Метаданни
Данни
- Серия
- Малайски пирати (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- I Misteri della Jungla Nera, 1895 (Обществено достояние)
- Превод отиталиански
- Божан Христов, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 33гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(4 март 2006 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- cattiva2511(2021)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
Емилио Салгари
ТАЙНИТЕ НА ЧЕРНАТА ДЖУНГЛА
РОМАН, 1987 г.
Преведе от италиански БОЖАН ХРИСТОВ
Художник СТЕФАН ГРУЕВ
Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ
Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ
Технически редактор КОСТАДИНКА АПОСТОЛОВА
Коректор АСЕН БАРЪМОВ
ЦЕНА 1,80 ЛЕВА
ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, ДП „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“, УЛ. „РАКИТИН“ 2, СОФИЯ
Emilio Salgari
I misteri della jungla nera
Edizioni Paoline, 1975
История
- —Добавяне
- —Корекция и добавяне на изображения
XI. Вторият удар на удушвача
Камамури започваше да става неспокоен. Слънцето бързо залязваше на хоризонта, а двамата ловци още не бяха се завърнали, нещо повече — никакъв изстрел на пушка не долетя от джунглата. Не знаеше как да си обясни това дълго отсъствие и тази пълна тишина. Влизаше и излизаше от колибата, вглеждаше се внимателно в хоризонта, с надежда да ги види да се появяват между бамбуковите тръстики, или да чуе лая на Пунтхи. Няколко пъти навлезе с тигъра до първите бамбукови дървета и наостри слух към блатото; няколко пъти удари по тъпана, наречен от индийците хулола, и няколко пъти възпламени заряд от барут. Тишината в равнината на юг продължаваше да е мъчителна. Отчаян, той седна пред колибата да чака тяхното завръщане, когато тигърът неочаквано скочи и измяука, последван от лая на Пунтхи.
Камамури стана да посрещне ловците, но никой не се зададе. Обърна се и на прага на вратата зърна Тремал-Наик.
— Господарю!… — възкликна той изненадан.
— Да, Камамури — отвърна Тремал-Наик с горчива усмивка.
— Каква непредпазливост!… Още не си укрепнал и…
— Мълчи, вече съм здрав и по-силен отколкото мислиш — добави почти ядосано ловецът. — Много се измъчих в този хамак, стига вече.
Направи няколко крачки изправен, без да показва умора и седна на тревата, като хвана главата си с ръце и се загледа в слънцето, което залязваше на запад.
— Господарю — каза Камамури след известно мълчание, — ловците още не се връщат. Страхувам се, че нещо лошо им се е случило. В джунглата се навъртат ония хора, които убиха Хурти и раниха теб.
Лицето на Тремал-Наик помръкна.
— Да не би да са тук?
— Никой не знае.
— Скоро ще оздравея и ще се върнем на онзи проклет остров и ще ги избием всички!
— Какво? — възкликна Камамури, изплашен. — Да се върнем на острова?… Какво говориш, господарю?
— Страх ли те е?
— Не, но да се върнем по ония места е лудост.
— Лудост, казваш… Но не знаеш какво съм оставил там, в ръцете на онези хора.
— Какво?
— Девата от пагодата.
— Коя е тази жена?
— Едно красиво създание, Камамури, което обичам до лудост и за което бих подпалил цяла Индия. Да, тя е същата онази жена, която съзерцавах при залез в джунглата. Ада! Как ме измъчи тя!
— Значи тя е твоето видение?
— Да.
— А защо се намира в Раймангал?
— Една присъда тежи над нещастната девойка, Камамури. Ония чудовища я държат в ръцете си, не знам как и защо. Видях я в пагодата да разлива благоухания в краката на едно чудовище от бронз.
— Чудовище?… Може и тази жена да е като другите.
— Не казвай друг път тази обида, Камамури — възкликна Тремал-Наик със заканителен тон. — Хората са я осъдили да служи на онова бронзово чудовище. Жестоките са те, а не тя, бедното момиче!
— Прости ми, господарю — смути се махаратът.
— Ти не знаеше и затова ти прощавам. Но онези хора, които са я осъдили, които я карат да чезне от мъка, които ми пречат да я спася от хищните им нокти, ще избия всички, до един! На гърдите ми личи още белега от тяхната кама, която винаги ще ми напомня за моето отмъщение. Не ще останеш в ръцете им, нещастна Ада, защото Тремал-Наик, дори да трябва да заплати свободата ти със своя живот, ще те измъкне от ония ужасни места, колкото и да са охранявани. Нека треперят ония, които те измъчват и тровят младостта ти. Аз и Дарма ще изтребим всички в гадните им пещери!
— Плашиш ме, господарю. А ако те убият?
— Ще умра за тази, която обичам! — извика с порив Тремал-Наик.
— А кога ще тръгнем?
— Веднага щом имам сила да вдигам карабината. Вече съм силен, но трябва да укрепна още преди да се нахвърля срещу всички тях.
В този миг на юг отекна изстрел, последван от други два гърмежа. Дарма скочи и изскимтя. Махаратът и Тремал-Наик веднага се изправиха и извадиха ножовете от поясите си.
— Камамури! Камамури! — чу се глас.
— Кой вика? — попита Тремал-Наик.
— А, това е Манчади! — зарадва се махаратът. Наистина това беше бенгалецът, който тичаше с все сила през гъстата джунгла, размахвайки като луд карабината си. Изглеждаше в плен на истински ужас.
— Камамури! Камамури! — извика отново с пресипнал глас.
— Тичай, Манчади, тичай! — подкани го махаратът. — Дарма, иди да видиш дали не го преследват.
Тигърът се сви, извади нокти и разтвори уста, като показа двоен ред остри зъби. Бенгалецът, който тичаше стремглаво, за няколко минути стигна до колибата. Подлецът беше с окървавено лице; на челото си имаше рана, а за да прикрие по-добре предателството си, туниката му също бе изцапана с кръв.
— Господарю!… Камамури! — хлипаше отчаяно.
— Какво ти се е случило? — попита го Тремал-Наик.
— Раниха смъртно Агхур!… Каква беда… но вина нямам, господарю… нахвърлиха се отгоре ни… ах, бедният Агхур!
— Раниха ли го? — извика тревожно Тремал-Наик. — Кой?
— Враговете… индийците с ласата…
— Проклятие!… Говори, разказвай, искам да знам всичко.
— Седяхме в една гора с якери — каза подлецът, като продължаваше да хълца. — Скочиха отгоре ни преди да успеем да хванем оръжието си и Агхур падна. Аз се изплаших и побягнах.
— Колко бяха?
— Десет, дванадесет, не си спомням. Изплъзнах се по чудо.
— Агхур мъртъв ли е?
— Не, господарю, не вярвам. Раниха го с кама, после изчезнаха. Докато бягах, чух раненият да вика, но нямах смелост да се върна при него.
— Подлец си ти, Манчади!
— Господарю, ако се бях върнал, щяха да ме убият — изхълца бенгалецът.
— Кога ще престанат тия изверги? — викна Тремал-Наик. — Камамури, може би Агхур още не е мъртъв; трябва да го намерим и пренесем тук.
— А ако ни нападнат? — попита Камамури.
— Ще вземеш с теб Дарма и Пунтхи. С тези животни можеш да излезеш на глава със сто души.
— Но кой ще ме води?
— Манчади.
— А ти да останеш в колибата сам?
— Мога да се защищавам и сам. Отивай и не губи време, ако искаш да спасиш бедния Агхур. Манчади, води този човек в гората.
— Страх ме е, господарю.
— Води този човек в гората! Ако се колебаеш, ще накарам тигъра да те разкъса.
Тремал-Наик беше произнесъл тези думи с такъв тон, та Манчади да разбере, че не е шега. Преструвайки се на много изплашен, той тръгна с махарата, който се бе въоръжил с карабина и чифт пистолети.
— Господарю — каза Камамури, ако до два-три часа не се върнем, значи сме били убити. Лодката е на брега, побързай да се спасиш.
— Никога! — възкликна Тремал-Наик. — Ще отмъстя за вас в Раймангал; не говори повече и тръгвай.
Предвождани от кучето и тигъра, махаратът и Манчади се впуснаха тичешком в джунглата. Слънцето вече бе изчезнало зад хоризонта, а луната изгряваше, разпръсквайки синкава мека светлина, достатъчна, за да показва пътя на двамата индийци през гъстата бамбукова тръстика.
— Да се движим предпазливо и тихо — каза Камамури на Манчади. — Не трябва да привличаме вниманието на неприятелите, които може би се крият наблизо.
— Страх ли те е, Камамури? — попита бенгалецът, който вече не трепереше.
— Струва ми се, да. За щастие с нас е Дарма, едно храбро животно, което не се страхува и от петдесет въоръжени души.
— Предупреждавам те, Камамури, че няма да влеза в гората.
— Чакай ме, където искаш, дори ще ти оставя Пунтхи, който може да удави дванадесет неприятеля. А сега да вървим без да говорим.
Манчади, който беше начертал плана си, заведе махарата на пътеката, по която беше минал сутринта и известно време вървя с него. Като стигнаха до гората с якери, спря.
— Тук ли е? — попита Камамури, поглеждайки напрегнато под дърветата.
— Да, тук — отвърна тайнствено Манчади. — Върви все по тази пътечка и ще стигнеш до блатото, на чийто бряг бе повален Агхур. Ще те чакам скрит в този гъсталак.
— Искаш ли кучето!
— Предпочитам да съм сам. Сигурен съм, че индийците няма да ме открият.
— След половин час ще се върна. Дарма, Пунтхи, бъдете готови да се нахвърлите върху първия човек, който ни се изпречи.
Тигърът глухо изръмжа и застана пред махарата, като наостри късите си уши, а кучето, озъбено, мина зад него.
— Добре — каза Камамури, когато бенгалецът се скри в гъсталака. — Никой няма да посмее да доближи без разрешението на тези два звяра.
Навлязоха в гората, в която цареше мрак и тишина, и поеха безшумно по пътеката. Камамури на няколко пъти спря, като се надяваше да чуе Агхур, но до ушите му не достигна нищо. «Странно — помисли си, като бършеше обилната пот от челото си, — ако е още жив, трябваше да чуя някакъв стон. Дали не е умрял?» Бе изминал триста-четиристотин крачки, когато чу някой да подсвирква един тъжен напев. Беше същата мелодия, която Манчади бе свирил преди да убие Агхур. Тигърът взе да ръмжи, като обръщаше глава назад, а кучето стана неспокойно. Един облак затъмни луната и мракът в леса стана още по-непрогледен. Камамури спря и се поколеба дали да продължи, или да се върне, но после тръгна напред със заредени пистолети.
— Камамури! — извика някой.
— Камамури! — се чу повторно.
Тигърът взе да ръмжи по-силно и да удря с опашка по хълбоците си, като подскачаше, сякаш стъпваше върху жар. Опита се на два-три пъти да се хвърли вдясно от пътеката, но махаратът го задържа на мястото му.
— Спокойствие, приятелю, спокойствие — каза му той. — Нека викат; това не са духове, а хора, които се опитват да ме изплашат. Ако се завърна в колибата, ще благодаря на Вишну за закрилата му.
Закрачи смело, като единият пистолет насочи вдясно от пътеката, а другият — вляво, и малко по-късно стигна до блатото, сноп лунна светлина освети това място като ден и Камамури с ужас забеляза на земята човешко тяло, над което кръжеха лешоядите марабу. Пунтхи се хвърли към тялото и жалостно зави, като прогони хищните птици.
— Агхур! Мой беден Агхур! — повтори Камамури, прегръщайки трупа. — Ах, престъпници!
Изведнъж нададе вик и очите му се заковаха в лицето на Агхур.
— Камамури, Манчади ме уби… — успя да изрече нещастникът и склопи очи.
Махаратът скочи като ужилен. Разбра цялото предателство на бенгалеца и опасността, която грозеше господаря му.
— Дарма, Пунтхи! — викна той с пресипнал глас. — Към колибата! Ще убият господаря!
Хвърли се в луд бяг през джунглата начело на тигъра, следван от кучето, което лаеше бясно.
Докато Камамури тичаше като дива коза под гъстия свод от зеленина, бенгалецът не губеше времето си. Той също се бе върнал към колибата, решен да удуши втората си жертва. Знаеше, че има петнадесет минути предимство пред махарата и тичаше с бързината на стрела от страх да не бъде заварен на местопрестъплението от тигъра и кучето, от които изпитваше ужасен страх. Прекоси джунглата за по-малко от половин час и спря в края на леса, след като приготви ласото си. «Сигурно господарят е нащрек — помисли си. — Ако ме види да се връщам, ще си помисли, че съм изоставил Камамури и ще пръсне главата ми с един изстрел на карабината си. Този човек не се шегува.» Внимателно разтвори бамбуковата тръстика и погледна на север. На четиристотин метра разстояние зърна колибата и близо до нея — Тремал-Наик, прав, с карабина в ръце.
— Ах! — възкликна предателят. — Няма да е така лесно да го убия, но Манчади е по-хитър от всеки ловец на змии.
Подхвана да тича на изток още пет-шест минути, после излезе направо на открито и се насочи към колибата. Тя оставаше малко вдясно и Тремал-Наик се виждаше отстрани. Решението на Манчади бе готово. Почна да пълзи сред тревата като змия, стараейки се да не бъде забелязан от Тремал-Наик и да не вдига шум. Така, съвсем бавно и предпазливо, стигна до колибата. Скочи като тигър и се изправи. По устните му плъзна жестока усмивка.
— Мой е — промълви. — Кали ме закриля.
Мина покрай колибата на пръсти и спря на десет крачки. Хвърли последен поглед към джунглата и не забеляза нищо. Една още по-жестока усмивка сгърчи устните му и очите му светнаха като на котка. Още една секунда и жертвата щеше да бъде повалена, без всякаква надежда за спасение.
Завъртя ласото около главата си и го хвърли, като същевременно направи скок напред.
Тремал-Наик се строполи като изкоренено дърво от вятъра, но за щастие едната му ръка бе останала под примката.
— Камамури! — изкрещя нещастникът, като хвана с другата си ръка въжето и взе да го тегли към себе си с отчаяно усилие.
— Умри, умри! — викна убиецът, влачейки го по земята.
— Помощ, Камамури!
— Ето ме! — прокънтя един глас.
Манчади се озъби от злоба. В края на леса неочаквано се бе появил махаратът; до него тичаше с огромни скокове тигърът, следван от Пунтхи.
Гърмеж освети нощта и отекна из цялата джунгла. Манчади подскочи като ужилен и хукна към близкия бряг. Изтрещя втори изстрел, Манчади падна в реката и изчезна сред водовъртежите й.