Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (3)

II. Тайнственият остров

Дълбока тишина последва тъжния разказ на индиеца. Тремал-Наик, който бе станал изведнъж мрачен и нервен, започна да се разхожда напред-назад край огъня, със сведена глава, сбръчкано чело и кръстосани ръце. Скован от ужас, Камамури седеше замислен на земята. Дори кучето бе престанало да вие жално и се бе изтегнало край огъня до Дарма.

Странни звуци на тайнствената рамзинга откъснаха ловеца от размисъла му. Той вдигна глава като боен кон, който е чул сигнала за атака, хвърли напрегнат взор към притихналата джунгла, над която витаеше гъста мъгла от отровни изпарения, извърна се към Агхур и му каза:

— Чувал ли си някога рамзинга?

— Да, господарю, само един път — отвърна индиецът.

— Кога?

— Нощта, когато изчезна Тамул, преди шест месеца.

— Значи и ти, подобно на Камамури, смяташ, че тръбата рамзинга известява нещастие?

— Да, господарю.

— Знаеш ли кой свири на нея?

— Никога не съм узнал.

— Смяташ ли, че този свирач има някаква връзка с тайнствените обитатели на Раймангал?

— Да.

— Кои смяташ, че са ония хора?

— Въпрос е дали са хора.

— Не вярвам да са духове.

— Тогава може да са пирати — каза Агхур.

— И какъв интерес биха имали да избиват хората ми?

— Кой знае, може би да ни изплашат и да ни държат надалеч от тях.

— Къде предполагаш, че са колибите им?

— Не знам, но ми се ще да вярвам, че всяка нощ се събират, под мрачната сянка на банияна.

— Добре — каза Тремал-Наик. — Камамури, вземи веслата.

— Какво искаш да правиш, господарю? — попита махаратът.

— Закарай ме при банияна.

— О, недейте, господарю! — викнаха в един глас двамата индийци.

— Защо?

— Ще те убият, както убиха нещастния Хурти. — Тремал-Наик ги изгледа със святкащи очи.

— Ловецът от черната джунгла никога не е изпитвал страх, затова и тази вечер ръката не ще потрепне. На лодката, Камамури — отсече той с глас, който не търпеше възражение.

— Но, господарю…

— Да не би да те е страх? — попита гневно Тремал-Наик.

— Аз съм махарат — отвърна гордо индиецът.

— Тогава да тръгваме. Тази нощ ще разбера кои са тези тайнствени същества, които са ми обявили война, и коя е онази жена, която ме омагьоса.

Камамури взе чифт весла и се запъти към брега. През това време Тремал-Наик влезе в колибата, свали от един пирон дълга карабина с украсена цев, взе кесия с барут и запаса на кръста си дълъг нож.

— Агхур, ти ще останеш тук — рече му той на излизане. — Ако до два дни не се върнем, ще ни потърсиш в Раймангал с Дарма и Пунтхи.

— Ох, господарю…

— Не ти достига смелост да дойдеш там, нали?

— Смелост имам достатъчно, господарю, но исках да кажа, че грешите дето искаш да отидеш на онзи проклет остров.

— Тремал-Наик не ще позволи да го убият безнаказано, Агхур.

— Вземи с тебе Дарма, може би ще ти бъде полезен.

— Ще издаде присъствието ми, а искам да пристигна незабелязано и тихо. Сбогом, Агхур.

Преметна карабината си през рамо и настигна Камамури, който го чакаше край една малка гонга — груба, тежка лодка издълбана от ствол на дърво.

— Да тръгваме — рече.

Скочиха в лодката и загребаха мълчаливо навътре. Дълбока тишина, подсилена от гъстата мъгла, която плуваше над каналите, островите и островчетата, покриваше ивицата Sunderbounds и течението на Мангал. Вляво и вдясно се простираха огромни маси от бодлив бамбук, гъсти храсти, под които се чуваше ръмженето на тигри и съскането на змии, остри, режещи треви, вплетени една в друга по начин да препречат всекиму пътя. Но в далечината, на мрачната чиния на хоризонта се открояваха тук-там някои дървета, манго, отрупани с вкусни плодове, латании и величествени кокосови палми с дълги листа във формата на купол. Дълбока, тайнствена тишина цареше навсякъде, нарушавана само от ромона на жълтеникавите води, които ближеха сводестите клони на лотосите и стройните тръстики, полюшващи се от полъха на наситения със смрад въздух.

Изтегнат на носа, Тремал-Наик стискаше пушката в ръце и мълчаливо оглеждаше ту единия, ту другия бряг, откъдето долитаха приглушените гласове на десетки животни. От своя страна, Камамури, седнал по средата, караше лодката просто да лети, като след себе си оставяше светяща диря, сякаш тези мръсни води, бяха наситени с фосфор. От време на време, обаче, преставаше да гребе, спираше дъха си и се заслушваше, като после питаше ловеца, дали не е чул, или видял нещо.

Вече плуваха половин час, когато тишината бе прекъсната от рамзинга, чийто звуци долетяха от десния бряг, но тъй близо, сякаш свирачът се намираше на стотина метра от лодката.

— Стой! — прошепна Тремал-Наик.

В същия миг друга рамзинга отвърна на първата, но по-отдалеч, подхващайки една тъжна мелодия, съвсем различна от веселия мотив на първата рамзинга.

Индийската музика е изградена на четири системи, които имат тясна връзка с четирите годишни сезони и за всеки един от тях музиката използува свой тон. Меланхолична е през студения сезон, жива и весела през пролетното съживяване, сластна през летните горещини и възторжена през есента.

Как така двата инструмента сега свиреха различни мелодии?! Не беше ли това някакъв сигнал? Такова беше мнението на Камамури.

— Открити сме, господарю — каза той.

— Възможно е — отговори Тремал-Наик, който слушаше внимателно.

— Дали не е по-добре да се върнем? Тази нощ не е добра за нас.

— Тремал-Наик не се връща никога. Продължавай да гребеш и остави двете рамзинги да свирят колкото си искат.

Махаратът хвана отново веслата и скоро лодката не закъсня, да стигне до едно място, където реката се стесняваше във формата на гърло на бутилка. Полъх застоял въздух, поел отровните изпарения на загниващата растителност, ги удари в лицето. На триста-четиристотин метра от тях изникнаха множество пламъчета, които се плъзгаха странно по повърхността на реката. Някои от тях сякаш привлечени от тайнствена сила, дойдоха да танцуват пред носа на гонгата, след което бързо се отдалечаваха.

— Ето ни на плуващото гробище — каза Тремал-Наик. — След десет минути ще стигнем до банияна.

— Ще се промъкнем ли с нашата гонга? — попита Камамури.

— С повече търпение ще успеем.

— Не е хубаво да обиждаме мъртвите, господарю.

— Брахма и Вишну ще ни простят. Греби, Камамури.

С няколко удара на веслата лодката стигна до речното стеснение и се промъкна в нещо като басейн, над който се преплитаха дългите клони на величествени тамаринди, образуващи гъст свод от зеленина. Тук плуваха няколко трупа, които каналите на Ганг бяха довлекли до Мангал.

— Напред! — рече ловецът.

Камамури се готвеше да хване отново веслата, когато зеленият свод, който покриваше плаващото гробище, се разтвори, за да направи път на ято странни птици с черни крила, дълги крака като кокили и огромни сини човки.

— Това пък какво е? — възкликна Камамури, изненадан.

— Марабу — каза Тремал-Наик.

Наистина, стотина от тези злокобни птици на свещената река пляскаха радостно крила и кацаха върху труповете.

— Не спирай, Камамури — повтори Тремал-Наик.

Лодката отново потегли и след половин час излезе от «гробището», като навлезе в обширен басейн, открит и разделен на два ръкава от тясна ивица земя, на която изпъкваше огромният баниян.

— Свещеният баниян — рече Тремал-Наик. При това име Камамури затрепери.

— Не се страхувай, махарат. Пусни веслата и остави лодката да заседне сама на острова. Може би наоколо има някой.

Махаратът се подчини. После двамата легнаха на дъното на гонгата, като за всеки случай Тремал-Наик не изпускаше карабината. Понесена от лекото течение, лодката се завъртя около себе си и пое към северния край на Раймангал, седалище на тайнствените същества, които бяха убили бедния Хурти.

На това място цареше дълбока тишина. Не се чуваше дори скърцането на големите бамбукови дървета, тъй като вятърът беше притихнал, нито звуците на рамзинга. Самата река, сякаш от олио, течеше мълчаливо. Но Тремал-Наик дигаше от време на време предпазливо глава, оглеждаше внимателно бреговете, защото тази тишина не му вдъхваше спокойствие. Скоро лодката се плъзна по пясъка и заседна на стотина метра от банияна, но двамата индийци не помръднаха. Минаха десет минути на мъчително изчакване, после Тремал-Наик реши да се надигне. Първото нещо, което му се наби в очи, беше някакво черно петно върху тревата, на двадесетина метра от брега.

— Камамури — пошепна той, — стани и зареди пистолетите си.

Махаратът не чака да му повтори.

— Какво виждаш, господарю? — попита той съвсем тихо.

— Гледай натам.

— Аха! — рече махаратът и опули очи. — Човек!

— Тихо!

Тремал-Наик вдигна карабината и се прицели в тази черна маса, която приличаше на проснато човешко същество, но веднага я свали.

— Да идем да видим какво е това нещо, Камамури — каза той. — Този човек не е жив.

— А ако се преструва на умрял?

— Толкова по-зле за него.

Двамата индийци слязоха от лодката, като се насочиха към индивида, който не даваше признаци на живот. Бяха стигнали на десетина крачки, когато един марабу шумно се надигна и отлетя към реката.

— Умрял човек — промълви Тремал-Наик. — Да не би…

Не продължи фразата си. С четири скока стигна до трупа: глухо стенание излезе от сгърчените му от гняв устни.

— Хурти — възкликна той.

Наистина, трупът беше на Хурти, приятелят на индиеца Агхур. Нещастникът лежеше по гръб, със сгърчени крака и ръце, вероятно от болката, с лице, на което бе изписан безкраен ужас, и изхвръкнали очи от орбитите. Колената му бяха пречупени и окървавени, както и краката — явен знак, че още като жив е бил влачен по земята. От устата му висеше целият език навън.

Тремал-Наик повдигна мъртвия индиец, за да види на кое място е бил ударен, но не откри по тялото му никаква рана. Но като го огледа внимателно видя около врата му тъмна синина, а на тила му подутина, вероятно причинена от удар с камък.

— Пречукали са го, но Тремал-Наик ще излезе по-силен от тях. Хайде да се връщаме на лодката.

— Бедният Хурти! — прошепна махаратът. — Но защо са го убили по този начин?

— Ще узнаем, Камамури, и ти се заклевам, че Тремал-Наик няма да остави престъплението ненаказано.

— Страхувам се, господарю, че убийците са много силни. А Хурти тук ли ще оставим?

— Ще го хвърля в свещените води на Ганг утре сутринта.

— Но тигрите тази нощ ще го разкъсат.

— Над трупа на Хурти ще бди Тремал-Наик.

— Но как, ти няма ли да се върнеш?

— Не, Камамури, оставам тук. Щом си свърша работата, ще напусна острова.

— Значи искащ да те убият…

Гневна усмивка премина по устните на гордия индиец.

— Тремал-Наик е син на джунглата!! Върни се на лодката, Камамури.

— Никога, господарю!

— Защо?

— Ако ти се случи нещастие, кой ще ти помогне? Позволи ми, да те придружа и ти се заклевам, че ще те следвам навсякъде.

— Дори ако тръгна да търся видението?

— Да, господарю.

— Тогава стани с мен, храбри махарате, и ще видиш, че ние двамата струваме за десет. Следвай ме!

Тремал-Наик се насочи към брега, хвана здраво лодката за десния борд и със силен тласък я преобърна във водата.

— Какво правиш, защо я потопи? — попита изненадан Камамури.

— Никой не трябва да знае, че сме пристигнали тук. А сега да се заемем с разгадаване на тайната.

Смениха барута в карабините и пистолетите си, за да са сигурни в оръжието и се запътиха към банияна, чийто внушителен ръст изпъкваше сред дълбокия мрак.