Айлин Гоудж
Благословени лъжи (9)

Осма глава

Джек не можа да си спомни кога за последен път е ходил на цирк. Сигурно Бен и Хана са били деца, тоест преди цяла вечност.

Още не можеше да превъзмогне силното впечатление, когато видя Ерика Джонг, облечена в обсипан с пайети костюм, да язди слон, усмихната като дете, което мечтае да избяга и да стане цирков артист. Или Стивън Кинг преди това, който като истински фокусник разряза една жена на две. И Норман Мейлър, който балансираше върху дъска и търкалящ се варел. Беше по-хубаво, отколкото да гледаш как дресирани мечки и лъвове скачат през запалени обръчи, макар и това да не липсваше в програмата.

Но ето че беше ред на Грейс да застане на трапеца, и Джек усети как нещо у него замръзна, сякаш увеселително влакче закова с шумно тракане на място. Изглеждаше съвсем мъничка, застанала там на високото в розово-черното си трико, косата й прихваната с кадифена лента, осеяна с изкуствени диамантчета. Стоеше сама, напълно неподвижна, с лице към акробата на отсрещната платформа и чакаше той да й даде знак, за да хване лоста над главата си.

Надигнаха се ръкопляскания и се разляха около него като далечен прибой. Джек ги чу, но някак смътно. Цялото му внимание беше съсредоточено върху миниатюрната фигурка, застанала на върха на високата, крехка на вид метална конструкция — жената, която щеше да вземе със себе си и надеждите, и страховете му, когато скочи напред и полети над арената.

Ами ако падне? Кой знае колко здрава е мрежата?

Изпълни го гордост от смелостта и красотата й. Откъде се взима способността й да предизвиква у него такива силни чувства? Защо беше такъв късметлия? Тя можеше да има, когото си пожелае, а искаше него, Джек Голд. Въпреки побелялата коса, начеващата плешивина, леките проблеми с простатата.

Някъде в ума си като предупреждение и като предчувствие чу възрастния си баща да моли съпругата си със сърдит глас: „Рита, моля те, не и тази нощ… имам нужда от теб.“ И нейния безгрижен отговор: „Ох, Моу, недей да се държиш като стар мухльо! Нима трябва да си стоя вкъщи само защото твоят изкуфял доктор казва, че ти не можеш да излизаш?“

Джек се размърда, изведнъж му беше станало неудобно на стола, който му напомняше всеки друг стол в театър, аудитория, ресторант, самолет — проектиран за някакъв вид по-дребни от него хора. Огледа се — публиката беше различна от обичайната за цирка тълпа родители и деца, които се тъпчат с пуканки и захарен памук. По облегалките имаше преметнати кожени наметки, в полумрака проблясваха диаманти, виждаха се колосани бели ризи под смокингите. Разпознаваше някои от лицата — издатели, редактори, агенти, с които беше обядвал, заможни писатели, членове на литературни дружества. И някои от редовните посетители на благотворителни мероприятия, чиито лица му бяха смътно познати, предполагаше, че повечето са търговци и финансисти.

След представлението щеше да има коктейл у Бъфи Макфарланд, вече шест години председателка на ПЕН, която непрекъснато канеше него и безброй други хора на някое благотворително парти, за да съберат пари за писател в затвора или да слушат рецитал на чехословашки поет. Местата тази вечер, заедно с неизползвания билет на Хана, му бяха стрували значителната сума от петстотин долара. Но си заслужаваше всеки цент само заради тържеството да види Грейс там горе като героиня от „Зелени замъци“, грациозна като момичето — птица Рима.

Представи си я гола, наоколо няма никой, освен тях двамата, той е застанал на платформата срещу нея с протегнати ръце, а тя полита към него, и усети, че се възбужда. Усмихна се сам на себе си. Позастаряващ издател в смокинг, който му стоеше по-добре преди пет години, възбуден като студент-първокурсник, загледан в мажоретките на футболен мач.

Барабаните засвириха туш и Джек напрегна ръце, като че за да хване Грейс. Видя как тя се надигна на пръсти, изящна и привидно уверена в себе си, хвана по-удобно лоста. После се надигна и с плавно движение се понесе над арената, прожекторите над нея превърнаха лентата на главата й в изблик искряща светлина. Хората наоколо ахнаха в един глас и се наведоха напред на местата си. Джек разбра, че и той е направил същото, когато усети как ръбът на стола се заби в тялото му.

„Не падай — молеше се той. — Обичам те“.

Макар да знаеше, че не я грози реална опасност, беше прекалено уплашен, за да продължи да гледа, и затвори очи. Когато пак ги отвори, тя беше надолу с главата и летеше обратно, хваната през глезените от партньора си. Ръцете й бяха широко разперени, като че прегръщаше целия свят, а на лицето й светеше щастлива усмивка.

Джек проследи с поглед как тя гладко кацна на отсрещната платформа, като че беше изпълнявала този номер през целия си живот. После отново полетя над арената, и после пак, този път описа най-остра парабола, беше се обърнала така, че висеше на колене. Ръкоплясканията, първо редки, се превърнаха в оглушителен рев, чуваха се подсвирквания.

Джек усети как въздухът излезе от дробовете му с едно-единствено, замайващо издишване. Като ръкопляскаше бясно, той стана на крака и развеселен забеляза, че останалите последваха примера му.

Когато представлението свърши, той застана до дървената ограда на арената и зачака Грейс, докато зрителите, разговаряйки дружески помежду си, тръгнаха полека към изхода. Размени няколко думи с агента на Грейс, Ханк Карол, и го поздрави за договора за три книги, който той беше сключил наскоро с „Кадоган“ от името на Дженис Катридж, най-продаваната му авторка на романи — мистерии.

— Благодаря, само се надявам да ви останат пари за реклама, след като се споразумеете с госпожа Траскот — пошегува се Ханк, от което на Джек му се дощя Грейс да не беше споделяла с него, нищо че е неин агент.

— Да се надяваме, че ще уредим въпроса, без да се стига до съд — отвърна Джек.

— Всъщност срещал ли си се с майката на Грейс? — високият, кльощав като тръстика мъж разтегли устни в безрадостна усмивка. — Аз самият имах това удоволствие преди години, когато госпожа Траскот за последен път посети Ню Йорк. Забележителна жена… но човек не би искал да се случи на пътя й.

Докато наблюдаваше как Ханк се отдалечава, Джек размишляваше върху разговора. Без да иска, Ханк беше налучкал същината на проблема — Грейс е тук… а Корделия Траскот е в Джорджия. Джек беше сигурен, че за да не затънат в някакъв глупав процес, Грейс трябва лично да се разбере с майка си. Защо всъщност не я покани на гости?

Ще го предложи на Грейс след цирка или поне ще я накара да помисли по този въпрос. Но почти я чуваше да вика в отговор: „Да поканя майка на гости? Да не си полудял?“

„Може да съм луд — помисли Джек. — Но си заслужава да опитаме и е може би единственият ни шанс.“

Той настигна Грейс, която си пробиваше път през отиващата си тълпа, облечена в шлифер, стегнат с колан около невероятно тънкото й кръстче, и се наведе да я целуне.

Когато стоеше толкова близо до нея, усещаше как собствената му топлина се отразява пак към него от хладната й буза. Миришеше сладко, като че току-що се е изкъпала. На бебешки шампоан и онзи лосион от кокосово масло, който го караше да си представя слънчеви плажове, пина колада и любене под вентилатор, който бавно се върти на тавана.

Прииска му се сега да са някъде там — Антиля, Сент Барт, Елефтера, някое тропическо убежище, на цял континент разстояние от ултиматумите на Рейнхолд… от Крис, Бен и Хана… от сложното минало.

— Беше страхотна — каза и той. — Само че няма защо да ти го казвам. Получи повече овации от всички останали, взети заедно.

— А, това беше лесно — Тя се засмя. — Трудното беше зад кулисите, докато казвах „зеле“ на всички онези фотографи. Мислех, че изобщо няма да успея да се измъкна. — Тя се огледа наоколо с дяволит, смутен израз, като ученичка, която мисли да избяга от следващия час. — Слушай, Джек, ще имаш ли нещо против да пропуснем коктейла? Гроги съм. Иска ми се да си вземем отнякъде китайска вечеря и да се сгушим двамата в леглото.

— В същата последователност?

Тя го прегърна. Как прилягаха телата им — рамото й се пъхаше под мишницата му, а главата й се сгушваше току под брадичката му. Когато Грейс се изправи на пръсти, за да го целуне под ухото, той усети сладък копнеж, от който почти го болеше.

— Зависи колко добре се справяш с клечките за ядене. Какво ще кажеш, у вас или у нас? Крис е с татко си в Хемптън, така че аз съм изцяло на твое разположение.

— Хана… — заговори Джек и усети как Грейс леко се напрегна — ще прекара уикенда с приятелката си Кат, затова не е тука. Изпраща много поздрави.

Грейс го погледна, челото й се мръщеше от незададените въпроси, но не каза нищо.

„Ще успеем ли?“ — запита се той. Могат ли да прекарат цялата вечер, без децата им някак да се намесят? Много се надяваше да стане. В този момент би дал едва ли не всичко за една нощ… за една-единствена, простичка нощ, в която да има Грейс само за себе си.

 

 

— Джек… не знам как да ти го кажа…

Грейс седеше по турски на двойното легло в разхвърляната полумебелирана спалня, която наричаше „стил нео-развод“. Разтриваше слепоочията си, както правеше винаги, когато започва да я боли глава.

Джек усети, че нещо затуптя в гърдите му, като птица, която се хвърля право срещу прозореца. „Сега ще каже, че се е уморила да ме чака да реша. Че вече й е писнало.“

За миг помисли да й каже за коледната изненада, подготвяше я вече няколко месеца. Но дали няма да го разбере превратно? Дали няма да я възприеме като предложение, което той още не е готов да направи?

По дяволите, защо не може просто да й каже онова, което иска да чуе? Бог е свидетел, обича я достатъчно. Не е от недостиг, по-скоро обратното, нещо е в излишък — миналото, което бяха натрупали отделно един от друг.

— Става дума за книгата, Джек — каза Грейс. — Не знам дали мога да я довърша. Цялата, искам да кажа. Днес пак говорих с Уин и той казва, че се е опитал да я разубеди, но майка била непреклонна. Иска да подаде иск, за да спрат публикацията. Каза, че засега я възпира, но няма да е задълго.

Пряко волята му, първото чувство на Джек беше облекчение, огромно облекчение. Грейс искаше да говорят за книгата й, а не за тях двамата. Но после значението на думите й стигна до съзнанието му и мозъкът му превключи на друга скорост, започна да мисли делово. Ако Грейс махне епизода с Нед Емори, книгата пак ще бъде добро четиво, в много отношения талантлива книга, но… няма да предизвика сензация. Щастие ще бъде, ако продадат двайсет и пет хиляди. Вероятно ще има някои ласкави отзиви, но пресата няма да вдигне шум, няма да влязат в списъка на бестселърите, няма да има гаранция, че ще подпомогнат годишния приход на „Кадоган“.

И може да се окаже, че не само Джери Шилер ще загуби мястото под задника си.

Усети как току-що погълнатото ястие пълзи нагоре по гърлото му. Вярно, беше виждал това много пъти по телевизията, да не говорим за безбройните истории във вестниците — бивши началници остават без работа и никой не ги иска, нито пък има нужда от тях. Съжаляваше ги, но никога, дори за миг, не му беше хрумвало, че може да се озове в положението на някой от тези нещастници.

Рейнхолд му вдигна мерника още с пристигането си. Пък и защо да му се сърди. Не е тайна, че Джек се обяви против закупуването на „Кадоган“ от „Хауптман“. Пък и кому е нужен за трети в йерархията човек, привикнал с шефския пост. С предишната фирма-майка „Ситуел Корпорейшън“ също имаше търкания, но те поне до голяма степен го оставяха да дирижира шоуто.

От друга страна, Рейнхолд не е тъп. Има нужда от опита на Джек, от връзките му с писателите и техните агенти, от хората му във Вашингтон — съчетани с близкото познаване на вените, артериите и вътрешните органи на компанията. Джек си спомни пристигането на новия президент миналата пролет, когато Рейнхолд инсталира друга, усъвършенствана счетоводна програма, с което направо разби на пух и прах отдел „Разходи“. После реши да премести склада им от Ню Джърси в нова, оборудвана по последна дума на техниката сграда в Уест Вирджиния. Джек се опита безрезултатно да го спре и месеци след промяната изпълнението на поръчките още беше объркано, а търговците на дребно и едро бяха опищели орталъка оттук до Хавайските острови.

„Честта над всичко“ им трябваше — сега повече от всякога. Ако Роджър Янг си тръгне, книгата на Грейс може да се окаже единственото, способно да помогне на „Кадоган“ да остане харесваното от него издателство… а на него да задържи работата си.

Джек хвана мъничките ръце на Грейс. Пръстените й — преплетено сребро, тюркоаз, ахат се врязаха в дланите му като хладни брънки на верига.

Без да иска си помисли, че мястото й не е в стая като тази — с масивно викторианско легло и тоалетна масичка с мраморен плот, с големия гардероб от орехово дърво между двете гравюри, закачени от него две стари, потъмнели от времето произведения на Блейк.

— Грейс, не ти казвам какво да правиш, просто говоря каквото ми хрумне. Не си ли помисляла, че най-добрата тактика в случая е да се срещнеш лично с майка си? Би могла например да я поканиш на гости.

Грейс явно беше слисана, а после, когато осъзна за какво става дума, като че леко се паникьоса.

— Не говориш сериозно.

— Сигурно няма да реши всичко, но може да бъде едно начало.

— Боже, това е все едно… ами, все едно да си вярващ католик и папата да ти дойде на гости. Непрекъснато ще бъда нащрек.

— Сигурна ли си, че не преувеличаваш съвсем малко? — попита Джек.

— Не познаваш майка ми.

Грейс се замисли за момент, после заговори:

— Спомням си как много отдавна с майка и Сиси бяхме отишли на гости на баба Клейборн в Блесинг. Трябва да е било по времето, когато татко водеше кампания за Закона за гражданските права, защото една нощ пред къщата пристигнаха неколцина мъже — носеха фенери и пушки и крещяха нещо за татко и негрите. А майка… тя излезе право на верандата и се изправи отпреде им, като че бяха някакви си безобидни хулигани.

— Това описание ми напомня за някого — пошегува си Джек.

Но Грейс обви здраво ръце около тялото си и извика:

— Ох, Джек, ами ако е права? Струват ли си всичките терзания, за да разкажа истината за смъртта на Нед Емори? Да не броим юридическите разправии.

Джек си пое дълбоко дъх.

— Остави ме аз да се оправям с адвокатите. Ти се съсредоточи върху това какво искаш, отделно от майка си или който и да било друг.

Грейс помълча малко и каза:

— Ей сега си мислех за Нола. Откак се срещнахме, непрекъснато ме мъчи чувството, че тя крие нещо. А после ми проблесна: ами ако татко вярно е искал да направи нещо на Нед Емори, може би дори да го убие. Господ знае защо — може да е знаел, че Нед се отнася зле с Маргарет, или пък изведнъж да му е паднало пердето. Той наистина я обичаше. В някои отношения Маргарет беше като че най-близкият му приятел. Може би е имало нещо повече, не просто като да се е хвърлил на помощ.

— Това не го вярваш наистина, нали?

— Ох, Джек — въздъхна Грейс, — напоследък не знам на какво да вярвам.

Погледът на Джек попадна върху закачалката, която Натали не беше пожелала да задържи и която някак се беше превърнала в убежище за дрехите му — ризи, чорапи, вратовръзки бяха нахвърляни безразборно върху дългата й стойка и чакаха Джек да подреди чекмеджетата на гардероба си. Забеляза като че за пръв път кашоните, които вече осем месеца стояха в ъгъла, без някой да ги разопакова, гравюрите, подпрени на дюшемето. В миг видя ясно какво представлява това място — гара, на която човек спира, преди да вземе решение.

Но кога ще стане това? И как може да бъде напълно сигурен в Грейс, когато тя очевидно също хранеше свои си съмнения?

Джек пожела страстно да можеше с едно махване на ръката да унищожи всичките й страхове… заедно със своите. Да можеше някак всичко да оправи. Както беше закрепил положението в бурното време след покупката на „Кадоган“ от „Хауптман“. Винаги изглеждаше уверен, следваше новите директиви, за да не помисли някой, че промяната се е отразила на ръководството му.

Той се облегна на таблата, протегна ръце и Грейс веднага се притисна към него, лицето й беше върху гърдите му, а главата й се опираше в брадичката му. Беше успяла дори пръстите на краката си да сгуши до неговите, и сега те се топяха до топлата му кожа като полузамръзнали парченца лед.

Протегна се надолу и взе единия й крак, за да го разтрие със силно кръгово движение на палеца си. Обичаше краката й, бяха толкова малки, че биха й станали обувките, омалели на Хана още в шести клас. Харесваше розовите им нокти и извивката на стъпалото — като на балерина.

Грейс записка от удоволствие, гърдите, долепени до тялото му, бяха меки и топли. Джек усети как се възбужда. Господи, как може да я обича толкова… и така силно да я иска… когато толкова много неща ги разделят?

Той протегна глава да я целуне, тя вдигна своята и го пресрещна с леко разтворени устни, а жилавите й ръце се свиха силно около него, като че той се дави, а тя трябва да го задържи на повърхността.

Грейс изпъна крака си, така че ръката му, обгърнала стъпалото, се плъзна по бедрото й. Коприна… прекрасна коприна, с малки косъмчета, които гъделичкаха дланта му. Джек си представи как отхапва от топла, узряла на слънцето праскова. Усещанията, които предизвикваше у него, бяха като деликатеси, поднасяни един по един, всеки следващ по-пикантен и вкусен от предишния.

Топлината й и вкусът й напомняха за прасковена градина, когато вдигна тениската й и целуна първо едната, а после и другата й гърда. Ох, Божичко. Можеше да го превърне в младеж, чийто апетит е бездънен.

— Джек… Джек, толкова те обичам…

— Знам… — прошепна той, докато двамата се плъзнаха надолу и легнаха с глави на възглавницата, с лице един към друг и преплетени крайници.

— Не, не се обръщай. Остани така. На една страна. Да, мога… О, да. Ето.

Когато тя се изви към него, с крак преметнат през хълбока му, той усети как се плъзга в нея… косо движение, сладката й топлина бяха като първия път, когато свърши бързо като момче. Опита да се овладее, като се задвижи с бавен, размерен ритъм… хванал дупето й с ръце, той я привличаше все по-близо и по-дълбоко към себе си.

Той усети дъха й до врата си, малки, нежни пориви на вятъра, които го караха да стига до ръба. Светли петънца затанцуваха от вътрешната страна на затворените му клепачи. Но не се възбуждаше така от някое отделно физическо движение или част на тялото й. Възбуждаше се от жизнеността й, от енергията — всичко, заради което се беше влюбил в нея. Тъпо е да се мисли, че е в пениса — истинската сила на любенето трябва да е в ума и сърцето.

„Никога не бих могъл да я оставя да си отиде“ — помисли Джек, завладян от прилив на толкова силно чувство, че прегърна Грейс с мощ, която можеше да счупи ребрата й, и започна да вика отново и отново името й.

По-късно, когато лежаха прегърнати в измачканите чаршафи, Джек каза тихо:

— Говорех сериозно преди, когато предложих да поканиш майка си на гости.

— Знам — простена тя. — Но нищо хубаво няма да излезе от това. Ние сме като огъня и водата. Когато и да говорим с нея по телефона, винаги ужасно се отчайвам и накрая като затворя, ми се иска да разбия нещо в стената.

— Лице в лице може да е по-различно.

— Няма да дойде дори да я поканя.

— Кой знае.

— Ти ли знаеш?

Джек не искаше да настоява. Но нямаше как:

— Може и да дойде. Откъде си сигурна, ако не я поканиш, нали така?

Тя се засмя, сухият, дрезгав звук беше заседнал дълбоко в гърлото й.

— Не познаваш Корделия Клейборн Траскот.

— Не мислиш ли, че е време да се запознаем, щом спя с дъщеря й?

Грейс мълча толкова дълго, че би могъл да я помисли за заспала, ако тялото й не беше напрегнато като пружина, която всеки момент ще се опъне. Накрая обърна лице към него, със скули, подчертани от светлината на нощната лампа, и каза с глас на нахакано момиче, което приема предизвикателството:

— Добре тогава, Джек Голд. Ще го направя. Ще я поканя. Но ако тя наистина приеме… да не кажеш, че не съм те предупредила.