали света, и им открадне техния амурдон, ценния нектар, който давал безсмъртие.

— Нищо — каза по едно време факирът, слизайки от своята наблюдателница. — И все пак полунощ наближава.

— Дали този човек няма да дойде — попита Тремал-Наик с гняв в гласа. — В този момент изпитвам бясно желание да убивам или да бъда убит.

— Ще дойде — каза спокойно факирът. — Капитанът няма да пропусне възможността да се възползува от такъв ценен донос.

— Нимпор не се появява и затова се страхувам, че планът му е пропаднал. Къде са хората ни?

— Залегнали около реката — каза старият тхуг.

— Значи и те не са видели нищо.

— Лъжеш се, Тремал-Наик — каза факирът. — Виждам един човек, който тича към нас.

— От нашите ли?

Тремал-Наик скочи на колоната, която бе служила за наблюдателен пункт на Виндхиа, и отправи поглед към реката. Един човек тичаше с все сили, сякаш бе преследван или имаше да съобщи важна новина. Изглежда беше един от дондите, защото държеше в ръце тояга с развяващо се парцалче. Вместо да следва извивките на реката, индусът мина направо през гъсталака, заобиколи къщурката на Виндхиа и продължи да тича към храма.

— Пратеник на Нимпор — каза старият Мох. — Сигурно ни носи добра новина.

Факирът-донди — каста от светци, почитана в Индия най-вече от богатите, които свободно допускат тези паразити до овощните си градини, за да ги плячкосват — бързо се изкачи по стълбите, спря пред Виндхиа и рече задъхано:

— Идва!

— Кой? — попитаха всички в един глас.

— Капитанът.

— Велики Шива! — викна Тремал-Наик. — Този човек е мой.

— Сам ли е? — попита факирът.

— Не, придружен е от шест сипаи.

— И сред хиляда сипаи ще го убия — възкликна ловецът от Черната джунгла.

— Въоръжени ли са хората, които го придружават?

— Така изглежда.

— Значи е повярвал на доноса. Да идем да го почакаме в колибата — рече факирът. — Там ще го убием.

— Не вие, само аз — рече Тремал-Наик.

— Нека почакаме да се покаже лодката — подсказа старият Мох. — Колибата е близо и бързо ще подготвим засадата.

— Погледнете, идва! — обади се факирът с тоягата.

На бледата лунна светлина по повърхността на Ганг се появи една черна линия. Около нея водите кипяха под ударите на веслата. Тремал-Наик пръв успя да види шест души, явно въоръжени, тъй като цевите на пушките им блестяха като сребърни.

— Идват — каза той с грозен глас. — Брама, Сива, Вишну, дайте ми сили да извърша това последно престъпление, за да спася нещастната Ада.

— Бързо в колибата — каза старият тхуг.

— А хората ти? — попита факирът.

— В този час са започнали да се оттеглят. Скоро ще бъдат при нас.

Четиримата индийци слязоха по стълбите на пагодата и за няколко минути стигнаха до колибата на факира.

— Сега да решим — каза Виндхиа. — Аз ще се престоря на човека, който трябва да направи пред капитана обещаните разкрития.

— А после? — попитаха тримата в хор.

— Ще се скриете там, зад онези рогозки и ще държите готови ласата си. Щом ме чуете да се покашлювам ще изскочите.

В този миг шестимата тхуги от лодката нахълтаха и казаха:

— Слизат от лодката.

— Много добре — рече Виндхиа. — Всички по местата си.

Докато Тремал-Наик, старият Мох и факирът се скриваха зад рогозките, Виндхиа се обърна към шестимата тхуги:

— Идете да се скриете зад колибата ми, между тръстиките на тресавището и не мърдайте, докато не чуете пистолетен изстрел — каза им. — А сега заповядай, капитане — прошепна и зло пламъче блесна в полузатворените му очи. — Да видим как сега ще успеете да се изплъзнете от отмъстителната примка на Кали.

Беше застанал на прага на вратата и внимателно наблюдаваше пагодата, понеже оттам трябваше да се зададе жертвата. Наостри слух и чу пляскане на весла, после глухи удари от акостиращата лодка в стълбите и малко след това една бяла сянка се очерта в края на тамариндовата алея. Изглежда, че да не бъде разпознат, се бе облякъл в индийски дрехи — бе се обгърнал с широка бяла наметка, а на главата си имаше голям тюрбан, който закриваше голяма част от лицето му. Капитанът спря на петдесет крачки от къщурката, огледа се наляво и надясно, после успокоен от тишината наоколо, тръгна направо към факира. На десет крачки от него спря отново, извади от кръста си пистолет и като го насочи към Виндхиа, попита заканително:

— Кой си ти?

— Човекът, който трябва да говори с капитан Макферсън.

— Името ти.

— Виндхиа.

— Влез си в колибата и не прави опит да ми устройваш засади, защото имам два пистолета и първия изстрел ще бъде за теб.

— Не съм предател.

— От един доносчик всичко може да се очаква.

— Не ми вярвате?

— Може би.

— Тогава може да се върнете в лодката си, капитане. Аз съм честен човек.

— Това ще разберем после.

— Носите ли парите?

— Имам в себе си петте хиляди рупии, които ми поиска за твоя донос.

— Влезте без да се страхувате.

Капитанът тръгна и за последен път се огледа на всички страни, после решително влезе в къщурката. Факирът вече беше там и бе запалил фенера. Едва-що пламъкът освети стаята, от гърлото му излезе гневен вик.

Човекът, когото досега смяташе за капитана, беше един здрав, набит бенгалец със смело лице и остър поглед. Отметна и хвърли на земята широката си наметка и отдолу се показа бяло-червената униформа на индийските сипаи.

— Изглеждаш ми учуден — каза бенгалецът с подигравателна усмивка. — Защо?

— И още ме питаш?… — отговори факирът, който с мъка въздържаше гнева, закипял в гърдите му. — Вярвах, че разговарям с капитан Макферсън, а сега виждам пред себе си един сержант от сипаите.

Бенгалецът сви рамене.

— Смяташе ли, че моят капитан е тъй наивен да дойде тук?

— Значи го е страх.

— Не го е страх, а е предпазлив.

— Не е постъпил добре.

— Защо?

— Защото няма да кажа нищо. Само на него щях да разкрия тайната.

— Аз съм Бхарата, довереният човек на капитана и безмилостен враг на тхугите; така че можеш да кажеш на мен онова, което щеше да разкриеш на капитана. Ти нищо няма да загубиш, защото ще ти платя и няма да доложа никому, освен на господаря си, онова, което си ми казал.

За миг факирът се поколеба, после показа на сержанта стола, който се намираше близо до навитите рогозки, прикриващи Тремал-Наик и другарите му, и рече:

— Седни и ме слушай.

Завъртя се из стаята, погледна навън, сякаш се страхуваше, че го дебнат, после затвори вратата и я залости.

— Какво ти е? — попита го усъмнен сержантът.

— И аз съм предпазлив — отвърна факирът със спокоен глас.

— Тогава и аз ще взема моите предпазни мерки — каза Бхарата и извади от пояса си двата пистолета, които постави на колената си.

— Аз съм беззащитен.

— И невъоръженият човек може да бъде предател — отвърна сержантът. — Сега можеш да говориш.

— Първо искам да ти задам един въпрос.

— Говори.

— Вярно ли е, че капитан Макферсън подготвя експедиция срещу Раймангал?

— Съвсем вярно.

— С кораб ли?

— Сега приготовляват «Корнуел», една добра фрегата с много топове, която може да натовари две роти сипаи.

— Скоро ли ще потегли?

— Колкото може по-скоро — отвърна сержантът. — Капитанът няма търпение да разруши бърлогата на ония проклети последователи на Кали.

— Но той не знае къде се намира входът за подземията.

— Ако го знаеше, аз нямаше да съм тук с пет хиляди рупии. Знае само, че се намира на остров Раймангал.

— Аз ще му стана водач — каза факирът с жестока усмивка. — Ония негодници ми причиниха много злини и аз ще им отмъстя. Но бих предпочел да говоря с капитана.

— Той не е далеч оттук и ако твоите разкрития са важни, ще те заведа при него.

— А защо не дойде тук?

— Казах ти, че е предпазлив.

— Охраняват ли го?

— Много добре.

Факирът направи незабележимо гневно движение, но гласът му изведнъж стана спокоен, сякаш бе взел бързо решение.

— Чуй ме — рече след малко. — Както ги казах, мразя тхугите и особено вожда им, безпощадния Суйодхана. Допреди няколко дни членувах в сектата им, но сега съм решил да скъсам тежката верига, която ме свързва с тях, за да си отмъстя за лошото им отношение към мен.

— Какво са ти направили?

— Излишно е да ти разправям засега. Бил съм доста години в Раймангал и може би никой по-добре от мен не познава граничните места и огромните пещери, които служат за убежище на поклонниците на чудовищното божество, което плува в човешка кръв. Ще ти кажа какво трябва да направи капитанът, за да ги изненада и…

Факирът рязко спря и на лицето му се изписа живо безпокойство. Откъм тресавището дочу жалния вой на чакал. Понеже знаеше, че тези животни не стигат тъй близо до града, разбра, че този сигнал можеше да идва само от хората от лодката. «Задава се някаква опасност — помисли си. — Трябва да побързам и засега да се задоволим само с този човек.»

Сержантът изглежда не обърна внимание на воя, защото може би смяташе, че наистина се касае за чакал.

— Продължавай — подкани той факира.

— Да, ще продължа — каза Виндхиа. — Ако капитанът има намерение да изненада тхугите в бърлогата им, трябва да вземе всички предохранителни мерки. Ако слезе на брега посред бял ден, не ще намери нито един човек в подземията.

В този миг втори вой, по-дълъг от първия, долетя отвън. Не бе възможно да се е излъгал — беше сигнал за опасност. Виндхиа се престори на спокоен и продължи:

— Ще кажеш на капитана да не слиза на Раймангал, а да се скрие в канала на Гона-Скуба. Там има доста острови и може да разположи лагера си на някой от тях, а после…

Спря за втори път и силно се закашля. Извърна леко глава и видя рогозките да се поклащат, а след това да се разтварят. Сержантът, който беше с гръб към този ъгъл на стаята, нищо не забеляза и слушаше внимателно разказа на доносчика.

— А после изведнъж да връхлетят над Раймангал — продължи факирът.

— Както ние връхлитаме върху теб! — викна изведнъж някой зад гърба на сержанта.

Той направи бързо движение да хване пистолетите си, които държеше на коленете си, но шест здрави ръце го сграбчиха, обезоръжиха и хвърлиха на земята заедно със стола. Нещастникът видя над себе си три ками, готови да го пронижат.

— Предатели! — възкликна, опитвайки се напразно да се освободи, но остана като вцепенен и нададе гневен вик: — Ти!… Тремал-Наик.

— Аз, Бхарата — отвърна ловецът от Черната джунгла.

— Ах, проклетник!

— Казах ти, че мисията не е завършила.

— Дано адът те погълне!

— Мълчи!… Вече си в наша власт, затова излишно е да се горещиш.

— Но какво искаш от мен?… Ако ти трябва животът ми, вземи го. По-късно капитанът ще отмъсти за мен, а може би много скоро.

— Не тъй бързо, както мислиш — рече Тремал-Наик. — Вместо да заплашваш отговори на нашите въпроси, ако ти е мил животът.

— Не държа на кожата си; вече няколко пъти сглупих да попадна в ръцете ти, така че можеш да ме убиеш.

— Не, искам да те пощадя, такъв ценен заложник лесно не се жертвува. Искам обаче да ми кажеш къде се намира твоят господар.

— За да го убиеш, така ли? — попита насмешливо Бхарата.

— Това не те засяга. Кажи ми къде е?

— Къде ли?… Отвори тази врата и ще видиш.

— Тук ли е? — възкликнаха Тремал-Наик и другарите му вкупом.

— Да, драги мои, и чака само един мой сигнал, за да нахълта със сипаите си, да ви излови и избеси.

— Велики Шива! — възкликна Тремал-Наик побледнял.

— Аха-а-а! — продължи сержантът, смеейки се, — толкова ли го смятахте за наивен, та да попадне в клопката ви? Не, негодници, той е, който ви е поставил клопка, и след няколко минути ще ви спипа.

— Лъжеш, искаш да ни сплашиш — каза Виндхиа.

— Добре, отвори вратата!…

Тремал-Наик, който бе стиснал двата пистолета на пленника, направи опит да скочи към вратата, но Виндхиа и старият Мох тутакси го възпряха.

— Що за лудост искаш да извършиш? — каза му факирът.

— Може би там е капитанът — рече Тремал-Наик.

— А знаеш ли колко хора има със себе си?

— Бхарата може да е излъгал.

— А може и да е казал истината. Не чу ли на два пъти воя на чакала? Нашите хора, скрити в тресавището, ни сигнализират за опасност.

— Какво предлагаш?

— Да се примирим и да чакаме по-добър случай.

— А ако сме обкръжени?

Факирът вдигна рамене.

— И хиляда да са, пак ще им избягаме. Почакайте ме.

Индиецът бе тръгнал за другата стая, когато на вратата се затропа и един глас викна заплашително:

— Отворете или ще подпалим къщата!

— Моите другари! — викна радостно Бхарата.

— Никой да не отговаря! — каза факирът. — Запушете устата на пленника и ме следвайте мълчаливо.

— Къде отиваме? — попита Тремал-Наик.

— Ще бягаме.

— А капитанът? Отново ли да го загубя?

— Ако ти е мил животът — отвърна факирът. — По-късно ще имаме възможност пак да се срещнем, но сега не ни остава друго, освен да побегнем.

Бхарата бе завързан и устата му запушена. При един знак на факира Тремал-Наик го грабна в ръце, после всички минаха в съседната стаичка, а през това време гласът отвън викна още по-силно:

— Отворете, или ще ви изпечем живи.

Факирът повдигна една рогозка от кокосови влакна, която покриваше пода, после един камък и накрая една метална плоча; появи се тясно и тъмно стълбище.

— Вземете факли — каза старият тхуг на факира-донди. Двамата индийци взеха два смолисти клона, дебели като човешка ръка, и бързо ги запалиха.

— След мен! — заповяда Виндхиа.

Спусна се по тясното стълбище и спря пред нещо като мазе, ниско и влажно, защото бе изкопано в съседство с блатото. Хвърли бърз поглед наоколо си, после каза на факира-донди:

— Качи се на онова парче колона в онзи ъгъл. Виждаш ли желязна плоча зазидана в стената?

— Да — рече оня.

— По средата има бутон, виждаш ли го?

— Да, намерих го.

— Натисни силно.

Плочата бързо се отмести и откри един тъмен проход.

— Чуваш ли нещо? — попита Виндхиа.

— Абсолютно нищо.

— Качвайте се всички.

— А ти?

— Аз скоро ще ви настигна.

Тремал-Наик и факирът-донди се напъхаха в оня проход, като мъкнеха със себе си Бхарата; той не се опитваше да оказва никаква съпротива, защото разбираше, че е излишна. Отвън се чуваха още виковете на сипаите, които се заканваха да подпалят къщурката. Уморени да чакат, почнаха да удрят вратата с прикладите на пушките си.

— Никой няма да ви попречи да влезете — прошепна Виндхиа с иронична усмивка, — но да видим дали ще ни откриете в мрачните подземия на пагодата.

Взе трета факла, мушна в пояса си един голям, тежък нож, после слезе в мазето и спря пред стената срещу отвора. Вдигна факлата и я огледа, после заби ножа с все сила. Дебелата стъклена плоча, почерняла от времето се счупи от удара и огромна струя вода нахлу в мазето. «Може блатото да пресъхне, но какво от това? Да бягаме преди водата да стигне до галерията и издави всички ни» — рече си той.

Докато над главата му отекваха ударите на сипаите, а водата бързо изпълваше мазето, той се впусна в тъмния проход. Потърси на прага на отвора една издатина, натисна я с две ръце и тежката врата се затвори с трясък зад него.

— Сега настигнете ни, ако можете — засмя се индусът. — Между вас и нас има достатъчно вода.