Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (27)

X. Фрегатата

— Кураж! — каза Тремал-Наик. — Трябва да стигнем във форта преди експедицията да потегли. Ако пристигнем късно, ще загубите Раймангал.

— Остави на нас — отговори онзи, който изглеждаше началник на шестимата тхуги. — Ще стигнем навреме.

— Какво е разстоянието оттук до форта?

— По-малко от десет левги.

— Кога смяташ, че ще потегли експедицията?

— При прилив, безсъмнено. До половин час водите ще се покачат и ще зацепим по-бързи от шхуна.

Тхугите, яки момчета, свикнали на тежък труд и гребане още от деца, хванаха веслата и загребаха задружно със силни и отмерени удари.

Дългата и красива лодка, построена нарочно за надбягвания, бързо набра скорост, като едва докосваше водата, чието течение скоро щеше да се забави поради прииждането на прилива, достигащ в Калкута височина от пет стъпки.

Нощта беше безкрайно ясна, осветена от голямата луна, а въздухът сладостен, освежен от лекия бриз, който от време на време подухваше откъм горното течение на голямата река. Бреговете се виждаха като да беше ден и разкриваха разкошни гледки, типични за индийските реки. Появяваха се красиви палмови гори, величествени с дългите листа на своите дървета, разположени във форма на кубета, високи манго, опасани като с гирлянди от пълзящи растения, наречени калами, достигащи често дължина от сто и петдесет метра, след които се редуваха безкрайни ниви със синап, чийто жълти цветове грееха под сребърните лъчи на луната, или насаждения с индиго, шафран, сусам. Идваше ред на безкрайни тръстикови полета, сред които кръстосваха стада от диви биволи — животни, често по-опасни от самите тигри и способни да нападнат тълпи от въоръжени хора. Понякога се появяваха бедни селца, задушени от гъстата растителност, или заобиколени от оризища и изкопи за събиране на водите, а най-често разположени до вонящи блата, над които тегнеше гъста мараня, носителка на жълта треска и холера. Не липсваха и красиви бънгала, на чиито островърхи покриви дремеха черни щъркели, кафяви ибис и огромни лешояди, почитани от индусите, които вярват, че в тези птици са заселени душите на жреците на Брама.

Бе изминал половин час откак дългата лодка бе напуснала малкото заливче, когато от десния бряг нечий глас викна:

— Хей, вие! Стойте!

При тази неочаквана и категорична заповед Тремал-Наик се сепна и се изправи.

— Кой ни подканва да спрем? — попита и се огледа. — Да не е някой наш събрат?

— Гледай там! — каза един от гребците, сочейки към брега.

— Минаваме покрай бънгалото на капитан Макферсън.

— Дали не са ни открили?

— Сигурно. Не са глупави и са решили да наблюдават лодките, които се спускат по реката. Не виждаш ли хора на терасата?

Наистина, на терасата, надвиснала над реката, Тремал-Наик съзря група хора. Цевите на пушките им блестяха на луната.

— Хей, вие, спрете! — повтори същият глас.

— Давайте напред — каза Тремал-Наик. — Ако искат да ни нападнат, трябва да тръгнат след нас.

Лодката на тхугите, която за миг бе забавила хода, изведнъж ускори. От терасата се надигна страшна врява.

— Гръм и мълния! — викна някой. — Те са!

— Огън! — изрева друг.

Три-четири изстрела отекнаха и макар лодката на тхугите да бе на разстояние петстотин-шестстотин лакти, куршумите префучаха над нея.

— Ах, негодници! — възкликна Тремал-Наик и хвана карабината си.

— Внимавай! — каза един от тхугите. — Готвят се да ни преследват.

— Знам как да ги държа на разстояние. Насочете лодката към онази гемия, която идва срещу нас, вероятно от Калкута, и ще може да ни даде сведения за експедицията.

— Внимавай, Тремал-Наик! — викна един от гребците. Ловецът извърна глава към бънгалото и видя пет-шест сипаи да се качват на малка лодка с още толкова гребци.

— Гребете силно! — заповяда, докато зареждаше карабината си.

Лодката им увеличаваше скоростта си, но и сипаите, чиито гребци бяха по-добри, а и лодката им — по-лека, бързо ги догонваха. На носа те бяха поставили защитна кула, зад която се криеха сипаите с насочено оръжие.

— Спрете! — мощно извика гласът.

— Гребете бързо! — заповяда Тремал-Наик.

Един от сипаите си показа главата. Този момент бе достатъчен за Тремал-Наик да насочи оръжието си и да стреля. Войникът нададе вик, размаха ръце във въздуха и падна на дъното на лодката.

— Следващият! — викна Тремал-Наик и пое друга карабина. Отвърнаха му с общ залп. Куршумите зачукаха по фалшбордовете на лодката. Показа се нов стрелец-сипаи, но падна като първия. Тази последователност на попаденията смути войниците, които малко след това обърнаха на борд по посока на отсрещния бряг.

— Бъди нащрек, Тремал-Наик — каза един от гребците. — На онзи бряг има английски бънгала, които ще ги снабдят с хора и лодки.

— Няма да им оставим време — каза ловецът. — Насочете носа към гемията.

Съдът, който идеше към тях, не отстоеше на повече от половин миля. Беше една от онези индийски гемии, които се строят в Бомбай, прочут с корабостроенето си още от древността и където расте дървото тек, известно с твърдината си, както и един вид върба, която устоява на водата няколко века. Носът на гемията, с типична индийска архитектура, беше издължен и остър, украсен с божества и слонски глави, изкусно изваяни. Нейните три мачти с платна се накланяха под свежия, северен бриз.

За петнадесет минути лодката на тхугите докосна десния й борд. Капитанът на гемията се наведе от фалшборда, за да разбере какво искат.

— От къде идвате? — попита Тремал-Наик.

— От «Белия град» — отвърна морският вълк.

— Преди колко часа минахте покрай форт Уйлям?

— Преди пет.

— Видяхте ли военни кораби?

— Да, една фрегата, мисля, че беше «Корнуел».

— Какво товареше!

— Не товареше, качваше войници.

— Тия, които отиват в Раймангал — обадиха се тхугите.

— Знаете ли курса на «Корнуел»? — попита Тремал-Наик през зъби.

— Не — отвърна капитанът.

— Беше ли запалена машината?

— Да.

— Благодаря, капитане.

Лодката се отдели от гемията.

— Чухте ли? — попита гневно Тремал-Наик.

— Да — отвърнаха тхугите и се наведоха над веслата.

— Трябва да стигнем преди фрегатата да вдигне котва, иначе всичко е загубено. Гребете, гребете!

В този момент един от тхугите нададе тържествуващ вик.

— Чуйте! — възкликна.

Всички наостриха слух и притаиха дъх. На юг се чуваше глух тътнеж, сякаш приближаваше буря.

— Приливът! — викнаха тхугите в един глас.

Течението на река Хугли изведнъж бе нараснало. От юг се зададе пенлива вълна, която напредваше с бързината на галопиращ кон. Пристигна с глух рев и повдигна лодката, като продължи за Калкута, повличайки купища клони и треви, както и не малко дънери.

— Към десния бряг! — заповяда началникът на гребците. — До един час ще бъдем в Калкута.

Лодката се насочи към десния бряг, където приливът беше по-бърз отколкото на левия, и продължи плаването си, улеснена от мощните удари на веслата.

Вече се зазоряваше. Първоначално белезникава, после жълта, светлината на изток порозовя и бързо обля небето. Доскоро блещукащи, звездите полека-лека избледняваха и чезнеха, а ревът на зверовете взе да затихва. Бреговете на голямата река, колкото повече лодката приближаваше към Калкута, загубваха дивия си облик. Обширните гори, населени с тигри, диви биволи, чакали и змии, изчезваха, тръстиковите равнини редееха, за да отстъпят място на плодородни поля с индиго, памук и кимион, с различни дървета, отрупани с плодове, сред които се белееха красиви вили и големи села. Стада от унг, маймуни с изпъкнали гърди, черно-кафеникава козина и почти човешко лице, се полюляваха между клоните на дърветата и правеха скокове от по десет-петнадесет метра; мяркаха се групи от акси, грациозни животни, които приличаха на елени, с гъста козина на бели черти, после кротки биволи, тръгнали на водопой, а из небето или по покривите на колибите личаха най-разнообразни птици в ярки цветове.

— Близо сме до Калкута — каза един от гребците, след като внимателно огледа двата бряга.

Тремал-Наик, който от няколко часа бе в плен на трескаво нетърпение, чу тази дума, рязко се изправи и отправи поглед на север.

— Къде е? Виждаш ли го? — попита.

— Още не, но скоро ще го видим.

— Гребете, гребете!…

Не по-малко нетърпеливи от своя началник, тхугите загребаха още по-силно, та чак веслата почнаха да се огъват. Никой не говореше — тъй ценен му бе дъхът.

Към осем часа чуха топовен гърмеж откъм горното течение на реката.

— Това пък какво ще е? — попита Тремал-Наик, обезпокоен.

— Близо сме до Кипдур. Някой военен кораб заминава и дава салют.

— Бързо, бързо! Дано пристигнем навреме.

Реката почна да се оживява. Малки и големи лодки, едномачтови и многомачтови платноходи, шхуни, гемии, параходи плуваха в двете посоки. Индийски кораби от брега на Коромандел с издут корпус и барокови украшения, които излизат на вода само в сезона на мусоните, сиреч един път в година, леките съдове, наречени пулар, строени в Дака с няколко мачти и квадратни платна, широките, бавни лодки банг, покрити с навес от рогозки, и великолепните яхти, дълги петдесет и повече стъпки, с богата позлата, теглени от тридесет гребци, се пресрещаха или стояха закотвени край бънгалата до брега.

Тремал-Наик трябваше да постави в действие цялата си ловкост и умение, за да не се удари в някой кораб или лодка, чийто поток ставаше все по-гъст, та понякога чак изпълваше цялата река. Тхугите, от своя страна, не отслабваха темпото, напрягайки мускулите си до краен предел.

В девет часа лодката им мина покрай Кидпур, голямо селище на левия бряг на реката, и няколко минути по-късно се показа Калкута — царицата на Бенгалия, столица на английското владичество в Индия, внушителна с богатите си дворци, пагоди, кубета и камбанарии, с булевардите си и форт Уйлям — най-яката крепост на полуострова, защитена от десет хиляди души.

Тремал-Наик се беше изправил и гледаше с широко отворени очи пищния сбор от сгради, градини и кораби.

— Какъв разкош! — пошепна. — Не съм вярвал, че тъй близо до страната на тигрите и змиите се издига толкова голям град.

Обърна се към най-стария от тхугите и го попита:

— Познаваш ли града?

— Да, Тремал-Наик — отвърна оня.

— Знаеш ли каква е задачата ми?

— Кугли ми я каза: да убиеш онзи капитан, за да не стигне до Раймангал.

— Как ще открием този човек?

— Надявам се да научим.

— А ако е заминал?

— Не видяхме никакъв военноморски съд да се спуска по Хугли — отвърна старецът. — Значи, трябва да сме сигурни, че експедицията още не е заминала.

— Чувал ли си дали капитанът има своя къща в Калкута?

— Има една близо до форт Уйлям.

— Виждал ли си я?

— Да.

— Дали сега капитанът е в нея?

— Скоро ще разберем.

— От кого?

— От един наш сподвижник, който е квартирмайстор на борда на «Девоншайр».

— Какво представлява този кораб?

— А, ето погледни там, онази канонерка е «Девоншайр».

На петдесет лакти от масивните зидове на крепостта Тремал-Наик забеляза малък парен кораб от около триста-четиристотин тона, с нисък корпус и плитко газене, за да може да се провира през по-малките ръкави на Гана. Имаше само една мачта близо до носа, а на кърмата си — тежкокалибрено оръдие, поставено на въртяща се платформа. Под кърмата, на голяма металическа табела бе записано със златни букви името «Девоншайр».

— Значи имаме съмишленик на борда на онзи кораб? — попита Тремал-Наик.

— Казах ти, квартирмайсторът е Хидер.

— Да идем при него.

— Не бързай, нужна е голяма предпазливост.

— Но тук не ни познават.

— Кой може да ни увери? Остави да те водя аз, който съм един от най-старите тхуги.

— Оставям на теб.

За миг тхугът пусна греблото и се надигна с поглед, вперен в мостика на канонерката. На палубата имаше доста моряци, които миеха и поставяха в ред въжетата. Между тях старият тхуг зърна квартирмайстора, който разговаряше с един млад курсант.

— Той е — каза удушвачът, обръщайки се към Тремал-Наик.

— Почакай.

Постави длани около устата си, за да образува фуния, и нададе три пискливи звука, сякаш излезли от меден инструмент, а не от човешка уста. Квартирмайсторът веднага се обърна към реката, после се наведе от фалшборда; погледът му се кръстоса с този на стария тхуг, който бе довел лодката под самия кораб, но бързо го отмести, преструвайки се, че гледа в друга посока.

— Скоро Хидер ще слезе на сушата — каза старецът на Тремал-Наик. — Той ме разбра.

— Къде ще го чакаме?

— В една таверна, чийто съдържател е наш човек.

— Знае ли, че ще отидем там?

— Моите три звука са му обяснили.

— Добре, да вървим.

Лодката пое отново пътя си, като се придържаше близо до брега, насочена към центъра на индийската столица.

Корабите и лодките прииждаха с всеки изминат миг, плавателни съдове от всякакви националности, едни с пара, други с платна, както и безброй индийски лодки, гъмжаха в заливите, където стотици хамали товареха и разтоварваха стоките, трупайки ги под огромни навеси. А по бреговете широки каменни стълби слизаха към реката; по тях се трупаха мъже, жени и деца, които отиваха да се потопят в свещените води на Ганг. Какъвто и да е сезонът, индиецът не пропуска своята религиозна баня. За него всеки ден започва зле, ако не се е потопил във водите на Ганг. Във всички индийски градове, които имат щастие да са на голямата река, всяка сутрин тълпи хора се събират по брега и щом слънцето изгрее, влизат в реката. Те не се отказват от този ритуал независимо дали сутрините са слънчеви или дъждовни, и най-вече ония, които принадлежат към сектата на Брама. Мъже и жени, богати и бедни носят под мишница бели чаршафи, за да могат по-късно да се преоблекат, разсъбличат се пред очите на всички, без да се смущават, както им предписва тяхното вероизповедание. Първото им действие е да изплакнат устата си, после да поднесат шепа вода към изгряващото слънце: После изпират дрехата си, като не използуват сапун, който считат за нечиста материя, обличат се, мъже и жени заедно, и се завръщат в къщи с един съд с вода, който ще им служи за дневните обливания.

След като премина сред целия този хаос от плавателни съдове и къпещи се, старият тхуг спря пред едно широко стълбище, което в този момент беше безлюдно. Той даде нареждане на хората си да останат да пазят лодката, после каза на Тремал-Наик:

— Следвай ме.

Изкачиха се по стълбата, минаха покрай някои продавачи на билки, прекосиха улицата и навлязоха в разкошните булеварди, които извиват покрай брега на реката. Макар слънцето да бе току-що изгряло, тълпи сновяха сред красивите паркове, достойни за най-елегантните лондонски булеварди, край бреговете на езерцата, около водоскоците и бънгалата. Бенгалци, малабари, брамини, морвари, европейци, китайци, бирмани се смесваха в едно, а по широките булеварди преминаваха удобни и елегантни носилки с разноцветни копринени перденца и закрити фиакри с позлатени покриви, теглени от два чифта снежнобели волове, също с позлатени рога.

Старият тхуг прекоси бързо булевардите, мина покрай скъпите дворци с портали на гръцки храмове, които се редуваха с мръсни квартали със сламени колиби, обитавани от нисшите индуски касти.

След четвърт час старецът хвана една тясна и кална уличка и спря пред някаква жалка къщурка, над чиято врата висеше изсушена, черна риба с квадратна глава като на жаба и дълги хриле.

— Тук е — каза тхугът. — След малко Хидер ще дойде.

Влязоха в някаква мръсна и мрачна стая, с няколко маси и бамбукови столчета, и седнаха в най-светлия кът. Слаб като факир индиец, обезобразен от едрата шарка, им донесе паничка ориз, посолен с къри, и кана с разхладително питие, което тук наричаха тоди.

Тремал-Наик и другарят му вече изпразваха паничката, изгладнели от дългия и тежък преход, когато видяха да влиза квартирмайсторът от кралската флота. Беше едър индиец на около четиридесет години, с доста висок ръст, с мускулести крайници; тъмночерна брада и две умни очи. Между зъбите си стискаше къса лула, която обилно димеше.

Щом зърна стария тхуг, тръгна към него и му подаде ръка.

— Щастлив съм да те видя, Мох — каза, загледа го и с бързо движение посочи Тремал-Наик.

— Не се страхувай, Хидер — каза старецът, който бе отгатнал мисълта му. — Този е един от верните сподвижници, един от шефовете.

— Имаш ли доказателство? — попита морякът. Тремал-Наик му показа пръстена на ръката си. Индиецът наведе глава и каза:

— На твоите заповеди съм, пратенико на Кали.

— Седни и ме чуй — каза Тремал-Наик. — Познаваш капитан Макферсън, нали?

— Може би по-добре от всеки — отвърна квартирмайсторът.

— Знаеш ли къде е?

— Напуснал ли е бънгалото си? — попита вместо това Хидер.

— Да.

— Кога?

— От три-четири дни.

— Не знаех. Защо е дошъл в Калкута?

— За да подготви експедиция против Раймангал.

Квартирмайсторът скочи на крака и запрати лулата си надалеч.

— Срещу Раймангал ли казахте? — попита през зъби. — О! Имах подобни съмнения.

— Защо?

— От няколко дни въоръжават «Корнуел».

— Кораба ли? — попита Тремал-Наик.

— Да, една стара фрегата, с която капитан Макферсън не беше си служил.

— Къде се намира сега този кораб?

— Тук, в Арсенала. Знам, че са били натоварени много боеприпаси и храни, явно за нуждите на голям брой войници и моряци.

— Имаме ли сподвижници сред екипажа на този кораб? — попита старият тхуг.

— Да, двама: Палаван и Биндур.

— Познавам ги. Трябва да ги видим и разпитаме.

— Нищо не знаят за предназначението на «Корнуел». Говорих с тях снощи, но изглежда се пази пълна тайна за посоката, която корабът ще поеме.

— Тогава не ни остава никакво съмнение — каза Тремал-Наик, сякаш говореше на себе си. — Тази фрегата е определена за експедицията.

— И аз почвам да мисля така — каза Хидер.

— Този кораб не трябва да замине! — възкликна ловецът от Черната джунгла.

— А кой ще му попречи да тръгне?

— Аз!

— По какъв начин?

— Като преди това убия капитана. Такова е желанието на Кугли и на Суйодхана.

— Но няма да е лесно — каза Хидер, който се замисли. — Капитанът ще бъде нащрек, особено сега.

— Трябва да го убия, вече ти казах. Научих, че тук имал вила.

— Така е.

— Ще пратим някой да се увери, че е там.

— По какъв начин?

— Още не знам, но начин ще се намери — рече Тремал-Наик. В същия миг старият тхуг вдигна глава и каза бавно:

— Скоро ще научим.

— Изясни се, Мох — каза Хидер.

— Ще пратим един човек.

— Кой?

— Нимпор.

— Нимпор факирът?

— Да, да тръгваме!