Айлин Гоудж
Благословени лъжи (7)

Шеста глава

На юношеския щанд в Сакс, докато с Лила си проправяха път през лабиринта от варени дънки, огромни ризи и украсени с изкуствени диаманти якета, Грейс си помисли: „Няма никакво значение какво ще подаря на Хана. Няма да й хареса, а мен ще мрази, задето се опитвам да я подкупя.“

Какво можеш да вземеш на едно шестнайсетгодишно момиче за Ханука, когато дори не празнуваш Ханука? Комплект ножове? Трион? Еднопосочен билет до Ботсвана?

— Какво ще кажеш… зелената или синята?

Лила вдигна един модел блуза в два различни цвята.

— Честно? — попита Грейс.

— А, приличам ли ти на някой, който иска да го лъжат? С изключение, разбира се, на пичовете, които ужасно се страхуват да се обвържат, но трябва да се преструват, че искат да се женят, за да преспят с мен. Ако е достатъчно готин, ще му повярвам дори да ми каже, че папата е евреин. И така?

Грейс се засмя.

— В такъв случай… нито едната, нито другата.

Нито един от двата цвята не отиваше на боядисаната коса на Лила — бяло — руса, щръкнала на кичури във всички посоки. Рожденото й свидетелство издаваше, че е на трийсет и шест години, но с черния клин и каубойските ботуши, с коженото яке, наметнато върху бледозелено копринено боди, и черната минипола тя изглеждаше като момиче, което още пазарува на щанда за тийнейджъри. Само ако се вгледаш по-отблизо, ще видиш бръчиците около очите и устата, почти толкова незабележими, колкото и кучешките косъмчета, които я покриваха от главата до петите.

Лила Ниланд, фризьорка на домашни любимци. Грейс се усмихна, докато мислеше за кучешкия фризьорски салон на най-добрата си приятелка. Постепенно той стана шик… много музиканти, актьори и други известни хора ходеха там, отчасти, подозираше Грейс, защото Лила се интересуваше много повече от кучетата, отколкото от личността, която държи другия край на повода.

Беше виждала как Лила хваща ръмжащ доберман, дава му да разбере с длани кой е шеф, а после го успокоява, говори му мило, докато не започне да лиже лицето й, кротък като пекинез. Тя имаше същото въздействие и върху хората — държи ти синджира изкъсо, а в същото време би ти дала и ризата от гърба си.

Запозна се с Лила преди десет години, когато заведе колито си Харли да го подстрижат. Лила забеляза, че Грейс киха непрекъснато, а очите й са зачервени и подпухнали. „Сенна хрема“ — обясни Грейс. Лила поклати глава: „Ъ-ъ“ — и посочи с пръст Харли. Както се оказа, Лила беше права. Грейс беше алергична към кучета. Тогава Лила се оказа ангелът — избавител, който се грижеше безплатно за Харли, докато минат тестовете за алергия и се получат резултатите. А после, когато Грейс размишляваше мъчително какво да направи с кучето, Лила отново я спаси, като предложи да осинови Харли с щедро позволение за посещения.

Сега Грейс се молеше Лила да успее да й помогне не само като намери нещо подходящо за Хана, но и с цялостната картина — да й подскаже как да оправи бъркотията, в която се превърна животът й.

— Ами за Хана? — попита Лила, като размахваше блузата пред нея.

— О, Боже, сигурно си правиш майтап.

— Какво й е?

— Нищо. Ако киселинният дъжд и токсичните отпадъци са ти по вкуса. Виж, Лила, мисля, че тук вървиш по грешен път. Преди всичко се съмнявам, че Хана ще иска каквото и да било, щом идва от мене.

— Дотам са стигнали нещата, а?

— Ето ти пример. Снощи вечеряхме в „Майкъл“ и тъкмо ни сервираха основното ядене, когато тя се втурна към тоалетната. Върна се чак когато плащахме сметката. Какво очаква да направя, да се извиня, че обичам баща й? — Грейс въздъхна. — Тази работа с Джек, не мога да разбера дали съм лудо влюбена… или просто съм си луда.

— Ела, хайде да пробваме това — Лила грабна някаква риза от закачалката и я помъкна към пробната.

— Но аз не… — понечи да протестира Грейс, обаче осъзна, че по този начин Лила иска почивка. Пък и в края на краищата не са ли пробните женски вариант на изповедалнята?

Внезапно на Грейс й се прииска да си излее всичко. Лила беше може би твърде пряма и рязка, но имаше добро сърце и повече разум от повечето психоаналитици. А на Грейс вече й беше писнало да се оправя сама.

— Знаеш ли, че най-много хора се самоубиват по Коледа? — отбеляза Лила, когато останаха сами в малката кабинка, която трудно побираше и един човек.

— Благодаря, сега вече се чувствам по-добре — Грейс присви очи към отражението си в огледалото. — Като стана дума, нарочно ли правят тези огледала така, че човек да добие желание да се хвърли от моста?

— Да — Лила се изсмя. — Някой младеж в контрола по качеството сигурно седи и вика: „Хей, Хенри, не е достатъчно олющено, върни го обратно!“ — Лила хвана здраво раменете на Грейс, като че е упорит териер, който се опитва да се откопчи от ръцете й. — Така. Какво става? Мислех, че си влюбена до уши.

— Бях. Съм — Грейс въздъхна. — Сложно е.

— Хана, нали? — Лила повдигна едната си тънка вежда.

— Ох, Лила.

Искаше й се да се отпусне направо на пода, насред разхвърляните етикети, телчета и конци. „Помогни ми, Боже, защото прегреших…“

Но какъв е грехът й? Какво друго е сторила, освен че се беше влюбила в мъж, който също като нея вървеше в комплект с детето си?

Лила кимна многозначително.

— Какво й каза онзи ден, след кошмарната вечеря?

— Какво можех да й кажа? Искаше ми се да я удуша. Само че аз съм възрастната, нали така? От мен се очаква да бъда разумна, да постигам помирение.

— Заеби това — думите на Лила прокънтяха в тясното пространство и шокираха Грейс. — Хайде, Грейс, стига с тази благотворителност. Просто бъди самата ти. Дай й каквото си проси.

— И какво е то, според теб?

— Да чуе какво мислиш.

— Бих й дала нещо повече — с крайчеца на окото Грейс зърна отражението си в огледалото. Дребна жена, облечена в жълто поло от копринена прежда и шоколадовокафяви панталони, със зачервени бузи, вдигната ръка с извърната длан, която като че се кани да зашлеви някого. Веднага я досрамя.

„Има и още един вариант — каза си тя. — Можеш да си тръгнеш оттук и да отидеш до най-близкия телефон. Да се обадиш на Джек и да отмениш срещата за довечера. Също и плановете за Деня на благодарността и Коледа. Всъщност да сложиш край на всичко.“

Животът ще стане много по-прост. Няма да се притесняват за децата. Няма да се карат с Хана и Крис заради времето, което двамата прекарват заедно без тях. Няма да се притеснява дали някога Джек ще й предложи брак.

Но мисълта да прекарва сутрините, вечерите и почивните дни без Джек я преряза като леденостудена вода, изпита на един дъх и на гладен стомах.

— Поне ще бъде честно — чу Лила да казва, сякаш отдалече.

Грейс я погледна.

— Тогава Хана наистина ще ме намрази.

— Като те слушам, май по-лошо от това няма да стане. А когато с Джек се ожените…

— Не ми е правил предложение — прекъсна я Грейс. — И ако е умен, няма да направи.

— Грейс, от какво се страхуваш толкова? Хана ще порасне и ще се отдели. Същото ще направи и Крис някой ден. Какво друго: че ще се карате, че той ще се нахвърли върху теб, че ти ще се нахвърлиш върху него? Тази работа си има име, моето момиче. Нарича се „брак“.

— Е, това го знам от опит.

— Уин? — Лила отхвърли въпроса с едно махване на ръката. — Вие с Уин никога не се карахте. Това е все едно да тръгнеш на кънки и да не си вземеш кънките. Уин просто не разбра къде е проблемът. Не му стана ясно. За теб. За вас. За брака.

— А Джек разбира ли?

— Не знам. Ти също няма да узнаеш, преди да го подложиш на изпитание — тя погледна Грейс дяволито. — Обаче знам, че Джек е едно от най-добрите момчета, които съм срещала в тази ера на костюмирани неандерталци, и ако ти не го вземеш, може да се опитам да врътна едно кръгче с него.

Грейс усети част от отчаянието й да се разпръсква. Трудно е да си в депресия близо до Лила. Тя се отнасяше с твърде голям възторг към живота. И към всички създания както на два, така и на четири крака.

— Хайде да излизаме от тази клетка за хамстери — нареди Грейс на приятелката си. — Още не съм купила онзи подарък.

— Боже, ама ти наистина пазаруваш отрано за Коледа, а? Аз пък винаги чакам до последния момент. Ако някога искаш да видиш с очите си какво е истинското безумие, опитай да влезеш в „Мейси“ час преди да затворят на Коледа.

Докато слизаха надолу с асансьора, пълен с жени в палта от норка, Лила прошепна:

— Имам алергия към кожа.

Грейс я погледна засмяна:

— Ти?

— Не, не е това, което мислиш. По-скоро е непреодолимо желание да застана на четири крака и да започна да ръмжа срещу всяко кожено палто. Знаеш ли какво направих последния път? — Тя взе от якето си кичур косми, които май бяха от коли, вдигна го да го огледа, а на малкото й личице бавно разцъфтя хитра усмивка. — Минавах покрай един от магазините за кожени изделия, на Двайсет осма или Двайсет и девета улица, и видях една жена да пробва дълго палто от сребърна лисица. Изглеждаше ужасно в него… направо отвратително. Внезапно разбрах, че няма да го понеса, ако тези така красиви животни са загинали заради нещо толкова грозно, за което някой ще изхарчи цяло състояние. Ето защо…

— Не ми разправяй повече… — прекъсна я Грейс със смях. — Сигурно си нахлула вътре и си бомбардирала всичко със спрей.

— По-хубаво беше. Отидох до един автомат от другата страна на улицата и се обадих на дамата.

— Не може да бъде!

— Просто помолих да ми дадат жената, която пробва лисицата. През витрината видях как продавачът подаде телефона. Казах й, че ако купи това палто, ще направи една от най-големите грешки в живота си.

— Тя не те ли попита кой се обажда?

— Попита ме. Казах й: „Гласът на твоята съвест“ — Лила се ухили. — Тя така и не купи палтото. Видях как го тикна в ръцете на продавача и изскочи навън цялата червена.

— Зла си, знаеш ли?

— Знам, нали затова се оправям толкова добре в живота.

Слязоха от асансьора на партера и се присъединиха към тълпата клиенти със сериозни лица, натоварени с фирмените пурпурночервени пликове на „Сакс“. Докато вървяха покрай щандовете с аксесоари, Лила увлечено заразказва една от своите истории от фризьорския салон за някакъв нашумял филмов продуцент, който довел красивия си златен кокер с плешиво петно на дупето, което според някакъв ветеринарен лекар щяло да остане завинаги без косми. Мъжът искал да знае дали трансплантират коса на кучета.

— Казах му да си купи хамстер и да го научи да върви по гръб.

Тя се засмя на собствения си отговор. Гласът й беше дрезгав, ясен и някак секси, Лила се смееше така както пееше Таня Такър. Не й трябваха огледала — където и да отидеше, виждаше отражението си в хората наоколо, които се обръщаха и й се усмихваха, защото не искаха да пропуснат шегата, каквато и да е тя.

После двете си проправиха път през тълпата, заобиколила щандовете с козметика, като маневрираха, за да избегнат въоръжените с парфюми манекени. Накрая, когато вече се бяха добрали до Пето авеню, Грейс даде няколко долара за Армията на спасението донякъде от благодарност, че успя да избяга от препълнения магазин.

Почувства се още по-добре, след като огледаха грандиозните витрини отвън. Темата им тази година беше „Бархетното зайче“ — историята за онази детска играчка, която оживяла, защото истински я обичали. Сцените бяха коя от коя по-пленителни, с прекрасно облечени механични фигурки, които се движеха сред декор, наподобяващ книжка с картинки.

Внезапно Грейс се вдъхнови. Кукла. Защо да не подари на Хана някоя от онези чудесни, ръчно произведени кукли, каквито колекционираше леля Зелма? Те бяха повече за украса, отколкото за игра, и съвсем не бяха детски. Сигурно бяха и безумно скъпи, но какво от това?

— Ела — каза тя и грабна Лила за ръката. — Хрумна ми нещо.

— Дано да е нещо за ядене. Умирам от глад.

— По-късно. Това е важно.

— По-важно от хотдог с горчица и кисело зеле? Да не би да знаеш къде мога да си купя обувки на „Маноло Бланик“ на половин цена?

— „Маноло Бланик“? Забрави. Освен това става дума за играчки, а не за обувки — Грейс задърпа приятелката си по улицата.

Магазинът, в който влязоха, беше дори по-претъпкан от „Сакс“, но Грейс не обръщаше внимание на това. Отминаха менажерията гигантски плюшени играчки, отделени в един ъгъл от партера, и се качиха с асансьора на втория етаж, където беше щандът с колекционерски кукли. Една до друга в редици бяха наредени малки принцеси с порцеланови лица и розови устни, облечени в кринолини, със сламени шапки и завити къдрици. Викториански, от времето на Регентството, от края на века — имаше моди от всички епохи.

— Мисля, че ще повърна — измърмори Лила.

Грейс я изгледа ядосано.

— Е, няма що, много ми помагаш.

— Точно така — Лила се обърна рязко с лице към нея и Грейс за пръв път забеляза, че на дясното й ухо виси обеца във формата на куче, а на лявото проблясва малък изумруд. — Грейс, ти май не си наред? Става дума за момиче на шестнайсет години. Ако на нейната възраст някой ми беше подарил кукла, щеше да си спечели враг за цял живот. Какво точно се опитваш да постигнеш — нормални отношения със заварената си дъщеря или отмъщението на инките?

Ентусиазмът на Грейс се изпари. Лила беше права. Къде й е акълът?

Видя как Лила хвърли поглед на едно малко дете на около метър от тях, което се беше проснало на земята, размахваше ръце и крака и пищеше, а изчервената му майка, клекнала до него, правеше отчаяни опити да го утеши. Уж случайно Лила докосна жената, докато минаваше покрай нея, за да я накара да се извърне, а в същото време се прицели с показалец в детето като с пушка и впери поглед в очите му. Момченцето престана да пищи и я зяпна с широко отворени очи и раззината уста. Майка му, без да забележи изправената до нея Лила, го вдигна и загука:

— Ще ти купя, която поискаш играчка, Тачър. Това е защото си добро момче и слушаш какво ти казва мама.

— Как направи това? — попита шепнешком удивена Грейс.

Лила сви рамене.

— Кучета и деца. Не са толкова различни. Трябва да им покажеш кой е шефът. Щом усетят, че имаш слабо място, и ти се качват на главата. Като тази работа с Хана. Както аз ги разбирам нещата, ти я оставяш да контролира положението. Оставяш я тя да нанася всички удари.

— Искаш да кажеш, че трябва веднага да отвърна на удара с удар?

— Не, но трябва да защитиш сама себе си. Хана само ще започне да те уважава повече, повярвай ми.

— Аз уважавам Шугар Рей Леонар. Това не значи, че искам да живея с него — тя спря да говори. — Ей, какво правиш?

Лила съблече коженото си яке с месингови капси, подредени в петолиние, и го напъха и торбата при дънките и бархетната риза, които Грейс беше купила за Крис. Лила се кълнеше, че това яке преди години й подарил не кой да е, а самият Брус Спрингстийн — според разказа, свалил го направо от гърба си от благодарност, задето спасила лабрадора на тогавашната му приятелка, или може би на сестра му.

— Отървавам ти кожата — отвърна делово Лила. — Не й казвай, че е от мене. Кажи й, че е от Брус. Може да падне на колене и да разцелува албумите му… но ще се сеща за тебе всеки път, когато го облича.

Грейс зяпна Лила, а после започна да се смее. Смееше се така бурно, че се просълзи. Чувстваше, че прилича на сърдитото дете преди малко — не можеше да спре, макар хората в магазина да я оглеждаха любопитно на минаване.

В следващия миг се озова в прегръдките на Лила. Лила миришеше малко на куче, но тази миризма беше приятна, успокояваща. Приятелката й я притисна веднъж здраво, а после я бутна да върви.

— Не е кой знае какво, нали така — гласът на Лила беше по-дрезгав от обичайното. — Така че да не чувам повече нито дума за това.

— Лила…

— Млъквай и тръгвай. Не съм се чукала с Брус, ако това искаш да ме питаш.

— Никога не съм… — като се извърна, Грейс видя ухилената физиономия на Лила и разбра, че темата е закрита.

Грейс носеше торбата като че е Свещеният Граал. Хана ще подскочи, като види якето. Но то не може да оправи всичко, нали?

Защото Джек може никога да не направи решителната крачка, дори да спечели някак Хана. От неомъжените си приятелки беше слушала много истории на ужасите за мъже, които се задоволяват години наред да ходят с някоя жена, докато тя накрая не ги зареже.

Джек обаче не е такъв, каза си твърдо Грейс. Той я обича.

„Ами? — обади се един презрителен вътрешен глас. — Ти така мислеше и за Уин.“

 

 

В шест и десет в „Балдучи“ беше лудница.

Докато Грейс и Джек се промушваха в пиковия час покрай купувачите, наредени до щандовете, хванали номерата си от списъка като печеливши билети от лотарията, Грейс почти съжали, че не предпочетоха друго заведение. В същото време обаче уханието беше опияняващо — вносни сирена, огромни подкови суджук, глинени гърнета с блестящи маслини, мляно екзотично кафе. Върху подносите имаше купчини салати с макарони, печени зеленчуци, ризото. А в предната част на магазина бяха наредени сандъци с такива деликатеси за сезона като например пресни смокини от Турция, яркочервени домати от Израел, праскови, които изглеждаха като откъснати преди минути от дървото.

— Какво ще кажеш да се наредиш на опашка за сирене, а аз да купя хляб? — обърна се Грейс към Джек, помъкнал натъпкана с храна чанта.

Видът на Джек не издаваше нито умора, нито нетърпение. Той й се усмихна, взе пакета спагети от ръцете й и го пусна в чантата.

— На вашите услуги, мадам — пошегува се Джек. — Само че ако тук дойдат още хора, ще трябва официално да обявят военно положение.

Грейс се вдигна на пръсти и го целуна леко по устните.

— За всеки случай, ако те пленят във вражеския тил и не те видя никога повече.

И потегли, като се промъкна покрай дебела жена в кожено палто, която буташе претъпкана догоре количка.

След няколко минути, помъкнала няколко хляба и плик кроасани с шоколад за другата сутрин, Грейс завари Джек на касата да говори оживено с белокос мъж с еврейско кепе.

Като я видя, Джек обгърна раменете й с ръка:

— Грейс, това е Лени. Нали помниш, разказвал съм ти за братовчед ми Леонард? От Бъроу парк?

— Неговият кашерен братовчед — засмя се Лени, при което се показаха зъбите му, толкова равни и бели, че можеха да бъдат само изкуствени. — Идвам тук единствено заради рибата, но не казвайте на семейството на жена ми. Според нея само да стъпиш на място, където се продават суджуци, е светотатство — той удари закачливо ръката на Джек. — Ами ти къде се криеш? Не те видяхме по празниците както обикновено…

— Бях малко зает — прекъсна го Джек, чийто топъл тон не можа съвсем да прикрие бързия, преценяващ поглед, който Лени хвърли към Грейс.

— Да, разбирам.

Братовчедът Лени разбира много неща, помисли Грейс.

Ако се съди по израза на лицето му, той знаеше прекрасно цялата история, от игла до конец. Възрастен евреин бива пленен от богиня — неверничка. Джек не беше чак толкова възрастен, а и тя не беше богиня, но въпреки това Грейс усети как се изчервява.

— За Пурим — обеща му Джек, — накарай Дебора да сготви божествения си специалитет и идвам. Няма да се наложи да ме увещаваш.

— Ей, да доведеш и Грейс — Лени и се усмихна мило. — Чувала ли си някога израза „да пукнеш от скука“? На Бъроу парк ще го изпиташ лично.

Грейс се усмихна, но й се стори, че деликатно й припомнят коя е, или по-скоро, коя не е. Джек обаче явно нищо не схващаше.

— Значи се разбрахме — каза той на Лени и стисна ръката на братовчед си.

Но Лени пак заговори:

— Ама защо да чакаме дотогава? Какво ще правите утре вечер? Канили сме няколко души за вечеря и вие също сте добре дошли.

Изведнъж Грейс изпита враждебност и реши да разбие самодоволната представа на този човек за нея. Тя отговори, преди Джек да успее да си отвори устата.

— Много бих искала, Лени… но ще имам представление в цирка. Изпълнение на трапец — добави тя палаво.

Лени, трябва да му се признае заслугата, успя да прикрие слисването си. Не стига, че е неверничка, ами и трапец. Но щом осмисли думите й, се засмя сърдечно.

— Е, това би трябвало да се види.

Лени мина напред да плати рибата си, махна и си запроправя път към изхода с лакти. Докато го гледаше как се отдалечава, Грейс се почувства обезсърчена. Лени се опита да се държи мило, но тя и по-рано беше усещала с роднините на Джек, че винаги ще я приемат като чужда, като човек, който не би могъл да стане част от тях.

Дали и Джек я вижда по същия начин?

— Няма нужда да го казваш — каза й Джек в таксито на път за апартамента й. — Знам за какво мислиш.

Тонът му беше лек, но въпреки това Грейс се стегна.

— Нима?

— Чудиш се как такъв млад мъж като мен има братовчед, стар колкото Лени, нали?

Грейс се отпусна леко.

— Ох, Джек.

— Всъщност той е само шест години по-възрастен от мене — изразът му стана сериозен. — И е полуглух. Забеляза ли, че носи слухов апарат? След няколко години може и аз да изглеждам като него.

— Защо трябва да се шегуваш за такива неща? — скара му се тя нежно. — Освен това ми е все едно, дори да остарееш колкото Матусалем.

— Не би могла да прецениш — възрази тихо Джек.

Грейс виждаше, че той премълчава нещо, че иска да каже още, но в същото време не може.

— Какво има, Джек? — сръчка го Грейс. — Нещо си разтревожен?

Той въздъхна тежко.

— Ох, не знам. Май съм изнервен заради срещата утре с Роджър Янг и агента му.

— Роджър? Видях го днес на генералната репетиция. Упражняваше някакъв номер.

Беше чувала за прочутите изблици на лошо настроение на Роджър и безбожните му искания. Когато ги запознаха на празненството по случай петдесетата годишнина на „Кадоган“, той й се стори чаровен, макар да приличаше малко на влечуго. Но не можеше да се пренебрегне фактът, че е най-продаваният писател на издателството.

— Звероукротителство, надявам се — изръмжа Джек. — За предпочитане с някой лъв, който е забравил да обядва и не е в добро разположение на духа.

Загрижена, Грейс попита:

— Джек, той не мисли да се прехвърли в друго издателство, нали?

— Почти ми се иска да беше така — на проблясъците от фаровете на профучаващите коли лицето на Джек изглеждаше почти толкова старо, колкото му се струваше на самия него. — Той се държал… грубо с една от представителките ни. Тя казва, че се опитал да я изнасили, и аз й вярвам. Той е истинско копеле. Бих искал да го пребия от бой… но не е толкова просто.

— Какво смяташ да правиш? — попита Грейс, която хем се тревожеше, хем се гневеше заради жената, която не познаваше.

— Още не знам. Ще импровизирам. В едно обаче можеш да бъдеш сигурна — добави той мрачно. — Янг няма да може да прави повече такива номера, поне докато аз имам някаква власт.

— Ох, Джек, съжалявам… — Тя протегна ръка и вплете пръсти в къдриците на тила му, които както винаги леко я изненадаха с меката си, младежка еластичност. — Толкова затънах в собствените си проблеми, че не попитах как вървят нещата при теб.

Ъгълчето на устата му се изви надолу в полуусмивка.

— Имал съм и по-лоши дни. — Загледан в нея, Джек добави: — Така или иначе, оттук нататък нещата може да вървят само към по-добро.

Грейс бутна настрани торбата с покупките, закрепена на пода помежду им, прегърна Джек и долепи устни до неговите. За нея това беше едно от най-прекрасните качества на Манхатън — че можеш да целуваш мъж на задната седалка на таксито, може би дори да се съблечеш гол и да правиш любов, а шофьорът няма даже да трепне… освен ако не го лишиш от бакшиша му.

Целувката на Джек беше топла и мека, но не твърде мека. Устните му съвсем малко се разделиха, натискът им беше дразнещо лек, а после езикът му се плъзна по долната й устна със сладка и влудяваща нежност, точно по най-чувствителните места. Подхванал брадичката й с огромната си ръка, той я привлече към себе си, а целувката му се задълбочи.

Тя потрепери, заляна от неочаквана трескава топлина. Каквито и да бяха недостатъците на Джек — а тъкмо сега тя не се сещаше за нито един, — той беше майстор на целувката от световна величина. В гимназията, когато с приятелките си бяха достатъчно глупави да обръщат внимание на такива неща, се случваше да се целува с някое момче и да си мисли: „Четири, може би четири и половина, определено не е претендент за титлата в тежка категория.“ Но по отношение на Джек никога не беше имала съмнения. Той просто беше най-добрият.

— За това никога няма да бъдеш прекалено стар — прошепна тя на ухото му.

Сгушена до него, докато таксито се мяташе от една дупка на пътя към друга, тя си спомни първата им среща преди почти шест месеца. В началото срещата беше делова. Той дойде да се почерпи едно питие с нея и редактора й, Джери Шилер, и да решат някои проблеми около книгата, върху която Грейс се блъскаше вече две години. Пийването някак премина във вечеря, а по това време Джери вече трябваше да бърза да си хване влака. После Джек настоя да я изпрати с таксито и да се увери, че е пристигнала жива и здрава до входната врата. Грейс, която без колебание се возеше в метрото след полунощ, се възпротиви.

— Последният, дето се опита да ми вземе чантата — разказа му тя, — го гоних четири пресечки и накрая го сразих с чадъра. По-скоро трябва аз да изпратя теб до вратата.

— Мога ли да съм сигурен, че няма да се изложа на опасност? — пошегува се той.

— Гарантирам, че ще си в опасност.

Спомни си, че се хили глупаво през цялото време, докато се возеха в таксито.

Решиха да отидат в неговия апартамент. Не беше мислила сериозно да легне с него същата нощ. Но като разбра, че той не очаквал нищо подобно — не беше изчистил, а и беше толкова нервен, че забрави да сложи филтър в кафеварката и заля целия кухненски плот със смляно кафе и димяща кафява вода, Грейс остана очарована и почувства нелепо привличане към него. Разбра, че неусетно е била прелъстена.

Това, в края на краищата, й донесе радост. Защото с Джек беше намерила отново нещо, което смяташе за безвъзвратно изчезнало — прекрасното усещане да се събудиш сутринта с обичан и обичлив мъж до себе си.

— Кога се връща Крис? — попита я той сега, докато устните му подръпваха ушите й и я галеше струйка топъл дъх.

— Сигурно ще закъснее, Уин ще го води на кино след вечеря. Защо? Имаш ли нещо предвид?

Джек се усмихна дяволито и я целуна отново, устата му имаше вкуса на топлия още ръжен хляб, от който си беше отчупил, докато чакаха на опашка в „Балдучи“. Това изостри глада й повече от всички сладки ухания, които се носеха от торбите в краката им.

В прегръдките на Джек усети как емоционалната въртележка, на която беше препускала цял ден, спря. Сега можеше да се отпусне, беше в сигурни ръце. По-късно, като я гушне, обгърнал тялото й със своето, няма изобщо да се чувства притеснена или уплашена, както често се случваше докато се любят, че след година, или дори месец, пак ще прекарва нощите си сама в празното легло.