Лиан Хърн
Възмездието (5)

Втора глава

Сънят ни беше кратък. Събудих се още по тъмно, за да чуя отвъд зидовете на храма нестихващо трополене на хора и коне, поели в боен ред нагоре по планинската пътека. Извиках Манами и после събудих Каеде и й казах да се облече. Щях да се върна за нея, щом настъпеше време да тръгваме. Поверих й освен това ковчежето с архива на Шигеру. Знаех, че трябва да бъде охраняван непрестанно като гаранция за моето бъдеще срещу смъртната присъда, която ми бе издадена от Племето, както и за евентуалния съюз с Араи Дайичи, понастоящем най-могъщия военачалник в Трите провинции.

В храма вече кипеше трескава дейност — монасите се подготвяха не за своите молитви на разсъмване, а за отпор срещу войската на Отори и за възможна продължителна обсада. Горящите факли хвърляха трептящи сенки по суровите лица на мъжете, които се готвеха за война. Навлякох кожена броня, обшита с червено и златно. За първи път щях да я нося с реална цел. С нея се чувствах по-възрастен и се надявах да ми вдъхне увереност. Развиделяваше се, когато отидох при портите да наблюдавам как хората ми поемат на път. Макото и Кахей вече бяха тръгнали в челните редици. От долината се обаждаха дъждосвирци и фазани. Капчици роса бяха обрамчили стръкчетата бамбукова трева и ефирните паяжини, изплетени помежду им — нежни плетеници, бързо стъпкани от тежки нозе.

Когато се върнах, Каеде и Манами бяха облечени в мъжки одежди за езда. Каеде бе сложила и бронята, предназначена за паж, която й бях подбрал. Бях заръчал да й изковат меч и тя го бе втъкнала в пояса си заедно с един нож. Набързо хапнахме малко студена храна и после се върнахме там, където ни чакаше Амано с конете.

С него бе и игуменът — с шлем, кожена броня и меч в пояса. Коленичих пред Мацуда в знак на признателност за всичко, което бе сторил за мен. Той ме прегърна бащински.

— Проводи пратеници до Маруяма — рече той ведро. — Ще бъдеш там преди новолуние.

Доверието, което имаше в мен, ме ободри и ми вдъхна сили.

Каеде яздеше Раку — сивия кон с черната грива и опашка, който й бях подарил, а аз — взетия от воините на Отори черен жребец, който Амано бе нарекъл Аои. Някои от жените, които пътуваха с армията, се движеха с товарни коне. Между тях беше и Манами, която охраняваше ковчежето с архива на Шигеру, завързано с ремък на седлото зад гърба й. Присъединихме се към множеството, поело по криволичещата пътека през гората и нагоре по стръмния планински склон, по която двамата с Макото бяхме слезли предишната година, газейки в първия сняг. Небето искреше в утринното зарево, слънцето едва докосваше снежните върхове и ги обагряше в розово и златно. Въздухът бе достатъчно мразовит, за да вкочани страните и пръстите ни.

Хвърлих поглед назад към храма, към широките му полегати покриви, които като големи кораби плаваха сред море от свежа зеленина. Изглеждаше обгърнат от вечен покой на утринното слънце, а покрай стрехите му прехвърчаха бели гълъби. Помолих се да бъде съхранен такъв, какъвто изглеждаше в този момент, да не бъде опожарен или разрушен в предстоящата битка.

Червеникавото утринно небе изпълни заканата си. Не след дълго от запад нахлуха сиви облаци. Първо започна да ръми, а после заваля проливен дъжд. Докато се катерехме към прохода, дъждът премина в суграшица. Конниците се справяха по-добре от носачите с тежки кошове на гърба, но снегът под нозете ни ставаше все по-дълбок и конете също започнаха да се движат с мъка. Смятах, че участието в битка ще бъде героично дело под звуците на сигнални раковини и развети знамена. Изобщо не предполагах, че ще представлява такъв тежък поход не срещу врагове от плът и кръв, а срещу времето и планината, едно мъчително изкачване все по-нагоре и по-нагоре.

Накрая конете почнаха да се дърпат и двамата с Амано слязохме, за да ги водим. Докато минем през прохода, вече бяхме мокри до кости. Пътеката бе твърде тясна, за да мога да се придвижа назад или напред и да проверя армията си. Щом започнахме слизането, видях как се виеше като тъмна змия върху току-що навалелия сняг — грамадно многокрако същество. Отвъд скалите и сипеите, които се появиха, след като дъждът почна да топи снега, се простираха гъсти гори. Ако ни дебнеха там в засада, щяхме да се озовем в ръцете им.

Но горите бяха безлюдни. Хората на Отори ни очакваха от другата страна на планината. Озовали се под закрилата на дърветата, застигнахме Кахей, който бе спрял, за да даде почивка на челния отряд. Ние сторихме същото, позволявайки на хората да отдъхнат на малки групи и да се нахранят. Непрекъснатият преход бе продължил пет-шест часа, но със задоволство установих, че както воините, така и земеделците го бяха понесли добре.

По време на престоя ни дъждът се усили. Безпокоях се за Каеде заради неразположението й през последните няколко месеца, но макар че явно мръзнеше, тя не се оплакваше. Хапна малко, само че нямахме нищо топло, а и не можехме да губим време за палене на огньове. Манами бе необичайно мълчалива, наблюдаваше Каеде внимателно и трепваше нервно при всеки звук. Веднага щом стана възможно, продължихме напред. По моя преценка преваляше пладне. Склонът стана по-полегат и скоро пътеката се разшири достатъчно, за да мога да яздя отстрани. Оставих Каеде с Амано и избързах напред, пришпорвайки коня си в лек галоп надолу по склона към челото на колоната, където открих Макото и Кахей.

Макото, който познаваше местността по-добре от всички ни, каза, че на известно разстояние пред нас се намира малкото градче Киби, разположено на отсрещния бряг на реката, където трябваше да спрем за пренощуване.

— Охранявано ли е?

— В най-добрия случай само от малък гарнизон. Няма крепост, а и самият град почти не е укрепен.

— Чия е земята?

— Араи назначи там един от своите управители — отвърна Кахей. — Предишният владетел и синовете му се биха на страната на Тохан при Кушимото и загинаха до един. Някои от васалите се присъединиха към Араи, а другите останаха без господар, избягаха в планината и станаха разбойници.

— Прати хора пред нас да кажат, че искаме подслон за през нощта. Нека обяснят, че не търсим стълкновение, а само преминаваме. Ще видим какъв ще е отговорът.

Кахей кимна, извика трима от хората си и ги прати в галоп да изпълнят задачата, а ние продължихме по-бавно. Пратениците се върнаха след по-малко от час. Конете им дишаха тежко — бяха изцапани с кал до коленете, а ноздрите им бяха зачервени и потръпваха.

— Реката е придошла и мостът е отнесен — докладва водачът им. — Опитахме се да преплуваме отсреща, но течението е твърде силно. Дори и да бяхме успели, пешаците и товарните коне няма да се справят.

— А някакви пътища покрай реката? Къде е следващият мост?

— Източният път минава през долината и води обратно към Ямагата, право при Отори — отвърна Макото, — а южният се отклонява от реката и през планинската верига отвежда до Инуяма, но по това време на годината проходът няма да е отворен.

Ако не успеехме да прекосим реката, щяхме да се озовем в капан!

— Ела с мен — рекох на Макото. — Нека огледаме сами.

Наредих на Кахей да се погрижи армията да продължи бавно напред, с изключение на тилния отряд от стотина мъже, които трябваше да проверят източния път, в случай че някой бе тръгнал да ни преследва по този маршрут.

С Макото не бяхме изминали и километър, когато чух звука — несекващия мрачен грохот на мощна река. Придошла от топящите се снегове, неумолими като сезона, пролетната река разливаше жълтеникавозелените си води в околността. Излязохме от гората, продължихме да яздим напред между бамбуковите дръвчета и когато накрая се озовахме сред тръстиките край брега, имах чувството, че сме стигнали до самото море. Нашарена от дъжда, с цвета на небето, водната повърхност се простираше пред нас, докъдето ни стигаше погледът. Вероятно бях ахнал, защото Макото отбеляза:

— Не е толкова зле, колкото изглежда. По-голямата част са напоени нивя.

Тогава забелязах квадратните очертания на диги и пътеки. Оризищата щяха да бъдат блатисти, но плитки; и все пак през средата им течеше самата река. Беше около трийсет метра на ширина и бе заляла защитните диги, което означаваше най-малко три метра дълбочина. Видях остатъците от дървения мост — две колони, чиито тъмни върхове едва се подаваха насред виещите се води. Изглеждаха неизразимо окаяни под проливния дъжд, подобно на всички човешки мечти и амбиции, съсипани от природата и времето.

Взирах се в реката и се питах дали бихме могли да я преплуваме, или пък трябваше да опитаме да възстановим моста, когато изведнъж на фона на постоянния рев на водата долових шум от човешка дейност. Съсредоточих се и добих усещането, че различавам гласове, звън на брадва и после несъмнено трясък от сгромолясващо се дърво.

Нагоре по течението вдясно от мен реката правеше завой покрай един бент и на това място гората стигаше доста по-близо до брега. Видях останките от нещо, което можеше да е било товарен док или пристан — вероятно за превозване на дървен материал от гората до града. Обърнах коня си и поех през оризищата към бента.

— Какво има? — попита Макото, следвайки ме.

— Там има някой — отвърнах и се вкопчих в гривата на Аои, който се подхлъзна и замалко да се строполи.

— Върни се! — извика зад гърба ми Макото. — Не е безопасно. Не можеш да отидеш сам!

Чух го как смъква лъка си и нагласява стрела на тетивата. Конете прецапаха през плитките води. В съзнанието ми постепенно изплува неясен спомен… за една друга река, пак непроходима, но по други причини. Знаех какво… кого… щях да заваря там.

Беше Джо-Ан, полугол и целият подгизнал, със своите трийсетина или дори повече мъже. Бяха взели дъски от пристана, отнесен встрани от придошлите води, бяха отсекли дървета и срязали достатъчно тръстика, за да измайсторят един от техните плаващи мостове.

Щом ме видяха, престанаха да работят и един след друг се свлякоха на колене в калта. Стори ми се, че разпознах някои от лицата, които бях видял в щавачницата. Бяха още по-мършави и окаяни от преди, но очите им пламтяха със същия копнеж и надежда. Опитах се да си представя какво им бе струвало да напуснат заедно с Джо-Ан своята територия, да нарушат всички закони, които забраняваха сеченето на дървета, заради мъглявото обещание, че аз ще им осигуря справедливост и мир. Не ми се искаше да мисля какви страдания ги очакваха, ако излъжех надеждите им.

— Джо-Ан! — викнах. Той се приближи и спря отстрани до коня ми. Животното изпръхтя при появата му и се опита да отскочи назад, но той хвана юздите и го успокои. — Кажи им да продължават да работят — после добавих: — Значи дългът ми към теб нараства още повече.

— Нищо не ми дължите — отвърна той. — На Бог дължите всичко.

Макото препусна към нас и аз се улових, че се надявам да не бе чул думите на Джо-Ан. Конете ни докоснаха муцуни и черният жребец изцвили, опитвайки се да ухапе другия. Джо-Ан го плесна по врата.

Макото сведе поглед към него.

— Низвергнати? — възкликна той недоумяващо. — Какво правят тук?

— Спасяват ни живота. Строят плаващ мост.

Той дръпна юздите и накара коня си да отстъпи няколко крачки. Видях как изви устни под шлема си.

— Никой няма да го използва… — започна той, но аз го прекъснах.

— Ще го използват по мое нареждане. Това е единственият ни изход.

— Можем да си проправим път обратно до моста в Ямагата…

— И да загубим преднината, която вече сме спечелили? И бездруго са пет пъти повече от нас. А и нямаме път за отстъпление. Изключено. Ще прекосим реката по плаващия мост. Върни се и доведи хора да работят заедно с низвергнатите. Нека останалите да подготвят преминаването!

— Никой няма да мине по този мост, щом е построен от низвергнати… — рече той и нещо в гласа му ме вбеси. Беше същото чувство, което бях изпитал месеци по-рано, когато стражите на Шигеру бяха пуснали Кенджи в градината на къщата в Хаги, заблудени от хитростите му, без да подозират, че е изкусен наемен убиец от Племето. Можех да закрилям хората си, но само ако те ми се подчиняваха. Забравих, че Макото е по-възрастен, по-мъдър и по-опитен от мен. Оставих яростта да ме залее. — Незабавно изпълни заповедта ми! Трябва да ги убедиш, в противен случай ще те държа отговорен. Нека воините изпълняват ролята на охрана, докато товарните коне и пешаците преминават реката. Доведи стрелци, които да прикриват моста. Ще прекосим реката преди падането на нощта.

— Владетелю Отори — той сведе глава в поклон и конят му пое обратно, прецапвайки през оризищата, и после нагоре по склона отвъд.

Проследих с поглед как потъва в бамбуковата горичка, и после насочих вниманието си към работата на низвергнатите. Те свързваха насъбраните дъски и току-що отсечените трупи, сглобявайки салове, които полагаха върху купчини тръстика, овързана на снопи с изплетени от дървесна кора и коноп въжета. След като поредният сал беше готов, го пускаха на вода и го завързваха за вече закрепените на място. Но силното течение изтласкваше саловете обратно към брега.

— Трябва да се закотви на другия бряг — рекох на Джо-Ан.

— Някой ще преплува отсреща — отвърна той.

Един от по-младите мъже взе едно навито въже, завърза единия му край около кръста си и се гмурна в реката. Но течението се оказа твърде силно за него и го повлече. Видяхме как размаха ръце над повърхността и после изчезна под жълтите води. Изтеглиха го обратно полуудавен.

— Дайте ми въжето — рекох.

Джо-Ан погледна тревожно към брега.

— Не, господарю — възкликна умолително той. — Когато хората ви дойдат, някой от тях може да преплува до отсрещния бряг.

— Когато хората ми дойдат, мостът трябва да е готов — отсякох. — Дай ми въжето.

Джо-Ан го отвърза от младежа, който вече седеше и плюеше вода, и ми го подаде. Омотах го около кръста си и пришпорих коня си напред. Въжето се плъзна върху хълбоците му и го накара да подскочи. Подвикнах му, за да го окуража, и той мръдна ухо назад, сякаш за да ме чуе. Направи няколко крачки, все още стъпвайки по дъното. После водата стигна до гърдите му и той заплува. Опитах се да държа главата му обърната към мястото, където се надявах да стъпим на сушата, но колкото и да бе силен и устремен, течението се оказа по-силно и ни отнесе надолу към останките на някогашния мост.

Хвърлих поглед към него и онова, което видях, никак не ми хареса. Течението влечеше клони и други отпадъци към стърчащите колони и ако конят ми се оплетеше в тях, щеше да се уплаши и да удави и двама ни. Усещах мощта на реката, което ме изпълваше с ужас. Него също. Беше свил уши досами главата си и трескаво въртеше очи. За щастие ужасът му вдъхна сили. Той направи едно неистово усилие, замахвайки едновременно с четирите си крака. Минахме на няколко педи отвъд средата на реката и внезапно течението отслабна. След малко конят успя да стъпи на дъното и вече с опора под краката, като привеждаше и изправяше глава, с мощни стъпки пое напред, опитвайки се да излезе от водата. Успя да се измъкне на твърда почва и спря с приведена глава, дишайки тежко, напълно изтощен. Свлякох се от гърба му и го потупах по врата с думите, че баща му вероятно е бил воден дух, за да може да плува толкова добре. И двамата бяхме подгизнали — приличахме по-скоро на риби или жаби, отколкото на сухоземни животни.

Усещах опъването на въжето около кръста си и се боях, че може да ме повлече обратно във водата. Добрах се къде с пълзене, къде с лазене до малка горичка при самия бряг на реката. Дърветата обграждаха малко светилище — ако се съдеше по белите статуи, бе посветено на лисичето божество^[1] — и бяха потънали до ниските си клони в придошлата река. Тя се плискаше в нозете на статуите, от което лисиците изглеждаха така, сякаш плуваха. Преметнах въжето през ствола на най-близкото дърво — малък клен, който тъкмо започваше да се разлиства — и започнах да дърпам. Беше вързано за още по-здраво въже; усещах тежестта му, когато, подгизнало от водата, с неохота взе да излиза от реката. След като прецених, че издърпаната част е достатъчно дълга, го омотах около друго, по-голямо дърво. Хрумна ми, че по някакъв начин щях да оскверня светилището, но в онзи момент не ме беше грижа кое божество, дух или демон оскърбявах, стига да успеех да прекарам хората си невредими през реката.

През цялото време се ослушвах. Въпреки дъжда не можех да повярвам, че мястото е толкова пусто, колкото изглеждаше; беше до мост край път, който изглеждаше използван. През съскането на дъжда и грохота на реката откъм гората долавях зов на ястреби, квакане на стотици жаби и дрезгав грак на гарвани. Но къде бяха всички хора?

След като завързах въжето здраво, десетима от низвергнатите преминаха реката, като се държаха за него. Много по-опитни от мен, те оправиха възлите ми и увиха въжето около гладките клони на клена, използвайки ги като скрипци. Бавно и с усилие задърпаха саловете, като дишаха тежко и напрягаха мишци с изопнати като въжета мускули. Реката не ги пускаше, разгневена от нахлуването в нейната територия, но мъжете упорстваха и саловете, поддържани на повърхността от тръстиковите им легла, откликваха като волове и се придвижваха към нас сантиметър по сантиметър. Едната страна на плаващия мост бе притисната от течението към колоните. Иначе, мисля си, реката щеше да ни победи. Вече виждах, че мостът скоро щеше да бъде завършен, но от Макото, който трябваше да се върне с воините, нямаше и следа. Бях загубил всякаква представа за времето, а облаците бяха твърде надвиснали и тъмни, за да мога да определя положението на слънцето, но предположих, че е минал най-малко час. Нима Макото не бе успял да ги убеди? Бяха ли свърнали към Ямагата, както бе предложил? Най-близък приятел или не, щях да го убия със собствените си ръце, ако бе така. Напрегнах слух, но единственото, което чувах, бяха реката, дъждът и жабите.

Отвъд светилището, където бях застанал, от водата тръгваше път. Зад него се виждаха планините с разперена над тях бяла мъгла, която се спускаше на бели ленти над склоновете. Конят ми трепереше. Реших, че трябва да го пораздвижа малко, за да го сгрея, тъй като нямах представа, как можех да го изсуша. Яхнах го и поех нататък по пътя с мисълта, че от по-високото можеше да ми се открие по-добра видимост към реката.

Недалеч пред мен се виждаше паянтова постройка от дърво и хоросан, с груб покрив от тръстика. Пътят до нея бе препречен с дървена бариера. Запитах се какво ли може да е — не приличаше на граничен пост на владение, а и не се виждаха никакви стражи.

Когато приближих, видях, че на бариерата са закрепени човешки глави — някои наскоро отрязани, а други — с вече оголени черепи. Дори нямах време да изпитам отвращение, когато зад гърба си чух звука, който очаквах — тропот на коне и хора, от другата страна на реката. Обърнах се и през завесата на дъжда видях челния отряд на моята армия, който излизаше от гората и газейки през водата, се насочваше към моста. Познах Кахей по шлема му. Той яздеше начело, а редом с него бе Макото.

Камък ми падна от сърцето. Обърнах Аои; той видя в далечината силуетите на другарите си и изцвили силно. В отговор от вътрешността на бараката се разнесе мощен вик. Земята се разтресе, когато вратата се отвори с трясък и от там излезе най-грамадният мъж, когото бях виждал някога, по-грамаден даже от великана на въглищарите.

Първата ми мисъл бе, че е човекоядец или демон. Беше близо два метра висок и едър като вол, но въпреки туловището му главата му изглеждаше огромна, все едно черепът му не спираше да расте. Косата му бе дълга и сплъстена, имаше гъсти твърди мустаци и брада и очи, които не бяха с човешка форма, а кръгли като на животно. Беше само с едно ухо — голямо, месесто и увиснало. На мястото на другото през космите проблясваше синьо-сивкав белег.

— Ееей! — изрева той с гръмовния си глас. — К’во мислиш, че прайш на моя път?

— Аз съм Отори Такео. Превеждам армията си през реката. Махни бариерата!

Той се изсмя; беше като звука от скална лавина в планината.

— Никой не минава оттук, ако Джин-Емон не каже, че може. Върни се и кажи това на армията си!

Дъждът се беше усилил; денят бързо гаснеше. Бях изтощен, гладен, мокър и замръзнал.

— Освободи пътя! — викнах нетърпеливо. — Ще минем оттук.

Той тръгна към мен, без да отговори. Носеше оръжие, но го държеше зад гърба си, тъй че не можех да видя какво е. Чух звука, преди да видя движението на ръката — наподобяваше звънтене на метал. С едната ръка дръпнах юздите, за да обърна главата на коня, а с другата измъкнах Джато. Аои също чу звука и видя как десницата на великана се устреми напред. Отскочи встрани и пръчката с верига профуча край ушите ми, виеща като вълк. В единия край на веригата имаше окачена тежест, а сопата, към която бе прикрепен другият, беше с втъкнат в нея сърп. Никога не бях виждал такова оръжие и нямах представа, как да се бия срещу него. Веригата се разлюля отново и уцели коня по десния заден крак. Аои изцвили пронизително от болка и страх и се хвърли напред. Рязко освободих крака от стремената, плъзнах се от другата страна на коня и се обърнах с лице към великана. Очевидно бях попаднал на някакъв луд, който щеше да ме убие, ако не го изпреварех.

Той ми се ухили — сигурно съм му изглеждал като джудже, като досадна муха, като жалка играчка. Долових зараждащото се движение в мускулите му и раздвоих образа си, хвърляйки се наляво. Веригата премина безпрепятствено през фалшивия ми двойник. Джато се устреми във въздуха между нас и вряза острие в десницата му, точно над китката. Обикновено такъв удар би отсякъл ръката, но моят противник явно имаше кости от камък. Усетих как рамото ми тръпне от сблъсъка, и за момент си помислих, че мечът ми ще заседне в ръката му като брадва в дърво.

Джин-Емон издаде стон, приличен на скърцане, немного по-различен от звука на планината, когато замръзва, и прехвърли сопата в другата си ръка. От раната му изби кръв, която бе толкова тъмночервена, че изглеждаше почти черна, и взе да капе, но без да блика, както човек би очаквал. Веригата изфуча отново и аз тутакси станах невидим, обмисляйки дали да не се оттегля към реката, и питайки са къде са хората ми, когато се нуждаех от тях. После видях незащитено пространство, пронизах го с Джато и забих острието в оголената плът. Раната, оставена от меча ми, бе огромна, но противникът ми пак почти не прокърви. Заля ме нова вълна на ужас. Биех се с нещо нечовешко, свръхестествено. Имах ли някакъв шанс да го победя?

При следващото замахване веригата се уви около меча ми. С тържествуващ вик Джин-Емон го дръпна от ръцете ми. Джато прелетя през въздуха и падна на няколко метра от нас. Великанът тръгна към мен, като размахаше ръце — вече бе наясно с хитростите ми. Останах неподвижен. Имах нож в пояса си, но не исках да го вадя, за да не залюлее отново веригата си и този път да сложи край на живота ми. Исках това чудовище да ме погледне. Той стигна до мен, сграбчи ме за раменете и ме повдигна от земята. Не знам какви бяха намеренията му — може би да ми прегризе гърлото с огромните си зъби и да ми изпие кръвта. Помислих си: „Той не е моят син, значи не може да ме убие“ и се втренчих в очите му. Те не изразяваха нещо повече от очите на звяр, но когато срещнаха моите, видях как се окръглят от удивление. Почувствах в тях тъпата му злоба, бруталната му и безжалостна природа. Осъзнах силата, която имах в себе си, и я оставих да избликне от мен. Очите му взеха да се замъгляват. Той изстена глухо, отслаби хватката си, олюля се и рухна на земята като огромно дърво под брадвата на секач. Хвърлих се настрани, тъй като не исках да свърша прикован под туловището му, и се претърколих към мястото, където лежеше Джато, карайки Аои, който обикаляше нервно наоколо, да отскочи и отново да се изправи на задните си крака. С меч в ръка се втурнах обратно към Джин-Емон; той лежеше на земята и хъркаше, потънал в дълбокия сън на Кикута. Опитах се да вдигна огромната глава, за да я отсека, но тя се оказа прекалено тежка, а не исках да рискувам острието на меча си. Затова забих Джато в гърлото му и срязах артерията и гръкляна му. Дори тук кръвта течеше мудно. Той подритна с крака, изви гръбнак, но не се събуди. Накрая дишането му секна.

Бях решил, че е сам, но в този момент от бараката се разнесе някакъв шум. Обърнах се и видях някакъв значително по-дребен мъж, който изскочи от вратата. Крещеше нещо несвързано; втурна се през дигата зад постройката и изчезна в гората.

Преместих бариерата сам, вперил поглед в черепите, питайки се чии ли са. Два от по-старите паднаха, докато премествах дървената преграда, и от очните им кухини изпълзяха насекоми. Сложих ги на тревата и се върнах при коня си смразен и отвратен. Кракът на Аои бе натъртен и кървеше от мястото, където го бе уцелила веригата, но не изглеждаше да е счупен. Можеше да ходи, само че куцаше силно. Поведох го обратно към реката.

Срещата изглеждаше като кошмар, но колкото повече размишлявах над нея, толкова по-добре се чувствах. Джин-Емон трябваше да ме е убил — отсечената ми глава сега трябваше да е окачена на бариерата наред с другите, — но благодарение на придобитите ми от Племето способности се бях отървал от него. Той като че ли представляваше неоспоримо потвърждение на пророчеството. След като такъв великан не бе в състояние да ме убие, тогава кой ли би могъл? Докато стигнах до реката, вече чувствах прилив на сили. Само че онова, което видях, ги превърна в ярост.

Мостът си беше на мястото, но на отсамната страна бяха само низвергнатите. Останалата част от армията ми си стоеше на отсрещния бряг. Низвергнатите се бяха свили един в друг с характерното си навъсено изражение, което почвах да възприемам като тяхна реакция на лишената от всякаква логика ненавист на света към тях. Джо-Ан бе седнал на земята и се взираше мрачно във вихрещата се вода. Щом ме видя, се изправи.

— Не искат да преминат реката, господарю. Ще трябва да отидете и да им заповядате.

— Ще отида — отвърнах с нарастващ гняв. — Вземи коня, измий му раната и ходи с него наоколо да не замръзне.

Джо-Ан пое юздите.

— Какво се е случило?

— Имах среща с един демон — отвърнах кратко и стъпих на моста.

Щом ме видяха, мъжете, които чакаха на другия бряг, нададоха викове, но никой не посмя да стъпи на отсрещния край на моста. Не беше лесно да се върви по него — клатушкаше се и от време на време потъваше във водата, а реката го дърпаше и люлееше. Аз обаче почти се затичах и това ми напомни за славеевия под, който бях прекосил тъй леко в Хаги. Обърнах се към на духа на Шигеру и го помолих за подкрепа.

На отсрещната страна Макото слезе от коня и ме хвана за ръката.

— Къде беше? Уплашихме се, че си мъртъв.

— Можеше и да бъда — възкликнах побеснял. — А вие къде бяхте? — преди да успее да ми отговори, при нас дойде Кахей. — Защо е това закъснение? — попитах гневно. — Накарайте мъжете да се размърдат.

Кахей се поколеба:

— Страх ги е от оскверняване заради низвергнатите.

— Слез от седлото! — наредих аз и когато той скочи на земята, ги оставих да почувстват истинската сила на яростта ми. — Заради вашата глупост замалко не умрях. Щом дам заповед, тя изисква незабавно подчинение независимо какво смятате за нея. Ако не ви отърва, още сега поемайте обратно към Хаги, към храма, където ще да е, но далеч от очите ми — говорех приглушено, защото не исках да ме чуе цялата армия, но видях как се засрамиха от думите ми. — А сега пратете във водата първо конниците, които са готови да плуват. По моста да минат товарните коне с охрана в края на колоната, а след тях — пешаците, и то не повече от трийсетина наведнъж.

— Владетелю Отори — рече Кахей, метна се на седлото и се отдалечи в галоп към строените воини.

— Прости ми, Такео — каза тихо Макото.

— Следващия път ще те убия. Дай ми коня си.

Яздейки, поех покрай редиците от чакащи войници и повторих командата.

— Не се страхувайте от оскверняване — рекох. — Аз вече преминах по моста. Ако има нещо скверно, нека падне върху мен — бях изпаднал в състояние, граничещо с екстаз. Струваше ми се, че нищо, било то на небето, или на земята, не можеше да ми навреди.

С мощен вик първият воин се устреми с коня си към водата, а останалите препуснаха след него. Първите товарни коне бяха качени на моста и за мое облекчение той ги издържа. След като преминаването на реката вече беше в ход, се върнах към редиците, давах команди и успокоявах пешаците, докато стигнах до мястото, където Каеде чакаше с Манами и останалите жени, които ни придружаваха. Амано държеше конете редом с тях. Щом ме видя, Каеде засия. Косите й лъщяха от дъжда, а по миглите й искряха ситни капчици.

Слязох от коня и подадох юздите на Амано.

— Какво се е случило с Аои? — попита той, разпознавайки коня на Макото.

— Ранен е, не знам колко зле. Оставих го на отсрещния бряг. Преплувахме реката — искаше ми се да разкажа на Амано каква смелост бе проявил конят, но нямахме никакво време. — Сега ще прекосим реката — рекох на останалите жени. — Низвергнатите построиха мост — Каеде бе вперила поглед в мен, без да казва нищо, но Манами тутакси отвори уста да възрази. Вдигнах ръка, за да я спра. — Няма друга възможност. Ще сторите каквото ви наредя — и повторих онова, което вече бях казал на мъжете — че ако има оскверняване, то ще засегне само мен.

— Владетелю Отори — измърмори тя с възможно най-пестеливия поклон, като ме наблюдаваше под око. Потиснах порива да я ударя, колкото и да ми се струваше, че го заслужава.

— Аз ще яздя ли? — попита Каеде.

— Не, мостът много се клати. Пеша ще е по-добре. Аз ще преплувам реката с коня ти.

Амано не пожела и да чуе за това.

— Има достатъчно коняри, които да преплуват — рече той, вперил поглед в подгизналата ми изкаляна броня.

— Нека един от тях да дойде с мен — казах. — Може да откара Раку и да доведе допълнителен кон за мен. Трябва да се върна на отсрещния бряг.

Не бях забравил мъжа, който избяга в гората. Ако беше отишъл да предупреди други за пристигането ни, исках да бъда там, за да се изправя срещу тях.

— Доведи Шън за владетеля Отори — викна Амано на един от конярите.

Мъжът пристигна при нас на дребен дорест кон и пое юздите на Раку. Сбогувах се набързо с Каеде, помолих я да се погрижи товарният кон, на който се намираше ковчежето с архива на Шигеру, да се озове невредим на другия бряг и отново яхнах коня на Макото. Поехме в галоп покрай редицата войници, които в момента се придвижваха бързо по моста. Двеста вече бяха преминали; Кахей ги организираше на малки групи с отделен водач.

Макото ме чакаше на брега. Върнах му коня и държах Раку, докато двамата с коняря нагазиха в реката. Наблюдавах дорестия кон Шън. Той влезе безстрашно в бързите води и заплува мощно и невъзмутимо, все едно бе нещо, което вършеше всеки ден. Конярят се върна по моста и взе Раку.

Двамата заплуваха към отсрещния бряг, а аз се присъединих към мъжете на плаващия мост. Те се клатушкаха и хлъзгаха подобно на плъховете в пристанището на Хаги, като гледаха да остават върху подгизналата повърхност колкото се може по-малко. Предполагах, че само неколцина от тях можеха да плуват. Някои ме поздравиха, а един-двама ме докоснаха по рамото, все едно аз прогонвах злото и носех късмет. Вдъхнах им кураж, доколкото можах, като се пошегувах за горещите вани и превъзходната храна, които ни чакаха в Маруяма. Те изглеждаха в добро разположение на духа, макар и на всички ни да беше ясно, че Маруяма все още е твърде далеч.

На другия бряг казах на коняря да изчака Каеде с Раку. Яхнах Шън. Беше дребен и не се отличаваше с особена красота, но в него имаше нещо, което ми допадаше. След като наредих на войниците да ни следват, застанах начело и поех напред заедно с Макото. Трябваха ми стрелци, които да бъдат до нас. За кратко време бяха сформирани две групи от по трийсет мъже. Наредих им да се скрият зад дигата и да чакат сигнала ми.

Тялото на Джин-Емон все още лежеше при бариерата, а наоколо цареше тишина, все едно мястото бе пусто.

— Това има ли нещо общо с теб? — попита Макото, поглеждайки с отвращение огромното туловище и изложените глави.

— Ще ти разкажа по-късно. С него имаше още един, който избяга. Подозирам, че ще се върне с други. Кахей каза, че областта гъмжала от разбойници. Вероятно великанът е карал хората да си плащат, за да използват моста; който му е отказвал, се е прощавал с главата си.

Макото слезе, за да огледа по-внимателно.

— Някои са били воини — рече той, — при това съвсем млади. Трябва да му отсечем главата като възмездие — той извади меча си.

— Недей — предупредих го. — Костите му са като от гранит. Ще си повредиш острието.

Той ми хвърли недоверчив поглед и без да каже нищо, с рязко движение стовари меча си върху врата на Джин-Емон. Оръжието изстена почти с човешки глас. Мъжете около нас ахнаха от удивление и ужас. Макото се втренчи слисан в строшеното острие и после ме погледна засрамен.

— Прости ми — рече отново. — Трябваше да те послушам.

Яростта ми се възпламени. Извадих собствения си меч, а пред очите ми сякаш падна червена пелена по стария познат начин. Как можех да защитавам хората си, ако те не ми се подчиняваха? Макото бе пренебрегнал заповедта ми пред всичките тези войници. Заслужаваше да умре. Почти бях загубил контрол, готов да го посека намясто, когато изведнъж чух в далечината тропот на конски копита, което ми припомни, че имах други, действителни врагове.

— Това не беше човек, а демон — заявих на Макото. — Нямаше как да го знаеш. Сега ще трябва да се сражаваш с лъка си.

Дадох знак на войниците наоколо да запазят тишина. Те застинаха намясто, все едно се бяха вкаменили; дори конете не помръдваха. Дъждът бе стихнал и вече само леко ръмеше. В гаснещата мъглива светлина изглеждахме като армия от призраци.

Стоях безмълвен и слушах как разбойниците се приближават, прецапвайки през мокрия терен, и след малко те изникнаха от мъглата — над трийсетина конници и още толкова пешаци. Представляваха пъстроцветна парцалива банда — някои от тях очевидно воини без господари, с добри коне и хубави преди време брони, други просто сган, оцеляла след десет години война — бегълци от жестоки господари на имения или от сребърните мини, крадци, побъркани, убийци. Разпознах мъжа, който бе побягнал от бараката; сега тичаше до стремето на движещия се начело кон. Щом бандата спря сред пръски кал и мътна вода, той ме посочи и отново изкрещя нещо неразбираемо.

Ездачът се провикна:

— Кой си ти, дето си убил нашия другар и спътник Джин-Емон?

Отвърнах:

— Отори Такео. Водя хората си към Маруяма. Джин-Емон ме нападна без причина и си плати за това. Пуснете ни да минем или ще заплатите същата цена.

— Върни се там, откъдето си дошъл — изръмжа той в отговор. — Ние тук мразим Отори.

Мъжете около него се изсмяха подигравателно. Той се изплю на земята и размаха меч над главата си. Аз вдигнах ръка, давайки знак на стрелците.

Тутакси въздухът се изпълни със звука на летящи стрели; това е зловещ шум — съскането и потракването на остриетата, глухото тупване, когато се забиват в живата плът, писъците на ранените. Но тогава нямах време да разсъждавам над него, защото главатарят им пришпори коня си и препусна към мен с вдигнат над главата меч.

Конят му бе по-голям от Шън, а ръката му стигаше по-далеч от моята. Шън бе привел напред уши, а очите му бяха спокойни. Точно преди разбойникът да нанесе удара си, конят ми отскочи встрани и се обърна почти във въздуха, тъй че да мога да посека противника си в гръб, разпаряйки врата и рамото му, докато неговият меч се стовари в празното пространство, където се бях намирал само преди миг.

Главатарят не беше нито великан, нито демон, а най-обикновено човешко същество. От раните му бликна алена човешка кръв. Конят му продължи галопа си, а той се олюля на седлото и после внезапно рухна на земята.

Междувременно, все така невъзмутим, Шън вече се беше върнал в изходно положение, за да посрещне следващия нападател. Мъжът нямаше шлем и Джато разцепи главата му на две, разпръсвайки наоколо кръв, мозък и кости. Мирисът на кръв ни обгръщаше отвсякъде, примесен с дъжд и кал. Все повече наши воини настъпваха, за да се включат в битката, и скоро разбойниците бяха напълно разбити. Оцелелите от сблъсъка се опитаха да избягат, но ние ги догонихме с конете и ги посякохме. Яростта през целия ден се трупаше в мен, разпалена от неподчинението на Макото; сега тя изригна в тази кратка кървава схватка. Бях разгневен заради закъснението, наложено ни от тези поставени извън закона глупаци, и искрено удовлетворен, че всички до един си бяха платили за това. Не беше кой знае каква битка, но ние я спечелихме по безспорен начин, предоставяйки си възможност да опитаме вкуса на кръвта и победата.

Приключихме сражението с трима убити и двама ранени. По-късно ми съобщиха за още четирима мъртви — бяха се удавили. Един от спътниците на Кахей — Шибата от клана Отори — разбираше малко от билки и лечителство. Той почисти и наложи раните. Кахей препусна пред нас към града, за да види какво може да намери за подслон, поне за жените, а Макото и аз организирахме останалата част от армията да се движат по-бавно. Той пое командването, а аз се върнах при реката, където последните ни хора вече преминаваха по плаващия мост.

Джо-Ан и другарите му все още стояха скупчени край самата вода. Джо-Ан стана и дойде при мен. За момент усетих порив да сляза и да го прегърна, но се възпрях и мигът отмина. Казах:

— Благодаря ти, благодаря и на всички твои хора. Вие ни спасихте от гибел.

— Никой от тях не ни благодари — отбеляза той, сочейки с жест мъжете, които ги подминаваха в строй. — За щастие служим на Бог, не на тях.

— С нас ли идвате, Джо-Ан? — попитах. Не ми се щеше да преминат реката обратно и да понесат кой знае какви наказания, задето бяха прекосили границата и бяха секли дървета, помагайки на човек, обявен вън от закона.

Той кимна. Изглеждаше изтощен и аз бях обзет от угризения. Не желаех низвергнатите да се движат с нас — страхувах се от реакцията на воините ми и си давах сметка за недоволството и съпротивата, която щеше да предизвика присъствието им — само че не можех да ги изоставя тук.

— Трябва да разрушим моста — рекох, — за да не позволим на Отори да ни последват.

Той кимна отново и даде нареждания на останалите. Те се изправиха вяло и се заеха да развързват ликото, с което бяха свързани саловете. Аз спрях неколцина пешаци и селяни, които носеха сърпове и ножове за кастрене, и им наредих да помогнат на низвергнатите. Щом срязаха въжетата, саловете се разделиха. Течението незабавно ги пое и ги отнесе насред реката, където буйните води се заеха да довършат разрушаването им.

За миг вперих поглед в мътните води, след което повторих благодарностите си към низвергнатите и им казах да се движат заедно с войниците. После отидох при Каеде.

Тя вече бе яхнала Раку и чакаше под заслона на дърветата край светилището на лисичето божество. С бърз поглед установих, че Манами се е настанила на гърба на товарния кон, а зад нея, вързано с ремъци, се намираше ковчежето с архива на Шигеру. След това вече имах очи единствено за Каеде. Лицето й беше бледо, но тя седеше с изправен гръб върху сивия жребец и наблюдаваше преминаващите редици на воините с лека усмивка. В тази сурова обстановка Каеде, която бях виждал предимно сдържана и овладяна в елегантно обкръжение, изглеждаше щастлива.

Още щом я видях, бях завладян от неистово желание да я прегърна. Помислих си, че ще умра, ако скоро не спя с нея. Не бях очаквал да се почувствам така и изпитах срам. Смятах, че трябва да бъда загрижен за нейната безопасност; освен това бях предводител на армия; имах хиляда души, за които да се тревожа. Болезненото желание, което изпитах към съпругата си, ме смути дотолкова, че бях обзет от свян.

Тя ме видя и пое с Раку към мен. Конете изцвилиха един към друг. Коленете ни се докоснаха. Щом приближихме сведени глави, аз долових уханието й на жасмин.

— Пътят вече е чист — рекох. — Можем да продължаваме.

— Кои бяха онези хора?

— Разбойници, предполагам — бях лаконичен, защото не исках да я оскверня с думи за кръв и смърт. — Кахей избърза напред, за да ви намери къде да пренощувате.

— Ще спя на открито, ако мога да легна при теб — каза тя с приглушен глас. — Никога не бях усещала свободата, но днес, по време на пътуването, в дъжда, с всички тези трудности, се почувствах свободна.

Ръцете ни се докоснаха за миг, после аз продължих напред с Амано и заговорих за Шън. Очите ми горяха и исках да скрия чувствата си.

— Не съм яздил кон като него. Сякаш знае какво си мисля.

Амано се усмихна и около присвитите му очи се образуваха ситни бръчици.

— Питах се дали ще ви хареса. Доведоха ми го преди около две седмици; предполагам, че е бил или откраднат, или взет, след като собственикът му е бил убит. Не мога да си представя, че някой може доброволно да се раздели с него. Това е най-умният кон, който съм виждал. Черният е по-представителен… повече привлича погледите… но за себе си знам кой бих предпочел да яздя в битка — той ми се усмихна. — Владетелят Отори има късмет с конете. На някои хора им върви. То си е като дар; добрите животни сами ви намират.

— Да се надяваме, че това е добро предсказание за бъдещето — отвърнах.

Подминахме бараката. Мъртвите бяха положени в редици покрай дигата. Точно си мислех, че трябва да оставя хора да изгорят или да погребат труповете, когато пред нас настана смут. Яздейки трудно, между войниците се запромъква един от хората на Кахей, като крещеше да му сторят път и ме призоваваше по име.

— Владетелю Отори! — каза той, заковавайки коня си току пред нас. — Трябва да дойдете в челото. Пристигнаха някакви земеделци, които искат да говорят с вас.

Откакто бяхме прекосили реката, все се питах къде ли са местните. Макар че оризищата бяха наводнени, не личеше да са засети. Напоителните канали бяха обрасли с бурени и въпреки че в далечината виждах сламените покриви на селски къщи, над тях не се виеше дим и не се долавяха никакви признаци за човешка дейност. Пейзажът изглеждаше зловещ и пуст. Помислих си, че Джин-Емон и бандата му са подплашили, прогонили или убили всички стопани и селяни. Изглежда, вестта за смъртта му се бе разпространила бързо и бе накарала някои от тях да излязат от укритията си.

Поех в лек галоп през редиците. Мъжете ме поздравяваха с викове и изглеждаха радостни, някои дори пееха. Явно настъпващата нощ не ги притесняваше, явно имаха пълна вяра в способността ми да им намеря храна и подслон.

В челото на армията Макото бе дал заповед за спиране. Група земеделци бяха приседнали на пети в калта. Когато стигнах до тях и скочих от коня, те се проснаха по очи.

Макото каза:

— Дошли са да ни благодарят. Близо година вече разбойниците тероризирали околността. Тази пролет хората дори не могли да засеят, защото се страхували от тях. Великанът убил мнозина техни синове и братя, а много от жените били похитени.

— Седнете и вдигнете глава — им рекох. — Аз съм Отори Такео — те се подчиниха, но щом чуха името ми, отново сведоха глава в поклон. Повторих заповедта си. — Джин-Емон е мъртъв — те отново се простряха по очи. — Можете да сторите с тялото му каквото пожелаете. Приберете останките на своите роднини и ги погребете подобаващо — млъкнах, исках да ги питам за храна, но се опасявах, че онова, с което разполагаха, бе тъй малко, че щях да ги осъдя на гладна смърт, след като си тръгнехме.

Най-възрастният между тях, очевидно старейшината, заговори колебливо:

— Господарю, какво можем да сторим за вас? Бихме нахранили хората ви, но те са толкова много…

— Погребете мъртвите и не ни дължите нищо — отвърнах. — Но ни трябва подслон за вечерта. Какво можете да ни кажете за най-близкия град?

— Ще ви посрещнат с охота — отвърна той. — Киби е на около час път пеша. Имаме нов господар — един от хората на Араи. Тази година много пъти изпраща воини да се разправят с разбойниците, но винаги хората му търпяха поражение. Последния път Джин-Емон уби двамата му синове, както и моя най-голям син. Това е брат му Джиро. Вземете го със себе си, владетелю Отори.

Джиро бе година-две по-млад от мен, болезнено слаб, но с интелигентно лице под набраздената от дъжда мръсотия.

— Ела тук, Джиро — наредих му аз, при което момъкът се изправи и застана до главата на дорестия кон. Шън го подуши внимателно, сякаш го изучаваше. — Обичаш ли коне? — той само кимна, твърде развълнуван от факта, че се бях обърнал направо към него, за да каже каквото и да било. — Ако баща ти може да се лиши от теб, позволявам ти да продължиш с мен към Маруяма — реших, че би могъл да се присъедини към конярите на Амано.

— Вече трябва да тръгваме — подшушна ми Макото.

— Донесохме каквото можахме — каза земеделецът и махна към останалите мъже.

Те свалиха торбите и кошниците от раменете си и извадиха оскъдни приношения и храна — просени питки, папратови филизи и различна дива зеленина от планината, няколко малки солени сливи и сушени кестени. Не исках да ги взема, но почувствах, че ако откажа, това би било равносилно на опозоряване за земеделците. Пратих двама войници да съберат храната и да вземат торбите.

— Сбогувай се с баща си — рекох на Джиро.

Видях как по-възрастният мъж внезапно се навъси в усилие да сдържи сълзите си. Съжалих, че бях приел момчето, не само защото това щеше да бъде отговорност за още един живот, а и защото лишавах баща му от помощта, която щеше да му окаже при възстановяване на запуснатите оризища.

— Щом пристигнем в града, ще го пратя обратно.

— Не! — възкликнаха едновременно баща и син, а лицето на момъка пламна.

— Нека дойде с вас — помоли бащата. — В миналото мъжете от моя род са били воини. Родителите на родителите ми се захванали със земеделие, за да не умрат от глад. Ако Джиро ви служи, може отново да стане воин и да възстанови славата на рода.

— Ще е по-добре, ако остане тук и помага за възстановяването на нивите — отвърнах. — Но ако наистина държиш, може да дойде с нас.

Пратих момчето назад да помогне на Амано за конете, с които се бяхме сдобили от разбойниците, и му казах да се върне при мен, след като получи един от тях. Питах се какво ли бе станало с Аои; не го бях виждал, откакто го оставих с Джо-Ан, а оттогава сякаш бяха минали дни. Двамата с Макото яздехме коляно до коляно начело на нашата армия; хората ни бяха уморени, но с висок дух.

— Беше добър ден, добро начало — рече ми той. — Ти се справи изключително добре въпреки моята тъпотия.

Спомних си гнева, който бях изпитал към него. Сега сякаш се бе изпарил — от него нямаше и следа.

— Да забравим за това. Би ли определил случилото се като битка?

— За новаци си беше истинско сражение — отвърна той. — И победа. След като си я спечелил, можеш да я окачествиш, както си искаш.

„Значи остават още три победи и едно поражение“, помислих си аз и почти незабавно се запитах дали това бе доказателство, че пророчеството се сбъдва. Можеше ли да го тълкувам, както ми беше угодно? Почвах да проумявам силата и опасността, които криеше — как щеше да влияе на живота ми независимо дали вярвах в него. Думите ми бяха казани, аз ги бях чул, никога нямаше да мога да ги изтрия от съзнанието си. При все това не бях способен да им се доверя сляпо.

Джиро се върна в галоп яхнал Ки — дорестия кон на Амано.

— Господарят Амано смята, че трябва да си смените коня, и ви изпраща своя. Мисли, че няма да успее да спаси черния. Кракът му трябва да си почива и няма да може да върви редом с останалите. А никой тук не може да си позволи да държи животно, което не върши работа.

За миг изпитах мъка за смелия и красив кон. Потупах Шън по врата.

— С този ми е добре.

Джиро се смъкна от гърба на дорестия Ки и пое юздите на Шън.

— Ки изглежда по-добре — отбеляза той.

— Трябва да създаваш добро впечатление — поясни ми Макото сухо.

Сменихме конете; дорестият пръхтеше бодро и изглеждаше свеж, все едно сега пристигаше от ливадата. Джиро се опита да яхне Шън, но щом се озова на седлото, конят сведе глава, метна задница и го хвърли от гърба си. Двамата с Макото избухнахме в гръмък смях.

— Така ти се пада, задето го обиди…

За негова чест Джиро също се засмя. Изправи се на крака и се извини сериозно на Шън, който след това му позволи да го яхне без повече протести.

Момчето се поотърси от срамежливостта си и взе да ни показва разни забележителности по пътя — планина, на която живеели таласъми, светилище, чиято вода лекувала и най-дълбоките рани, крайпътен извор, който не бил пресъхвал от хиляда години. Предположих, че също като мен и той бе прекарал детството си на воля в планината.

— Можеш ли да четеш и да пишеш, Джиро?

— Малко — отвърна той.

— Ще се наложи да учиш усърдно, за да станеш воин — рече Макото с усмивка.

— Не трябва ли просто да знам да се бия? Упражнявал съм се със сопа и лък.

— Първо е необходимо да си образован, иначе краят ти няма да е по-добър от този на разбойниците.

— А вие голям воин ли сте, господарю? — заяждането на Макото вдъхна смелост на Джиро да се държи по-непринудено.

— Ни най-малко. Аз съм монах.

Върху лицето на Джиро се изписа изумление.

— Простете, че ви го казвам, ама изобщо не приличате на такъв!

Макото пусна юздите върху врата на коня и смъкна шлема си, показвайки бръснатата си глава. Потърка скалпа си и окачи шлема си на седлото.

— Надявам се, че владетелят Отори няма да допуска повече битки за днес!

След близо час стигнахме града. Къщите наоколо изглеждаха обитаеми, оризищата бяха по-добре поддържани, дигите — поправени, а оризовите разсади — вече покарали. В една-две от по-големите постройки горяха лампи и хвърляха оранжеви отблясъци върху прокъсаните прегради. В други върху пръстения под на кухните горяха огньове и от там се носеше аромат на гозби, от който ни потекоха лигите.

Виждаше се, че градът преди време е бил защитен с крепостна стена, но скорошни сражения бяха разрушили зидовете на много места, а портите и наблюдателните кули бяха унищожени от пожар. Леката мъгла смекчаваше суровите очертания на разрухата. Реката, която бяхме преминали, течеше от едната страна на града; нямаше следи от мост, но очевидно преди време превозът с лодки бе процъфтявал, макар че сега повечето от тях бяха повредени. Мостът, където Джин-Емон бе поставил своята бариера, представляваше връзката на този град със света.

Кахей ни очакваше пред развалините на главните порти. Наредих му да остане с хората, докато вляза в града, съпроводен от Макото, Джиро и малък охранителен отряд. Намерението ми го изпълни с тревога.

— По-добре да отида аз, в случай че има някакъв капан — предложи той.

Аз обаче не смятах, че това полуразрушено място представлява някаква опасност; освен това чувствах, че е по-разумно да се срещна лично с управителя на Араи, все едно очаквах неговото приятелство и съдействие. Едва ли би посмял да ми откаже помощ в очите, но ако решеше, че се страхувам от него, сигурно нямаше да се поколебае да ме отреже.

Както бе казал Кахей, крепост нямаше, но в центъра на града върху едно възвишение се издигаше голяма дървена резиденция, чиито стени и порти бяха поправени наскоро. Самата къща изглеждаше запусната, но относително незасегната от разрушенията. Когато се приближихме, портите се отвориха и от тях излезе мъж на средна възраст, следван от малка група въоръжени мъже.

Познах го незабавно. Той се биеше на страната на Араи, когато западната армия навлезе в Инуяма, и го бе съпровождал в пътуването му до Тераяма. При последната ми среща с Араи беше сред присъстващите. Казваше се Нива, припомних си аз. Нима неговите синове бяха убити от Джин-Емон? Лицето му носеше белезите на старостта и пресните следи от наскоро преживяна скръб.

Дръпнах юздите на дорестия кон и обявих с висок глас:

— Аз съм Отори Такео, син на Шигеру и внук на Шигемори. Не възнамерявам да сторя зло на хората ви. Двамата със съпругата ми Ширакава Каеде се придвижваме с армията си към нейното владение Маруяма. Моля ви за помощ, нуждаем се от храна и подслон за една нощ.

— Помня те добре — отвърна той. — Мина време от последната ни среща. Аз съм Нива Джункей. Управлявам тези земи по заповед на владетеля Араи. Търсиш ли съюз с него?

— Бих го сторил с най-голямо удоволствие — рекох. — Веднага щом обезпеча владението на съпругата си, ще се отправя към Инуяма, за да засвидетелствам почитта си към него.

— Май доста неща са се променили в живота ти — рече той. — Предполагам, че съм ти длъжник; вятърът довя вестта, че си убил Джин-Емон и разбойниците му.

— Истина е, че Джин-Емон и всичките му хора са мъртви — казах. — Връщаме главите на воините за подобаващо погребение. Ще ми се да бяхме пристигнали по-рано, за да ви спестим мъката.

Той кимна, стиснал устни тъй плътно, че изглеждаха като тънка черна линия, но не каза нито дума за синовете си.

— Бъди мой гост — рече, опитвайки се да придаде малко жизненост на вялия си глас. — Добре сте дошли. Постройката на клана е отворена за хората ти — повредена е, но покривът си е на място. Останалите могат да лагеруват край града. Ще ви предоставим каквото можем за храна. Моля те, доведи съпругата си в моя дом — жените от семейството ми ще се погрижат за нея. Ти и стражите ти, разбира се, също ще отседнете у нас — той млъкна за момент и после добави горчиво, изоставяйки официалностите: — Осъзнавам, че ти предлагам само онова, което иначе би си взел сам. Заповедта на владетеля Араи е да бъдеш задържан. Но аз не успях да защитя този район от една банда разбойници. Каква надежда бих имал срещу армия с числеността на твоята?

— Признателен съм! — реших да не обръщам внимание на тона му, отдавайки го на скръбта. Но се почудих от оскъдното наличие на войници и продоволствия, очевидната беззащитност на града, от наглостта на разбойниците. Араи вероятно едва удържаше тази провинция; задачата да се справи с останките от войската на Тохан сигурно поглъщаше всичките му сили и средства.

Нива ни предостави чували с просо и ориз, сушена риба и соев пастет, които бяха разпределени между хората наред с даровете на земеделците. В знак на благодарност гражданите приветстваха армията и според възможностите си предоставиха храна и подслон на хората. Бяха разпънати шатри и запалени огньове; конете бяха нахранени и напоени. Съпровождан от Макото, Амано и Джиро, обиколих редиците, наполовина ужасѐн от собственото си невежество и неопитност, наполовина удивен, че въпреки това хората ми бяха настанени за първата нощ от нашия поход. Разговарях със стражите, поставени от Кахей, и после с Джо-Ан и низвергнатите, които се бяха скупчили недалеч от тях. Помежду им, изглежда, бе възникнал неловък съюз.

Бях склонен и аз да остана на пост през цялата нощ — щях да чуя всяка приближаваща се армия дълго преди всеки друг, — но Макото ме убеди да се върна и да си почина поне за няколко часа. Джиро отведе Шън и дорестия кон в конюшните на Нива, а ние се отправихме към жилището му.

Каеде вече бе пристигнала там и бе настанена в една стая със съпругата на Нива и с другите жени от домакинството. Копнеех да остана насаме с нея, но си дадох сметка, че едва ли щях да имам тази възможност. Очакваше се тя да спи в женското помещение, а аз да бъда с Макото и Кахей и с неколцината стражи и вероятно в съседство с Нива и хората му.

Възрастна жена, която ни каза, че е някогашната дойка на съпругата на Нива, ни отведе в помещението за гости. То беше обширно и съразмерно, но рогозките бяха стари и замърсени, а стените — осеяни с плесен. Прозорците все още бяха отворени и вечерният бриз довяваше мирис на цветя и на току-що напоена земя, но градината бе занемарена и потънала в бурени.

— Ваната е готова, господарю — рече ми тя и ме отведе до дървената постройка на банята в дъното на верандата.

Помолих Макото да пази отвън и казах на старицата да ме остави сам. Едва ли някой би могъл да изглежда по-безобиден от нея, но не желаех да поемам никакъв риск. Бях избягал от Племето, бях осъден от тях на смърт и знаех прекрасно как наемните им убийци можеха да се явяват в какви ли не превъплъщения.

Старицата се извини, че ваната не е особено гореща, и изрази недоволството си от липсата на дърва за огрев и храна. Водата трудно можеше да се нарече дори хладка, но нощта не беше студена и успях някак си да изтъркам тялото си от калта и кръвта. Отпуснах се във ваната, проверявайки пораженията от деня. Не бях ранен, но имах натъртвания и синини, които не бях усетил. Ръцете ми над лактите носеха следите от желязната хватка на Джин-Емон — спомнях си я добре, — а на дясното ми бедро имаше огромна синина, която бе почнала да потъмнява. Нямах представа, от какво се бе получила. Китката, която Акио ми бе изкълчил преди толкова време в Инуяма и вече смятах за оздравяла, отново ме наболяваше, вероятно от съприкосновението с нечовешката сила на Джин-Емон. Казах си, че на следващия ден трябва да я стегна с кожена превръзка. Оставих мислите ми да се реят за известно време и вече се унасях, когато чух женски стъпки навън, после вратата се плъзна встрани и в банята влезе Каеде.

Знаех, че е тя, бях я разпознал по походката, по уханието й.

— Донесох лампи. Възрастната жена каза, че вероятно си я отпратил, защото е твърде грозна. Накара ме да дойда вместо нея — рече Каеде. Постави лампите на пода и светлината в помещението се промени. После усетих ръцете й върху врата си, плъзнаха се по него и с леки движения взеха да разнасят болезнената скованост. — Помолих я да извини грубостта ти, но тя каза, че там, където била отрасла, жената винаги се грижела за мъжа в банята и че аз трябва да сторя същото за теб.

— Великолепен обичай — усмихнах се в отговор, полагайки усилия да не застена на глас.

Ръцете й се плъзнаха по раменете ми. Всепоглъщащото желание, което бях изпитал към нея, ме заля отново. За миг ръцете й ме изоставиха. Долових въздишка на коприна, когато развърза пояса си и го остави да се свлече на пода. Приведе се напред, за да прокара пръсти по слепоочията ми, и аз усетих как гърдите й докоснаха врата ми.

Изскочих от ваната и я поех в обятията си. Възбудата й не отстъпваше по сила на моята. Не исках да я положа на дървения под на банята. Вдигнах я и тя сключи нозе около мен. Щом проникнах в нея, почувствах трепетните вълни на връхлитащата я наслада. Телата ни се сляха в едно подобно на сърцата ни. После двамата все пак легнахме на пода, макар че беше мокър и грапав, и останахме дълго притиснати един в друг.

Когато заговорих, беше, за да се извиня. Отново изпитах срам от силата на желанието си. Тя беше моя съпруга, а аз се бях държал с нея като с проститутка.

— Прости ми — рекох, — съжалявам.

— Толкова те желаех! — възкликна Каеде почти шепнешком. — Страхувах се, че няма да бъдем заедно тази нощ. Аз трябва да те помоля за извинение. Май нямам никакъв срам!

Притеглих я към себе си и зарових лице в косите й. Онова, което изпитвах към нея, бе като магия. Боях се от силата й, но не можех да й устоя, а и насладата, която ми доставяше, бе по-силна от всичко друго в живота.

— Като магия е — рече Каеде, сякаш четеше мислите ми. — Толкова е силна, че не мога да й се противопоставя. Любовта винаги ли е такава?

— Не знам. Не съм бил влюбен в никого освен в теб.

— И аз — когато се изправи, робата й беше подгизнала. Тя загреба с черпака вода от ваната и се изплакна. — Манами ще трябва да ми намери суха роба отнякъде — после въздъхна. — Сега, предполагам, трябва да се връщам при жените. Ще трябва да се опитам да поговоря с горката съпруга на владетеля Нива, която е покрусена от скръб. А ти за какво ще разговаряш с него?

— Ще разбера каквото мога за действията на Араи, за числеността на хората му и за областите, които се намират под негов контрол.

— Положението тук е плачевно — рече Каеде. — Всеки може да завземе това място.

— Смяташ ли че трябва да го сторим? — тази мисъл вече ми бе хрумнала, когато бях чул думите на Нива при портите. Аз също загребах вода от ваната, изплакнах се и се облякох.

— Можем ли да си позволим да оставим тук един гарнизон?

— Не. Според мен проблемът на Араи отчасти се състои в това, че е завзел твърде много земя за прекалено кратко време. Разпръснал е силите си на твърде голяма площ.

— Съгласна съм — рече Каеде, докато загръщаше робата си и връзваше пояса си. — Трябва да укрепим положението си в Маруяма и да си осигурим продоволствия. Ако земята там е занемарена както тук или както беше в родното ми имение, стигнем ли, ще ни бъде трудно да осигурим храна на хората си. Преди да бъдем воини, ще ни се наложи да станем земеделци.

Взрях се в нея. Косите й бяха мокри, лицето й излъчваше особена мекота и нежност след скорошния любовен акт. Никога не бях виждал толкова красиво създание, но зад всичко това се криеше мисъл, остра като меч.

Тя плъзна вратата встрани, обу сандалите си и коленичи.

— Лека нощ, господарю Такео — рече със сладък и свенлив глас, твърде различен от нейния собствен, изправи се гъвкаво и се отдалечи, полюлявайки бедра под тънката мокра роба.

Макото, който седеше отвън, я изпрати с поглед и странно изражение — може би на неодобрение или на ревност.

— Изкъпи се — рекох му, — макар че водата е почти студена. После трябва да отидем при Нива.

Кахей се върна да яде с нас. Възрастната жена помогна на Нива да сервира вечерята. Стори ми се, че за миг я видях да се подсмихва, докато поставяше подноса пред мен, но не вдигнах очи. Толкова бях изгладнял, че с мъка се удържах да не се нахвърля върху храната и да почна да я тъпча с шепи в устата си. Трапезата далеч не беше изобилна. По-късно жените се върнаха с чай и вино, след което ни оставиха сами. Завиждах им, че щяха да спят тъй близо до Каеде.

Виното отвърза езика на Нива, макар че не оправи настроението му, даже напротив — засили меланхолията му, която на моменти го докарваше до сълзи. Той бе приел града от Араи, смятайки, че ще стане дом за неговите синове и внуци. Сега вече бе загубил едните и никога нямаше да се сдобие с другите. В съзнанието му неговите момчета дори не бяха загинали достойно на бойното поле, а бяха позорно убити от някакво същество, което трудно можеше да се нарече човек.

— Не разбирам как си успял да го надвиеш — рече той, като ме измери с почти презрителен поглед. — Без да те засягам, но синовете ми бяха два пъти по-едри от теб, по-възрастни и по-опитни — той отпи голяма глътка и после продължи: — Пак така не ми стана ясно как си успял да убиеш Ийда. След като изчезна, за теб плъзна слух, че във вените ти течала странна кръв, която ти давала особена сила. Това да не е някакво магьосничество?

Усетих как Кахей до мен се напрегна. Като всеки воин той тутакси се засегна от предположението за магия. Не смятах, че Нива нарочно се държи оскърбително; според мен той бе твърде потиснат от скръб, за да си дава сметка, какво говори. Не му отвърнах. Той продължи да ме изучава, но аз не срещах погледа му. Почваше да ми се спи неудържимо; клепачите ми се затваряха, зъбите ми тръпнеха.

— Много слухове плъзнаха тогава — продължи Нива. — Изчезването ти беше голям удар за Араи. Той го прие много лично. Смяташе, че има някакъв заговор срещу него. От дълги години си имаше любовница… Муто Шизука. Ти познаваш ли я?

— Тя беше прислужница на съпругата ми — отвърнах, без да споменавам, че освен това е и моя братовчедка. — Беше пратена при нея лично от владетеля Араи.

— Оказа се, че била от Племето. И през всичкото това време Араи го знаел, ама не си давал сметка, какво означавало. Когато ти изчезна — явно за да се присъединиш към Племето, или поне така говореха всички, — това стана причина за какви ли не предположения… — Нива млъкна, а погледът му стана особено подозрителен. — Но вероятно знаеш тия работи по-добре от мен.

— Разбрах, че владетелят Араи възнамерявал да се опълчи срещу Племето — рекох предпазливо. — Но не съм чул какъв е резултатът.

— Не особено успешен. Някои от васалите му — аз не бях между тях! — го посъветвали да действа в съюз с Племето, както правел Ийда. Според тях най-добрият начин да ги контролираш бил да им плащаш. На Араи обаче това не му хареса — първо, не можеше да си го позволи, а и не му е в природата. Той държи нещата да са ясни и уредени, а и не търпи да го правят на глупак. Смяташе, че Муто Шизука, Племето и дори ти сте го измамили по някакъв начин.

— Никога не съм имал подобни намерения — рекох. — Но сега разбирам как може да са му изглеждали моите действия. Дължа му извинение. Веднага щом се установим в Маруяма, ще отида при него. Сега в Инуяма ли е?

— Прекара зимата там. Възнамеряваше да се върне в Кумамото и да смаже последните остатъци от съпротивата в крепостния град, да се придвижи на изток, да присъедини някогашните земи на Ногучи и тогава да организира действията си срещу Племето, почвайки от Инуяма — той сипа още вино на всички и гаврътна наведнъж пълна чаша. — Само че то е като да изкорениш сладък картоф — под земята има много повече, отколкото предполагаш, и колкото и внимателно да го вадиш, остават късчета, които покълват отново. Аз поразчистих някои членове тук; един от тях държеше пивоварната, друг беше дребен търговец и лихвар. Но всичко, до което се добрах, бяха двама-трима старци — чучела, нищо повече. Погълнаха отрова, преди да успея да измъкна каквото и да било от тях; останалите изчезнаха — той вдигна чашата с вино и се втренчи мрачно в нея. — Това ще раздвои Араи — рече накрая. — Той може да се справи с поддръжниците на Тохан, те са обикновен враг, ясен и открит, а и след смъртта на Ийда повечето загубиха куража си. Но в същото време да се опитваш да изтръгнеш от корен този скрит враг… Поставил си е непосилна задача и освен това почва да изчерпва средствата и възможностите си — изглежда, внезапно осъзна смисъла на изреченото и продължи припряно: — Не че не съм му предан. Дал съм клетва да му служа и ще устоя на думата си. Но все пак заплатих за нея с живота на синовете си.

Ние всички сведохме глави и тихо изрекохме съболезнованията си. Кахей каза:

— Става късно. Трябва да поспим малко, ще поемаме отново на път призори.

— Разбира се — Нива се изправи тромаво на крака и плесна с ръце.

Почти веднага се появи възрастната жена с лампа в ръка и ни поведе към определената за нас стая. Постелите вече бяха приготвени на пода. Аз отидох до нужника и после влязох в градината да проясня малко главата си от изпитото вино. Градът бе обгърнат от тишина. Имах чувството, че чувам дишането на хората си, потънали в дълбок сън. Откъм дърветата около храма се обади кукумявка, а в далечината се разнесе лай на куче. Изпъкналата луна на четвъртия месец бе увиснала ниско в небето; тънки рехави облаци прекосяваха незапълнения й диск. Небето беше забулено и се виждаха само най-ярките звезди. Замислих се над думите на Нива. Беше прав — изглеждаше почти невъзможно да се разкрие изкусната мрежа, която Племето бе разпънало в Трите провинции. Но Шигеру бе успял да го стори, а аз разполагах с архива му.

Върнах се в стаята. Макото вече спеше. Кахей разговаряше с двама от хората си, които бяха дошли да ни пазят. Каза ми, че е пратил други двама да охраняват помещението, където спеше Каеде. Аз си легнах, съжалих, че не е до мен, и за момент помислих дали да не пратя да я повикат, след което съм потънал в дълбоката река на съня.