Емилио Салгари
Тайните на Черната джунгла (14)

XIII. Мъчението

Голямата работа беше свършена. Оставаше сега да накарат пленника да проговори, нещо, което не беше толкова лесно, понеже индийците са по̀ инат и от американските червенокожи. Но двамата ловци разполагаха с могъщи средства, за да развържат езика и на един ням.

Проснаха пленника посред колибата и близо до краката му запалиха голям огън и зачакаха търпеливо да дойде на себе си, за да започнат изпитанието. Не мина много време и индиецът даде признаци, че е още жив. Гърдите му се повдигнаха, размърда крайниците си, потръпна, накрая разтвори очи и ги втренчи в ловеца от Черната джунгла, надвесен над него. Мигом на лицето му се изписа дълбоко учудване, което бързо премина в презрение, ужас и гняв. Пръстите му се сгърчиха и той впи нокти в земята; по устните му заигра подигравателна усмивка, която разкри два реда зъби, остри като на тигър.

— Къде съм? — попита с глух глас. Тремал-Наик доближи лицето си до неговото.

— Позна ли ме? — попита го, като с мъка овладя яростта, надигаща се в гърдите му. — Позна ли ме?

— Ако не се лъжа, ти си човекът, когото трябваше да удуша — отговори Манчади. — Какъв глупак излязох, като позволих да ме хванете!

— Какво ще кажеш за нашата засада, биваше си я, нали?

— Не отричам, трябваше да я очаквам.

— А сега трепериш от страх…

— Аз да треперя? — отвърна удушвачът с пресилена усмивка.

— Манчади се страхува само от Кали.

— Кали? Коя е тази Кали? Чувал съм това име.

— Да, чул си го в нощта, когато падна под камата на Суйодхана. Ах, какъв хубав удар беше!

— Толкова хубав, че съм още жив.

— Истинско нещастие е, че остана жив.

— Вярно е — рече иронично Тремал-Наик. — Ако бях под земята, нямаше да мога да се върна в Раймангал, за да избия убийците.

— Ти не познаваш Суйодхана — каза другият.

— Ще се запознаем, Манчади, обещавам ти, и може би още утре вечер.

— Да ти вярвам ли?

— Разбира се. Тремал-Наик е човек на думата.

— Аха, още щом стъпиш на бреговете на Раймангал сто примки ще се увият около врата ти — каза Манчади.

— Да оставим Суйодхана и примките сега, а да поговорим за по-важни неща.

— Както искаш.

— Но внимавай, Манчади, защото ако не говориш истината, ще изпиташ хиляди мъчения.

— Манчади е силен.

— Това ще видим по-късно. Слушай ме и отговаряй, а ти, Камамури, раздухай огъня, от който може би ще имаме нужда.

По жълтеникавото лице на Манчади премина тръпка; погледът му спря уплашено на пламъците, които хвърляха странни сенки по опушените стени на колибата.

— Манчади — продължи Тремал-Наик, — какво е това божество, което наричаш Кали и което иска толкова жертви?

— Няма да кажа.

— Зле започваш, Манчади. Ще ме принудиш да те измъчвам.

— Манчади е силен.

— Да минем на друг въпрос. Интересува ме колко хора се намират в Раймангал.

— Самият аз не зная. Знам, че са много и че всички се подчиняват на нашия вожд, Суйодхана.

— Манчади, познаваш ли Девата на свещената пагода?

— Че кой не я познава!

— Добре, говори ми за Ада Коришан.

Пламъче на жестока радост блесна в очите на Манчади.

— Да ти говоря за Ада Коришан? — усмихна се той злобно. — Никога!

— Манчади! — викна гневно Тремал-Наик. — Знай, че ще те подложа на много мъчения, ако упорствуваш да мълчиш. Къде се намира Ада Коришан?

— Кой знае! Може би в Раймангал, може би в Северна Бенгалия, може би в морето. Може да е още жива, а може би умира.

Тремал-Наик нададе вик на ярост.

— Умира! Значи ти знаеш нещо. О, ще проговориш, дори да трябва да изгоря краката ти.

— Изгори ако искаш и ръцете ми до раменете, но Манчади няма да проговори. Кълна се в богинята.

— Ах, нещастнико, никога ли не си обичал!

— Обичал съм само моята богиня и вярното си ласо.

— Чуй ме, Манчади! — викна Тремал-Наик извън себе си. — Ще те пусна, ще ти дам всичките си пари, до последната рупия, ще ти дам всичкото си оръжие, ще стана ако искаш твой роб, но кажи ми къде се намира бедната Ада, дали е жива или мъртва, кажи ми има ли надежда да я спася. Жестоко страдах, Манчади, не ме карай да страдам още, не ме погубвай. Говори, или ще те разкъсам със собствените си зъби!

Манчади продължи да мълчи, загледан мрачно в него.

— Говори, чудовищно създание, говори! — кресна Тремал-Наик.

— Не! — възкликна твърдо индиецът. — От устата ми няма, да излезе дума.

— Сърцето ти от камък ли е?

— Да, от камък и изпълнено с омраза.

— Подканвам те да говориш, за последен път!

— Никога! Убий ме, но не ще проговоря!

— Камамури, ела! — викна Тремал-Наик.

Сграбчи пленника за ръцете и го блъсна с все сила на земята. Камамури хвана краката му и ги приближи до огъня. Твърдата кожа на ходилата му взе да пука при съприкосновение с жарта. Колибата се изпълни с тежката миризма на опърлено месо. Манчади се изпъна и измуча като звяр, а очите му се наляха с кръв.

— Дръж го здраво, Камамури! — рече Тремал-Наик.

От гърдите на негодника се откъсна остър вик.

— Стига… стига… — повтори със задавен глас.

— Ще говориш ли? — попита го Тремал-Наик.

Манчади се озъби, захапа устната си до кръв, но отказа, макар огънят да гореше месата му. Минаха още две-три секунди. Втори вик, по-сърцераздирателен от първия, излезе от устата му.

— Стига! — изхърка. — Много боли…

— Сега ще говориш ли?

— Да… ще говоря… стига… Спрете!

Тремал-Наик с един удар на крака си го отдалечи от огъня.

— Говори, негоднико! — кресна му.

Манчади го погледна с изкривени от ужас очи. С отчаяно усилие се надигна да седне, но с глух стон се строполи отново и остана неподвижен, с лице сгърчено от болката.

— Умря ли? — попита изплашен Камамури.

— Не, само е припаднал — отвърна Тремал-Наик.

— Трябва да внимаваме, господарю. Ако ни умре в ръцете, преди да признае, за нас ще бъде истинска несполука.

— Няма да умре така лесно, уверявам те.

— Дали ще проговори?

— Трябва. Чу ли, че Ада може би умира? Искам да науча всичко, дори да трябва да изцедя кръвта му капка по капка.

— Не му вярвай, господарю, може да е лъгал.

— Дано да е така. Ако моята Ада умре, чувствувам, че няма да го преживея. Виж каква съдба: обичам я, тя също ме обича, а не може да бъде моя. Но ще бъде, да, кълна се във всички божества на Индия!

— Успокой се, господарю. А, ето че нашият човек започва да дава признаци на живот.

Удушвачът се съвземаше. Тръпка премина по цялото му тяло и чертите на лицето му се отпуснаха. Накрая отвори очи, спря погледа си на ловеца, отвори уста да каже нещо, но оттам не излезе никакъв звук — само хрипкав стон от гърлото му.

— Говори, Манчади! — каза Тремал-Наик. Пленникът не отговори.

— Виждаш ли огъня? Ако не развържеш езика си, започвам отново с мъчението.

— Да говоря ли? — изръмжа Манчади. — Ти ме осакати… вече няма да мога да ходя… Ако искаш ме убий, но няма да говоря. Мразя те… и твоята Ада, жената, която обичаш… ще умре. Каква радост, като си помисля… тя ще изпита същите мои мъки… Сякаш я чувам да крещи… там на кладата… Ето, Суйодхана се подсмихва, а тхугите^[1], танцуват наоколо. Кали се усмихва… ето, пламъците я обгръщат… хахаха!

Безумецът избухна в сатанински смях и в същото време му пригласи тътенът на първата гръмотевица, която разтърси колибата до основи.

Тремал-Наик се нахвърли отгоре му, обезумял.

— Лъжеш! — викна. — Не е възможно, не е възможно!

— Вярно е… Твоята Ада ще бъде изгорена…

— Кажи ми всичко! Искам да знам, заповядвам ти!

— Никога!

Подлудял от гняв и отчаяние, Тремал-Наик го сграби и помъкна отново към огъня. Камамури се намеси.

— Господарю — спря го той, — този човек няма да издържи второ изтезание и ще умре. Огънят няма да го накара да говори, нека опитаме с желязото. Остави на мен и ще видиш, че ще проговори.

Махаратът мина в съседната стая и малко след това се появи с нещо като свредел, на чийто край бе закрепил две стоманени спирали, раздалечени един сантиметър една от друга.

— Каква е тази работа? — попита Тремал-Наик.

— Шомпол за чистене на джепането — отвърна махаратът. — Сега ще видиш как ще го използувам и ти се заклевам, че този човек, колкото и издръжлив да е, няма да издържи на изпитанието. Махаратите разбират от тези неща.

Стисна здраво десния крак на пленника и постави на палеца му двата края на свредела.

— Внимавай, Манчади, започвам.

Двете спирали потънаха в плътта. Махаратът погледна Манчади в лицето, цялото обаяно в пот.

— Трябва ли да продължавам? — попита го.

— Не… престани… Всичко ще кажа.

— Знаех, че ще проговориш. Побързай, ако не искаш да започна върху другия крак. Къде е Девата от свещената пагода!

— В подземията — промълви с угаснал глас Манчади.

— Закълни се в твоето божество, че не ни лъжеш.

— Заклевам се… заклевам се в Кали.

— Карай нататък. Каква опасност я грози? Разказвай!

— Над Ада тежи присъда… Кали я осъди на смърт. Твоят господар я обича, тя също него… така че един от двамата… трябва да умре… Бяха ме изпратили тук, за да го убия… но не успях…

— По-нататък, по-нататък! — подкани го нетърпеливо Тремал-Наик.

— Няма да ме видят, ще предугадят участта ми… ще разберат, че ти си още жив… Тогава един от вас двамата… трябва да умре… Ада е в ръцете им… и ще умре на кладата. Кали я е осъдила.

— Ужас! Но аз ще я спася…

Иронична усмивка размърда устните на мъченика.

— Тхугите са силни — заекна.

— Но Тремал-Наик ще бъде по-силен от тях. Ненавиждай ме, Манчади. Знам, че свещеният баниян води към подземията, но трябва да науча тайния вход.

— Говорих много. Можеш да ме убиеш… и без друго ще умра… друго няма да кажа… остави ме да умра.

— Трябва ли да започвам отново? — попита Камамури.

— Знам каквото ми е нужно — рече Тремал-Наик. — Тръгвам!

— Още тази нощ ли?

— Не чу ли? Утре може да е късно.

— Нощта е тъмна и бурна.

— Още по-добре; ще пристигна на отсрещния бряг без да бъда забелязан.

— Господарю, да отидеш в Раймангал е все едно да отидеш срещу смъртта.

— Тръгвам още тази нощ, Камамури. И небесните мълнии няма да ме спрат. Дарма!

Тигърът, който се бе сгушил в съседната стая, се надигна с ръмжене и доближи до господаря си.

— Да идем при лодката, верни приятелю. Приготви ноктите си за борба.

— А аз, господарю, какво да правя? — попита Камамури. Тремал-Наик помисли малко, после каза:

— Този човек е още жив и вероятно няма да умре. Наглеждай го, кой знае, може пак да ни дотрябва.

— И искаш да тръгнеш без мен?

— Виждаш сам, че не можеш да ме последваш. Ела след малко да ми помогнеш за лодката.

Тремал-Наик се въоръжи с карабината, пистолетите и дългия си нож, взе със себе си голям запас барут и куршуми и излезе с бързи крачки. Тигърът тръгна след него, като подскачаше наляво и надясно, възбуден от свистенето на вятъра и тътена на гръмотевиците.

— Нощта е лоша — каза Тремал-Наик с очи обърнати към буреносните облаци, — но нищо няма да ме спре. Ох, дано да стигна навреме, за да спася нещастната Ада!

Неочаквано до ушите му достигна гърмеж, последван от злокобния вой на Пунтхи. «Какво ли е това?» — попита се изненадан Тремал-Наик. Погледна към колибата и видя Камамури да тича към него.

— Какво се е случило? — попита.

— Отмъстих за Агхур — отвърна махаратът.

— Да не си убил Манчади?

— Да, господарю. Този човек ни беше в тежест, сега поне мога да те последвам.

— Камамури, нали знаеш, че е възможно да не се завърнем повече?

— Знам, господарю.

— Знаеш, че в Раймангал ни дебне смъртта, нали?

— Знам, господарю. Ти отиваш насреща й, за да спасиш жена, която обичаш, и аз ще дойда с теб. По-добре да умра с теб, отколкото да остана сам.

— Добре, мой храбри Камамури, следвай ме! Пунтхи ще пази колибата ни.