Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (16)

XV. Сектата на Кали

Сега не им оставаше друго, освен незабелязани да стигнат до големия храм на богинята Кали, да връхлетят изненадващо над бандата от фанатици и отвлекат жертвата, като разчитат на суматохата и уплахата от появяването на тигъра. Не беше обаче лесно да намерят пътя сред онзи мрак из коридорите на огромното подземие. Никой от двамата не можеше да каже в каква посока да тръгнат, защото не знаеха на кое място е издълбан храмът. Но те не бяха хора, които да се върнат обратно, нито да се поколебаят за миг, макар да ги заплашваха хиляди опасности. Опипвайки стените, започнаха да се придвижват предпазливо, като проверяваха с крак почвата, за да не пропаднат в някой отвор; не отронваха дума, защото не бяха сигурни дали някой часовой не се върти наблизо. Скоро се натъкнаха на широк отвор, нещо като врата, пред която спряха и дадоха ухо.

— Чуваш ли нещо? — попита съвсем тихо Тремал-Наик другаря си.

— Нищо, господарю, освен гръмотевиците.

— Това значи, че мъчението не е започнало.

— И аз така мисля, господарю; не чувам никакъв шум.

— И все пак сърцето ми ще изхвръкне.

— От вълнението е, господарю.

— Вярваш ли, че ще стигнем до пагодата?

— Защо не?

— Страхувам се, че ще се изгубим из тези коридори. Ето, трябва да призная, че в този върховен момент изпитвам страх.

— Не мога да повярвам. Ти да изпитваш страх!…

— Но е така. Не знам дали от треската, или от вълнението, което ме е обзело.

— Кураж, господарю! А сега нека напредваме бавно. Ако някой ни чуе, може да вдигне тревога и да връхлетят отгоре ни всички тайнствени обитатели на тези мрачни пещери.

— Знам, Камамури. Ти дръж тигъра.

Тремал-Наик постави крак върху едно хлъзгаво стъпало и почна да слиза с протегнати напред ръце, за да не се блъсне в някоя стена. След десет стъпала се намери на площадката на някаква галерия, която плавно се спускаше.

— Нищо ли не виждаш? — попита той Камамури.

— Нищо, имам чувство, че съм ослепял. Дали този е пътят, който води към пагодата?

— Не знам, Камамури. Не знам какво бих дал да мога да запаля малко огън. Какво ужасно положение.

— Върви, господарю. Страхувам се, че полунощ наближава.

Тремал-Наик едва успя да сподави вика си на ужас и се хвърли напред, като се клатушкаше, сякаш бе пиян, и се опираше о стените. Бе изоставил всякаква предпазливост, движеше се бързо, на скокове, със стиснати юмруци и широко разтворени очи, в плен на крайна нервна възбуда. Не чуваше дори гласа на Камамури, който го молеше да обуздае порива си. За щастие, грохотът на гръмотевиците отекваше все още под мрачните сводове и заглушаваше шума на техните стъпки.

Изведнъж ловецът се удари в някакъв остър предмет, който проби дрехата му и докосна плътта му. Той рязко спря и се отдръпна.

— Кой е там? — попита с писклив глас, като вдигна големия си нож.

— Какво откри? — попита махаратът, който избута тигъра напред.

— Има някой пред нас, Камамури. Внимавай!

— Някоя сянка ли мярна?

— Не, бодна ме копие, за малко не ме рани в гърдите.

— И все пак Дарма не дава признаци на безпокойство.

— Да съм се излъгал? Не е възможно.

— Ще се връщаме ли?

— Никога. Делят ни минути от полунощ. Напред, Камамури!

Опита се да тръгне и почувствува същия остър връх да се забива в месата му. Изруга глухо и протегна дясната си ръка; напипа неподвижно копие на височината на гърдите си. Опита се да го изтегли, но то не помръдна.

— Какво значи това? — учудено възкликна Тремал-Наик.

— Откри ли нещо, господарю? — попита Камамури.

— Едно копие, зазидано в стената; ще го заобиколим.

Сви на дясно и след няколко крачки се натъкна на второ копие, също неподвижно. Беше крайно изненадан «Може би това е някаква защитна система или инструмент за мъчения» — помисли си и се обърна се да потърси изход наляво. Продължи известно време, и удари главата си в снишаващия се свод и постави крак на едно стъпало. Продължи да слиза надолу, после спря, защото ръката на Камамури стисна силно неговата.

— Чуваш ли, господарю? — попита го махаратът. Да, чувам — отвърна Тихо Тремал-Наик.

— Какъв е този шепот?

— Още не знам, мълчи и слушай.

Наостриха уши и спряха дишането си. Странно: над главите им нещо клокочеше, а ехото на галерията го повтаряше. Миг след това под свода се появи леко осветен диск, който почти веднага изгасна. Зад него се чу силен тътен.

Камамури и Тремал-Наик бяха обзети от силно безпокойство и хванаха пистолетите си. Минаха няколко минути, после дискът отново се появи и пак изчезна, последван от тайнствения тътен.

— Разбираш ли нещо? — попита махаратът.

— Мисля, че да — отвърна Тремал-Наик. — Този шум на клокочеща вода говори за наличието на вода. Може би над главите ни тече река.

А този диск, който се появява и изчезва?

— Може би е стъклена или кварцова леща, в която се отразяват светкавиците отвън, а тътнежът е ехото на гръмотевиците. Но каквото и да е, връщане назад няма! Полунощ наближава.

— Намираме се в ужасно място, господарю. Треперя като лист. Този мрак и гази тишина ме плашат.

— Дарма спокоен ли е?

— Да.

— Това е знак, че неприятелят все още е далеч. Да вървим.

Тръгнаха отново сред тъмнината и влагата, като се изкачваха и слизаха, удряйки често главите си в ниските сводове. Минаха така още десет минути, дълги като десет часа. Двамата ловци вече сметнаха, че са поели по грешен път и се канеха да се върнат, когато изведнъж и двамата видяха посред галерията висок пламък. До него Тремал-Наик забеляза един полугол индиец, опрян на късо копие, чийто горен край изобразяваше тайнствената змия. От устните на Тремал-Наик излезе въздишка на облекчение.

— Най-после! — прошепна. — Страхувах се, че съм навлязъл в необитаема пещера. Камамури, внимавай!

— Враг ли е насреща ни?

— Да, един тхуг, който ни препречва пътя. Страхувам се, че трябва да го убием.

— Не можем ли да го избегнем?

— Само ако се върнем назад, но Тремал-Наик ще върви напред.

— Ще вдигнем шум, той ще викне и всички ще се нахвърлят отгоре ни.

— Този човек е с гръб към нас, а Дарма стъпва леко.

— Внимавай, господарю!

— Решен съм на всичко, дори да се бия с хиляди.

Наведе се над тигъра, който озъбен, гледаше свирепо индиеца.

— Виж този човек, Дарма — каза Тремал-Наик. Тигърът глухо изръмжа.

— Иди и го разкъсай, приятелю.

Дарма погледна господаря си, после индиеца. Очите му се разтвориха и сякаш пламнаха. Бе разбрал какво иска от него господарят му. Снижи се и корема му опря до земята, погледна още един път Тремал-Наик, който му сочеше индиеца, и се отдалечи безшумно, като бавно размахваше опашка, подобно на ядосана котка. Индиецът с гръб към огъня не беше чул и видял нищо. Човек би казал, че дремеше, опрян на копието си.

Тремал-Наик и махаратът с карабини в ръце следваха напрегнато движенията на Дарма, който не изпускаше от очи жертвата си и бавно приближаваше. Сърцата им биеха до пръсване. Достатъчен бе един вик на индиеца, за да се вдигне тревога из подземията и смелата акция да пропадне.

— Дали ще успее? — прошепна махаратът в ухото на Тремал-Наик.

— Мълчи и гледай. Дарма е умен.

Индиецът още не бе чул нищо — тъй безшумно стъпваше животното; накрая то спря, сви се, изчака малко и извърши страхотен скок. Тремал-Наик силно стисна ръката на Камамури. Човекът и животното паднаха едновременно на земята и се чу глухо пращене на кости. Двамата се затичаха към огъня с насочени карабини.

— Браво, Дарма! — каза Тремал-Наик и погали звяра по гърба.

Приближи се до индиеца и го повдигна. Потънал в кръв, нещастникът не даваше признаци на живот. Тигърът бе смачкал главата му между зъбите си.

— Наистина е умрял — каза Тремал-Наик и го пусна. — Дарма не можеше да нанесе по-добър удар от този. Ще видиш, Камамури, че с това храбро животно ще свършим добра работа. Вече не ми се струва трудно да върна свободата на онази, която обичам.

— И мен така ми се струва, господарю. Ще бъде голяма гледка, когато Дарма се хвърли посред оная банда от убийци и ги обърне в бягство!

— Да, това ще бъде момента да отмъкнем Ада.

— И къде ще я отнесем?

— На първо време в колибата; после ще помислим да я отведем в Калкута или някъде по-далеч.

— Тихо, господарю!

— Какво има?

— Чуй!

В далечината се чу остър звук, който двамата приятели веднага разпознаха.

— Рамзингът — възкликнаха.

Силен, тъп звук се разнесе веднага след това из всички галерии на подземието. Беше същият звук, който те чуха нощта, в която слязоха на брега на Раймангал, за да търсят Хурти. Тремал-Наик потръпна целият и почувствува, че силите му се умножават. Скочи като тигър и вдигна карабината си.

— Полунощ! — извика с нечовешки глас. — Ада!… О, моя годенице!

Повече не можа да изрече нищо. Издаде гърлен вик и се впусна стремглаво напред, следван от Камамури и тигъра. Приличаше на звяр, а не на човек. Очите му бяха кървясали, на устата му се появи пяна, а в дясната си ръка размахваше дългия нож, готов да го забие в гърдите на първия враг.

Тъпанът продължаваше да ечи, за да свика поклонниците на сектата на тайнствената богиня, а в далечината долитаха звуковете на рамзинга и неясен брътвеж на гласове. Ужасният момент наближаваше, дванадесетият час настъпваше. Тремал-Наик затича още по-силно, нехаещ, че стъпките му могат да бъдат чути.

— Ада!… Ада! — шептеше и пробягваше като бесен галериите, една след друга.

В дъното блесна светлина и мигом до тях достигнаха виковете на хората от сектата.

— Ето ги! — изкрещя Тремал-Наик.

Камамури се хвърли отгоре му и впрягайки всичките си сили едва успя да го спре.

— Нито крачка повече! — каза му. — Ако ти е скъп живота на твоята Ада, нито крачка повече! — повтори Камамури и го притисна с все сила към себе си.

— Пусни ме, махарате, пусни ме! Целият горя… всички дяволи са в кръвта ми.

— Точно заради това не искам повече да продължаваш. Ако нахълташ в тази пещера преждевременно, загубени сме. Овладей се, господарю, ако искаш да спасим момичето.

— Сърцето ми ще изскочи от гърдите, а кръвта ми завира. Чувствувам сила да разкъсам тези злодеи и извадя от тях всички ония чудовища. Чуваш ли?… Не чу ли един сърцераздирателен вик?

— Нищо не чувам, нещо се лъжеш.

— Стори ми се, че чух някакъв глас.

— Това е прекалената възбуда. Успокой се, господарю, ако искаш да я спасиш.

— Добре, ще се овладея, но нека не спираме тук.

— Не, няма да спираме, тръгни с мен, но ако допуснеш най-малката непредпазливост, ще те оставя. Дай ми ръката си.

Камамури стисна лявата ръка на Тремал-Наик и малко след това спряха зад една огромна колона, откъдето можеха да гледат, без да бъдат видяни.

Пред погледа им изпъкна странно зрелище.

Отпреде им се отваряше просторна пещера, издълбана в червения гранит по подобие на прочутите древни храмове, поддържана от двадесет и четири колони, украсени с чудновати скулптури на слонски и лъвски глави и разни божества. В подножията им личеше изображението на Парвати, богинята на смъртта, яхнала лъв, както и богинята Ганеза с осемте си ръце, седнала между два слона, които съединяваха хоботите си над главата й. На четирите ъгъла личаха статуи на Шива, а по средата се издигаше една чудовищна богиня с изплезен червен език, препасана с плетеница от човешки ръце и огърлица от черепи. Подобна богиня Тремал-Наик вече бе видял в предишната пагода. От свода, покрит с изпъкващи релефи на битки между Рама и тиранина Равана, крадец на красивата Сита, висяха множество бронзови полилеи, които пръскаха наоколо синкавобледа, мъртвешка светлина.

Четиридесет полуголи индийци, със змията, татуирана на гърдите, коприненото ласо около кръста и кама в ръката, бяха седнали по турски около божеството. Един от тях биеше от време на време огромния тъпан, украсен с пера и животински гриви.

Както казахме, Тремал-Наик се бе спрял зад огромната колона, учуден и ужасен. Той конвулсивно стискаше оръжието си и шептеше:

— Ада!… Къде е моята Ада? — и очите му трескаво търсеха из пещерата.

Радостен лъч блесна в очите му.

— Жертвоприношението още не е започнало! — възкликна. — Благословен да е Шива.

— Не говори високо, господарю! — каза му Камамури, докато стискаше тигъра за врата. — Ако това са всичките обитатели на подземието, не ще бъде мъчно да отмъкнем твоето момиче.

— Да, да, ще я спасим, Камамури! — каза възбудено Тремал-Наик. — Ще избием всички!

— Тихо!…

Тъпанът удари дванадесет пъти и четиридесетте индийци се изправиха като един човек.

Тремал-Наик усети, че сърцето му замира и се хвана за колоната от страх, че няма да се овладее.

— Полунощ! — каза той със задавен глас.

— Спокойствие, господарю — обади се Камамури и го прегърна през кръста.

Някаква врата шумно се отвори и един висок, много слаб индиец, с дълга черна брада около лицето и светещи очи, обвит в широк плащ от жълта коприна, влезе в пещерата.

— Поздрав на Суйодхана, Сина на свещените води на Ганг! — викнаха в един глас четиридесетте индийци.

— Поздрав на Кали и на нейните синове! — отвърна индиецът.

Щом зърна този човек, Тремал-Наик глухо изруга и се опита да се освободи от Камамури, но той го притисна към себе си още по-здраво.

— Не мърдай, господарю — пошепна му.

— Виж този човек! — каза Тремал-Наик през зъби.

— Да, знам, той е вождът на тези типове.

— Същият, който заби камата си в гърдите ми.

— Ах, негодник!

Суйодхана влезе бързо в храма, поклони се пред чудовищното божество от бронз и като се обърна към индийците, викна с властен глас:

— Удари последният час на Девата от пагодата, братя. Манчади е мъртъв.

Заканителен шепот премина по редиците от индийци.

— Да засвирят тръбите! — заповяда страшният вожд на удушвачите.

Двама индийци надуха две дълги тръби, които издадоха няколко тъжни, провлачени звука.

Веднага нахлуха сто други индийци, които напълниха пещерата и издигнаха в основите на една колона пред огромна клада, над която изляха реки от уханно масло. След тях се зададоха танцьорки с пъргава стъпка и като разклащаха звънчета и сребърни халки, заобиколиха богинята Кали. Облеклото им беше пищно леко и гиздаво, за да изпъкне грацията, краката им. Тънки, златни брони, обковани с най-скъпи диаманти, блестяха по гърдите им; къси полички от червена коприна се спускат под широк кашмирен пояс, пристегнат около кръста им, а краката им бяха обути в бели чорапи. От ръцете и краката им висяха сребърни звънчета и халки, а на главите си носеха лек воал от ярки цветове. Под звуците на тръбите и ударите на тъпана те започнаха своя буен танц около богинята Кали, като въртяха из въздуха копринените си воали, постигайки вълшебни цветни и фигурни въздействия.

Изведнъж танцът спря. Балерините преминаха покрай богинята и докоснаха земята с чело, след кое го образуваха плътна група и се оттеглиха.

— Камамури, Камамури… — заекна Тремал-Наик, опрян до колоната.

— Спокойствие и кураж, господарю — каза махаратът, чиито зъби тракаха.

— Върти ми се главата, сърцето ми ще изхвръкне… Ох, Ада!…

Индийците, насядали около божеството, при един знак на Суйодхана се изправиха. Тремал-Наик разбра, че изпълнението на смъртното наказание започва.

В далечината се чуха барабани. Тремал-Наик се изправи с горящи очи и насочени пистолети.

— Ето ги — изръмжа той с безкрайна омраза в гласа.

Барабаните приближаваха и техният тътен се повтаряше безброй пъти под черните сводове на пещерата и мрачните коридори. Скоро се чуха диви крясъци и врява.

— Ето ги! — възкликна повторно Тремал-Наик. Тигърът глухо се обади и размърда опашка.

Една широка врата се разтвори и влязоха десет удушвачи с големи глинени съдове, покрити с кожа, наречени от индийците миртенг. След тях влязоха други двадесет с големи бронзови звънци, а накрая още дванадесет с рамзинги и тъпани «там-там». Най-после сред цялата страховита олелия се появи нещастната Ада, също в златна броня, обкована с неоценимо скъпи диаманти, с бяла пола и чорапи от коприна, с разпуснати коси по раменете. Жертвата, която тези безмилостни хора се готвеха да хвърлят сред пламъците на кладата, беше бледа като мъртвец, отпаднала от наложения й пост и замаяна от опиващите питиета, които бяха я принудили да погълне. Двама удушвачи в дълги туники от жълта коприна я придържаха, а други десет я следваха, като пееха възхвали за нейния героизъм и обещания за вечно щастие в рая на Кали, в замяна на нейните добродетели.

Ужасният момент наближаваше. Суйодхана вече бе запалил кладата и пламъците се издигаха като огромни змии към свода на пещерата. Барабаните забиха в такт с тръбите, които засвириха химна на смъртта, а удушвачите повлякоха нещастницата към огъня.

Изведнъж жертвата дойде на себе си. Видя пред себе си пламтящата клада и предстоящия си край. Тя си спомни сред мъглите на опиума за произнесената присъда от мрачния Суйодхана. От гърдите й се откъсна сърцераздирателен вик:

— Тремал-Наик!

В дъното на черния коридор отекна страшен вик:

— Разкъсай ги, Дарма!… Разкъсай ги!

Големият бенгалски тигър чакаше само тази команда. Излезе от скривалището си с разтворена уста и протегнати лапи, сви се, издаде глух рев, след това извърши страхотен скок и тупна сред тълпата от удушвачи.

Вик на ужас се разнесе от устата на всички при вида на свирепия хищник, който вече бе повалил двама души.

— Разкъсай ги, Дарма! Разкъсай ги! — повтори предишният глас.

Веднага след това изтрещяха четири гърмежа, които свалиха четири индийци и накараха да паднат на колене всички останали. Посред облака от дим се появи ловецът от Черната джунгла с изменено от ярост лице и нож в ръката.

Да пробие редиците на индийците с неудържимия си устрем, да сграбчи девойката, паднала безчувствена на земята, да я притисне в обятията си и да изчезне надолу в галерията с Камамури и тигъра зад тях, трая само една-единствена минута.