Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (28)

XI. Факирът

След като хвърлиха една рупия на масата, тримата индийци излязоха от жалката таверна, прекосиха отново булевардите, които бяха започнали да се обезлюдяват поради горещината, и тръгнаха покрай бреговете на Ганг, следвайки сянката на големите дървета, образуващи красиви редици.

Отминаха централната и най-гъсто населена част на Калкута, наречен Белия град, обиколиха по северния бряг и навлязоха в индийската част на града — най-мръсната и бедна, но и най-живописна заради красивите си пагоди, посветени на Брама, Сива, Вишну, Кришна, Парвати и много други божества, почитани от индусите. Тук не се виждаха разкошните фиакри, нито дворци и широки, чисти улици, а хаос от бараки, къщурки и колиби на разнебитени, кални и зловонни улички, където се въргаляха като скотове стотици голи деца и важно се разхождаха големите птици-лешояди аргила, единствени чистачи на тукашната смет и мърша.

След като прекоси няколко от тези улички, старият тхуг спря на един площад, където сред толкова мизерия се издигаше голяма, изящна пагода с щръкнали кубета, странни статуи, представящи всичките превъплъщения на Вишну, слонски глави със застрашително протегнати хоботи, красиви сводове, украсени с плетеници като дантели. Мох се изкачи по просторните стълби, които водеха към входа на пагодата, и спря пред един индус, седнал на последното стъпало.

— Ето нашият факир — каза на Тремал-Наик и Хидер.

Тремал-Наик потръпна от отвращение. Този нещастен индус, жертва на религиозния фанатизъм и индуското суеверие, наистина правеше ужасно впечатление. Не беше човек, а скелет. Съсухреното му лице бе покрито с гъста, рошава брада, която стигаше до кръста му, тялото му бе изпъстрено с черни и червени татуировки на змийчета, а челото му бе полепено с пепел. Дългите му коси, не познали никога гребен и ножица, образуваха нещо като грива, която гъмжеше от насекоми. Около бедрата си носеше тясна препаска — единственото негово облекло. Онова, което обаче събуждаше погнуса, бе лявата му ръка. Превърнат в кожа и кости, този му крайник стоеше постоянно вдигнат, а и да искаше не можеше да го свали, защото бе изсъхнал и вкостенен. В шепата си, увита с ремъци, по начин да образува съд, фанатикът бе поставил пръст и засадил вътре малка, свещена мирта, която лека-полека бе израснала като в саксия. Ноктите му не намираха покой, свиваха се и отпускаха като пипала на хищен октопод.

Този нещастник не беше обикновен факир, като много други в Индия: саниасите, по-скоро мошеници, отколкото светци, дондите, които живеят на гърба на богатите индийци, спокойните манек-пунтхи, които за да се различават от другите касти носят една обувка и един само бакенбард, и накрая бискутите, които криво-ляво могат да бъдат оприличени с нашите монаси.

Този факир обаче беше пором-хунгзе, сиреч ония хора, които според индийското суеверие са от небесен произход и живеят хиляда години, без въобще да се хранят; дори хвърлени в огъня или във водата те не загиват, заради това са почитани от всички като свръхестествени същества.

— Нимпор — каза старият тхуг, като се наведе над факира, застанал напълно неподвижен, сякаш не бе забелязал присъствието на тримата, — Кали има нужда от теб.

— Животът ми принадлежи на богинята — отвърна факирът без да вдигне очи. — Кой те праща?

— Суйодхана.

— Синът на свещените води на Ганг?

— Да.

— Какво иска?

— Да ни помогнеш.

— За какво?

— Да открием един човек, който ни е смъртен враг и трябва да убием, иначе ще унищожи братята ни в Раймангал.

Тръпка премина по невъзмутимото лице на Нимпор.

— Кой дръзва да отиде в Раймангал?

— Капитан Макферсън.

— Толкова ли е дързък този човек?

— Да, Нимпор.

— И ти искаш да научиш къде се намира капитанът?

— Трябва да знам.

Кога ти е нужно сведението?

— Тази вечер.

— Не е ли във вилата си?

— Никой не знае — каза Мох.

— Ако е там, ще го видим.

— Как?

— Тази вечер бъди пред вилата.

— А после?

— Останалото не те засяга: Нимпор заповядва на всички, също и на сипаи.

— Какво общо имат тук змиеукротителите?

— Ще научиш, когато му дойде времето, отивай си. Вишну ме вика за молитва.

Факирът се надигна с усилие и без да погледне никого, влезе в пагодата с издигнатата си ръка.

— Къде да ви търся? — обърна се Хидер към Мох и Тремал-Наик, когато факирът изчезна. — Сега трябва да се върна на кораба.

— Ще потърсим гостоприемство от Виндхиа — отвърна старият тхуг. — Докато сме в Калкута, ще бъдем у него. Кога ще те видим отново?

— Утре следобед. Преди това няма да мога, защото имаме много работа на борда. Знаеш, че след няколко дни потегляме.

— Къде отива «Девоншайр»?

— В Цейлон.

— Съжалявам, че няма да си с нас в това трудно начинание.

— Няма да заминем тъй скоро. Сбогом, до утре!

Тремал-Наик и старият тхуг се върнаха в европейския град все по същия път покрай реката и стигнаха при другарите си, останали да пазят лодката.

— При Виндхиа — каза просто старият тхуг.

Тремал-Наик отстъпи кормилото на стареца и загледа с любопитство двата бряга на свещената река с красивите им каменни стълбища и широколистни дървета. Тук, под дърветата, се издигаха стълбове дим, който вятърът отнасяше към реката; виждаха се големи огньове, около които мъже с дълги медни тръби, наречени таре, надаваха погребални звуци, а танцувачки и деца танцуваха и крещяха, за да пропъдят алчните лешояди, готови да се спуснат над останките на умрелите, убегнали от пламъците. От време на време малки ковчези от ароматно дърво приемаха останките на изгорените трупове, откъсваха се от брега и поемаха по течението на свещената река пътя към рая, а през това време брамините произнасяха стихчета от книгата на Ведите. Роднините на покойните засаждаха по едно дърво, помен за умрелия, или издигаха прътове със знаменца. Тук-там се виждаха умиращи, заобиколени от близките, да чакат смъртта си край бреговете на свещената река. Индусът, за когото смъртта не е дошла внезапно, но усеща, че е близка, кара близките си да го отнесат до водите на Ганг, за да е готов да потегли към рая на Брама. Настаняват го под сянката на някое дърво, на тучната трева, и той, примирен и спокоен, чака душата му да литне от тялото; през това време роднините пръскат лицето му с вода от реката и мажат тялото му с кал, а браминът го покрива с листенца от босилек, докато останалите подготвят кладата, на която ще бъде изгорен.

След като измина още две мили покрай брега, осеян с храмове, английски вили и бедни къщурки, лодката спря на един пуст пясъчен нос, засенчен от големи кокосови палми. Старият тхуг нареди да вържат лодката, после скочи на земята и каза на хората си:

— Чакаме ви при Виндхиа.

Даде знак на Тремал-Наик да го последва и се упъти към едни къщурки, струпани около стара, полуразрушена пагода. Премина по няколко кални и мръсни улички и спря пред една зидана къщичка, покрита с кокосови листа, която се издигаше самотна край едно блато. Стар, сбръчкан индиец седеше пред къщата и държеше в ръка няколко стръка сухи листа, посипани с пепел — типично за факирите от кастата рамананди. Тоест почитатели на Рама, съзидателното божество.

Присъщо на тези факири, той носеше косите си дълги и намазани с червеникава кал, но навъртени около главата те изглеждаха като голяма кошница. Брадата му беше бръсната, но под брадичката бе оставил да му порасне тънък кичур, който вече стигаше до пода и понеже космите бяха сплъстени, приличаше на дълга свинска опашка. Имаше извън това три знака на челото, изписани с пепел и кравешки фъшкии, три други на вдлъбнатината на гръдния кош и още толкова по ръцете. На коленете си бе поставил мокър парцал, за да се разхлажда.

Старият тхуг приближи до това гадно същество и грубо му каза:

— Виндхиа, имаме нужда от теб. Факирът-раманади погледна индиеца и каза:

— Пратеникът на Кали е добре дошъл, готов съм да се подчинявам.

— Имам нужда от къщата ти.

— Твоя е.

— И от твоите съвети.

— Готов съм да ти ги дам.

— Гладни сме.

— Храната ми е твоя.

— Нека влезем.

— Ще те водя.

Индусът-раманади стана с неподозирана за възрастта му пъргавина, хвърли сухите листа и влезе в къщичката. Тхугът и Тремал-Наик се намериха в приземна стаичка, чийто стени бяха покрити с бананови листа, а пода — с кокосови рогозки. Беше приятно хладно. Липсваше каквато и да е покъщнина: само големи, глинени съда, които вероятно съдържаха храната на факира, няколко сламени панера с благоуханни корени и навити рогозки, които през нощта служеха за легла, а през деня — за столове.

Тхугът направи знак на Тремал-Наик да се разположи, после заведе факира в един ъгъл и дълго говори с него шепнешком. Щом свърши, доведе то до Тремал-Наик и каза:

— Ето човека, който Суйодхана ти препоръчва.

— Готов съм да се подчинявам — рече оня.

— Виндхиа знае всичко — добави Мох. — Умен и хитър човек е и може да ни даде ценни съвети.

Факирът отиде да затвори вратата, после извади от единия съд три чаши и красива, позлатена бутилка и предложи на гостите си арак, вкусен ликьор, който индийците получават от захар и ароматичната кора на дървото ягра.

— Сега можеш да говориш — каза му старият тхуг. — Знаеш каква е работата. Трябва да ни посъветваш как да постигнем целта си. Вярваш ли, че Нимпор ще открие капитана?

— Да — каза индусът. — Нимпор има връзки навсякъде и може да постави на крак цяла армия от шпиони.

— Да го открие не значи да го убие — каза Тремал-Наик. — Нужен ми е живота на този човек, за да спася момичето, което обичам.

— Ти си смел и ще го убиеш.

— Но как?… Капитан Макферсън е взел предпазни мерки, за да не бъде изненадан.

— Ще му устроим клопка.

— Много е предпазлив, за да се хване.

По устните на факира плъзна усмивка.

— Ще видим — рече. — Когато става дума за разкрития, англичаните лесно се хващат.

— Какво искаш да кажеш?

— Проучвам един план.

— Говори.

— Не сега, нека първо научим къде се намира капитанът.

— Разбрах, надяваш се да го примамиш в клопката.

— Възможно е. Той все още не знае къде е входът на подземията на Раймангал и ще даде мило и драго, за да научи.

— Вярно, че не знае за входа — каза Тремал-Наик.

— Нека се опита да го открие — рече старият тхуг иронично. — Може да кръстосва острова цял месец без нищо да открие.

— Значи ще дойде тук — каза Виндхиа.

— Тук ли? А кой ще го подлъже?

— Аз, като му обещая да издам тайния вход.

— Но няма да дойде сам.

— Какво значение има? — каза факирът със злобна усмивка. — Пагодата е близо и е свързана с къщата ми. Нека се опитат да ни открият.

После скръсти ръце на гърдите и добави:

— Кали е велика и закриля верните си последователи, а Виндхиа е един от най-ревностните й обожатели. Капитан Макферсън ни стори много злини, сега иска да ни унищожи, но той ще умре преди Сина на свещените води на Ганг.

— Да — промълви тъжно Тремал-Наик, като хвана главата си с ръце. — Ще го убия, защото само неговата смърт ще ми върне Ада.