Айлин Гоудж
Благословени лъжи (5)

Четвърта глава

Нола се загледа в пауса на чертожната дъска пред себе си. Седмици наред се бори с този разрез, но още не се получаваше както трябва. Недовършени неща се набиваха в очите й: двете колони, които изглеждаха несъразмерно тънки за масивния фронтон над тях… лошите пропорции на един от прозорците… капандурата, която грубо прекъсваше елегантния лек наклон на покрива…

Усети, че главата й се замайва, а тънките като паяжина черни линии се сляха в едно сиво петно. Дявол го взел! Разтри с пръсти слепоочията си.

Беше късно, всички от офиса си бяха отишли още преди няколко часа. Беше уморена и просто не можеше да се съсредоточи.

Мислите й се отклониха към телефонния разговор предишната вечер с някакъв тузарски адвокат — или поне би трябвало да е тузарски с име като Уинстън Бишъп, а към него сигурно имаше и римска цифра или добавка „младши“, която той е пропуснал да спомене. Беше се държал мило и приятелски, без тъпи юридически приказки. Покани я на обяд или, ако е много заета, на чашка в кафето на „Юниън скуеър“, което, както знаел, не било далеч от офиса й. (А откъде, по дяволите, разполага със сведения за местоработата й?) Каза, че имал някои въпроси относно смъртта на баща й.

„И ти, като всеки друг, дето чете вестници“ почти изтърси тя. После той й каза кой е клиентът му: госпожа Юджин Траскот. Боже мили, като че не й беше дошло вече до гуша Грейс Траскот да й се обажда през ден. А сега вдовицата ще я задърпа в обратната посока и ще я моли да си държи устата затворена.

Е, старата дама би могла да не си дава този труд. Беше казала на тузарския адвокат, че няма смисъл да дава пари за обяд или дори само за питие — по този въпрос няма какво да каже извън съобщеното тогава в пресата, а то се изчерпваше с малка бележка на страницата с некролози за самоубийството на някакъв негър, който бил забележителен единствено като съпруг на секретарката на известен сенатор. Усети облекчението в гласа на Уинстън Бишъп преди той да затвори телефона.

Сега се запита дали постъпва правилно. Не трябва ли поне да се срещне с Грейс Траскот, за да разбере какво си спомня тя и какво знае… и дали това е всичко, което знае?

Нола затвори очи и леко разтърка подпухналите си от работа клепачи.

— Човек не може да си върши работа, щото разни висят тука по цяла нощ…

Изправи рязко глава. Беше просто пазачът — добрият стар Лерой мърмореше до вратата на офиса, който тя делеше с още шест от архитектите на фирмата. Почака да види дали ще нахлуе вътре, както правеше понякога, ако я хване да работи до късно, но после чу приглушеното проскърцване на количката му да се отдалечава надолу по коридора.

„Време е да се размърдам.“ Трябва да си отиде вкъщи, при дъщерите. И да поспи… трябва малко да поспи, иначе утре едва ще се измъкне от леглото, очите й няма да искат да се отворят, като залепени с лепило. Бог сигурно ще й прости още една трескава сутрин, в която навлича дънките и тениската, а на децата дава приготвена набързо попара, но дали ще й простят Таша и Дани?

По дяволите. Забрави даже да се обади вкъщи, да види дали Таша се е справила с контролното по математика, за което се тревожи вече седмица. Пък и Дани, която още хленчеше, защото я боли гърлото, трябва да е изтощила безкрайно Флорин. Колко пъти можеш да накараш една бавачка да прочете „Зелени яйца и шунка“ на глас, преди да откачи напълно или, което е по-лошо, да бие отбой?

Обаче точно тогава, преди да прибере чертежа до другия ден, видя библиотеката като че за пръв път, не такава, каквато беше в действителност, а каквато би трябвало да бъде. Все едно се беше мъчила със заялата капачка на някой буркан и ето че сега тя изведнъж започва да поддава. Да… да, разбира се. След като работи трескаво известно време — пет минути, двайсет минути, кой знае, тя екипира нова фасада.

След това се облегна на стола и я огледа. Този път я виждаше ясно, сякаш сложена в рамка и осветена, като експонат в музей. Нямаше нищо общо с интелектуалните, изчистени проекти, с които спечели наградата Карнеги в „Купър юниън“. Неокласицизмът на тази рисунка противоречеше на всичко, на което я бяха учили да се възхищава. Но точно това я правеше толкова вярна…

„Никога няма да бъде построена“ — предупреди един циничен глас в главата й. За тази поръчка се бореха шест фирми, така че положително ще изберат нечий чужд проект. Дори тук, в „Магуайър, Чанг и Фостър“, тя имаше силен конкурент. Помисли за Ренди Крейг, който заемаше малката клетка до нейната. Направо я беше разбил с начина, по който преработи онзи проект за къщата на Хорейшо стрийт. А колкото до този конкурс, тя не пропусна да забележи алчния му израз, когато Магуайър, прекалено затрупан с поръчки, за да отдели време на тази несигурна работа, връчи на двамата по една скица, където беше нахвърлял двата различни подхода, които искаше да развият. Ренди се опита да се държи непукистки, все едно е получил поредната досадна задача, но оттогава непрекъснато бачкаше допълнително.

Преди ден-два случайно беше зърнала през рамото на Ренди проекта, върху който се трудеше — с изчистени и опростени линии, той напомняше прочутата библиотека на Ерик Гунар Асплунд в Стокхолм, та й се дощя да му викне: „Не, не! Ти не разбираш! Не така трябва да изглежда!“

Но Ренди само би я попитал защо се пише такъв специалист.

Нола се изправи на стола, изви гърба си назад и подпря с юмрук гръбначния стълб, където вече пулсираше болка. Отмести настрани линийките, триъгълниците, моливите и погледна рисунката си, представи си я солидна и триизмерна, как се издига от плоската повърхност на хартията сякаш от истински гранит, тухли и стоманени греди.

Библиотека — мемориал на Юджин Траскот.

Видя интериора, събран в едно неразчленимо цяло — широкото преддверие, което преминаваше в къс коридор, после стълбата, която слизаше с половин ниво надолу към втори вестибюл със стъклени стени, три огромни заскрежени капандури на тавана, които се извиваха елегантно, но без да се извисяват в пространството, лавиците с книги, които повтаряха геометричния мотив на металните колони в стените и ребрата на свода. Подове, които те карат да мислиш за земята под тях, слизаха полека надолу или отстъпваха, за да предоставят място на хората, ако те искат да се отдалечат от строгата атмосфера на масите и столовете.

Сети се как Ървинг Джил сравнява своите сгради с канари, които природата е издялала с бури и е украсила с лишеи и лиани. Тази библиотека ще бъде същата — гладка за окото, груба на пипане, но никога статична.

Няма да бъде безжизнен паметник на един прославян мъртвец, като мемориала Линкълн или библиотеката Уайдънър, а място, което ще събира хората.

Както би искал той, помисли Нола.

Буца заседна на гърлото й. Дали някога ще я види, дали ще застане в сянката й, ще влезе ли през вратата? Или накрая ще останат само чертите върху листа, още едно „интересно“ упражнение, като прегледите в „Купър юниън“, когато обикновено професорите разбиваха проектите й на пух и прах? Само че този път дори шефовете й да приемат проекта, присъдата ще произнесе Комитетът в памет на Юджин Траскот.

„Ами ако изберат твоя проект? Готова ли си за това, което може да последва, ако сградата бъде наистина построена?“

Безпокойство се надигна в празнината точно над слънчевия й сплит — ниско злокобно жужене като от виснал на корниз пчелин.

„Ей! — предупреди сама себе си Нола. — Движи се полека. Първо Магуайър. Да мине през него, после ще се притесняваш за останалото.“ Надяваше се Магуайър да не се ядоса, задето е пренебрегнала неговата скица. Ако хареса проекта й, може да й дадат премия, или още по-добре, да получи увеличение. А то наистина би било добре дошло!

В края на краищата благодарение на нея, а не на Ренди Крейг, получиха поръчката на Петросян, след като Магуайър едва не провали работата с натруфения си проект за вилата в Истхемптън. Петросян — Андре Петросян, за неговите концерти в „Карнеги Хол“ билетите се разпродаваха месеци по-рано — едва не си тръгна и щеше да го стори, ако тя не беше извадила своя коз на масата — предложи да избият една стена и да вдигнат покрива, да добавят капандури и да превърнат гостната и трапезарията в едно високо като катедрала пространство с бюро покрай стената, което гледа към океана. Миналото лято писаха в „Ню Йорк таймс мегъзин“ за това убежище на цигуларя с високото пространство в центъра, където той прекарваше почивните дни.

Като си спомни за онази статия, Нола си представи и едно друго, по-скорошно заглавие:

МЪРТЪВ СЕНАТОР МОЖЕ ДА Е ЗАМЕСЕН В УБИЙСТВО ОТПРЕДИ ДЕСЕТИЛЕТИЯ.

„Мътните да те вземат, Грейс Траскот, задето разрови всичко това.“ Неочаквано Нола я засърбяха ръцете да вдигне телефона. Но се сдържа. Какво ще постигне, ако каже на тази жена да я остави на мира?

Прибра нещата си от лавицата над бюрото, грабна чантата и палтото и изскочи през вратата, като пътем махна на Лерой, зает да изхвърля едно кошче за боклук в торбата за смет. Старецът само изръмжа.

Докато чакаше на Четиринайсета улица автобуса за другата част на града, който след девет минаваше веднъж на хилядолетие, Нола се хвана, че й се иска да потъне в лукса и мекотата на някое ухаещо на кожа такси. Но остави жълтите коли със светещи зелени лампички да профучават покрай нея. Всеки спестен долар отиваше при парите, които може да скъта за по-късно, за частното училище, където искаше да прати Таша и Дани.

След като се прехвърли на автобуса, който пътуваше нагоре по Осма улица и измина немалкото разстояние до блока си — на Двайсет и втора, точно до Девета — Нола беше вече толкова уморена, че едва си стоеше на краката. Слепецът намира пътя до дома, като брои стъпалата — така се чувстваше и тя, докато преминаваше от един кръг осветен тротоар към следващия, като че само по памет, почти без да забелязва редиците къщи, тясно наблъскани от двете страни на улицата.

„На плочката стъпи, на майка си врата недей чупи.“

Мисълта се появи неканена в ума й заедно със спомена за всичките улейчета между плочките, които беше прескачала като дете. Дори сега, мъртва и в гроба, майка й не беше в безопасност.

„Не мисли за това сега. Просто си иди вкъщи…“

На вратата на апартамента я посрещна широко усмихнатата Флорин:

— Боже, момиче, имаш вид като че нещо те е прегазило, докато си пресичала улицата. Добре ли си, или да викам лекарите?

— Само съм уморена до смърт — въздъхна Нола. — Един хубав сън ще оправи всичко.

Хвърли си чантата на невъобразимо футуристичната масичка „Пучи де Роси“ в хола, за която беше похарчила много пари още докато беше омъжена, когато Маркъс преуспяваше при „Братя Соломон“, преди да изгуби работата си и да се окаже затънал до гуша в дългове.

— Или един хубав мъж — вметна Флорин със смях, който изтътна през масивното й тяло. — Мен ако питаш, мила, имаш нужда и от двете. Нищо не освежава жените така, както малко любов между завивките.

Флорин би трябвало да знае, помисли Нола с прилив на привързаност. Тя твърдеше, че е на петдесет и осем години, но според Нола шейсет и три или четири беше по-вероятната й възраст. За това време беше имала трима съпрузи, без да споменаваме няколкото приятеля, които запълваха добре времето й, когато не гледаше деца срещу заплащане. Флорин, която веднъж й беше разказала, как като престанала да бъде чиновничка, изхвърлила корсетите и пратила по дяволите тънката фигура, беше живо доказателство, че колкото повече килограми, толкова по-добре.

— Ако видиш някой такъв, дай му, моля ти се, номера ми — пошегува се Нола. — Струва ми се, че единствените мъже, които се приближават до мен, са тези, дето просят по улиците. — На път за кухнята изглади с ръка края на тапета, който беше тръгнал да се отлепя. — Как мина вечерта?

— Добре, само дето телевизорът пак се скапа. Остави ме на сухо тъкмо по средата на „Законът в Лос Анджелис“. — Флорин се наведе, като издиша шумно въздух, за да вдигне смачканата обвивка от сладкиш, която се беше търколила под кухненската маса. — Онази жена се обади пак, не си остави името, но й познах гласа — същата, дето ти звъни цяла седмица. А, да, и Таша каза, че е болна, но според мен е от купищата бисквити, дето изяде. Трябва да ти кажа, това момиче може да ме надяде на бисквити, когато си поиска.

Като пренебрегна новото напомняне за упоритостта на Грейс, Нола попита:

— Таша е болна?

— Няма за какво да се притесняваш. Само я боли коремчето. Ако ми даваха по пет цента всеки път, когато някое от моите го боли стомах, сега да съм си паркирала задника като Ивана Тръмп в хотел „Плаца“ и разни страхотни мъжкари щяха да искат да се запознаят с мен.

— Те май те намират без проблем и там, където си сега — Нола не можа да не се засмее, докато си сипваше портокалов сок, оглеждаше малката претрупана кухия и си мислеше, че ако Флорин гледа по-малко телевизия, а отделя повече време да почисти след себе си и децата, нямаше да заварва тази бъркотия всяка вечер. Но това е нищо, като се има предвид колко я обожаваха децата. Флорин беше истинска добра фея.

— Вземи пример от мен и навърти няколко километра с умореното си дупе — Флорин се засмя дяволито и вдигна издутата си чанта. Нола видя от нея да стърчат кълбо прежда, полуизяден пакет солети, измачкано издание на Арлекин и една от ярките рисунки на Дани. — Ще се чувстваш по-добре и ще живееш по-дълго. Много по-полезно от „Геритол“.

„Да, нали, може пък наистина да имам късмет и да срещна някой като Маркъс.“

— Не, благодаря, Флорин, след това, което преживях последния път, съм си качила задника на трупчета, докато не намеря мъж, който да разбере, че ме бива и за други работи.

— Добре си направила, момиче… ама не чакай прекалено дълго, че ще свършат добрите мъже. Кльощавите създания като тебе не могат да си избират като нас, по-пълничките.

Гръдният смях на Флорин изтътна отново и Нола се засмя заедно с нея, дълбоко и от сърце, и се почувства по-добре, отколкото се беше чувствала през целия ден. Или, ако трябва да бъдем точни, през цялата седмица. Флорин беше добро лекарство… нищо че дава лоши съвети.

Напомни си за не знам кой път какъв късмет е, че има Флорин не само за бавачка, но и като хазяйка. А Флорин си мислеше, че тя е късметлийката — не стига, че парите от Нола позволяваха да плаща заема от банката и поддръжката на това малко разрушено място, което беше наследила от първия си съпруг, но освен това можеше да си играе на баба.

Нола каза лека нощ на Флорин и забърза надолу по коридора към стаята на Таша и Дани.

Завари Дани да спи по коремче, малкото й дупе се извисяваше като хълм под юргана, а палецът й беше пъхнат в полуотворената устичка. Нола усети да я изпълва нежност.

— Мамичко? — извика я Таша от другото легло. Говореше на нос, като че е настинала или… или е плакала.

Седеше изправена, без дори да се обляга на таблата на леглото. Лицето й, блестящо от жълтата светлина на нощната лампа, изглеждаше мъничко и изпито. Лице на стара жена с тяло на единайсетгодишно дете. Само косата й, кестенява, леко чуплива, изглеждаше незасегната. Таша я беше чакала през цялото това време, без да заспива.

— Здравей, миличко… какво става? — Нола седна на ръба на леглото и машинално сложи ръка на челото на Таша, за да провери има ли температура. Беше хладно като мрамор.

— Дани издава страшни звуци насън. Чуй я само. — Таша сбърчи благопристойно нос заради тихото похъркване и сумтене, което идваше откъм Дани.

— Това ли ти пречи да заспиш? — Нола се приближи и обви с ръка тънките напрегнати раменца на Таша.

— Не.

— Нещо в училище ли?

— Ъхъ.

— Джамал ли пак?

— Той винаги е гаден — гласът й се превърна в болезнен шепот. — Учителката не ме харесва.

Сърцето на Нола подскочи. Какво е могло да накара Таша да мисли така? Нещо по-особено… или старото отношение „пет пари не давам“, което учителката проявяваше от началото на годината? Госпожа Милнър й беше направила впечатление на човек, който е напълно изтощен от работата си. Може би я е вършила прекалено дълго, макар че не изглеждаше много по-възрастна от Нола, която беше на трийсет и седем. Спомни си онази глупава и вероятно опасна история със станиола — беше дала на няколко единайсетгодишни деца като научна задача вкъщи да разтопят станиол. Вярно, Нола вдигна голяма врява. Но така би постъпила и всяка друга майка, стига акълът й да си е на мястото.

— Да не би да ти се кара за онези програми, които ти създаваха проблеми?

Таша поклати глава, раменете й силно се тресяха под ръката на Нола, накрая изрече през сълзи:

— Тя, тя ме кара да участвам в пи-пиесата!

Пиесата? Трябва да са съобщили в някое от онези ксерокопия, които училището непрекъснато изпраща по момичетата — родителски срещи, учебни екскурзии и как да чистят децата от въшки. А, да. Нещо за седмицата на чернокожите и за пиесата за движението за граждански права, която ще поставят петокласниците.

— Дала ти е някоя от онези неприятни роли, където през цялото време нищо не казваш? — попита весело Нола с надеждата това да е всичко.

Таша захлипа още по-силно.

— Аз т-трябва да бъде по-лошата жена, дето крещи на Роза Паркс, че е се-седнала в а-автобуса!

Нола усети как нещо в нея се надигна, бавно, като голяма равна скала. През нея се понесоха чувства, които тя смяташе за погребани с майка й… че не може да си намери място, че не е достатъчно черна… нито пък достатъчно бяла.

Обзе я ярост. Идеше й да удуши учителката на Нола.

— Каза ли ти защо е избрала теб? — попита нежно Нола, като с мъка удържаше гнева си. Галеше раменете на Таша, докато те спряха да се тресат и риданията й стихнаха.

— Тя нищо не каза, но аз си знам — извика Таша. — Джамал казва, че е защото съм бяла!

Бяла? Нола усети у нея да се надига истерия и трябваше да стисне здраво зъби, за да я задържи. Това беше върхът! Мама би оценила тази шега. Мама, която изгонили от три различни мотела на път за Мобайл. А мама имаше светла кожа, самата Нола имаше достатъчно светла кожа, за да „мине“, ако още можеше да се прилага това остаряло понятие. Макар кожата на Маркъс да беше малко по-тъмна от нейната, и двете момичета бяха светли. Не би трябвало да е изненада, че Дани и Таша изпъкваха дори сред съучениците си от испански произход.

— Ох, милото ми — тя въздъхна и внезапно се почувства прекалено изтощена, за да направи друго движение, освен да постави буза на косата на Таша, мека и нежна като млада трева. — Ще поговоря с нея. Утре.

Нола усети как дъщеря й се отпусна леко, а после, преди детето да осъзнае какво прави, понечи да си засмуче палеца. Хвана се и започна да глади с пръст долната си устна.

— Нали няма да кажеш, че аз съм ти казала?

— Ще кажа, че съм чула от другите майки.

— Значи госпожа Милнър няма да ми се сърди?

В този момент заприлича на малката Дани, която понякога искаше невъзможна утеха — като че Нола може да попречи на ожуленото коляно да боли, когато свалят лейкопласта, или да накара Маркъс да дойде, ако е забравил, че е неговият уикенд с момичетата.

Нола привлече Таша до себе си и леко я притисна. Беше писала да й изпратят формуляри за кандидатстване и ги беше прибрала в най-горното чекмедже на бюрото си — за „Грейс чърч“, Сент Люк, „Литл ред скул хауз“, „Френдс“. Може би догодина… не, наистина трябва да стане догодина. Особено за Таша. Тя беше умна и чувствителна, но беше твърде нервна, за да се справи с онези проклети тестове за интелигентност, които щяха да я вкарат в някое от „специалните“ държавни училища като „Хънтър“.

Само че таксите за частните училища са толкова високи десет хиляди долара на година, а ако изпрати и Дани — двойно (а как би могла да не изпрати Дани?). Не бяха точно бедни, но ако не успее да стане съдружник или началник-проекти, не биха могли и да мислят за частно училище.

— Сега ще спя — Таша се прозя, измъкна се от ръката на Нола и се сви под завивките, като подпъхна единия ъгъл на възглавницата под бузата си, а с палеца продължаваше да поглажда долната си устничка. Като ги погледне сега човек, може да си помисли, че с Дани са близначки.

— Лека нощ, мамичко.

— Лека, Таша.

Нола се наведе да целуне хладното челце на дъщеря си. Собственото й лице беше горещо и я болеше, а пулсът на слепоочието й блъскаше до пръсване.

Отново в кухнята, Нола помисли дали да яде нещо, но усилието да приготви дори само един сандвич й се виждаше прекалено голямо. Вместо това си наля остатъците от кафето и взе сухо парче кейк от кутията, оставена от Флорин върху шкафа. „На вечеря у Нола“ — засмя се тя наум, докато вървеше по коридора към спалнята си зад стълбите.

Но вместо да се съблече и веднага да си легне, Нола си спомни съобщението на Флорин за обаждането на Грейс — поредното — и се отпусна на ниската отоманка пред тоалетката.

Какво иска тази жена? Какво иска? Дали Грейс няма да опита да измъкне от нея онова, което обеща на майка си да пази завинаги в тайна?

Нола се огледа около себе си — стените, облепени в тапети със смел дизайн от птици и лози, модерното легло с покритие от ръчно обработен махагон и черен лак. Цялата стая, целият апартамент бяха такива, бяха като нея, съжителство на силни противоположности — като например картината от началото на века, на която с маслени бои беше нарисувана жена, бродираща на светлината на лампа, и която с Маркъс бяха купили на страшно изгодна цена на един търг, закачена до гравюрата на Матис. Или като стария, вече излиняващ персийски килим, на който имаше купчина овални кутии^[1], халогенна лампа за четене от зелен окислен месинг, тоалетна масичка, купена втора употреба.

Останки от предишен живот, помисли тя. Преди, когато Маркъс търгуваше с правителствени облигации, комисионните му й дадоха възможност да продължи обучението си и в същото време успяха да купят всички тези хубави вещи. Сега те служеха като ярко напомняне за времето, когато, вместо да убеждава сама себе си, че парите ще продължат да прииждат, е трябвало да ги крие под дюшека.

Тази недовършена работа с Грейс също служеше като напомняне. За стари обещания, които изобщо не е трябвало да бъдат давани. За детството, когато мама често имаше тревожния израз на уплашен беглец — каквато тя си беше в много отношения.

Лъже сама себе си, ако вярва, че като пренебрегва Грейс, накрая ще я накара да се откаже. Нола си припомни малкото момиченце, което през онзи ден влезе въпреки забраната в къщата на мама. Не. Грейс няма просто да изчезне.

Неочаквано Нола проумя, сякаш някой й удари плесница. Стана й ясно, като че погледна в кристална топка. Дошло беше време играта на криеница да престане. Трябва да се изправи лице с лице срещу това. Трябва да погледне Грейс Траскот в очите и да я умолява, ако трябва, да престане с всичко това, за Бога, просто да престане.

Беше късно — след единайсет, — но Нола знаеше, че ако остави това до сутринта, утре може да се отметне от решението си. А в този случай май трябваше да остави интуицията да надделее. Вдигна телефона и бързо набра номера на Грейс. Не беше нужно да го проверява. Грейс толкова пъти го беше съобщавала на телефонния й секретар, че Нола го знаеше вече наизуст.

 

 

Нола избра „Колом д’Ор“ на Двайсет и шеста, до Лексингтън. Беше шик и прекалено скъпо за нея, но тук със сигурност нямаше да срещне нито един познат.

Като пристъпи от острия вятър в уютната топлина на ресторанта, леко наведена, за да мине през ниския вход, тя изпита странна смесица от чувство за приятен уют и все по-силен ужас. Огледа масите до тухлената стена зад бара и веднага забеляза жената, която седеше сама и й беше смътно позната.

Да, наистина беше тя. Много по-възрастна, но въпреки това чертите, които Нола помнеше отпреди толкова години, можеха да бъдат ясно разпознати. Знаеше, че Грейс е хубава. Но, Боже, колко беше мъничка. Дори седнала личеше, че е около метър и петдесет. Миниатюрна жена, облечена в тънка бяла блуза от парашутен плат, пъхната в тесни черни дънки, с изискано гобленово елече и дълъг златен гердан като гигантска гривна — амулет. В сравнение с нея Нола, облечена в панталони от камилска вълна и обемно пепитено сако, се чувстваше като полузащитник от националната футболна лига.

Оправи си мантото и тръгна към масата, като се наслаждаваше на тези няколко мига, през които можеше да наблюдава, без да бъде наблюдавана. Видя, че косата на Грейс е тъмна и копринена, докато собствената й трябваше да се пристегне на кок на тила, за да се изправи. А ръцете на Грейс бяха толкова малки, че сребърните пръстени изглеждаха някак абсурдни, сякаш дете се е преоблякло като възрастна.

Но въпреки размерите всичко в Грейс, дори и начинът, по който седеше — отпусната спокойно назад, едното стъпало, обуто в невероятно малка велурена бота, сложено върху коляното на другия, — сякаш казваше: „Знам какво искам и знам как да го постигна.“

Докато гледаше как Грейс отпива с небрежен жест от чашата перие с лимон пред себе си, Нола усети да я присвива стомахът, като че нещо я привличаше против волята й към Грейс. „Проклета да е. Проклета да е, задето намесва и мен в това.“

Можеше ли Грейс да знае колко е развълнувана? Всички тези съобщения, на които не можеше да се насили да отвърне… Нола беше превъртала многократно телефонния секретар. Търсеше… Какво? Някакъв знак, който да й покаже капана, може би заложен от Грейс?

Като се чудеше дали наистина не влиза в капан, Нола спря за момент по пътя между заетите маси и оправи сакото си отпред. После приближи, така че Грейс да я види.

— Здравейте. Вие трябва да сте Грейс.

Нола изпита мрачно удоволствие, като видя как Грейс се стресна изненадана и едва не разля питието си, когато скочи да се здрависа с нея. Нола седна на празния стол от другата страна на масата, усещайки, че бе огледана изпитателно.

Не се смущаваше, когато я наблюдаваха. Хората се зазяпваха в нея от дванайсетгодишната й възраст, когато беше кльощаво дете, високо колкото някои мъже, с крака до сливиците, облечена в рокли, които винаги бяха прекалено къси за нея. Впрочем майка й почти винаги я настигаше с иглата и конеца, но в същото време се кълнеше, че щом вечер остане до късно да отпусне подгъва, на сутринта Нола винаги израства с още някой сантиметър.

Вече не се прегърбваше, както през пубертета, за да изглежда по-ниска. Нола седеше изправена като дъска, с изпънат врат и поглед, вперен право напред като бразда, прокарана от земемер.

— Толкова се страхувах да не закъснея, че пристигнах с десет минути по-рано — каза Грейс с притеснен смях, който караше Нола да я хареса пряко волята си. — Ако ви бях изпуснала след всичко това, щях да си пляскам шамари до второ пришествие.

В говора й имаше едва доловима следа от южен акцент, като щипка захар в чаша силно турско кафе.

— А аз пристигнах… с леко закъснение — Нола успя да изобрази на лицето си лека усмивка.

„Не се извинявай. Не давай обяснения.“ Нола потисна с усилие обичайните полу извинения, които й идваха на ум. „Остави Грейс да дава обяснения.“

— Хубаво място — отбеляза Грейс, като се оглеждаше. — Четох някъде, че готвят добре.

— Не знам, никога не съм се хранила тук — Нола отвърна със сухата половинчата усмивка на работеща жена, която има строго разчетен бюджет и едва намира време да прегледа сутрешните вестници, камо ли пък да се занимава със статии за скъпи ресторанти. Сложи внимателно чантата си на скута и отбеляза с презрение голямата кожена торба на Грейс, преметната небрежно на гърба на стола, на разположение на всеки джебчия. Само някой отраснал в охолство може да си позволи подобно нехайство.

Грейс отпи още веднъж от чашата си под погледа на Нола.

— Уф. Ами… истината е, че сега всичко би ми се усладило. Снощи, след като се обадихте — отново същата обезоръжаваща усмивка, която караше Нола да я хареса пряко гласа на инстинкта, — май не можах да спя. На закуска можах само да пийна кафе.

— Добре дошли в клуба. Сънят по цяла нощ за мен определено остана в миналото.

Грейс я погледна неразбиращо.

— Имам две дъщери — обясни Нола. — Таша е на десет, а Дани тъкмо навърши шест.

— Помня, когато синът ми беше шестгодишен — в гласа на Грейс звучеше тъга по миналото. — Бих искала да можех да консервирам тази възраст и да я запазя за по-късно.

— Пубер? — Предположението не беше особено рисковано, изразът на Грейс предполагаше, че напоследък е преживяла няколко битки на този фронт.

— И то какъв! — засмя се Грейс, но Нола усети нотката на напрежение. — Крис навлиза в „онази“ възраст. Не съм сигурна дали проблемът е, че той е на тринайсет, или че аз минавам трийсетте. Така или иначе, понякога ми се струва, че ще изляза от кожата си.

— Случва ми се — Нола изви очи към небето със съчувствие. — А има още време, докато наистина дойде ред на Таша.

— Надявам се някой ден да имам възможност да се запозная с момичетата ви.

Нола усети, че се отдръпва от спонтанната симпатия, която се появи между тях, като от прекалено уютен огън. Трябваше да остане нащрек, бдителна, никакви глупости от рода „и двете сме на един хал“.

Като впери очи в Грейс, Нола каза:

— Не ми е ясно какъв смисъл би имало това.

Грейс рязко се наведе напред, подпряна на лакти, с прикован в Нола ясен, многозначителен поглед.

— Знам какво мислите. Не сте дошли тук на приказки.

Тя първа отклони очи и започна да си играе с червените пластмасови сламки в чашата си, потриваше ги несъзнателно между дланите си като упорит бойскаут, решил да запали огън с две пръчки.

— Боже мили, още не мога да повярвам, че сте тук. Бяхме само деца, нали така, но помня всичко за вас… и за… — Грейс се запъна, но после продължи — онзи ден.

Сега и Нола се наведе напред.

— Защо просто не зарежете това? Защо да го вадите на бял свят след толкова много години? За Бога, те и двамата са мъртви, бащите и на двете ни. Майка ми също. Не могат да се защитят.

Грейс пусна сламката в чашата и поклати глава:

— Аз никого не обвинявам.

— Сигурно е така, но въпреки това го показвате в лоша светлина.

— Моят баща… или вашия? — попита тихо Грейс.

Нола усети тихо жужене в ушите си като от прекалено натегнат стоманен кабел.

— Всъщност не става дума за тях — отвърна тя на удара с удар. — Става дума за вас. Откъде се взе тази непреодолима нужда да разровите миналото?

— Трябваше — отговори простичко Грейс. — Това нещо не ми излиза от главата толкова години, като лош филм, който се повтаря отново и отново. Не мога да повярвам, че една толкова страшна трагедия не се е отразила по същия начин и на баща ми. Как бих могла да опиша честно живота му, а да изпусна нещо така важно?

— Хубаво, а аз за какво съм ви? — Нола се облегна назад и кръстоса ръце пред гърдите си. — Знаете всичко, което има да се знае.

Сърцето й забърза трескавия си ритъм и Нола внезапно си представи с неприятно чувство как я проверяват с детектор на лъжата, за ръцете й са закачени жици, а писецът на машината чертае бясно неравна линия.

— Кого предпазвате, Нола? — настойчиво попита Грейс, като се наведе още по-напред. — Баща си? Защото можеше да стане убиец, ако не го бяха спрели?

Нола усети, че не може да си поеме достатъчно въздух. Зави й се свят, а пред очите й заплуваха черни петънца.

После си припомни: „Атаката е най-добрата защита.“ Като сграбчи ръба на масата, тя попита:

— Какво право имате да нахълтвате в живота ми и да се бъркате, където не ви е работа?

— Тя ви е накарала да обещаете, нали? Точно както майка и татко накараха мен да обещая.

— Не разбирам за какво говорите…

— О, не, разбирате. Изписано е на лицето ви. Страх ви е да говорите за това дори с човек, който е бил там. Някой, предполагам, майка ви, ви е внушил, че трябва да си мълчите, или ще се случи нещо наистина ужасно. — Усмивката на хубавото, изострено личице на Грейс беше мрачна. — Знам го, защото и с мен постъпиха така. Само дето не казаха направо, че не трябва да разказвам. Майка ми… може така да погледне човека, че той би предпочел да тръгне бос по жарава, отколкото да чуе какво мисли тя.

— С мен не беше същото. Мама… — Нола се спря. — Вижте, така доникъде няма да стигнем. Вече съм голяма. Сама взимам решения. По една случайност не смятам да дрънкам пред разни журналисти.

Докосна с хладна, трепереща ръка бузата си, която пареше като изгорена.

Зарадва се, когато келнерът ги прекъсна, за да остави поръчката й — джинджър-ейл.

— Не „пред разни журналисти“ — поправи я Грейс. — Пред мен, само мен. Искам да обясня така, че хората наистина да разберат.

— Не е толкова просто.

— Значи това искам да разбера. Защо не е толкова просто.

— А къде остават моите желания? — Нола усети как в нея избухна някакъв силен, ярък пламък.

Внезапно Грейс се облегна назад, лицето й беше бледо и сериозно. След това отново се наведе напред и леко докосна ръката на Нола.

— Знам, че сигурно няма да ми повярвате, но през цялото това време… съм си мислила за вас. Още преди да започна книгата, си мислех дали да не ви се обадя, просто… ами, за да поговоря с някого за това.

Нола усети същото присвиване като преди, нещо я привличаше към Грейс въпреки инстинкта, който й повеляваше да не се поддава. „Признай си — ти чувстваш същото.“ Жадуваше да се довери на някой, да сподели това ужасно бреме, бреме, което беше много по-тежко, отколкото си представяше Грейс…

„Внимавай“ — предупреди сама себе си.

— Искате да чуете истината? — Нола сякаш замахна с хладната точност на сатър, който се забива с месарски тезгях. — Зарадвах се, когато умря баща ми.

Видя ясно, че Грейс се слиса — нещо повече, беше всъщност шокирана — и изпита странно чувство на триумф.

— Боже Господи — възкликна Грейс леко като въздишка.

— Преди татко да умре, с мама живеехме добре само когато той беше на плаване — продължи Нола. — Нямаше го със седмици, а понякога и месеци. Като се върнеше, нещата бяха наред за известно време… но после му идваха тези ненормални идеи и започваше да се държи странно, обвиняваше майка в разни неща.

— Какви неща? — попита Грейс.

— Повечето бяха дреболии — продължи Нола почти сякаш говореше сама на себе си или сънуваше на глас. — Татко крещеше, че се е „надула“ от работата си в Капитолия и че той вече не знае дали тя е бяла или чернокожа. После си втълпяваше, че му изневерява. С какви ли не мъже! Веднъж реши, че спи с любезния господин Кросли, който работеше на пазара, където мама пазаруваше. Друг път нарочваше чичо Лестър, собствения си брат.

— Какво правеше майка ви?

Нола поклати глава, потънала в спомени.

— Мама ставаше много тиха и после татко, той… — млъкна, изгубила желание да продължи.

Грейс обаче, без да казва нито дума, не я остави да спре дотук. Наведе се толкова напред, че Нола усещаше дъха й върху лицето си като слаб летен ветрец. Лешниковите й очи светеха като слънчеви отблясъци върху вода.

— Понякога я удряше — довърши Нолас безизразен глас.

Грейс остана смълчана за миг, със сериозно лице.

— Съжалявам — каза накрая. — За вас трябва да е било ужасно.

— Какво ви интересува? — В гърлото на Нола се надигна горчив, стипчив вкус като от недозрял плод. — Вие дори не ме познавате.

— Така е — призна Грейс, — но винаги съм се питала дали и вие се чувствате също така задушена. В края на краищата родителите не са ни питали дали искаме да приемем тяхната загладена версия на истината.

— Тогава защо не ми се обадихте преди десет години?

— Не знам. Нещо все ме спираше в последната минута. Страхувах се, че ще бъдете като тях, ще се държите, като че всичко това въобще не е ставало.

Нола усети как студът от ледената чаша в ръката й премина нагоре и заля гърдите й.

— Станало е — каза тя, думите се измъкнаха като ръждясали пирони от отдавна закована врата. — Татко… стигна твърде надалеч. Мама се уплаши и се обади на баща ви. Тя винаги разправяше, че Юджин Траскот може да реши едва ли не всеки проблем. Да, знам, че стана случайно, но той наистина реши проблема. Всичко завърши добре за мама и мене и зле за татко. Край на историята.

— Нищо с толкова страшен край не приключва истински — каза тихо Грейс, но Нола потрепери от правдината на думите й.

После заяви рязко:

— Вижте, това си остава между нас. Повече от това нищо не мога да направя за вас.

— Дори сега, когато камъчето е изплюто и ако ме подкрепите, наистина ще спасите репутацията на баща ми? — настоя Грейс.

Нола се почувства като човек, който се олюлява на невероятно стръмна урва и всеки момент ще падне в бездънна пропаст.

— Аз… не мога — повтори тя вяло.

— Защо не можете? Той е бил добър към вас, нали? Знам, че след смъртта на баща ви се е грижил за майка ви и вас. Отделил е пари да отидете в колеж.

Нола кимна несъзнателно:

— Да, беше добър с нас. Плащаше заплата на майка дори, когато тя вече беше прекалено болна да работи.

— Тогава помислете за това като за начин да му се отплатите!

— Моля ви — помоли Нола. — Не знаете какво искате от мен.

Но Грейс не възнамеряваше да спре, да я остави на мира.

— Нола, няма кой друг. Вие трябва да помогнете.

Нола усети как железният й самоконтрол изведнъж поддаде.

— Свикнали сте да получавате каквото искате, нали? Грейс Траскот, привилегированата дъщеря на великия сенатор. Е, нека да ви съобщя…

— Грейс! — отгоре ги прекъсна един дълбок глас.

Нола вдигна глава и срещна погледа на най-зелените очи, които беше виждала някога, върху почти плашещо красиво лице. Остана й бегло впечатление за къдрава тъмнокестенява коса и пълни чувствени устни, преди да види ясно мъжа, застанал до масата им. Невъзможно е мъж в Ню Йорк през деветдесетте да изглежда така и да не е или женен, или обратен, или най-после жертва на нарцисизма. Но той й се усмихваше с явно истински интерес.

— Бен Голд — представи се той и протегна ръка. Хубаво здрависване, сухо и твърдо, без да е прекалено агресивно.

— Нола Емори — Отвърна тя. Леката усмивчица, която играеше на устните му, и начинът, по който я гледаше, а накараха да попита:

— Познаваме ли се отнякъде?

Името му наистина звучеше познато.

— Не сме се срещали, но аз съм слушал много за вас — Бен се засмя чаровно, а после, като видя учуденото й лице, допълни: — Работя за баща си в „Кадоган“.

— Баща ви е?… — тя вдигна вежда.

— Джек Голд. — След като Нола не реагира, Бен се обърна към Грейс, като очевидно се забавляваше: — Не си ли й казала, че ходиш с издателя си?

Нола видя как Грейс сви смутено рамене и сведе поглед към масата.

Като избягна темата, Нола отбеляза весело:

— Трябва да е интересно баща ви да ви е шеф. Бас ловя, че понякога се чувствате все едно изобщо не сте излизали от дома.

Видя как лицето на Бен потъмня, но миг след това той се пошегува:

— Само дето, когато поискам да ми увеличат джобните пари, става дума за доста по-големи суми.

Нола усети усмивка да разтегля устните й. После се сети защо името му звучеше познато — ако не се лъже, онзи роман, който най-накрая успя да прочете до края, беше посветен на някой си Бен Голд.

— Вие сте редактор на Роджър Янг, нали? — попита тя.

Той кимна, очевидно му достави удоволствие, че тя е направила връзката.

— Но нямам нищо против да призная, че бих искал да съм редактор и на Грейс… Най-малкото, сега щях да обядвам с две красиви жени вместо с един много педантичен старец.

Нола прекъсна неловкото мълчание, което обгърна масата, със смях, който изненада самата нея също толкова, колкото се изненада, очевидно, и Грейс. Не знаеше точно защо се смее, дали защото прямотата на този млад мъж й достави удоволствие, или заради облекчението, че поне за малко той я отърва от настойчивия разпит на Грейс.

— Съжалявам, че не можеш да седнеш при нас — каза Грейс.

— Аз също, но дългът ме зове. Той е мой автор, лекар, който, надявам се, ще стане следващия Притикин. — Премести куфарчето в другата си ръка. Носеше тъмносиньо кадифено сако и плетена вратовръзка, които изглеждаха почти преднамерено небрежни, също като велурените обувки и тъмните очила, пъхнати в къдриците му. — Твърди, че третата възраст е свързана с културата. Според него при идеални условия човешкото тяло е проектирано да съществува сто и двайсет години. Сигурно това значи, че по скалата на доктор Дорфмайер ние тримата още не сме стигнали пубертета.

По един абсурден начин Нола се почувства поласкана, че Бен я включи в това „ние“, и от начина, по който я гледа — един миг по-дълго, отколкото трябва, всеки път, когато очите им се срещаха. Колко отдавна не беше усещала така остро мъжкото внимание?

Не че се стараеше особено да забелязва тези неща. Парен каша духа, помисли тя. Какво й беше казал Маркъс, докато си събираше багажа, побеснял, със зачервени очи? „Никой няма да те обича като мен.“ Сети се, че тогава помисли: „Слава Богу, не бих издържала някой да ме обича така още веднъж.“ Откак той се изнесе, тя се наслаждаваше, че разполага сама с цялото легло. Едва напоследък беше започнала да се чувства така, сякаш спеше върху лед.

Нола срещна погледа на Бен, който вече се канеше да си тръгне, и усети, че лицето й поруменява. След като той изчезна през сводестия вход в съседната зала, тя, без да иска, се запита дали някога ще го види пак.

— Изглежда приятен — каза Нола на Грейс. Гневът, който изпитваше само преди минути, беше изчезнал. На негово място дойде тежка умора.

— Приятен е — въздъхна Грейс и започна пак да къса салфетката си на малки парченца. — Просто не знам дали мога да стана мащеха на трийсетгодишен мъж.

— Сгодени ли сте?

— Не — очите на Грейс се плъзнаха встрани.

Нола усети, че е засегнала болезнено място. Бързо смени темата.

— Оня ден видях името ви във вестника. Не беше във връзка с всичко това — тя разпери ръце. — Нещо за някакъв цирк?

— А, да — Грейс, която явно се беше разпаднала на парчета като салфетката си, се овладя. Поусмихна се. — „Биг Епъл Съркъс“. Благотворително представление за ПЕН. Няколко писатели ще се изложат пред публика. Добре ще бъде, ако не се пльосна по корем. Изпълнявам номер на трапеца.

— Звучи опасно.

— Има мрежа — Грейс сви рамене. — Освен това в колежа бях в отбора по гимнастика. На гредата бях най-добра.

— Е, желая ви успех. — Нола чу нотката на горчивина в гласа си и видя, че тя не убегна и на Грейс.

— Ще имам нужда — каза тя, а после добави с въздишка. — Ох, Нола, все още не мога да ви обясня, нали? Успях ли да променя нещо с това, което ви разказах?

След неловка пауза Нола отвърна тихо:

— Разбирам откъде идвате. Просто не искам да пътувам с вас оттук нататък.

Грейс изведнъж се извъртя на стола и започна да рови в голямата кожена торба, която висеше на облегалката на стола. Извади кутия с ръкопис и я пъхна в ръцете на Нола.

— Моля ви — прошепна тя със сълзи на очи, — прочетете я. Нищо няма да ви стане поне да прочетете какво съм написала. Може да си промените решението.

Нола се изправи рязко.

— Решението ми вече е взето. — Но въпреки това взе ръкописа, хвана го с две ръце, като че той можеше да й даде опора срещу обгърналата я световъртежна вълна. — Извинете ме, но трябва да вървя. Съжалявам за обяда.

Грейс протегна ръце и хвана ръката на Нола, стисна я между детските си длани един такт по-дълго, отколкото би трябвало да продължи ръкостискането. Но не се опита да я спре.

Докато вървеше към изхода, като се препъна, когато подът леко се наклони надолу, Нола чувстваше тежест в стомаха, като че всъщност бе яла прекалено много на обяд.

Дали Грейс е усетила, че крие нещо?

Беше ли отгатнала какво Нола не можеше да й каже: истина, по-шокираща, отколкото някой може да си представи?

 

 

Един час по-късно Нола седеше с шефа си пред голямата маса в заседателната зала, а пред тях бяха разпръснати рисунките й. Виждаше изненадата, изписана на тънкото му, издължено лице, докато ги разглеждаше. Знанието, че тя е спечелила наградата „Карнеги“ и така желаната награда на Международната асоциация на архитектите от „Купър юниън“, не можеше да го подготви за проекта пред очите му.

Всъщност самата тя още не вярваше. Проект, в който личеше такава увереност и такова новаторство — беше като в приказката за обущаря и джуджетата: нещо, което някой е начертал като по магия, докато тя спи.

Но Кен не подскачаше от възторг… Боже, та той дори не се усмихваше.

— Не прилича на това, което имах предвид — каза той.

Шефът й беше безцеремонен и тя му се възхищаваше за това дори когато я поставяше в неудобно положение. Нола се мъчеше да държи задника си залепен за кожената седалка на въртящия се стол. Когато я погледна — сините, близко поставени очи зад роговите рамки на очилата бяха изпълнени с удивление, — сякаш някой прокара парче шкурка по опънатите й нерви.

— Ако някой беше оставил тези неща на бюрото ми, никога не бих познал, че са твои — продължи той. — Не са в твоя стил.

— Така е, но все пак харесват ли ти? — попита Нола на един дъх. Трябваше да разбере. Веднага. Преди да рухне от напрежение.

Кен вдигна глава, като че изненадан от въпроса.

— Щях да съм луд, ако не ги харесвах.

— Тогава значи са твои. — Тя преглътна с мъка вълнението, което се надигаше в гърлото й. — Искам да кажа, не само на фирмата. Ами лично твои.

— Да, естествено, но несъмнено ти ще получиш голяма част от признанието…

— Искам да кажа, Кен — прекъсна го тя. — Че бих предпочела името ми да не се появява никъде във връзка с този проект. Ако го изберат — знам, че това е голямо „ако“, — ще се съсипя от работа, но ще го завърша. Само че искам да остана зад кулисите. — Тя извади измачкана изрезка от вчерашния „Таймс“ и му я подаде. — Може би това ще изясни проблема.

Кен прочете, после погледна Нола с намръщено недоумение.

— Нед Емори е баща ми — каза тя. — Майка ми работеше за сенатора Траскот.

Кен потърка с бяла безкосмена ръка тясното си лице, което винаги й напомняше за хрътка, застанала нащрек.

— Хубаво, но въпреки това не разбирам накъде биеш.

— Да кажем, че ще бъде по-добре да не се намесвам. Може да изглежда като протежиране. Или пък като точно обратното. Госпожа Траскот вероятно ще иска да няма нищо общо с мене. Сигурно ще й напомням нещо, за което тя предпочита да не мисли.

Кен потърка замислено брадичка.

— Може би си права. Познавам някои от хората в онзи комитет, а те сто процента не биха искали да разсърдят Корделия Траскот. Все пак… — Той разпери ръце като момче от предградията, въпреки всичко си оставаше син на ченге от Флашинг. — Ще бъда откровен с теб, Нола. Харесваш ми. Харесва ми работата ти. А това — той почука с пръст върху рисунките, — е дяволски талантливо.

Тя си позволи миг тържество, а после бързо попита:

— Но?

— Трябва да го обсъдя с момчетата. Да видя какво мислят.

— Кога?

— Ей, задръж малко. Утре. Колкото се може по-скоро ще ти съобщя резултата.

Нола потисна нетърпението си и каза:

— Сигурно ще мога да почакам дотогава.

През по-голямата част от живота беше сдържала чувствата си, трябваше да е свикнала вече.

Когато се върна на работното си място, лавицата над чертожната дъска, където между свитите на рула проекти беше напъхала кутията с ръкописа, привлече вниманието на Нола. Бавно се протегна и го свали долу, тежестта сякаш щеше да откъсне ръцете й.

„Толкова много имам да разкажа…“

Не можеше да се отърве от страшното убеждение, че Грейс няма да се откаже, че ще упорства, докато не получи всички нужни за нея отговори.

Нола забрави фронталното сечение за Чанг, което беше обещала да свърши до края на деня, за момент забрави дори собствения си проект, който в момента пътуваше по коридора към шефските кабинети, отвори кутията и започна да чете.