Лиан Хърн
Възмездието (14)

Единайсета глава

Слънцето залезе и луната се издигна над неподвижната повърхност на морето, очертавайки сребриста пътека пред нашата флотилия. Беше толкова ярка, че виждах ясно планинската верига отвъд брега, който напускахме. Приливът ромолеше под корпусите на корабите, а платната плющяха на вятъра, идващ откъм сушата. Греблата се врязваха във водата в равномерен ритъм.

Стигнахме Ошима в ранните часове на утрото. От повърхността на морето се издигаше бяла мъгла и Фумио ми обясни, че следващите няколко нощи щяло бъде същото, тъй като въздухът изстивал, което беше идеално за целта ни. Прекарахме деня на острова, добавяйки провизии от складовете на пиратите и качвайки на борда още хора на Терада. Те бяха въоръжени с мечове, ножове и най-различни други оръжия, повечето от които не бях виждал никога. Привечер отидохме до светилището и оставихме приношения за Ебису^[1] и Хачиман, молейки за спокойно море и победа над враговете. Свещениците ни дадоха сигнални раковини за всеки кораб и ни изпратиха с благословии, които насърчиха хората ни, макар че Фумио възприе всичко това с известно недоверие, потупвайки своята пушка с думите: „Ако питаш мен, това ми вдъхва повече кураж!“, докато аз бях доволен да отправя молитва към който и да е бог с ясното съзнание, че всички те са просто различни лица, измислени от хората, и въплъщават една вездесъща истина.

Когато опънахме платна към Хаги, луната вече се издигаше над планината, на една нощ от своята пълнота. Този път Кенджи, Таку и аз отидохме при Рьома в неговата по-малка и по-бърза лодка. Оставих Зенко на грижите на Фумио, след като го бях запознал с произхода на момчето и му бях обяснил колко важно е синът на Араи да бъде опазен жив. Точно преди зазоряване над водата плъзна мъгла, забулвайки корабите ни, които приближаваха заспалия град. През залива долових песента на първи петли и на ранните камбани.

Планът ми бе да поемем направо към крепостта. Нямах никакво желание да разрушавам своя град или да видя как Отори отмиват кръв с кръв. Смятах, че ако успеехме веднага да убием или да заловим владетелите Отори, съществуваше голяма вероятност целият клан да се присъедини към мен, вместо да се разединява. Това бе и мнението на воините на Отори, които вече бяха преминали на моя страна. Мнозина от тях умоляваха да им разреша да тръгнат с мен и да участват лично в отмъщението. Те всички бяха потърпевши, понесли несправедливости, оскърбления и предателства. Но моята цел беше да проникна в крепостта тайно и тихо. Щях да взема само Кенджи и Таку. Разпоредих се всички останали да действат под командването на Терада.

Възрастният пират сияеше от въодушевление в очакване да уреди свои стари сметки. Бях му дал известни наставления — корабите да останат навътре в морето до разсъмване, после да дадат сигнал с раковините и да поемат през мъглата. Останалото зависеше от него. Надявах се да успея да убедя града да се предаде; ако не, щяхме с бой да си проправим път през улиците до моста, по който да осигурим достъп за армията на Араи.

Крепостта бе построена върху отрязък, вдаден между реката и морето. Знаех от посещението си в деня на осиновяването ми, че резиденцията е разположена на страната към морето, където откъм водата се издигаше огромна стена, която се смяташе за непробиваема.

Кенджи и Таку носеха своите куки и разни други оръжия на Племето. Аз бях въоръжен с ножовете за хвърляне, с къс меч и с Джато.

Луната се скри и мъглата стана по-плътна. Лодката премина безшумно разстоянието до брега и опря преградната стена почти без звук. Един по един тримата се изкатерихме по зида и станахме невидими.

Чух стъпки над главите ни и в следващия миг един глас извика:

— Кой е там? Назови се!

Рьома отвърна на диалекта на рибарите от Хаги:

— Само аз съм. Малко се позагубих в тази противна мъгла…

— Малко си позагазил, искаш да кажеш — викна втори. — Махай се от там! Видим ли те, щом мъглата се вдигне, ще получиш стрела в търбуха.

Звукът от веслата постепенно заглъхна. Аз изсъсках към другите двама — не виждах никого от тях — и катеренето започна. Оказа се трудна работа. Стената, заливана два пъти дневно от прилива, бе хлъзгава и покрита с водорасли. Но малко по малко запълзяхме нагоре и накрая се добрахме до върха. Там последен есенен щурец редеше своята песен, която внезапно секна. Кенджи поде трелите му. Чувах стражите, които си говореха в срещуположния ъгъл на външния двор. Край тях горяха лампа и мангал. Отвъд се намираше резиденцията, където спяха владетелите Отори, техните васали и семействата им.

Чух само два гласа, което ме изненада. Очаквах да са повече, но от разговора им разбрах, че всички налични воини са пратени на моста и покрай реката в очакване на атаката на Араи.

— Ще ми се вече да беше атакувал — изръмжа единият. — Това чакане ми къса нервите.

— Сигурно знае колко малко храна има в града — отвърна другият. — Вероятно смята да ни умори от глад.

— Струва ми се, че е по-добре да го срещнем там, навън, отколкото тук, вътре.

— Забавлявай се, докато можеш. Ако градът се предаде на Араи, ще настане кървава баня. Дори Такео предпочете да избяга в тайфуна, вместо да се изправи срещу Араи!

Пипнешком потърсих Таку край себе си, хванах го и го дръпнах да приближи глава до моята.

— Спусни се от вътрешната страна на стената — прошепнах му само с устни в ухото. — Отвлечи им вниманието, докато ги издебнем в гръб.

Усетих, че кимна, и чух едва доловимия звук, докато се отдалечаваше. Двамата с Кенджи го последвахме, прехвърляйки зида. На светлината на мангала внезапно зърнах дребна сянка. Тя се плъзна безшумно по двора и после се раздвои, безмълвна и призрачна.

— Какво беше това? — възкликна единият от стражите.

Тутакси скочи с другия на крака и двамата се втренчиха в двата образа на Таку. С Кенджи не се затруднихме — всеки от нас безшумно се справи с по един.

Току-що си бяха направили чай, тъй че ние им го изпихме, докато чакахме зазоряването. Небето постепенно изсветля. Между него и водата нямаше рязка граница; бяха се слели в една обща искряща повърхност. Когато прозвучаха сигналните раковини, косите на тила ми настръхнаха. В отговор от брега залаяха кучета.

Чух как обитателите на резиденцията внезапно се раздвижиха — разнесоха се топуркане на нозе, макар и още не трескаво, викове на изненада, но все още не на тревога. Капаците на прозорците се отвориха, а вратите се плъзнаха встрани. Навън се втурнаха група стражи, следвани от Шоичи и Масахиро, все още в нощните си одежди, но с мечове в ръце.

Вдигнал Джато, тръгнах към тях с виещата се около мен мъгла и те замръзнаха намясто. Зад гърба ми се появяваха първите кораби; над водата прозвучаха сигналните раковини и звукът им отекна над залива.

Масахиро отстъпи пребледнял.

— Шигеру? — ахна той.

По-големият му брат онемя. Виждаха човека, когото се бяха опитали да убият; виждаха меча на Отори в ръката му и бяха обзети от ужас. Изрекох на висок глас:

— Аз съм Отори Такео, внук на Шигемори, племенник и осиновен син на Шигеру. Обвинявам ви за смъртта на законния наследник на клана Отори. Вие изпратихте Шинтаро да го убие и след като опитът ви се провали, влязохте в заговор с Ийда Садаму, за да го унищожите. Ийда вече заплати с живота си, сега е ваш ред! — давах си сметка, че Кенджи стои зад мен с изваден меч в ръка, и се надявах, че Таку още е невидим. Не откъсвах очи от мъжете пред мен.

Шоичи се опита да си възвърне самообладанието:

— Осиновяването ти беше незаконно. Нямаш основание да претендираш за кръвно родство с Отори, нито имаш право да носиш този меч. Ние не те признаваме! — после викна на васалите: — Посечете ги!

Джато сякаш потрепери в ръцете ми и оживя. Бях готов да посрещна атаката, но никой не помръдна. Видях как изражението на Шоичи се промени, когато осъзна, че ще трябва да се бие с мен лично.

— Нямам никакво желание да разбивам клана. Искам само главите ви — реших, че съм ги предупредил достатъчно.

Усещах, че Джато е жаден за кръв. Сякаш духът на Шигеру ме бе обладал и щеше да се бие за собственото си отмъщение.

Шоичи бе по-близо и както знаех — по-добрият с меча. Щях да се отърва първо от него. Чичовците на Шигеру навремето са били добри бойци, но вече бяха възрастни — прехвърлили петдесетте — и не носеха брони. Аз бях във върхова форма, бърз и жилав, кален в трудности и битки. Убих Шоичи с удар във врата, който го разсече по диагонал. Масахиро се опита да ме нападне в гръб, но Кенджи парира удара му и когато се извъртях, за да посрещна другия си противник, видях как лицето му се изкриви от страх. Изтиках го към стената. Той отбягваше всеки удар, като се извиваше, отдръпваше се и парираше, но се отбраняваше обезсърчен. За последен път призова хората си, но отново никой не помръдна.

Първите кораби вече наближаваха брега. Масахиро погледна зад себе си, после се обърна отново към мен и видя как Джато се стоварва отгоре му. Отдръпна се трескаво, приведе се рязко и полетя през стената.

Бесен, че бе избягнал удара ми, вече се готвех да скоча след него, когато синът му Йошитоми, моят стар враг от тренировъчната зала, изтича от резиденцията, следван от неколцина свои братя и братовчеди. Никой от тях не беше на повече от двайсет години.

— Аз ще те победя, магьоснико! — изкрещя Йошитоми. — Хайде да видим дали можеш да се биеш като воин!

Бях изпаднал в почти свръхестествено състояние, а Джато вече бе разярен и вкусил кръв. Движеше се шеметно, почти невидим за човешко око. Когато ме превъзхождаха по численост, Кенджи се биеше редом с мен. Съжалявах, че толкова млади мъже трябваше да умрат, но в същото време бях доволен, че и те заплащат за предателството на бащите си. Когато успях отново да насоча вниманието си към Масахиро, видях, че е изплувал на повърхността близо до малка лодка пред редицата кораби. Оказа се лодката на Рьома. Младият рибар сграбчи баща си за косите, изтегли го нагоре и преряза гърлото му с един от ножовете, които местните използваха за кормене на риба. Каквито и да бяха греховете на Масахиро, смъртта му бе далеч по-ужасна от онази, която бих могъл да му замисля — беше убит от ръката на собствения си син, докато се опитваше да избяга, обзет от паника.

Обърнах се, за да се изправя лице в лице с тълпата от васали.

— Разполагам с огромна армия там на корабите и съм в съюз с владетеля Араи. Нямам разпра с никого от вас. Може да си отнемете живота, може да ми служите или да се биете с мен един по един. Аз изпълних своя дълг към владетеля Шигеру и сторих онова, което ми бе наредил — все още чувствах присъствието на духа му в себе си.

Един от възрастните мъже пристъпи напред. Помнех лицето му, но името му ми убягваше.

— Аз съм Ендо Чикара. Мнозина от нас имат синове и племенници, които вече са се присъединили към вас. Не желаем да се бием с децата си. Вие сторихте онова, което бе ваш дълг и ваше право, по честен и достоен начин. В името на клана съм готов да ви служа, владетелю Отори.

С тези думи той коленичи и един по един останалите го последваха. Двамата с Кенджи минахме през резиденцията и поставихме под стража жените и децата. Надявах се жените да постъпят достойно и да се самоубият. После щях да решавам как да постъпя с децата. Проверихме всички тайни скривалища и измъкнахме от там няколко шпиони. Част от тях очевидно бяха Кикута, но както в резиденцията, така и в крепостта нямаше и следа от Котаро, който по сведения, донесени на Кенджи, се намираше в Хаги.

Ендо дойде с мен в крепостта. Капитанът на стражите там посрещна със същото облекчение възможността да се предаде и да се предостави под мое разпореждане; казваше се Мийоши Сатору — бащата на Кахей и Гемба. След като крепостта бе обезвредена, лодките стигнаха брега и хората ми слязоха, за да поемат през града, прочиствайки улица след улица.

Превземането на крепостта, което според мен щеше да представлява най-трудната част от плана ми, се оказа най-лесно. Въпреки усилията ми като цяло градът не се предаде без кръвопролитие. По улиците цареше хаос; хората се опитваха да бягат, но нямаше къде. Терада и подчинените им имаха собствени сметки за уреждане, а и в определени райони ни бе оказана упорита съпротива, която трябваше да преодоляваме в жесток ръкопашен бой.

Накрая стигнахме до бреговете на западната река, недалеч от каменния мост. Съдейки по слънцето, трябва да е било късен следобед. Мъглата отдавна се беше вдигнала, но димът от горящите къщи се стелеше над водната повърхност. На отсрещния бряг последните кленови листа искряха в сияйно червено, а върбите по ръба на водата бяха потънали в жълти багри. Листата капеха и се виеха във водовъртежите. В градините цъфтяха късни хризантеми. В далечината виждах рибния яз и зидовете с керемидени покриви покрай брега.

„Моята къща е там, помислих си. Довечера ще спя в нея.“

Но реката гъмжеше от хора, които се опитваха да я преплуват, и от натоварени до краен предел малки лодки, а към моста се бяха устремили дълги върволици войници.

Кенджи и Таку продължаваха да вървят редом с мен. Таку бе като онемял от онова, което разкриваше пред очите му войната. Взряхме се в картината пред себе си — останките от победената армия на Отори. Бях изпълнен с жалост към тях и с гняв към господарите им, които така подло ги бяха подвели и предали, оставяйки ги да водят тази отчаяна битка в покрайнините, докато самите те си спяха спокойно в крепостта на Хаги.

Бях се откъснал от Фумио, но сега го видях на моста с шепа от хората му. Изглежда, се разправяха с група капитани от армията на Отори. Отидохме при тях. Зенко беше с Фумио и за момент се усмихна на брат си. Двамата застанаха един до друг, но не си казаха нищо.

— Това е владетелят Отори Такео — заяви Фумио на мъжете, когато се приближих. — Крепостта вече падна, хората ви се предадоха. Той ще ви го каже сам — после се обърна към мен: — Искат да разрушат моста и да се подготвят за обсада. Не вярват в съюза с Араи. През последната седмица са го отблъсквали неколкократно. Армията му ги следва по петите. Казват, че единствената им надежда е да разрушат моста незабавно.

Аз махнах шлема си, за да могат да видят лицето ми. Те тутакси паднаха на колене.

— Араи даде дума да ме подкрепи — рекох. — Съюзът е истински. Разбере ли, че градът се е предал, ще прекрати атаките.

— Нека все пак да разрушим моста — каза водачът им.

Помислих си за духа на зидаря, зазидан жив в своето творение, и за надписа, който ми бе прочел на глас Шигеру: „Кланът Отори посреща с «Добре дошли» преданите и достойните. Предателите и подлеците да се пазят!“ Не желаех да разрушавам нещо тъй ценно, а и не виждах как биха могли да го разградят навреме.

— Не, нека остане. Аз отговарям за верността на владетеля Араи. Кажете на хората си, че няма от какво да се страхуват, ако се предадат и ме приемат за свой владетел.

Яздейки, при нас пристигнаха Ендо и Мийоши и аз ги пратих да отнесат съобщението на войниците на Отори. Постепенно суматохата се уталожи. Разчистихме моста и Ендо премина от другата страна, за да въдвори ред и да организира завръщането им в града. Мнозина се почувстваха достатъчно спокойни, за да се приберат по домовете си и да отдъхнат.

— Трябва да сте на кон, владетелю Такео — каза Мийоши и ми даде своя — черен на цвят и представителен, — който ми напомни за Аои.

Яхнах го и прекосих моста, за да разговарям с хората от другата страна, което ги накара да избухнат във възторжени викове, след което поех обратно с Ендо. Когато приветствените възгласи стихнаха, долових глухия звук от приближаващата се армия на Араи — тропот на коне и хора.

Появиха се в долината — поток от мравки в далечината — с разветите флагове на Кумамото и Сейшуу. Щом приближиха, разпознах Араи, който яздеше начело — дорест кон, шлем с еленови рога, броня с червени ширити.

Наведох се към Кенджи:

— Трябва да отида да го посрещна.

Той хвърли поглед към отсрещния бряг на реката и се навъси.

— Нещо не е наред — рече тихо.

— Какво?

— Не знам. Бъди нащрек и не преминавай моста.

Докато пришпорвах леко черния кон напред, Ендо каза:

— Аз съм главният васал на клана Отори. Позволете да отнеса на владетеля Араи вестта, че сме се предали и сме под ваше командване.

— Добре. Кажи му да разположи армията си на лагер на отсрещния бряг на реката и го доведи в града. После вече ще можем да наложим мир без повече кръвопролития и за двете страни.

Ендо пое по моста; Араи спря от другата страна и зачака. Ендо бе стигнал почти до средата, когато Араи вдигна ръка, в която държеше черното ветрило на войната.

Настъпи миг тишина. Зенко до мен извика:

— Те зареждат лъковете си!

Бойното ветрило се устреми надолу.

Макар че се случваше буквално пред очите ми, не можех да повярвам на онова, което виждах. В продължение на няколко мига се взирах изумено, когато стрелите се посипаха върху воините. Ендо се строполи тутакси, а мъжете на брега, невъоръжени и неподготвени, бяха повалени като дивеч под ударите на безпощаден ловец.

— Видя ли — рече Кенджи, вадейки меча си. — Ето какво не е наред.

Веднъж преди време бях предаден по същия начин, но тогава бе от самия Кенджи и от Племето. А това предателство бе извършено от военачалник, комуто се бях заклел във вярност. Затова ли бях убил Джо-Ан? Гняв и възмущение замъглиха погледа ми. Бях превзел непревземаемата крепост, бях запазил моста невредим, бях омиротворил хората. Бях поднесъл Хаги, моя град, на Араи на тепсия, а с него и Трите провинции.

В далечината виеха кучета. Звучаха като собствената ми душа.

Араи пое с коня си по моста и спря на средата. Видя ме и свали шлема си. Беше подигравателен жест. Толкова бе уверен в собствената си сила, в победата.

— Благодаря ти, Отори — викна той. — Свърши добра работа. Сега ще се предадеш ли, или ще се бием?

— Може и да властваш над Трите провинции — викнах в отговор. — Но лъжата ти ще се помни дълго след смъртта ти — бях наясно, че ми предстои последната битка, и както знаех, че ще се случи, тя щеше да е срещу Араи. Просто не предполагах, че ще е толкова скоро.

— Няма да има оцелял, който да разкаже за нея — изсмя се той в отговор. — Защото сега възнамерявам да унищожа Отори веднъж завинаги.

Аз се приведох, грабнах Зенко и го издърпах на коня пред себе си. Извадих късия си меч и го опрях във врата му.

— Двамата ти синове са при мен. Ще ги обречеш ли на смърт? Кълна ти се, че ще убия Зенко сега, а веднага след него и Таку, преди да успееш да ме достигнеш. Отмени атаката си!

Изражението му се промени, лицето му пребледня. Таку стоеше неподвижен до Кенджи. Зенко също не помръдваше. Двете момчета бяха вперили поглед в баща си, когото не бяха виждали от години.

После чертите на Араи възвърнаха суровостта си и той се изсмя.

— Познавам те, Такео. Знам слабостта ти. Ти не си възпитан като воин; хайде да видим дали ще посмееш да убиеш едно дете.

Трябваше да реагирам незабавно и безмилостно, но не го сторих. Поколебах се. Араи се засмя отново.

— Пусни го! — извика той. — Зенко! Ела тук при мен!

Фумио извика с нисък и ясен глас:

— Такео, да го застрелям ли?

Не помня да съм отговорил. Не помня как съм пуснал Зенко. Чух глухия гърмеж от пушката и видях как Араи се сви на седлото, когато топчето го уцели, прониквайки в бронята над сърцето. Откъм мъжете около него се разнесе вик на ярост и ужас, конят му се вдигна на задните си крака и наоколо настъпи суматоха, Зенко изкрещя, но всички тези звуци бяха нищо в сравнение с рева, който ги последва, когато светът под нозете на коня ми се разцепи.

Кленовете на отсрещния бряг се издигнаха почти грациозно и се устремиха надолу по склона на хълма. Пътьом подбраха армията на Араи, оваляха ги в камъни и пръст и ги изтърколиха в реката.

Моят кон отстъпи назад ужасен, изправи се на задните си крака и избяга от моста, хвърляйки ме встрани на пътя. Когато станах задъхан, мостът стенеше с човешки глас. Изрева диво в неистовите си усилия да се задържи цял и после се разцепи, повличайки в реката всички, които стояха отгоре му. Сетне обезумя и самата река. От сливането нагоре по течението към нас потече жълто-кафява буйна вода. Заля брега от страната на града, помитайки безогледно лодки и живи същества, и се устреми към отсрещния бряг, където връхлетя върху остатъците от двете армии, като трошеше лодките, все едно бяха клечки за хранене, давеше хора и коне и отнасяше труповете им към морето.

Земята отново се разтресе неистово. Чух зад себе си грохота от рухващи къщи. Бях като зашеметен — всичко наоколо бе замъглено от облаци прах и приглушено, тъй че вече не можех да чувам далечни звуци. Осъзнах, че Кенджи е до мен, а Таку бе коленичил до брат си, който също бе паднал, когато конят ми се бе изправил на задните си крака. Видях Фумио, който вървеше към мен през мъглата, все още стискайки пушката.

Треперех, обладан от някаква смесица от чувства, близки до благоговение — съзнание за това, колко незначителни сме ние, човешките същества, когато се сблъскаме с великите сили на природата, съчетано с признателност към небето, към божествата, в които си мислех, че не вярвам, и които за пореден път бяха пощадили живота ми.

Моята последна битка бе започнала и приключила в един-единствен миг. Нямаше повече мисъл за сражение. Единствената ни грижа сега бе да спасим града от пожар.

Голяма част от постройките в района около крепостта изгоряха до основи. Самата крепост бе разрушена при един от последвалите по-слаби трусове, убивайки останалите там жени и деца. Изпитах облекчение, тъй като ми беше ясно, че не можех да ги оставя живи, но мисълта, че трябваше да дам заповед за убийството им, ме отвращаваше. Рьома също умря тогава, тъй като лодката му бе потопена от срутена зидария. Когато дни по-късно тялото му бе изхвърлено на брега, наредих да го погребат заедно с владетелите Отори в Дайшоин, като върху надгробния му камък бе изписано името на клана.

През следващите няколко дни почти не спях, нито ядях. С помощта на Мийоши и Кенджи организирах оцелелите да почистят отломките, да погребат мъртвите и да се погрижат за ранените. През дългите скръбни дни на работа, сътрудничество и печал разцеплението в клана постепенно бе преодоляно. Повечето хора възприеха земетресението като божие наказание за Араи заради предателството му. Небето явно ме покровителстваше, аз бях осиновеният син на Шигеру и негов племенник по кръв, притежавах меча му, имах неговите черти и бях отмъстил за гибелта му — кланът ме прие безрезервно като негов законен наследник. Не знаех какво бе положението в останалата част от Трите провинции; повечето области бяха разтърсени от земетресения, а нямахме никакви вести от останалите градове. Онова, което осъзнавах със сигурност, бе, че на собствените ми плещи лягаше огромната отговорност да възстановя мира и да предотвратя глада през наближаващата зима.

В нощта на земетресението не спах в къщата на Шигеру, не го сторих и през следващите дни. Нямах сили да я приближа, опасявайки се, че е разрушена. Нощувах заедно с Мийоши в онова, което бе останало от неговата къща. Но може би четири дни след земетресението Кенджи дойде при мен вечерта, след като се бях нахранил, и ми каза, че някой искал да ме види. Усмихваше се и за момент си помислих, че може да е Шизука с вест от Каеде.

Оказаха се прислужниците от къщата на Шигеру — Чийо и Харука. Изглеждаха изтощени и слаби и когато ме видяха, ме хвана страх, че Чийо ще умре от вълнение. И двете коленичиха в нозете ми, но аз ги накарах да станат и прегърнах Чийо, докато по лицето й се стичаха сълзи. Никой не можеше да отрони нито дума. Накрая Чийо каза:

— Елате си у дома, владетелю Такео. Къщата ви очаква.

— Оцеляла ли е?

— Градината е съсипана… реката я помете, но къщата не е много повредена. До утре ще я приготвим за вас.

— Ще дойда утре вечер — обещах.

— Ще дойдете ли и вие, господарю? — обърна се тя към Кенджи.

— Почти както в старите времена — усмихна се той, макар всички да знаехме, че повече никога нямаше да е същото.

На следния ден двамата с Кенджи взехме Таку и няколко стражи и поехме по познатата улица. Реших Зенко да не идва с нас. Обстоятелствата около смъртта на Араи бяха разстроили дълбоко по-големия му син. Бях загрижен за момчето, виждайки объркването и скръбта му, но нямах време да се занимавам с това. Подозирах, че според него баща му е бил убит подло и че вини мен за смъртта му. Може би дори ме осъждаше и презираше, че съм му пощадил живота. Аз самият не бях много сигурен как да се държа с него — като с наследника на могъщ военачалник или като със сина на човека, който ме бе предал. Реших, че за него е най-добре засега да стои далеч от мен, и се разпоредих да бъде пратен на служба в семейството на Ендо Чикара. Все още се надявах, че майка му — Шизука — е жива; когато се върнеше, щяхме да обсъдим бъдещето на сина й. За Таку нямах съмнения — щях да го задържа при себе си като първото от децата шпиони, които бях мечтал да обуча и да наема.

Районът около старата ми къща почти не бе засегнат от земетресението и в градините звънеше весела птича песен. Докато вървяхме, си мислех как преди време бях очаквал точния момент, за да чуя в къщата песента на реката и на света, и си спомних как за първи път бях видял Кенджи на ъгъла.

Сега песента бе различна; потокът бе задръстен, водопадът — пресъхнал, но реката все така се плискаше около пристана и край зида.

Харука бе успяла да намери последни диви цветя и няколко хризантеми, които да постави във ведра пред кухнята, както бе правила винаги, и острият им есенен аромат се смесваше с мириса на тиня и гнилоч откъм реката. Градината бе опустошена, всички риби бяха мъртви, но Чийо бе измила и лъснала славеевия под и когато стъпихме на него, той запя под нозете ни.

Стаите на долния етаж бяха повредени от водата и тинята и тя вече бе започнала да ги опразва и да ги застила с нови рогозки, но горното помещение бе непокътнато. Чийо го бе чистила и лъскала, докато бе придобило вида, който имаше по времето, когато го видях за първи път и когато се влюбих в къщата на Шигеру.

Възрастната жена се извини, че няма гореща вода за къпане, но ние се измихме със студена и тя успя да намери достатъчно храна за прилична трапеза, както и няколко стъкленици вино. Ядохме в стаята на горния етаж, както често правехме навремето, и Кенджи разсмя Таку, като му разказа за жалките ми усилия като ученик и за непростимото ми непокорство. Обзе ме почти непоносима смесица от тъга и радост; слушах и се усмихвах просълзен. Но въпреки скръбта си чувствах, че духът на Шигеру е намерил покой. Почти виждах призрака му в стаята — как седи и се усмихва заедно с нас. Убийците му бяха мъртви, а Джато си бе дошъл у дома.

Най-накрая Таку заспа и двамата с Кенджи изпихме още една стъкленица вино, докато съзерцавахме изпъкналата луна, която бавно плаваше над градината. Беше студена нощ. Вероятно щеше да има слана и преди да си легнем, затворихме капаците на прозорците. Спах неспокойно, без съмнение заради изпитото вино, и се събудих точно преди зазоряване с мисълта, че съм чул някакъв непривичен звук.

Къщата около мен бе потънала в тишина. Чувах дишането на Кенджи и Таку до себе си и на Чийо и Харука в стаята отдолу. Бяхме поставили стражи на портите, където все още имаше и едно-две кучета. Стори ми се, че чувам приглушения разговор на стражите. Може би те ме бяха събудили.

Известно време лежах и се вслушвах. Навън се развиделяваше и в стаята просветля. Заключих, че не съм чул нищо необичайно, и реших да отида до нужника, а после да се опитам да поспя още час-два. Станах тихо, слязох пипнешком по стълбите, плъзнах встрани вратата и излязох навън.

Не си направих труда да стъпвам безшумно, но в мига, в който подът запя, осъзнах какво бях чул — една-единствена лека стъпка по дъските. Някой бе пробвал да влезе в къщата, но опитът му бе осуетен от славеевия под. В такъв случай къде беше сега?

Разсъждавах трескаво: „Трябва да събудя Кенджи и поне да си взема някакво оръжие“, когато от потъналата в мъгла градина излезе Котаро — учителят Кикута — и застана пред мен.

До момента го бях виждал само в избелелите му сини роби — маскировката, която използваше, когато пътуваше. Сега бе в тъмните бойни одежди на Племето и цялата мощ, която обикновено прикриваше, струеше от стойката и от лицето му — въплъщение на враждебността на Племето към мен.

Той каза тихо:

— Мисля, че животът ти ми принадлежи.

— Ти ме освободи от дадената дума, когато нареди на Акио да ме убие. Всичките ни договорености тогава бяха отменени. И не си имал никакво право да изискваш от мен каквото и да било, след като не ми каза, че именно ти си убил баща ми.

Котаро се усмихна презрително:

— Прав си, аз убих Исаму. Вече знам какво бе онова, което направи и него тъй непокорен — кръвта на Отори във вените и на двама ви — той бръкна в джоба си и аз се дръпнах рязко, за да избегна ножа, който реших, че лети към мен, но онова, което извади, бе една къса пръчка. — Изтеглих това — рече той — и се подчиних на заповедите на Племето, макар че с Исаму бяхме братовчеди и приятели и че той отказа да се защити. Ето какво означава покорство.

Котаро бе втренчил очи в лицето ми, търсейки моите, и знаех, че се надява да ме зашемети със съня на Кикута, но бях сигурен, че можех да му противостоя, макар и да се съмнявах, че ще успея да го приложа върху него както веднъж преди време в Мацуе. Вплетохме погледи в продължение на няколко мига, без някой от нас да спечели надмощие.

— Уби баща ми — пророних аз. — Причини смъртта на Шигеру. А за какво ти бе нужна смъртта на Юки?

Той изсъска нетърпеливо и със светкавично движение пусна пръчката на земята и извади нож. Приведох се рязко и се хвърлих встрани със силен вик. Нямах илюзии, че ще успея да го победя сам и невъоръжен. Щеше да ми се наложи да се бия с голи ръце както с Акио, докато някой дойдеше да ми помогне.

Той скочи след мен с лъжливо движение и после с бързина, недостъпна за окото, се устреми към противоположната страна, за да сграбчи врата ми в мъртва хватка. Аз обаче го бях предвидил, изплъзнах му се и го ритнах в гръб. Уцелих го точно над бъбреците и го чух как изстена. После скочих над него и с дясната си ръка го ударих във врата.

Ножът полетя нагоре. Усетих как се врязва дълбоко в дясната ми ръка, отсичайки двата най-малки пръста. Това бе първата ми истинска рана и болката бе ужасна, по-мъчителна от всичко, което бях изпитвал някога. За момент станах невидим, но собствената ми кръв ме издаде, тъй като шуртеше по славеевия под. Изкрещях отново, призовавайки Кенджи и стражите, и после раздвоих образа си. Фалшивият се претърколи по пода, а аз забих лявата си ръка в очите на Котаро.

Той отметна глава, за да избегне удара, но аз сритах ръката му, която държеше ножа. Той отскочи назад с невероятна скорост и после изведнъж полетя обратно, устремен към главата ми. Приведох се точно преди да ме уцели с крак в главата и скочих във въздуха, когато той се приземи, като през цялото време се борех с шока и с болката. Съзнавах, че ако им се поддам дори за миг, това ще ми коства живота. Тъкмо възнамерявах да опитам да го ритна по подобен начин, когато чух как прозорецът на горната стая се отваря и от него към нас полита малък невидим предмет.

Котаро не го очакваше и го чу миг след мен. Вече бях разпознал Таку и скочих, за да смекча падането му, но той сякаш летеше към Котаро и за момент отвлече вниманието му. Превърнах скока си в ритник и забих крак във врата на Котаро. Щом се приземих, Кенджи викна от горе:

— Такео! Дръж! — и ми хвърли Джато.

Хванах меча си с лявата ръка. Котаро сграбчи Таку, завъртя го над главата си и го запрати в градината. Чух как момчето изохка, падайки на земята. Замахнах с Джато, но от дясната ми ръка бликаше кръв и острието се стовари накриво. Не успях да уцеля Котаро и той тутакси стана невидим. Сега обаче бях въоръжен и той стана по-бдителен. Спечелих миг отдих. Разкъсах пояса си и го увих около дланта си.

Кенджи скочи от прозореца на горния етаж, приземи се на нозете си като котка и моментално стана невидим. Долавях присъствието на двамата учители, които явно се виждаха един друг. Бях се сражавал рамо до рамо с Кенджи и знаех по-добре от всеки друг колко опасен можеше да бъде, но сега си дадох сметка, че никога не го бях виждал в действие срещу противник, който притежаваше дори малка част от способностите му. Имаше меч, малко по-дълъг от ножа на Котаро, който му осигуряваше леко преимущество, но Котаро беше блестящ и в същото време отчаян. Те връхлитаха един срещу друг по славеевия под и той стенеше под нозете им. В един момент Котаро сякаш залитна, но щом Кенджи се хвърли върху него, той успя да запази равновесие и го ритна в ребрата. И двамата раздвоиха образи. Замахнах срещу второто изображение на Котаро, а Кенджи отскочи от него със салто. Котаро се обърна, за да отбие удара ми, и аз долових свистенето на хвърлените ножове. Кенджи ги бе запратил във врата му. Първото острие се впи в плътта на Котаро и аз видях как погледът му се разфокусира. Беше се втренчил в лицето ми. Нанесе един последен напразен удар с ножа си, но Джато сякаш го очакваше и се заби във врата му. Докато умираше, Котаро се опита да ме прокълне, но гръклянът му бе разсечен и думите му се удавиха във фонтан от кръв.

Слънцето вече беше изгряло; когато се взряхме в рухналото кървящо тяло на Котаро, осветено от бледите лъчи, беше трудно да повярваме, че подобно крехко човешко същество бе притежавало такава огромна мощ. Двамата с Кенджи едва бяхме успели да го победим с общи усилия, а той бе осакатил ръката ми и бе оставил Кенджи с ужасни натъртвания и както установихме впоследствие — с няколко счупени ребра. С изкаран от удара в земята въздух, Таку беше в шок и истински късметлия, че изобщо бе оцелял. Стражите, които бяха дотичали, откликвайки на виковете ми, бяха стъписани, все едно ни бе нападнал демон. Козината върху врата на кучетата настръхна, когато взеха да душат около тялото на Котаро, и оголили зъби, заръмжаха тревожно.

Пръстите ми ги нямаше, а дланта ми бе разсечена дълбоко. След като ужасът и вълнението от битката стихнаха, болката ме връхлетя неудържимо и замъгли съзнанието ми.

Кенджи отбеляза:

— Вероятно острието е било намазано с отрова. Ще трябва да отсечем ръката ти до лакътя, за да ти спасим живота.

Виеше ми се свят от преживяния шок и първоначално си помислих, че се шегува, но лицето му бе сериозно и гласът му ме изпълни с тревога. Накарах го да обещае, че няма да го стори. По-скоро бих умрял, отколкото да загубя онова, което бе останало от дланта и пръстите ми. И бездруго при това положение едва ли щях отново да държа меч или четка.

Той незабавно уми раната и нареди на Чийо да донесе въглени. После стражите коленичиха върху ми, за да ме държат неподвижен, а той прогори чуканчетата на пръстите ми и ръбовете на раната и превърза ръката ми с нещо, за което каза, че се надявал да подейства като противоотрова.

Острието наистина се оказа намазано с отрова и аз пропаднах в ада — влудяващ хаос от болка, треска и отчаяние. Докато дългите мъчителни дни се точеха, осъзнавах, че според всички вече съм поел към отвъдното. Не вярвах, че ще умра, но не можех да говоря, за да успокоя живите. Просто лежах в стаята на горния кат, мятах се, потънал в пот, и бълнувах, разговаряйки с мъртвите.

Те се точеха на върволица край мен — онези, които бях убил, онези, които бяха умрели заради мен, онези, за които бях отмъстил — семейството ми в Мино, Скритите в Ямагата, Шигеру, Ичиро, хората, чийто живот бях отнел по заповед на Племето, Юки, Амано, Джиро, Джо-Ан.

Копнеех да оживеят отново, копнеех да ги видя и да чуя изпълнените им с живот гласове; един по един те се сбогуваха с мен и си тръгнаха, оставяйки ме самотен и безутешен. Исках да ги последвам, но не можах да намеря пътя, по който бяха поели.

В най-тежкия момент на треската отворих очи и видях в стаята някакъв човек. Не го бях виждал по-рано, но знаех, че е баща ми. Беше облечен в селски дрехи като мъжете от Мино и не носеше оръжия. Стените се стопиха и аз отново се озовах в моето село, което си беше непокътнато — нямаше и следа от палежа и оризовите ниви бяха потънали в искряща зеленина. Гледах как татко работи в нивите, вглъбен и обладан от покой. Последвах го нагоре по планинската пътека в гората и разбрах колко обича да броди сред нейните животни и растения, тъй като това бе и моя страст.

Видях как обърна глава и се заслуша по познатия начин на Кикута, когато долови някакъв далечен шум. След миг щеше да разпознае стъпките — неговият братовчед и приятел идваше да отнеме живота му. Видях Котаро, който изникна на пътеката пред него.

Беше облечен в черните бойни одежди на Племето също както в мига, когато се появи пред мен. Двамата мъже стояха като замръзнали пред очите ми, всеки в своята отличителна поза — баща ми, който бе дал клетва да не убива повече, и бъдещият учител на фамилията Кикута, който преживяваше, продавайки смърт и ужас.

Когато Котаро извади своя нож, изкрещях предупредително. Опитах се да се надигна, но нечии ръце ме задържаха. Картината се стопи, а аз останах, обладан от мъчителна тревога. Знаех, че не мога да променя миналото, но си давах сметка с яснотата на треската, че конфликтът все още не е разрешен. Колкото и да копнееха да сложат край на насилието, хората сякаш не можеха да го избегнат. Щеше да продължава все така, докато не намерех някакъв среден път, възможност да донеса мир, а единственият начин, който можех да измисля, бе да запазя цялото насилие за себе си в името на собствената си земя и народ. Щях да продължа по своя бурен път, за да могат всички останали да заживеят без него, също както бях принуден да не вярвам в нищо, за да могат всички останали да добият свободата да вярват в каквото искат. Не желаех това. Исках да поема след баща си и да се закълна повече да не убивам, да живея, както ме бе учила моята майка. Тъмата ме обгърна и осъзнах, че ако й се предам, ще мога да последвам баща си и противоречието за мен щеше да бъде разрешено. Булото, което ме отделяше от отвъдния свят, бе неимоверно тънко, но през сенките отекна нечий глас. „Животът ти вече не ти принадлежи. Мирът ще настъпи с цената на кръвопролитие.“ Отвъд думите на святата жена чух Макото да вика името ми. Не знаех дали е жив или мъртъв. Исках да му обясня какво бях научил и как не можех да понеса действията, които, знаех, трябваше да предприема, и че затова искам да тръгна с баща си, но когато се опитах да проговоря, подутият ми език отказа да оформи думите. Те излязоха от устата ми като безсмислици и аз се сгърчих отчаян, със съзнанието, че ще се разделим, преди да успея да говоря с него.

Той ме държеше здраво за ръцете. Надвеси се над мен и произнесе ясно:

— Такео! Знам. Разбирам. Всичко е наред. Ще имаме мир. Но само ти можеш да го постигнеш. Не бива да умираш. Остани с нас! Трябва да останеш при нас в името на мира!

Говореше ми така през цялата нощ и гласът му държеше призраците на разстояние и свързваше духа ми с този свят. Разсъмна се и треската отмина. Потънах в дълбок сън, а когато се събудих, яснотата се бе върнала. Макото все още беше там и се разплака от радост, че съм оживял. Ръката ми продължаваше да пулсира, но вече с обичайната болка на оздравяването, а не в агонията от отровата. По-късно Кенджи ми каза, че според него най-вероятно нещо е дошло по линия на баща ми, някаква неуязвимост в кръвта на изкусния отровител, която ме е предпазила. И тогава аз му повторих думите на пророчеството, как съдбата е предопределила да бъда убит от собствения си син и как не съм вярвал, че ще умра преди това. Дълго време той остана безмълвен.

— Е — рече накрая, — това сигурно предстои далеч напред в бъдещето. Ще се справим, когато мигът настъпи.

Моят син бе внук на Кенджи. Пророчеството ми се стори още по-непоносимо в своята жестокост. Бях твърде отпаднал и сълзите бликваха лесно. Немощта на тялото ми ме вбесяваше. Трябваше да мине още цяла седмица, докато укрепна достатъчно, за да отида до нужника, и още две, за да мога отново да се кача на кон. Пълнолунието на единайсетия месец дойде и отмина. Скоро щеше да настъпи зимното слънцестоене, а след него и краят на годината; щеше да падне сняг. Ръката ми започна да заздравява; широкият грозен белег почти заличаваше и сребристия отпечатък от изгарянето, когато Шигеру бе спасил живота ми, и правата линия на Кикута.

Макото седеше с мен ден и нощ, но двамата почти не разговаряхме. Чувствах, че крие нещо от мен, както и че Кенджи знае какво е то. Веднъж доведоха Хироши да ме види и изпитах облекчение, че момчето е оцеляло. Изглеждаше весел, разправи ми за пътуването им и как успели да избегнат най-силното земетресение, след което се натъкнали на жалките останки от някога могъщата армия на Араи и колко чудесен бил Шън, но ми се струваше, че поведението му бе някак преднамерено весело. Понякога идваше да поседи при мен Таку, който през последния месец бе пораснал с години. Също както Хироши, и той се държеше някак пресилено весело, но лицето му оставаше бледо и напрегнато. Щом силите ми се възвърнаха, си дадох сметка, че вече би трябвало да сме получили някакви вести от Шизука. Очевидно всички се страхуваха от най-лошото, но аз не вярвах, че тя или Каеде са загинали, защото никоя от двете не ме бе споходила в бълнуването ми. Най-накрая една вечер Макото ми каза:

— Имаме вести от Юг. Щетите от земетресението там са били още по-жестоки. В имението на владетеля Фудживара избухнал ужасен пожар… — той хвана ръката ми. — Съжалявам, Такео. Изглежда, никой не е оцелял.

— Фудживара е мъртъв?

— Да, смъртта му е потвърдена — той млъкна за момент и после продължи: — Кондо Киичи също е загинал там.

Кондо, когото бях изпратил с Шизука…

— А приятелят ти, актьорът?

— Той също. Горкият Мамору. Мисля си, че е посрещнал смъртта почти с радост — за миг останах безмълвен. Макото продължи предпазливо: — Не са намерили тялото й, но…

— Трябва да знам със сигурност. Би ли отишъл там вместо мен?

Той се съгласи да тръгне на следващата сутрин. Прекарах нощта в мъчителен размисъл, какво щях да правя, ако Каеде бе мъртва. Единственото ми желание щеше да бъде да я последвам; при все това как бих могъл да изоставя всички онези, които бяха стояли тъй предано до мен? До разсъмване вече бях проумял истината в думите на Джо-Ан и Макото. Животът ми вече не ми принадлежеше. Само аз можех да донеса мир. Бях осъден да живея.

През нощта ми хрумна нещо друго и затова пожелах да видя Макото, преди да тръгне. Тревожех се за архива, който Каеде бе отнесла в Ширакава. Ако щях да живея, исках да си го получа обратно преди началото на зимата. Възнамерявах да прекарам дългите месеци в планиране на стратегията за лятото; онези от враговете ми, които бяха оцелели, нямаше да се поколебаят да използват Племето срещу мен. Чувствах, че трябва да напусна Хаги през пролетта и да наложа своето господство над Трите провинции, а може би дори да се установя в Инуяма и да направя града своя столица. При тази мисъл се усмихнах с горчивина, тъй като името означаваше „кучешка планина“. Все едно — Инуяма ме очакваше.

Казах на Макото да вземе със себе си Хироши. Момчето щеше да му покаже къде бе скрит архивът. Не можех да потисна пърхащата надежда, че Каеде ще е в Ширакава… че по някакъв начин Макото ще успее да ми я доведе.

Двамата се върнаха в един мразовит ден след близо две седмици. Видях, че бяха сами, и разочарованието почти ме завладя. Освен това идваха с празни ръце.

— Възрастната жена, която варди светилището, ще даде записките само на теб и на никого другиго — рече Макото. — Съжалявам, не можах да я убедя в друго.

Хироши възкликна разпален:

— Ние ще се върнем. Ще отидем там с владетеля Отори!

— Да, владетелят Отори трябва да отиде — рече Макото. Понечи да каже още нещо, но после се отказа и замълча.

— Какво? — подканих го.

Той ме гледаше със странно изражение на състрадание и безусловна любов.

— Всички ще отидем — каза накрая. — Ще разберем веднъж завинаги има ли някакви вести от владетелката Отори.

Копнеех да тръгна и в същото време се опасявах, че ще се окаже едно безсмислено пътуване и че годината вече преваля.

— Рискуваме да ни хване снегът — рекох. — Бях планирал да зимувам в Хаги.

— В най-лошия случай можеш да отседнеш в Тераяма. На връщане аз отивам там. Възнамерявам да остана, тъй като виждам, че моето време с теб изтича.

— Каниш се да ме напуснеш? Защо?

— Чувствам, че ме чакат нови дела. Ти постигна всичко, заради което тръгнах с теб, надявайки се да ти помогна. Сега дългът ме зове обратно в манастира.

Бях покрусен. Нима щях да загубя всички, които обичах? Извърнах се, за да скрия чувствата си.

— Когато мислех, че умираш, дадох клетва — продължи Макото. — Обещах на Просветления, че ако оцелееш, ще посветя живота си на твоето дело по различен начин. Сражавах се и убивах редом с теб и с радост бих го сторил отново. Само че в крайна сметка това не решава нищо. Също както танцът на невестулката, кръговратът на насилието продължава до безкрай — думите му отекнаха в ушите ми. Бяха точно онова, което кънтеше в мозъка ми, докато бълнувах. Той продължи: — По време на треската говореше за баща си и за забраната сред Скритите да отнемат живот. Това е заповед, която като воин трудно мога да проумея, но като свещеник чувствам, че трябва да се опитам да следвам. Онази нощ се заклех никога повече да не убивам. Вместо това ще търся покой чрез молитви и медитация. Оставих флейтите си в Тераяма и ги замених с оръжие. Сега ще оставя оръжията си тук и ще се върна за флейтите си — усмихна се леко. — Когато изричам тези думи, те звучат като лудост. Правя едва първата стъпка в едно дълго и трудно пътуване, което съм длъжен да извърша.

Не казах нищо в отговор. Представих си храма в Тераяма, където бяха погребани Шигеру и Такеши, където бях намерил подслон и храна, където двамата с Каеде бяхме минали под венчилото. Намираше се по средата на Трите провинции, беше физическата и духовната сърцевина на моята земя и моя живот. Оттук нататък Макото щеше да е там, отправяйки молитви за мира, който копнеех да постигна, неизменно подкрепяйки моето дело. Щеше да е само един човек подобно на капка багрило в огромна каца, но виждах как цветът се разпростира през годините — онзи синьо-зелен цвят, който думата „мир“ неизменно извикаше в съзнанието ми. Под влиянието на Макото храмът щеше да стане лоно на покой, както го бе замислил неговият създател.

— Не те напускам — прибави той накрая ласкаво. — Ще бъда с теб по друг начин.

Нямах думи, с които да изразя признателността си — той бе разбрал напълно вътрешния ми конфликт и по този начин правеше първите стъпки към разрешаването му. Всичко, което можех да сторя, бе да му благодаря и да го оставя да тръгне.

С мълчаливата подкрепа на Чийо Кенджи се обяви категорично против решението ми да тръгна за Ширакава. Каза, че съм си търсел белята, като съм предприемал подобно пътуване, преди да съм се възстановил напълно. С всеки изминал ден се чувствах все по-добре и ръката ми почти беше заздравяла, макар че все още ме наболяваше и продължавах да търся липсващите си пръсти. Скърбях за загубата на сръчността си и се упражнявах да използвам лявата си ръка, боравейки с меча и четката, но с другата можех поне да държа юздите, а и вече бях достатъчно добре, за да яздя. Главната ми грижа бе, че бях необходим за възстановяването на Хаги, но Мийоши Кахей и баща му ме увериха, че ще се справят без мен. Кахей и останалата част от армията ми бяха забавени от земетресението, но не бяха пострадали от него. След като пристигнаха, силите ни значително се увеличиха и възстановяването на града се ускори. Казах на Кахей да прати съобщение до Шухо по възможно най-бързия начин, за да покани майстора дърводелец Широ и семейството му да се върнат в клана.

Накрая Кенджи отстъпи и въпреки значителната болка, която все още му причиняваха счупените ребра, заяви, че, естествено, щял да ме придружи, тъй като съм се оказал неспособен да се справя с Котаро без чужда помощ. Простих му сарказма, щастлив, че ще дойде с мен. Взехме и Таку, тъй като не искахме да го оставяме, докато все още бе толкова потиснат. Двамата с Хироши се караха, както обикновено, но Хироши бе станал по-търпелив, а Таку — по-малко високомерен и аз виждах как между двамата се зараждаше искрено приятелство. Взех и колкото хора можах да откъсна от града, и ги оставях на групи по пътя, за да помагат във възстановяването на поразените села и стопанства. Земетресението бе образувало тесен прорез от север към юг и ние поехме покрай него. Беше почти средата на зимата; въпреки щетите и разрушенията хората се подготвяха за новогодишното празненство; животът за тях започваше отново.

Дните бяха мразовити, но ясни, пейзажът — гол и зимен. Откъм блатата се обаждаха бекаси, багрите бяха сивкави и убити. Яздехме право на юг и привечер слънцето захождаше на запад обагрено в алено — единственият ярък цвят в този приглушен свят.

Знаех, че Макото крие нещо от мен, но не можех да разбера дали бе хубаво или лошо. С всеки изминал ден той сякаш все повече се озаряваше от някакво вътрешно очакване. Собствените ми настроения все още бяха твърде непостоянни. Радвах се, че отново яздя Шън, но студът и тежкото пътуване, съпроводени от болката и немощта на ранената ми ръка, се оказаха по-изчерпващи, отколкото бях очаквал, и през нощта целта, която си бях поставил, ми се струваше непосилна, особено ако ми се налагаше да я осъществя без Каеде.

На седмия ден пристигнахме в Ширакава. Небето бе затулено с облаци и целият свят изглеждаше сив. Домът на Каеде бе разрушен и безлюден. Къщата бе изгоряла и от нея бяха останали единствено овъглени греди и пепел. Картината бе неизразимо печална; предполагах, че резиденцията на Фудживара щеше да изглежда по същия начин. Обзе ме непоносимо предчувствие, че е мъртва и че Макото ме води на гроба й. От изгорелия ствол на едно дърво до портите ни сгълча самотна конска сврака, а в оризищата кълвяха два качулати ибиса, чието розово оперение грееше насред скръбния пейзаж. При все това, както яздехме покрай наводнените ливади, Хироши изведнъж викна към мен:

— Владетелю Отори! Вижте!

Към нас в тръс препускаха две кафяви кобили и цвилеха към конете ни. При нозете на всяка от тях подскачаше по едно жребче, чиято бебешка кафява окраска тъкмо бе почнала да се подменя със сива. Гривите и опашките им бяха черни като въглен.

— Това са жребчетата на Раку! — възкликна Хироши. — Амано ми каза, че кобилите на Ширакава били оплодени от него.

Не можех да откъсна очи от тях. Изглеждаха като неизразимо ценен дар от небето, от самия живот, обещание за обновление и прераждане.

— Едното от тях ще е твое — рекох на Хироши. — Заслужаваш го заради предаността си към мен.

— Може ли другото да е за Таку? — помоли Хироши.

— Разбира се.

Момчетата посрещнаха думите ми с радостни възгласи. Наредих на конярите да доведат кобилите при нас, а жребчетата заподскачаха след тях и ме изпълниха с неимоверна радост, докато следвахме Хироши, който ни водеше покрай река Ширакава към свещените пещери.

Никога не бях ходил там и не бях подготвен за размера на празнината в скалите, от която извираше реката. Вече със заснежени върхове, планината се извисяваше над нея, отразявайки се в неподвижните черни води на зимната река. Именно тук видях изписана от ръката на природата истината, че всичко е едно. Земя, вода и небе се сливаха плавно в съвършена хармония. Беше като онзи миг в Тераяма, когато ми бе позволено да надзърна в сърцевината на истината; сега видях божествената природа в нейното проявление на земята.

На брега на реката досами портите на светилището се намираше малка селска къща. Чул шума от конете ни, от нея излезе старец, усмихна се, разпознавайки Макото и Хироши, и ни се поклони.

— Добре сте дошли. Заповядайте, седнете, ще ви направя чай. После ще повикам съпругата си.

— Владетелят Отори е дошъл да вземе ковчежетата, които оставихме тук — заяви важно Хироши и се усмихна към Макото.

— Да, да. Ще им кажа. Вътре не могат да влизат мъже, но жените ще излязат при нас.

Докато старецът ни сипваше чай, от малката къща се появи друг мъж и ни поздрави. Беше на средна възраст, с благ и интелигентен вид. Виждах го за пръв път, но въпреки това усетих, че той ме познава. Представи ни се като Ишида и както разбрах, беше лекар. Докато той ни разправяше за историята на пещерите и за лековитите свойства на водата, старецът пое чевръсто към входа на пещерите, като скачаше от камък на камък. Малко по-нататък на дървен стълб висеше бронзова камбана. Той залюля езика и дълбокият й глух тон прокънтя над водата, отеквайки сякаш във вътрешността на планината.

Наблюдавах възрастния човек и отпивах от димящия чай. Той сякаш се озърташе и ослушваше. След малко се обърна и извика:

— Нека владетелят Отори дойде само дотук.

Оставих купичката и се изправих. Слънцето тъкмо се скриваше зад западния склон и сянката на планината падаше върху водната повърхност. Поех по стъпките на стареца и докато скачах от камък на камък, ми се стори, че усещам как нещо… някой… се приближава към мен. Застанах до възрастния човек при камбаната. Той вдигна поглед към мен и се усмихна с такава искреност и топлота, че едва не се просълзих.

— Ето, жена ми идва — рече. — Сега ще изнесе ковчежетата — той се засмя тихичко и продължи: — Те ви очакват.

Очите ми привикнаха със сумрака на пещерата. Видях старицата от светилището — бе облечена в бяло. Чувах как пристъпва по мокрия камък, чух и стъпките на жените, които я следваха. Кръвта биеше оглушително в ушите ми.

Щом излязоха на светло, старицата се поклони доземи и постави ковчежето в нозете ми. След нея вървеше Шизука с друго ковчеже в ръце.

— Владетелю Отори — изрече тя тихо.

Едва я чух. Погледът ми се плъзна покрай тях и се устреми към Каеде. Бях сигурен, че е тя, по очертанията на силуета й, но в нея имаше някаква промяна. Беше неузнаваема. На главата си носеше кърпа и когато тръгна към мен, я остави да се смъкне на раменете й. Косата й я нямаше, главата й беше остригана. Очите й бяха вперени в моите. Лицето й бе невредимо и красиво както винаги, но аз почти не го забелязах. Потънах в очите й, видях какво бе изстрадала, как болката я бе пречистила и извисила, как я бе направила по-силна. Сънят на Кикута повече никога нямаше да я обори. Все още безмълвна, тя се обърна и дръпна кърпата от раменете си. Тилът й, така съвършен, така бял, сега бе нашарен с червени и морави белези там, където косите й бяха изгорили плътта.

Аз положих осакатената си ръка върху него, покривайки белезите й с моите собствени.

Останахме така дълго време. Чух резкия крясък на чаплата, която отлетя към своя дом, несекващата песен на водата и учестените удари на сърцето на Каеде. Намирахме се под заслона на скалата и не забелязах, че е завалял сняг. Когато погледнах навън, пейзажът вече побеляваше от сипещия се първи сняг на зимата. На брега на реката жребчетата пръхтяха удивени сред падащите снежинки — първите, които виждаха. Докато снежната пелена се стопеше и дойдеше пролетта, косъмът им щеше вече да е сив като на Раку.

Помолих се пролетта да донесе изцеление на изстрадалите ни тела, на брака ни и на земята ни. И напролет хоо — свещената птица от легендата — да се завърне отново в Трите провинции.