Айлин Гоудж
Благословени лъжи (30)

Двадесет и девета глава

Корделия Клейборн Траскот и Управителният съвет на университета „Лейтам“

Ви канят сърдечно да присъствате на откриването на Библиотеката — мемориал „Юджин Траскот“ на 26 юни 1994, неделя, в 14 часа.

След откриването ще има прием.

От кабинета на втория етаж Корделия ясно виждаше как Гейб, качен на дървената стълба, привързва трендафила към дървената рамка, надвесена като булчински воал над портата за овощната градина.

Беше гологлав, а ранното лятно слънце, което се процеждаше през магнолиевите клони отгоре, лежеше като дружеска десница на гърба на синята работна риза. Трудеше се спокойно, без да бърза, и постепенно в подножието на стълбата се събираше спретната купчинка клонки и увехнали цветове.

Видя как отряза дълъг, извит като въпросителна ластар, и й се стори, че режат самата нея.

След смъртта на Юджин се чувстваше абсолютна празна, като раковина, изхвърлена на брега. Но ако загуби Гейб, най-страшното наказание ще е съзнанието, че сама е виновна.

Какво да стори? Да се омъжи за него? Седнала на изящното си бюро с инкрустирани птици и цъфнали ябълкови клони, Корделия погледна надолу към малката картичка с отговор на изпратената от нея покана. Осем дни, напомни си тя. След осем дни ще се открие библиотеката, заради която обиколи половината континент да търси пари, води борба със строители, каменари, водопроводчици и инженери, а през последните осемнайсет месеца я видя как израства от основите, за да се превърне в чудо от камък и искрящи стъклени фасади.

Би трябвало да се радва, но я измъчваше споменът за лицето на Гейб снощи, когато я помоли да стане негова съпруга. За леко насмешливия блясък в чаено кафявите му очи, за малките бръчици, спотаени в ъгълчетата на устните му, като че знае отнапред отговора й.

„Ще бъдем щастливи заедно…“… в продължение на пет, може би дори на десет години. А после? Тя ще е стара, седемдесетгодишна баба, а Гейб още жизнен мъж, почти в разцвета на силите си. Тогава Гейб ще се окаже хванат в капан, може би дори ще се наложи да я вози наоколо в инвалидна количка, да реже храната й на малки хапки, да я слага вечер в леглото.

Леглото.

Голямото легло с балдахин в стаята й, където с Гейб прекараха много сънливи следобеди подир часове плевене, копане, подрязване, садене… леглото, в което Гейб търпеливо върна тялото й към нов живот, като отдавна запустена градина.

Топлина заля бавно Корделия. Спомни си как Гейб я съблече за пръв път и колко неловко се чувстваше в началото. Извиняваше се за бръчките, за отпусната плът, която никога няма да стане пак твърда, колкото и да посещава заедно със Сиси салона за красота на Лусил Робъртс. Но Гейб, милият Гейб, я накара да замълчи с целувка. Не само една, а много целувки, които се посипаха като благодатен дъжд върху лицето, шията, раменете и гърдите й.

— Бих искала пак да съм млада… заради тебе… заради това — прошепна Корделия.

— Сега си по-красива от когато и да било — увери я Гейб и махна с мазолестата си ръка кичур бяла коса от слепоочието й. — Не бих се лишил и от една бръчка.

Колко я изненада тялото й! Макар отдавна да не беше онова плодородно място, където мъжът може да посади семето си и да го гледа как расте, то още беше способно да изпита огромно разнообразие от чувства, имаше куража да посети нови места, да опита нови неща.

Седнала сега в кабинета си, Корделия се питаше колко време може да продължи страстта и взаимната наслада от телата им. Потрепери, сякаш през прозореца изведнъж е долетял хладен полъх на вятъра. Ще я обича ли още Гейб, когато не е само попрехвърлила средната възраст, а остарее и силите я напуснат?

Ами градските клюкари, които ще започнат да упражняват езиците си и да пускат остроумия? Тя самата пет пари не дава! Но как ще се чувства Гейб? Колко време може един мъж да обръща и другата си буза?

Да не забравя Сиси! Корделия почти я чуваше вече как опява, все едно я е сполетяло лично нещастие. Вярно, помисли Корделия, Сиси ще трябва да търпи подигравките и забележките, че не стига дето я напусна съпругът й, ами сега майка й е изкукуригала.

Но ако се омъжи за Гейб, неин най-силен, може би дори единствен защитник ще стане Грейс. А Корделия винаги е смятала, че Грейс изобщо не я разбира. Грейс одобряваше Гейб и знаеше, че подобен брак няма нищо общо с парите или старческото слабоумие. „Тя ще ме разбере също, ако реша да не се омъжвам за Гейб.“ Тъкмо Грейс й писа миналата година по това време, че според нея бракът е нещо повече от партньорство на двама души. По-скоро е нещо като корпорация, в която разчиташ на децата, сестрите, братята, родителите.

Грейс. Корделия усети как слънчевият светлик, който пълзеше нагоре по светложълтите тапети, сгрява приятно лицето й. Заляха я спомени за сватбата на Грейс малко преди Коледа миналата година. Корделия отиде в Ню Йорк, за да присъства на събитието. Бяха й казали, че ще бъде скромно, но не знаеше какво друго да очаква… а колко хубава беше венчавката! Дори синагогата, избрана от Джек и Грейс, прилягаше съвършено на бунтарски настроената й по-голяма дъщеря — една от старите забележителности на Ийст Сайд, ветровита, малко разрушена, в процес на реставрация. Роклята на Грейс също беше съвсем необичайна, поне за Америка — семпла, тясна, дълга до глезена, тюркоазносиня, покрита с лека като перце коприна, купена, както сподели Грейс, в индийски магазин за сарита на Лексингтън авеню.

Нямаше шаферки, нито пък кум. Само децата на Джек и Грейс се събраха около тях като букета рози, който дъщеря й стискаше в ръката си. Корделия се усмихна, когато се сети колко неловко се чувстваше Крис с костюм и вратовръзка, но в същото време личеше, че одобрява брака на майка си. Дъщерята на Джек, Хана, облечена в тъмнозелена кадифена рокля, с вдигната нагоре прекрасна коса, приличаше на героиня от роман на Е. М. Фостър. А и синът му беше хубав като младоженец, само дето не се усмихваше. Грейс май беше казвала, че Бен е трудното дете? Че ходи на психоаналитик, а Джек често го съпровожда на сеансите. Все пак от начина, по който Джек прегърна децата си в края на церемонията, след като целуна Грейс, личеше колко много ги обича и двамата.

По-късно в мансардата на Грейс се състоя скромно тържество и гостите се събраха да гледат първия танц на Джек и Грейс. След това джаз дуото засвири „Тенеси валс“ и Джек грабна в прегръдките си Хана. Корделия се просълзи, докато гледаше как танцуват баща и дъщеря. В един момент Хана изрита със смях обувките си и сложи крака върху стъпалата на Джек, които продължи да я върти из стаята. Да беше жив Джин да ги види! Грейс, луда по съпруга си, приветствана от новото си семейство. Щеше да се зарадва и заради Нола, която изглежда, се чувстваше съвсем на място, бъбреше с приятелите на Грейс и обикаляше мансардата със спокойствието на чест посетител. Корделия още не беше определила отношението си към нея и затова се държа на разстояние, но погледът й често се спираше върху Нола и Грейс, които приказваха дружески или се смееха на някаква обща шега. „Като сестри“ — помисли с болка Корделия, съжалявайки, че Сиси отклони поканата на Грейс, защото се чувстваше потисната.

Заета със строителството на библиотеката, Корделия не беше виждала Грейс след посещението в Ню Йорк. Но дъщеря й щеше да дойде на гости със семейството си в Блесинг — първото й посещение от почти четири години.

Накара Нета да приготви старата стая на Грейс и да разпъне дивана за Крис. Хана може да спи в стаята на Сиси. Това сигурно ще ядоса Керълайн, която още се сърди задето са я „изхвърлили на улицата“, както определяше отказа на майка си да я настани пак при себе си. Голяма работа. Корделия се усмихна леко при мисълта, че е дошло време Сиси да осъзнае: вселената не се върти около нея.

Пък и Сиси ще се оправи. Я виж как напредна след развода — хвана се на работа като помощник-учителка в началното училище, организира ограмотителни курсове за бедните, предимно чернокожи ученици. Юджин би се гордял с нея. Освен това Сиси отслабна най-малко четири килограма. Това вече е някакво начало.

Корделия погледна пак през прозореца и видя, че Гейб и стълбата са изчезнали, само купчинката клонки на земята издаваше, че са били там. Изведнъж се сети, че той не е пратил отговор на поканата й. Каза ли й, че ще дойде… или тя просто приемаше това за факт?

Дали няма да размисли, след като Корделия отказа да се омъжи за него?

В гърлото й заседна буца, а в ушите й се появи шумолене, което я подсети за малките торбички със сушени листа от рози и люляк в гардеробите… само че този път в торбичката имаше шепот. Няколко гласа й прошепваха причините, поради които би трябвало да се омъжи за Гейб…

Той те обича. Ти го обичаш.

Я си спомни Джин, колко малко време прекарахте заедно. Никога няма гаранции. Живей за момента. Само това можем да правим ние, хората. Помисли какво ще изгубиш…

Престани да бъдеш разумна — поне веднъж чуй гласа на сърцето си.

После пак си представи погледите, презрението, което ще трябва да изтърпят с Гейб в Шейди хил — родно място на семейството й от столетия. Сети се как преди няколко дни Лусинда Парментър дойде да вземе бетонните за една разпродажба и едва не припадна при вида на Гейб, седнал в осем вечерта в кухнята със запретнати ръкави да пие бира.

— Един съвет — прошепна Лусинда на излизане в ухото на Корделия. — Знам, че винаги си правила каквото намериш за добре, скъпа. Но някои хора няма да са толерантни като мен по отношение на… приятеля ти.

Не, не би могло да стане. Време е да осъзнае реалността.

Корделия бутна стола назад и се изправи толкова рязко, че пред очите й заплуваха малки огнени петънца. Сети се, че не е закусвала, и помисли: „Трябва да хапна нещо.“ Може би Нета е оставила в хладилника от снощното пиле и от вкусните шункови бисквити. А трябва да има още и от тортата с ревен, израснал буйно по краищата на градината й.

Ще направи пикник и ще му го каже тогава.

Корделия слезе долу, сложи храната в кошница и тръгна да търси Гейб.

Намери го при бараката с инструменти, където почистваше и смазваше ножиците и косата, като в същото време спореше добродушно с Холис за предимствата на естествените и изкуствените торове. Видя, че връхчетата на ушите и гърбицата на носа му са изгорели от слънцето. Кой би помислил, че лятото ще започне с такива горещини? Стана й ужасно топло в габардинения панталон и памучната риза.

— Сложих тук храна за обяд — обясни Корделия, като протегна кошницата. — Хайде да хапнем в беседката, там е по-хладно.

Гейб спря да лъска острието на косата и й хвърли кратък изпитателен поглед. Но на лицето му се появи само характерната за него мила, някак многозначителна усмивка, и той кимна замислено. После си изми ръцете на чешмата. По зачервените му пръсти още светеха капчици вода, взе от нея кошницата и двамата тръгнаха по калдъръмената пътека, която се извиваше покрай току-що засадената зеленчукова градина, покрай ягодите и покрай ниската ограда, заобиколена с ружи, напръстник и делфиниум.

Корделия спря пред бялата решетка на беседката, проряза я болка при мисълта какво трябва да му каже.

О, защо той я затруднява толкова! Видя, че е почистил праха и сухите листа от пейките в беседката и е махнал паяжините от решетките. Сякаш е знаел, че днес ще поиска да дойде тук.

Сърцето на Корделия се изпълни с мъка. Писано й е да продължи да обича мъж, който не може да стане докрай част от живота й… интелигентен и добър мъж, който се сеща и за дребните неща, като например да постеле една от карираните салфетки, за да седне тя на нея.

— Свършил си много добра работа — Корделия посочи плачущата върба, която беше подрязал в началото на пролетта, като я беше укротил, без да жертва естествения й разкош.

Гейб кимна и взе бутчето, което тя му подаде.

— Закърпих я да не кърви.

Слънцето се процеждаше през решетките и хвърляше върху протърканите обувки на Гейб мрежа от блестящи скъпоценни камъни.

На Корделия вече почти й беше лошо заради това, което предстоеше да каже. Дали е отгатнал? Сигурно, помисли тя. Думите му, които като че казваха повече, отколкото личеше на повърхността, я прорязваха, припомняха й, че дори да не се омъжи за него, нещата не могат да се върнат в първоначалния им вид.

— Помня, как с момичетата се върнахме тук, след като Джин… когато някой трябваше да гледа майка. Грейс почти беше навършила четиринайсет и още не беше открила момчетата. Прекарваше цялото си време долу да събира попови лъжички и Бог знае още какво. Казвам ти, краката й бяха станали сини от газене в оная мръсна вода.

— Сигурно се притесняваш, че ще ти гостува след толкова време.

Странно, всеки друг би предположил, че ще чака посещението на Грейс с нетърпение или може би дори с ужас, но Гейб я познаваше твърде добре.

— Ами да — тя му се усмихна, загледана в по-белите линии около очите му. — Притеснявам се малко. Вярно, покани ме на сватбата, но ми се струва, че не ми е простила докрай, задето съм й майка.

— Освен това не си сигурна, че си й простила напълно факта, че не е такава, каквато ти би искала?

— Да речем. Но свиквам с мисълта, че не може всичко да става както аз го искам. Ами че виж Сиси! Винаги ме е слушала — освен за брака с онзи ужасен Бийч — и виж докъде я докара.

— Ще се оправи. Това, което правиш за нея сега, е най-големият подарък, който може да даде родител на порасналото си дете.

Подарък? Та Сиси само мрънкаше и се оплакваше! Половината Блесинг сигурно приказва как е издърпала чергата изпод краката й.

— Гейб, не разбирам какво говориш — каза малко нацупено Корделия. — Откак Бийч я напусна, не съм направила абсолютно нищо за това дете, освен да го слушам като се оплаква.

— Да, но я оставяш сама да реши, какво трябва да прави. Оставяш я да порасне.

Корделия не беше поглеждала нещата от тази им страна, но се почувства като човек, комуто са дали опрощение и са му показали нов подход към нещата.

— Ами може би самата аз малко пораснах — призна тя. — Малко странно за жена на моята възраст… но откривам, че неща, които съм мислела за невъзможни, са напълно възможни.

— Имаш предвид Нола?

— Отчасти. Толкова много шум, когато излезе книгата на Грейс. А сега… цяло чудо е да гледаш как, проектирана от нея, библиотеката израства съвсем реална. Почти все едно самият Юджин… — тя спря.

Гейб кимна, за да й покаже, че няма нужда да довършва изречението. Той разбира.

— Изпрати ми бележка заедно с отговора на поканата — продължи Корделия. — Ще дойде на откриването, но питаше дали може да намине преди това. Поканих я на чай.

Гейб вдигна вежди, но не каза нищо. Корделия се зарадва, че още може да го изненада.

А всъщност поканата изуми и самата Корделия. Чувствата й към Нола Емори все още бяха толкова смесени! Най-много искаше младата жена да се окаже кошмар, за да може да се събуди един ден и тя вече да не съществува.

Тогава защо я покани? Добро възпитание? Не. Нола имаше най-много право да присъства в деня, когато се откривайте нейната и на Юджин библиотека.

Гейб погледна извитите над главите им клонки и отбеляза:

— Божи храм. Режем, подрязваме, но в края на краищата нищо не е наше, нали?

— С Джин можеше да бъдете големи приятели — каза Корделия.

Тя не правеше откритие, разбира се, но рядко говореше с Гейб за Юджин, особено когато можеше да прозвучи все едно ги сравнява.

— Сигурен съм — отвърна меко Гейб.

Корделия млъкна и се загледа как една чинка търси сред клонките място за гнездене. Беше съвсем спокойна, но в същото време в ума й настойчиво звънтеше мисълта какво предстои да каже.

— Бях ли ти споменала? Ще идва губернаторът — жизнерадостно оповести Корделия с отчаяно желание да отложи неизбежното. — Обеща да произнесе някаква реч. Кълна се, ако каже и една дума за железницата, дето иска да прокара оттук, лично ще се погрижа да го овалят в катран и пера и да го изхвърлят от града.

Гейб се засмя и изтри брадичка в салфетката.

— Познавам те, Корделия. Най-много да го настаниш до шефката на природозащитниците.

— До Уилмадин Клепнер? Боже милостиви, тя ще го накара да мечтае за перата и катрана — Корделия се усмихна и отхапа от една студена шункова бисквита. — Всъщност идеята не е лоша… Дали да не я поканя? Почти си струва само, за да видя израза върху лицето на Лоти Паркър.

— Точно като израза, който ще има, ако се появиш под ръка с мене? — зад безгрижието в тона на Гейб се криеше тънко предизвикателство и Корделия замръзна. Светлината, която се процеждаше през решетките, сякаш я задуши, вкара я в клетка от светлини и сенки.

— Гейб…

Той сложи ръка върху нейната, нежно, но в същото време настойчиво.

— Знам какво ще кажеш, Корделия. Виждам го на лицето ти. Моля те само да помислиш още, да не ми даваш отговор веднага. Мога да чакам — Гейб се усмихна и Корделия беше покъртена от блясъка на насълзените му очи. — Един мъдрец е казал: „Търпението е изкуството на надеждата“.

Корделия имаше чувството, че самата тя ще умре, ако го нарани, но въпреки това думите се изляха от нея:

— Гейб, обичам те, но мисля, че не мога да се омъжа за тебе.

— Има разлика между това да мислиш нещо и да си напълно убеден в него.

— Само ще те направя нещастен.

— Сигурна ли си, че си загрижена за моето щастие? — В гласа му се прокрадна студена нотка.

— Вече не съм млада. А ти…

— Стареенето според мен не е пречка — отвърна Гейб. — Нито за мене, нито за тебе. — Той се усмихна. — Нека остареем заедно! Най-хубавото предстои.

— Гейб, цитатите от Браунинг няма да помогнат, когато се наложи да се грижиш за една изкуфяла старица. Знаеш какво имам предвид.

— Да, така е — Гейб внимателно уви кокала от пилето в книжна салфетка и го прибра обратно в кошницата. На лицето му се изписа мъка.

Тя докосна ръката му, като желаеше от все сърце вечно да притежава за радост и утеха силата й, яките кости, които изпъкваха на китката, малките изрусени от слънцето косъмчета.

Гейб я прегърна и я целуна. Устните му бяха нежни, питащи. Обгърна я миризмата му — на зеленина и нов живот. Искаше повече от всичко целувката му да не спира, ръцете му да не я пускат.

Но в най-потайното ъгълче на сърцето си се питаше дали любовта, подобно на крехко, защитено от стени цвете, ще оцелее, ако бъде изложено на дивите ветрове.

„Голяма глупачка си, Корделия Траскот“ — прошепна гласът, който тя този път разпозна. Той принадлежеше на наивната млада идеалистка, която се беше любила под луната в същата тази беседка с Юджин, когато дойдоха в Блесинг да обявят годежа си.

Гейб се дръпна, притисна леко пръст към устните й и поклати глава, като че да спре думите, които Корделия се готвеше да произнесе. Самата тя не беше сигурна какви са, защото сърцето пулсираше в ушите й и пилееше мислите й, та се запита дали наистина умът й не отслабва.

— Почакай — помоли Гейб. — Няколко дни, няколко седмици. Ще ни дадеш ли поне още толкова време?

Това „ни“ я накара да се реши. Как би могла да откаже на мъжа, който разбираше, че ако се сбогуват, тя ще страда не по-малко, а може би дори повече от него?

 

 

Нола имаше двайсет минути да смени самолета в Шарлот, които се превърнаха в час и половина. Докато летеше към Мейкън, зачете „Ю ЕС ЕЙ тудей“, където имаше снимка на половин страница на новопостроената „Библиотека Траскот“. Прегледа статията под нея и вниманието й привлече абзацът, посветен на „Магуайър, Чанг и Фостър“.

„Аз трябваше да обера лаврите — мислеше Нола сега, докато следваше с наетата кола пътните знаци за излизане от летището. — Моето име трябваше да стои в онази статия и на табелката до входа на библиотеката.“

Но после си напомни, че ако името й беше там, библиотеката нямаше да бъде построена изобщо. А проектът си оставаше неин, нищо че малко хора го знаеха.

Така или иначе, нещата се бяха наредили. Премията от десет хиляди долара и петнайсетте хиляди, които вложи Магуайър, й помогнаха да се настани в хубав малък офис на Трийсет и девета и Осма.

Оттогава минаха две години и все още печелеше само колкото да се прехранват. Но работата набираше скорост. Ето, миналия месец получи договор за банка в Грийнуич и за основен ремонт на два апартамента. Освен това към нея се присъедини някогашният й съперник Ренди Крейг, който осигури поръчка за крайпътен търговски център в Риджфилд и вила в Ийст Хемптън.

Защо тогава е тука, вместо да седи в Ню Йорк, където й е мястото, затрупана с паус, моливи и линии? „Трябва да я видя поне веднъж. Дори ако съм единствената на проклетата церемония, освен Корделия Траскот, която знае истината…“

Но в този момент, докато се носеше по междущатски път номер 16, Нола изпитваше увереност, че е тръгнала за зелен хайвер. Какво се надява да намери, като пристигне при Корделия? Тържествено посрещане?

Корделия в края на краищата изпълни своята част от сделката. Гък не каза, но същевременно — според думите на Кен Магуайър — по време на строителството се грижила за библиотеката като майка — лъвица, за да е сигурна, че нищо няма да бъде променено, нито една линийка от първоначалния проект няма да бъде пожертвана в името на икономията или удобството.

Какво повече може да очаква? Точката над „и“-то? Чертичката на „т“-то?

Беше казала на Корделия, че ще пристигне към пет часа. Вече закъснява, а я чакаше още час път. Като пристигне, времето за чай отдавна ще е минало и Корделия ще слага вечерята. Дали да спре някъде и да телефонира?

Продължи да кара. Корделия или ще иска да я види въпреки закъснението, или то ще й даде удобно извинение да откаже.

Покрай колата профучаваха пасища и крайпътни заведения, една съвсем обикновена картина сменяше предишната. Нола забелязваше най-вече горещината. Жегата я измъчваше, въпреки че беше пуснала докрай климатичната инсталация в колата. Беше забравила колко непоносим може да бъде Югът през лятото. Понякога ставаше достатъчно горещо да пържиш яйца върху покрива на колата. „Времето на пуерарията“ така го наричаше един неин приятел и обясняваше, че през нощта, като стане тихо, можеш да чуеш как расте пуерарията.

Нола пристигна в Блесинг малко преди залез-слънце, когато сенките, които дотогава се криеха от горещината, изпълзяваха изпод къщите, паркираните коли и огромните червено листни букове покрай Амброуз авеню.

Свърна по Мейн стрийт и намали, за да даде възможност на едно старо петнисто куче да прекоси кръстовището. Не си свали слънчевите очила, макар че блясъкът на слънцето намаля. Не искаше да вижда всички промени, настъпили след последното й посещение. Колко време мина оттогава? Спомни си, че дойде тук същата година, когато завърши Масачузетския университет. Беше ходила на гости в Атланта при приятелката си Алис Блекбърн, а после импулсивно взе автобуса за Блесинг, за да зърне къде живее вдовицата на баща й.

Видя, че сега, двайсет години по-късно, приятните, но безлични търговски сгради от деветнайсети век са изчезнали и са заменени с елегантни магазини и ниски административни постройки. Неокласическата общинска сграда си беше на мястото, но дори тя беше разделена на магазини, от горната веранда стърчаха мушката, а между колоните висяха табелките на собствениците.

На някои от големите стари къщи имаше окачени съобщения: „Свободни места няма“. Хотелиерският бизнес в Блесинг очевидно преуспяваше. Нола огледа хлапетата, които минаха покрай нея в бял открит кабриолет, елегантните дами, понесли фирмените торби на бутиците, мъжете с костюми, които се качваха в колите си, за да се приберат от работа в къщи. Само тук-там имаше по някое и друго чернокожо лице.

Следвайки маршрута, който беше отбелязала на картата, Нола отби от Мейн стрийт по Кулидж, а после сви на първото отклонение. Докато се изкачваше по завоите на Фокс Ран хит покрай огромните скъпи къщи и поляните с размер на игрища за голф, където хвърляха сянка двайсет метрови дървета, Нола мислеше колко злокобно е, че времето сякаш тече незабелязано в този квартал. Все едно някой е спуснал отгоре стъклен похлупак. Мина покрай неокласически къщи, където дорийските колони светеха в полумрака като бели стражи. Видя красив дом в стил „Втората империя“ с мансарден покрив да дреме кротко под размерените клони, на два дъба, докато цял извод автоматични пръскачки хвърляше мрежа от скъпоценни камъни над зелената, ниско остригана ливада.

Забеляза подобна на крепост каменна къща. Между железните пажове от двете страни на алеята висеше голяма табела „Частна собственост“. „Виж ти, компромис с духа на деветдесетте години“ помисли Нола. По-рано лицата на пажовете трябва да са били черни. Сега ги бяха боядисали в бяло.

Последна вляво, на върха на хълма, стоеше къщата на Траскот. Беше наистина хубав представител на стила „Кралица Ана“, с огромна веранда, която обикаляше покрай четирите стени, с малка дървена куличка, чиито прозорци в този момент отразяваха слънцето и блестяха като рубини. Точно каквато я помнеше.

Как ли изглежда отвътре?

Гърлото на Нола беше толкова сухо, сякаш беше глътната, без да забележи, цяла шепа прах. Паркира колата на завоя и се измъкна навън в гъстата горещина. Веднага я обля пот и докато вървеше нагоре по извитата алея, имаше чувството, че плува — не, не плува, а по-скоро джапа — в обрасъл със зеленина поток. Чуваше тих звън на пиано — май беше Шопен, Ноктюрно във Фа мажор.

Прекоси верандата, широка и дълбока като провинциална улица, където сянката на настъпващата тъмнина беше натежала от сладкия мирис на орловите нокти, обвили дървената вита колона. После видя стария порцеланов звънец. Натисна го, чу далечния звън и помисли: „Не ми е мястото тук.“ Трябваше да се обади от летището, след като самолетът й закъсня, и да се извини, че няма да може да дойде на чай.

Лампата отвън светна и на вратата се появи едра негърка с рокля на цветя и обувки с дебели подметки. Тя се вгледа подозрително в Нола, но преди да й затвори, някакво розово петно проблесна на колебливата светлина й весел глас извика:

— Я, това е Нола Емори, вече мислех, че няма да ви видя.

— Забавиха полета — извини се Нола. — Много, ли закъснях?

— Не, разбира се. Заповядайте. Ще кажа на Нета да сложи вода за чая. Или предпочитате чаша шери? Или от домашното ми… домашното вино от глухарчета на Гейбриъл?

Колко цивилизовано. Сякаш е скъп гост, любим приятел, направил дългоочаквано посещение.

Госпожа Траскот дори на вид беше съвършена домакиня, облечена в пастелно приглушена на цвят рокля с леко надиплена яка, с коса, която грееше като лъснато семейно сребро. Ноктите й бяха лакирани в хубав коралово розов цвят. Две кобалтови очи я изучаваха, без да бъдат груби.

— Вино от глухарчета? Много ще се радвам — чу се да казва Нола, докато я въвеждаха вътре.

— Да влезем в салона, какво ще кажете? Там е малко по-хладно. Старата климатична инсталация, боя се, вече издъхва. Но не мога да понеса мисълта, че ще дойдат някакви хора и ще почнат да рушат всичко. Не е ли удивително с какво е готов да се примири човек, ако се наложи.

Корделия вървеше напред и бъбреше, без да се обръща към някой конкретно, като екскурзовод в музей.

— Удивително — повтори Нола.

Огледа изящната мраморна камина с розетки и позлатеното огледало над нея, тежките бледоморави завеси, портретите на предците на стената. Пиано. Дали Корделия също свири?

Седна на широката отоманка с изтрита до блясък зелена дамаска.

— Човек винаги си изгражда някаква представа какво ще види и обикновено се разочарова — отбеляза Нола, вдигнала поглед към полилея, който проблясваше отгоре като далечна галактика през телескоп. — Но това… е точно както си го представях.

Тя обърна отново очи към Корделия, седнала на ръба на внушителното и доста широко кресло, скръстила скромно глезени.

— Прекрасно е.

— Радвам се, че дойде — Корделия говореше тихо, почти замечтано, макар че погледът й остана прикован в Нола с острота, която я притесняваше. — Библиотеката… е удивително красива, както знаехме двете, че трябва да бъде.

Нола усети, че омеква — сякаш от нежни слънчеви лъчи, но после се сети, че през повечето време е била изолирана от живота на баща си… а сега ще бъде лишена и от дължимото признание.

„Изборът беше мой — припомни си и у нея отново се надигна горчива студенина. — Не мога да виня за това Корделия.“

Винаги е била и ще бъде незаконна дъщеря на баща си. О, по дяволите, защо й трябваше да идва? Какво е очаквала? Не би могла да намери същото топло приятелство като с Грейс, нали?

Може би в крайна сметка търси просто отговор на въпроса, който я преследва цял живот: „Защо, татко? Защо тя, а не мама?“

Мислите й прекъсна Нета, която донесе тежък гравиран сребърен поднос с две тънки ликьорени чашки, нежни като захарен памук, и зелена бутилка без етикет.

— Аз ще налея, Нета — каза Корделия. — Ти можеш да си тръгваш, ще се оправя с вечерята. Иди си направи компрес на рамото. Според Гейб това най-добре лекува възпаления. Иска да опиташ и някаква билкова настойка. Утре ще я донесе.

Нета махна с ръка и се усмихна.

— Това ни липсваше — въздъхна възрастната икономка. Явно беше свикнала с лекарските похвати на този Гейб, който и да е той.

Като останаха отново сами, Корделия наля в чашите по малко от светлата кехлибарена течност.

— Сам го прави. Не само от глухарчета. Вътре има малина, бъз, ябълки и круши. Трябва да му видиш мазето, през годините се е превърнало в истинска винарска изба.

Нола отпи. Беше чудесно. Като извадено от приказка, вълшебна амброзия, която изведнъж я направи по-лека, тялото й литна и се зарея над отоманката.

— Чувствам се като героиня от „Арсеник и стари дантели“ — сподели Нола с глас, който сякаш идваше някъде отдалеч. — Нали се сещате, където смахнати стари дами примамват жертвите си в салона с отровно малиново вино, а после ги погребват в мазето.

Смехът на Корделия приличаше на тих звън от сребърни звънчета.

— Не е отровно, уверявам ви.

— Знам — Нола я погледна изтрезняла. — Предполагам, че за вас аз съм вече все едно мъртва и погребана. Искам да кажа, сега, когато шумът от книгата на Грейс вече утихва, а библиотеката е построена, няма защо да се притеснявате, че ще ви преча да живеете спокойно.

Честните, откровени думи сякаш долетяха неизвестно откъде, като оси от случайно разрушен кошер. Устните на Корделия се свиха.

— Не виждам смисъл да…

— Моля ви, не може ли поне да бъдем честни една с друга? — тонът на Нола остана безизразен, но Корделия нямаше как да не забележи напрежението, което внезапно се появи помежду им. — Всички тези приказки за библиотеката, за прекрасния ми проект… но съм сигурна, че ме мразите и в червата, иначе защо се погрижихте името ми изобщо да не се спомене във връзка с тях?

— Ако добре си спомням, ваша беше идеята да запазим в тайна авторството на проекта — отвърна троснато Корделия.

— Тогава това имаше значение. Ако бях казала нещо, библиотеката нямаше да бъде построена.

— Да не искате да кажете, че се отказвате от сделката ни? — Корделия, изглежда, се разтревожи.

— Не — Нола се облегна назад, гневът й започна да се топи. — Вие изпълнихте своята част… и аз ще изпълня моята. Не съм дошла тук да създавам проблеми, повярвайте.

— Доколкото знам, се справяте — Очите на Корделия станаха по-остри и дори още по-сини, като сапфири върху кадифена възглавница. — Новият ви бизнес върви ли?

— Достатъчно, за да мога на есен да изпратя дъщерите си в добро училище — Нола се поизправи, вече се чувстваше по-спокойна. — Проектирах нова пристройка на „Бродуел“, а те направиха отстъпка за таксите.

— Идеята за бартер ваша ли беше… или тяхна?

Нола се усмихна.

— В известен смисъл ги насочих в правилната посока.

— Мога да си представя. — Дребната жена пред нея се изсмя звънливо. — Напомняте ми за… — Корделия млъкна.

Сега се чуваше само приглушеното достолепно тиктакане на стенен часовник някъде във вътрешността на къщата и приглушеното бучене на старата климатична инсталация. Пак долетя музика, този път Шуберт. Може би Нета е пуснала радиото?

Най-сетне Корделия наруши мълчанието.

— Имам снимка на един музей до Копенхаген. Юджин я направи последния път, когато бяхме в Европа. Каза, че ако някога построи къщата на своите мечти, тя ще изглежда по същия начин. — Тя не гледаше към Нола, а в някаква точка на отсрещната стена. В очите й май блестяха сълзи, но може би беше от светлината, огряла нежното й лице.

— Музеят на модерното изкуство в Луизиана — каза Нола и се усмихна при мисълта, че в Дания също има Луизиана. — Архитектът се казва Йорген Бо. Винаги съм искала да отида там.

— Наистина е прекрасен… дано някой ден имате възможност да го видите. Точно за него се сетих, когато видях проекта ви. Не за самия музей, а за духа му. Мисля, че ще ме разберете утре, като видите библиотеката ни.

„Ни“. Думата увисна в пространството между тях.

— Ще тръгвам — каза Нола. — Става късно. Трябва да се регистрирам в хотела.

Надигна се непохватно. Имаше чувството, че отоманката, ориенталският килим под краката й, дори стените я привличат към себе си.

А после нещо наистина я натисна надолу — една малка, лека като крилце на пеперуда, но учудващо силна ръка.

— Не си тръгвайте — покани я Корделия, за пръв път се усмихна истински и цялото й лице грейна. През живота си Нола беше виждала такъв вътрешен плам само у един човек: у баща си.

Гърлото й се сви и нещо й залютя на очите.

— Много искам да се запознаете с един човек — продължи Корделия. — Мой скъп приятел, джентълмена, когото вече споменах. Гейб Рос — Тя вдигна като за наздравица чашката си. — Трябва да пристигне всеки момент. Сигурна съм, че и той много ще се радва да ви види. Ще останете за вечеря, нали?

 

 

— Хана, много се радвам, че успя да дойдеш. — Корделия протегна ръка и остана приятно изненадана от твърдото ръкостискане. Начинът, по който се носеше Хана — като хипи изпълнителите на фолк песни, които Грейс толкова обичаше на нейната възраст: дънки и широка черна памучна риза, пусната покрай тясното чисто лице дълга тъмна коса, — не предполагаше такава твърдост.

— Не можаха да намерят детегледачка.

В първия момент, подлъгана от сериозното лице на Хана, Корделия се смути, после осъзна, че тя се шегува, и се засмя. Грейс, застанала до тях, също се засмя и закачливо смушка Хана с лакът.

Ледът беше разтопен.

Като ги гледаше как влизат през входната врата, първо Хана и Крис, а след тях Грейс и Джек, Корделия имаше чувството, че гостуването ще се окаже по-лесно, отколкото е предполагала.

Шестнайсетгодишният Крис беше станал още по-висок от предишното лято. Беше и понапълнял… Корделия само се молеше да има и други дрехи за церемонията утре, освен любимите шорти и тениски. Той отметна с привично движение меката кестенява коса пред очите си, протегна длан и изрече с новопридобития си стържещ баритон:

— Здрасти, Нана.

Грейс също изглеждаше понапълняла. Не като Сиси, просто тънките кости на лицето й не стърчаха толкова, момчешката фигура се беше позакръглила и извивките на тялото й бяха станали привлекателно меки. Не я ли лъжат очите, наистина ли Грейс е с рокля? Корделия толкова отдавна не я беше виждала облечена в друго, освен дънки или официални панталони, че едва повярва на очите си.

Целуна бузата на Грейс и подуши… зелена ябълка. Трябва да си е измила косата с един от онези претенциозни шампоани в кошницата с козметика, която Корделия им подари за новия апартамент. Трогната, Корделия си позволи лукса да погали дъщеря си по главата.

— Как мина пътуването? — попита тя.

— Добре. В Шарлот ни забавиха с около половин час, но след това всичко мина гладко.

— Трябваше да ме оставите да ви посрещна на летището.

— Боже, мамо… как ни виждаш да се натоварим всичките в стария ти буик заедно с купищата багаж и да седнем на главите ви с Холис? Наехме едно комби на летището. Тъкмо направихме заради Джек и Хана туристическа обиколка на града.

— Не се оставяй да те заблуди, просто обича да командва. — Джек се засмя и прегърна съпругата си през кръста. Напомняше на Корделия за един хлебар, от когото някога си купуваше хляба — огромен мъж с брашнени ръце, той подаваше произведенията си деликатно като хирург. — Грейс отпред командва, а ние се влачим подир нея.

Корделия се изправи на пръсти, а Джек се наведе от непостижима височина да целуне бузата й.

— Е хайде влизайте — изчурулика необичайно безгрижно и поведе Грейс и Джек към предната стая, докато Крис хукна с Хана нагоре да й покаже останалата част от къщата. — Ще накарам Нета да ни донесе кана чай с лед. Надявам се, че сте гладни и че не са ви накарали да ядете онази ужасна храна в самолета. Ще вечеряме рано, пържено пиле и картофено пюре.

— Да, майко, един маскиран тип насочи пистолет към главата ми и изсъска: „Яж макароните, че те убих!“

Грейс събу обувките си и се просна на дивана под еркерния прозорец, точно както правеше от четиринайсетгодишната си възраст.

— Лошото хранене не е смешно — изсумтя Корделия, но не можа да се пребори с усмивката, появила се на устните й.

— Напълно съм съгласен — отбеляза Джек. — Откак сме стигнали в Шарлот, слушам как Нета ще ни заглади косъма, като че имам нужда от още. — И той се потупа по корема.

— Татко! Трябва да видиш! — на прага се появи светналото лице на Хана. — Истинска кула, с вита стълба и така нататък, направо като в „Брулени хълмове“.

Джек, който се канеше да донесе багажа отвън, се остави да го помъкнат нагоре по стълбата.

За пръв път от сватбата на Грейс Корделия остана насаме с дъщеря си. Грейс все викаше, че ще и дойде на гости, но нещо изникваше и не й оставаше време. Така че изпращаше Крис сам, което естествено радваше Корделия, но не беше същото като да са всички заедно.

Искаше да й каже толкова много неща: колко й липсва, колко се радва за тях с Джек… но изведнъж й стана неловко, дори малко се смути.

— Сиси съжалява, че не може да дойде сега — каза Корделия. Момчетата са на тренировка и е неин ред да ги кара с колата. Обаче ще дойде за вечеря. Помоли да ти предам, че ще направи любимата ти салата амброзия.

— Моята любима салата? — Грейс се засмя. — Това нещо не съм го хапвала от десетгодишна. Сигурно ще получа сърдечен удар от толкова много захар.

Но личеше, че не го казва с лошо. Бог е свидетел, едно нещо на този свят Сиси наистина може да прави добре и то е салата амброзия. Самата Корделия толкова отдавна се преструваше, че я обича, че почти беше убедила себе си в това.

— Е, познаваш сестра си, не е по експериментите. А ти не си идвала толкова отдавна…

— Още ли слага вътре от онези разноцветни бонбончета?

— Боже мили, разбира се! — Преди да осъзнае какво прави, Корделия възви очи към небето. — Ако някой хвърли вътре нещо бяло, сигурно ще реши, че салатата се е превърнала в здравословна храна.

Грейс се засмя и прикри устата си с ръка.

— О, мамо, не съм мислила, че ще дойде ден да го кажа… всъщност се радвам, че съм тук. Прилича на едно време, когато идвахме на гости при баба, преди… — Грейс млъкна.

— Преди да започнат проблемите между мене и тебе, това ли искаше да кажеш? — довърши вместо нея Корделия.

Грейс я гледаше широко отворила очи от дивана:

— Променила си се, майко.

— Да, спрях да си боядисвам косата. Взе да придобива онзи особен син цвят като косата на някои възрастни дами, затова я оставих естествена — Корделия докосна крайчеца на бялата си коса, подстригана на черта до брадичката.

— Изглеждаш прекрасно и знаеш много добре, че нямах това предвид — Грейс свали крака на пода, наведе се напред, подпряла лакти на коленете си, както никак не подобава за една дама и добави: — Искам да кажа, че си много по-отпусната, много по-пряма. Дали това няма връзка с определен мъж в твоя живот? — очите й засвяткаха.

— Е, ако прямотата е болест, значи определено е заразна. — Корделия усети, че се изчервява. — Но щом питаш, не е сериозно.

— Кое, болестта или Гейб Рос?

— Подиграваш ми се.

— О, майко, не ти се подигравам. Ще се радвам, ако си наполовина толкова щастлива с господин Рос, колкото съм аз с Джек. А доколкото разбирам, все пак е доста сериозно.

— Имаш предвид писмата ми? — Корделия се изненада. Мислеше, че е напълно дискретна, само от време на време споменава Гейб във връзка с работата му в градината или някое нововъведение около заниманията му в болницата.

— Умея да чета между редовете — поясни Грейс.

— Той ми направи предложение.

С още по-дълбока въздишка Корделия се настани в голямото виненочервено кресло — някога любимо място на Юджин.

— Това е великолепно!

— Не, не е. Защото смятам да откажа.

— Още не си му отказала?

— Не, но…

— О, мамо, какво има? — Грейс скочи и отчаяна вдигна нагоре ръце. — Да не би след вечеря да си чисти зъбите с клечка? Или оставя вратата на банята отворена, докато пикае? Или носи сини чорапи с кафяви обувки?

Корделия се подразни.

— Няма защо да ми остроумничиш, госпожице… — и млъкна. Все едно докато е настройвала радиото, е чула предишното си аз, както в онези предавания, в които убеждават грешниците да се върнат към Исус. Отпусна насочения си пръст. — Не, Грейс, не е това. Или може би е тъкмо това, но по друг начин. Просто не виждам как ние двамата… Искам да кажа, изобщо не си приличаме.

— О, Боже, точно това казвах аз за Джек — очите на Грейс блеснаха. — Пък я ни виж сега. Никога не съм била по-щастлива.

— И не само не си приличаме — защити позицията си Корделия. — Освен това… движим се в толкова различни обществени кръгове.

— Искаш да кажеш, че Блесинг няма да одобри женитбата ти с Гейб Рос?

— Не ме е еня какво мислят хората, но не можем да живеем като в пустиня. Какъв ще стане животът ми без старите приятели?

— Истинските ти приятели ще се радват, ако си щастлива. Освен това Гейб Рос не е единственият, дето изпъква като бяла врана сред другите. Не е ли време да признаеш каква необикновена жена си? Кой от приятелите ти е постигнал и половината от онова, което направи ти? Просто си представи, че клюките и злонамерените нападки са още един връх, който трябва да изкачиш.

Със следващите си думи Корделия, стресната от похвалите на Грейс, учуди сама себе си:

— От всички, които познавам, Гейб е единственият мъж, освен баща ти, който вижда нещата такива, каквито са. Но Гейб вижда не само… цялостната картина. Той разбира и дребните неща. Освен това… никога не би ме излъгал. Сигурна съм в това, както съм сигурна, че Сиси ще ни храни с нейната салата докато свят светува.

Корделия се засмя сухо, отривисто, с чувството, че всеки момент ще се разплаче.

— Тогава, за Бога, омъжи се за него.

Корделия дълго мълча. Гледаше как Грейс се заразхожда неспокойно наоколо, като вдигаше ту някоя кутия, ту пепелник, а после взе снимката на Сиси с момчетата, сложена до фотографията, където бяха всички, все още цяло семейство. Искаше й се да викне: „Спри! Престани да разглеждаш живота ми под микроскоп… и нека бъдем пак семейство, както преди.“ Да, но какво семейство бяха? Като на снимката от лятната почивка на езерото Кинаваша, където с Джин гледат примижали камерата, прегърнати през раменете почернели на слънцето момичета? Възприели неловка поза, която никога не е била истинска. Семейство, което повече се е подчинявало на нейната непоклатима представа за това какво трябва да бъде, отколкото е следвало собствените си импулси.

Усети как я обгръща някаква пелена — като дебелия слой прах под леглата, който Нета вече не можеше да обира заради артрита. Чувстваше се още по-объркана по отношение на Гейб, но в този момент искаше повече от всичко да види живота си така, както очевидно гледаше на него Грейс — с постиженията и с бъдещите възможности.

— Ще помисля — тихо обеща майка й.

 

 

„Този ден е дар от небето“ — реши Корделия, докато изкачваше стъпалата към платформата, която бяха издигнали на поляната пред библиотеката. Изправена на ръба на подиума, тя огледа тълпата, събрала се за церемонията, и сърцето й заби радостно. О, да можеше само Джин да е тук!

В известен смисъл, той наистина беше тук. Корделия плъзна поглед нагоре по извисяващата се каменна фасада на библиотеката със смайващите, огромни прозорци, с нишите и плавно спускащия се покрив с плочи. Слънцето се отразяваше от стъклата и като че къпеше лицата долу в божествена светлина, а от тревата, окосена същата сутрин, се надигаше ухание, което Корделия свързваше с всички хубави страни на лятото: топлото време, зеленината, новия живот. Неколкостотин метра по нататък, засенени от величествените стари дъбове и каталии, готическите сгради на университета „Лейтам“ като че се кланяха почтително.

Корделия отново си припомни, че това е чудо — не само крайният резултат, но и че изобщо построиха библиотеката.

Без помощта на Дан Килиън, който стои ей там, близо до златната лента при портата, и се здрависва с всяка по-значителна личност като политик по време на предизборна кампания. Ами старият Сайръс Глединг, председателят на Управителния съвет на „Лейтам“? Трябваше да се бори със зъби и нокти срещу постоянните му проекти за съкращение или икономия — пък я го виж сега, прегърнал Норуд Прайс, президента на университета, позира пред фотографа на „Нюзуик“, надул се е, като че не само е подкрепял Корделия, ами е издигнал сградата с двете си ръце.

Но какво значение има сега това? Ето я тук, истинска… и май цялата страна е дошла да празнува. На един от сгъваемите столове на платформата под брезентовия навес седи Корета Кинг, изправена царствено, с изумруден костюм и черна шапка. До нея е губернаторът — той пръв ще говори след собственото й кратко встъпление. До него е сенатор Уърт. И накрая Декстър Хатауей, пастор в най-голямата баптистка църква в Блесинг.

Но тълпата отпред — трябва да има хиляда или повече — гледаше нея, чакаше да чуят какво ще каже за своя умен, смел, любим… и неверен съпруг. Телевизионните екипи, наобиколили множеството, въоръжени с камери, слушалки и радиопредаватели. Старата гвардия на Блесинг. Дъщерите й и техните деца. Нола Емори, облечена в меденожълт костюм и зелена блуза, увлечена в разговор с Ед Каримиън, основния предприемач, с когото Корделия се караше през повечето време от тези осемнайсет месена. Духовият оркестър на гимназията „Юджин Траскот“ от съседен Мейкън — облечени с пурпурно — златни униформи момчета и момичета, млади, свежи, жизнени, те компенсираха с енергията си онова, което им липсваше като музикалност.

И Гейб.

Той стоеше настрани, полускрит зад едно от черешовите дървета, до каменната пътека, която водеше към арката на входа. Беше облечен в стар син кадифен костюм, сигурно още от учителските му времена, и вратовръзка, която Корделия разпозна дори от това разстояние. Нета му я подари миналата Коледа. Цветовете бяха малко крещящи, но Гейб толкова се трогна от вниманието на икономката, че я носеше при всеки удобен случай.

Гейб забеляза, че го гледа, и кимна, очевидно не искаше да привлича вниманието към себе си.

Докато вървеше под ясното синьо небе към средата на платформата, а лекият ветрец рошеше бялата й коса, Корделия разбра, че не само тържественият миг кара сърцето й да бие, а гърлото й да пресъхва. Погледна старателно напечатаните листа, които притискаше към зеленото си сако. Когато оркестърът приключи ентусиазираното си, макар и малко фалшиво изпълнение на националния химн и тълпата започна да ръкопляска, Корделия реши, че написаната от нея реч съвсем не е онова, което иска да каже. Пъхна листата в джоба си и пристъпи към микрофона.

Страхуваше се, че ще трябва с мъка да търси подходящите думи… но щом отвори уста, най-неочаквано те вече бяха дошли, гравирани в сърцето й, където може би са били винаги.

— Мисля, че съпругът ми няма нужда от представяне, но искам да кажа няколко думи за онова, което ни събра днес тук — започна Корделия и чу гласа си да се връща, отразен от ехото. — Започнах преди няколко години с желанието да издигна паметник на мъжа, който въплъщаваше всичко хубаво в нашата страна. С борбата за равенството, за правото на всяко човешко същество да се изправи и да каже мнението си. Но по някое време открих, че го правя не само заради съпруга си… — Корделия спря за момент и този път чу само кънтящото мълчание и шепота на вятъра в листата. Странно, но сега се чувстваше по-близо до любимия си съпруг, отколкото през всичките години след техния брак.

— Струва ми се, исках да си докажа — продължи Корделия, — че мъжът, който толкова ценя, е над всякаква критика. Бях се вкопчила в това убеждение въпреки съмненията си… дори стигнах до там, че клеймях хората, които се опитваха да ме разубедят. Виждате ли, аз се страхувах. Да не открия, че всичко, в което вярвам, е лъжа. После едва осъзнах, че създавам не паметник, а… затвор.

Имаше чувството, че не говори тя, а някой чете на глас откъс от древно писание, защото странните думи се изливаха, все едно произнасяни преди много години. Видя пред себе си океана смаяни, абсолютно неподвижни лица. Беше почти зловещо тихо, чуваше се само жуженето на камерите и шепотът на вятъра. Пое си дълбоко дъх и продължи:

— Сега знам, че само ако мислим освободено, можем истински да почетем паметта на великите си личности, на идеалите си. Защото така ще открием, че човешкото сърце е преди всичко инструмент на прошката. И че истинското разбиране може да съществува единствено тогава, когато позволим на ценените от нас и скъпите за сърцето ни да бъдат хора. Надявам се, че ще помислите именно за това, когато гледате този мемориал, построен на името на моя съпруг… — Корделия се усмихна и почака, докато свитото гърло й позволи да продължи: — … и проектиран от неговата дъщеря Нола Емори Траскот, чийто принос бих искала да подчертая в този важен ден.

Всеобщата въздишка на тълпата я заля като океанска вълна. Зърна лицето на Нола, в началото беше слисано, но после светна, от нея се заизлъчва горда радост — като горещите вълни от напечената земя.

Корделия се отдалечи от микрофона, изпълнена с ужас и едновременно облекчение. Наистина ли произнесе всичко това? В същото време не само чу, но и почувства овациите, в началото ниски, но после се надигнаха, понесоха я като размахани криле на стохилядно ято орели. Видя като от високо обляното в сълзи сърцевидно личице на Грейс… до нея Сиси, облечена в елече на точки, с израз на смътно удивление, сякаш не знае да се радва ли или да се чувства скандализирана.

Но Нола, ето кой беше разбрал всичко… и ако може двама души, които в началото са нямали нищо общо, освен горчивина и омраза, някога да се сприятелят, то те двете щяха да го постигнат.

Само че Корделия още не е свършила. Трудното предстоеше. Странно, но не й коства никакво усилие да тръгне натам.

Слезе от платформата, водена сякаш само от своя копнеж… покрай шпалира хора, журналисти и камери от двете й страни… покрай Лусинда Парментър, която я гледаше с увиснала челюст… покрай Сиси, която се опитваше да укроти малкото си чудовище Бо, ритнало току-що безмилостно брат си… покрай всички онези причини, които преди й се струваха важни, но сега бяха все едно времето вчера.

Когато стигна до Гейб, се поколеба за момент, защото не можеше, или не искаше — сама не знаеше кое — да предприеме последната крачка. Тогава той се усмихна, протегна ръка и пред щраканията и светкавиците на фотоапаратите, пред тихото жужене на гласове, което се прокрадваше през притихващите аплодисменти, Корделия прие мазолестата длан на мъжа, за който смяташе да се ожени, та ако ще насреща й да се изправят всички сили на преизподнята.