Айлин Гоудж
Благословени лъжи (3)

Втора глава

Хана се чувстваше зле.

Този път не й се повръщаше. Не, беше по-различно… в известен смисъл беше по-лошо. Докато Бен паркираше биймъра си пред блока й на Грамерси парк, Хана изпитваше пълно отвращение към себе си. Защо се държа като идиотка у Грейс? Неприятна и зла — като надменната Корин Кавано, която непрекъснато се заяждаше с клетата дебела Франси Бойл.

Само дето, припомни си тя, Грейс не беше нито дебела, нито жалка. Може би ако Грейс приличаше на домакиня, ако имаше лоша кожа или поне лош дъх, нямаше да е толкова ужасно. В такъв случай би могла поне да я съжалява или може би дори да изпита известно превъзходство. Бедата беше там, че Грейс е така безкрайно… съвършена. Даже не готви зле. В сравнение с нея Хана се чувстваше съвсем непохватна — кобилеста, тромава, мазна. Само като погледнеше идеалната кожа на Грейс, и усещаше черни точки да изскачат по носа и брадичката й.

— Може и да не се качваш с мен догоре — каза Хана на брат си, който я беше изпратил до асансьора и го чакаше да пристигне. — Не съм на шест, а на шестнайсет.

Веднага съжали, задето му се тросна. Бен обаче само сви безразлично рамене както обикновено.

— Не е кой знае какво. Ще ти правя компания, докато майка се върне.

Нямаше нищо необичайно майка й да не си е вкъщи. Този път обаче Хана запази мнението си за себе си.

На четвъртия етаж, докато с Бен вървяха по подобния на пещера коридор, Хана се хвана, че стъпва леко, за да не пречи на съседите. Още от малка това място по неизвестна причина й напомняше коридор в някой огромен мавзолей със стъклените си лампи, арките на тавана, тъмната облицовка на стените. Едно от тези места, в които инстинктивно започваш да шепнеш. Спомни си как преди година-две един от съседите поиска да покрият с килим старите викториански плочки на пода. Последва шумно спречкване, ръководено от майка й като председателка на Комитета по запазване на културните ценности. И тъй като майка й като правило получаваше каквото искаше, сега Хана въпреки положените усилия успя да накара ротвайлера на г-жа Вандървут от 4С да залае ожесточено.

Бързо отключи входната врата, преди госпожата да успее да подаде глава и да им се озъби, както й беше обичай. Бен влезе след нея вътре, а там стъпките им веднага бяха заглушени от китайската пътека, толкова мека, сякаш се движеха по дунапрен.

— Доколкото чувам, майка се е върнала — прошепна Бен.

От гостната се процеждаше музика — тиха и незапомняща се, един от онези дискове „ню ейдж“, които майка й харесваше. Музика, която да слушаш, ако си в лошо настроение и имаш нужда от ободряване. Музика, която да слушаш, ако си в добро настроение и имаш нужда от потвърждение на този факт, музика, която да те приспи, или да те събуди, или, ако питат Хана, музика, на която да се изходиш по голяма нужда.

Тя приличаше на всичко останало в апартамента — стените с моарирана коприна, килимите „обюсон“, английските ловни гравюри, възглавничките с брюкселска дантела, шалът с ресни, преметнат на облегалката на античния диван артистично и премерено. В същото време обаче не съвсем реално — като театрални декори. Докато събличаше мантото си, Хана закачи с подгъва снопчето сушени треви, което се подаваше от античната поставка за чадъри до шкафа в коридора. Впери поглед в парченцата мъх и счупените стъбла, разпилени по килима, и усети как я прониза паника. Майка й щеше направо да я убие. Винаги внимаваше… само че, мътните го взели, не може ли да има чадъри в поставката вместо някаква тъпа икебана, около която трябва да ходиш на пръсти?

— Бен… ти ли си, скъпи? — чуха гласа на майка си, безгрижен и оптимистичен.

Хана се намръщи. Защо майка й все си мисли, че идва Бен? Той се беше изнесъл преди столетия — майка й просто обича да се преструва, че още живее тук. Би трябвало да е тъкмо обратното, помисли Хана. Ако Хана си имаше собствен апартамент, майка й изобщо не би забелязала нейното отсъствие. Хана Голд, Изумителната Невидима Дъщеря. Не й пукаше толкова, докато татко й си беше тук, защото той винаги така се радваше да я види, сякаш най-много на света би искал да бъде с нея.

Сега татко си имаше Грейс.

А тя си имаше… кого? Конрад?

По време на вечерята беше говорила за него, но все още не беше сигурна какви са чувствата на Конрад към нея. Е, вярно, той го раздаваше тежък по всички въпроси, свързани с харесването, можеше с часове да изрежда причините да спят заедно. Но това е само секс. Не непременно същото като да иска да бъде с нея.

— Кажи й, че просто съм те оставил с колата и не съм могъл да се кача — ниско прошепна Бен до ухото й. Хана забеляза, че той не си е съблякъл палтото.

— Ти й го кажи — отвърна му тя.

Бен получаваше цялото внимание, а дори не го искаше.

— Хана, не се заяждай…

Тя видя в тъмния коридор как се присвиха очите на Бен. Той хвърли тревожен поглед към осветената врата на гостната.

Помъчи се да потисне яда си. На Бен също не му беше лесно — което си е право, право си е. Майка й непрекъснато се опираше на него, не приемаше да се откаже от абонамента си в операта, цикъла камерна музика, балета и просто очакваше, не, настояваше, Бен да я придружава на всяко представление, концерт, спектакъл. Да не говорим за благотворителните мероприятия и вечерите. Бен беше споделил как понякога майка им дори не казвала, че той е неин син. Почти все едно иска хората да мислят, че й е любовник.

— Аз съм, мамо! — извика Хана и прибави с тих глас към брат си. — Отърва се.

— Благодаря — каза той почти беззвучно и се измъкна през вратата.

В гостната Хана завари майка си, облечена в тясна черна рокля от вълнен креп и с преметнато през рамо шалче „Хермес“, потънала в мекото кресло до камината. На коленете, опънали копринени чорапи, тя балансираше класьор с мостри от дамаска. Когато вдигна глава, светлината от лампата до нея заблестя в косата й с цвят на явор и мед. Хана знаеше, че майка й харчи около сто и петдесет долара месечно в „Ресин“, за да изглежда, сякаш се е родила с такава коса.

— Здравей, миличка — поздрави разсеяно майка й и продължи да размишлява над мострите си. — Как ти мина вечерта?

— Добре — излъга Хана. — А твоята?

— Хубаво. Бях ли ти казала с кого ще вечерям? Клиент, разведен банкер с куп пари и, което е още по-хубаво, без никаква представа какво иска. Ще обзавеждам целия му апартамент. Шейсетте години… Много облицовка, никаква светлина, та си мислех…

Тя прехвърли една страница и показа квадратче розова басма.

Хана изчака с невероятната надежда, че този път ще е по-различно. „Защо не ме попиташ какво мисля, само веднъж?“ Не само за мострите, но какво мисли за развода, за това, че татко си има приятелка и… а, да, и за училище, в кой колеж би искала да отиде, даже за Кон, най-вече за Кон.

Хана жадуваше най-много майка й просто да протегне към нея ръце и да я прегърне, както Грейс непрекъснато прегръща Крис — ако той й позволи, разбира се.

Но какво наистина знае тя за Грейс и Крис? Ако се изключи тази вечеря, бяха я мъкнали само на няколко от така наречените семейни излизания — бране на ябълки в Полинг, няколко отивания на кино и хапване набързо след това. А, и оная вечер, когато татко беше купил билети за бейзболен мач. Тогава даже Бен дойде с тях.

Видя как майка й поглежда рязко към нея, като че прочела мислите й. Хана знаеше какво значи този характерен блясък в нейните очи и й се прииска да изчезне.

— Как прекара? — Майка й продължаваше да говори с безгрижен тон, с подходящата доза хладен интерес, но Хана виждаше колко скован е вратът й.

Стаята напомняше сцена, по средата на която седеше майка й, ефектно осветена. Зад нея беше високата библиотека със стъклени витрини, пълна с подвързани в кожа томове на Дикенс, Такъри и Марк Твен, които в наше време вече никой не поглежда. На малката крехка масичка до нея имаше колекция стари табакери и не оставаше изобщо място за книга, дори да се случи да зачетеш някоя.

— Нали ти казах.

Хана коленичи пред шкафчето от тиково дърво, където беше уредбата, и затърси диска с Крис Айзък.

— Вечеряхме и после Бен ме докара вкъщи. Това е, общо взето.

Помисли си дали да разкаже на майка си как й е прилошало. Майка й ще й съчувства… около пет секунди. После ще започне да пита как така й е прилошало, защо, за Бога, татко й не е казал предварително на Грейс, че е алергична към ядки.

„Защо не ме питаш какво мисля за татко и Грейс, вместо да измъкваш от мене информация?“ — искаше й се да запита.

— Това не е отговор, това е хайку — каза майка й с нервен смях. — Все пак къде е Бен?

Погледна над рамото на Хана, като че още очакваше да се появи.

Хана почувства как изстива отвътре.

— Не можа да намери място за паркиране. Каза да ти предам много поздрави.

— Ох, а пък аз исках да го подсетя за филхармонията утре. Мислех си, че след това може да вечеряме със семейство Минкинс в Руската чайна.

Хана намери търсения диск.

— Имаш ли нещо против да сменя музиката?

По дяволите да вървят тъпите срещи, които майка й е уредила за себе си и Бен. Освен това почна да й писва от тия сладникави парчета „ню ейдж“.

— Всъщност не ми разказа нищо за тази вечер — установи майка й, като че не беше чула въпроса на Хана.

— Добре беше. — Хана усети как студенината се разпростря по цялото й тяло.

Чу въздишката на майка си.

— Ама наистина, Хана, държиш се, като че на мен ми пука какво правят баща ти и неговата… и онова момиче, с което се среща. Попитах единствено от учтивост.

„Да бе — помисли Хана, — а аз съм Пола Абдул.“

— Ами ядохме лазаня — поясни Хана с гръб към майка си и с неутрален глас. — И шоколадова торта за десерт.

Не, няма да разказва за прилошаването. Колкото и да не харесва Грейс, сега изведнъж изпита желание да я защити.

Освен това не е нужно майка й да знае всичко.

— Домашна храна — коментира майка й с някак прекалена сърдечност. — Колко уютно! Предполагам, след това се събрахте пред телевизора да гледате някой стар епизод на „Уолтънови“.

— Хайде, мамо. Голяма работа.

— Правих на времето един таван в онази сграда. Ужасно място — асансьорът беше непрекъснато развален и не се взимаха никакви мерки за сигурност.

— Сега асансьорът работи нормално.

— Ти сигурно знаеш по-добре, нали прекарваш там толкова време.

— Само веднъж бях ходила у Грейс, и то за няколко минути. Обикновено излизаме на кино, или нещо такова. Или стоим при татко.

— Разбирам. Искаш да кажеш, тя спи там. Няма нужда да защищаваш баща си, Хана. Не че е моя работа… но предполагах, че има достатъчно мозък в главата си поне да се сети какво е подходящо за шестнайсетгодишната му дъщеря.

— Не го правят пред мен, ако това искаш да кажеш! — Хана се извъртя рязко и бутна, без да иска, купчинката дискове върху лакираната масичка до нея. Те се изсипаха по пода със звук, наподобяващ чупене на стъкло.

Майка й стисна очи, а пръстите й се свиха около пластмасовите ръбчета на класьора.

— Няма защо да викаш. Само изразих загриженост за твоето добро. И много те моля, опитай се да бъдеш по-внимателна.

Стомахът на Хана се сви на малка топка. Сега вече наистина искаше да крещи, да счупи нещо. Какво ще направи майка й, ако счупи някой от скъпоценните й порцеланови свещници, или онзи префърцунен френски часовник на камината? Ще я изпрати в трудововъзпитателно училище? Ще я заведе да й направят лоботомия?

— Мамо, не съм викала. — Хана сниши глас със съзнателно усилие и вдигна дисковете, като се притесни при вида на драскотината, останала върху една от дъските на паркета. Сложи ги на масичката, пое си дълбоко дъх и седна отново на пети. — Просто не обичам, когато ме поставяш в средата, нали разбираш, както когато ме караш да говоря лошо за татко.

— Мислиш, че нямам право да знам в какви ситуации изпадаш?

— Виж сега, защо просто не питаш татко?

Майка й захлопна класьора.

— Да не би да смяташ, че той ще ми каже нещо? Ако имаше някаква представа какво ми е минало през главата, нямаше да предлагаш… — Очите й заискриха, а долната й устна започна да трепери. — Знаеш ли какво е да си на петдесет години и да те захвърлят просто като… стар диван. След всичките години, през които пренебрегвах собствените си потребности, за да може баща ти да завърши колеж, и после, когато си седях вкъщи с Бен…

„Аз нямам значение — помисли Хана, — защото когато ме е родила, вече са можели да си позволят бавачка.“ Спомни си Сюзет, която имаше кожа с цвят на какао, беше я научила да пее детски песнички от Джамайка, превързваше ожулените й колене, даже ходеше да я гледа в училищните постановки. Тогава майка им тъкмо започваше свой бизнес и почти винаги беше заета с някаква среща или обикаляше разпродажбите на старинни предмети. На родителските срещи се появяваше татко й, пак той й помагаше за годишния коледен панаир в училище.

Сюзет обаче отдавна я нямаше, а сега вече го нямаше и татко й. Имаше само майка си и ако беше достатъчно малка, Хана би се примъкнала в скута, и би положила глава върху сърцето й. Точно тази реч за татко си беше чувала достатъчно често, за да може да произнася думите заедно с майка си. Въпреки това Хана разбираше болката й и би искала да може да й помогне с нещо.

Коленичи на пода пред майка си и хвана нейната хладна, тънка ръка:

— Мамо… наистина ми е мъчно за това, което се случи — развода и всичко останало. Но ти не си единствена. Аз също имам чувството, че татко ме е изоставил.

За момент лицето на майка й смекчи израза си, като че щеше да каже нещо мило. След това обаче тя си дръпна ръката и я притисна към едното си слепоочие, с плътно стиснати очи, като че изведнъж я беше заболяла глава.

— Ох, Хана, какви ги говориш. Баща ти в огъня ще влезе заради тебе. Не мисля, че можеш да сравниш твоето положение с моето.

„Може би ако беше малко по-мила с него, той нямаше да те напусне!“ — искаше й се на Хана да извика. Защо поне веднъж майка й не признае, че е възможно да има нещо общо с раздялата им?

Като сдържаше отчаянието си, Хана се примоли:

— Мамо, моля те, не можеш ли просто да забравиш? Имаш страхотна кариера, този апартамент, приятели, които те обичат. — „Дъщеря, която също иска да те обича.“

— Лесно ти е да го кажеш — тросна се майка й. — Целият ти живот е пред теб.

Хана мразеше да й приказват така — като че е дъвка, която само чака някой да я пъхне между зъбите си. Само защото има пред себе си цял живот, пълен с възможности да се чувства нещастна, значи ли това, че няма право да бъде нещастна сега?

Потисна острите думи, изскочили на върха на езика й, и каза тихо:

— Точно сега обаче имам чувството, че… че всички тия работи с татко объркват нашия живот.

— Какво искаш от мен? — попита майка й раздразнена.

Хана се помъчи да намери думи, които да съответстват на огромната кънтяща кухина вътре в нея.

— Искам само… — спря. Какво точно иска наистина? Майка й и тя изведнъж да станат прекрасни приятелки, като Кат и нейната майка, дето правеха практически всичко заедно и понякога дори носеха дрехите една на друга? Не, реши Хана. Искаше просто да се чувства необходима. Пое си дълбоко въздух: — Не знам дали не можем да излезем някой път двете заедно. На някой от онези концерти, или нещо такова.

— А, това ли било. Разбира се, миличка, когато кажеш.

Майка й изглеждаше облекчена, размаха весело ръка и продължи да разглежда внимателно мострите си. Хана разбираше, че с това въпросът приключва, защото обикновено майка й отговаряше така, когато нямаше намерение да го изпълни.

Сълзи изпълниха очите й. Да имаше само някой, с когото да бъде заедно — някой, който я обича и я иска просто заради самата нея.

Сети се за Конрад и си спомни как й обясняваше, че родителите му няма да са в града през почивните дни, и какъв връх е, че трябва да остане вкъщи и да гледа малкото си братче. В този момент не й пукаше докъде може да доведе това. Мислеше само как той ще я прегърне и ще я притисне здраво… а тя ще усети, че е истинска, че не е невидима.

— Излизам — Хана стана изведнъж и се върна при закачалката с палтата. Като по чудо стомахът вече не я болеше.

— Хана, къде отиваш? За Бога, та ти току-що пристигна!

Чу как токчетата на майка й затракаха по паркета, а после звукът се превърна в приглушено потрепване. Като грабна палтото си, Хана се втурна към входната врата и извика през рамо:

— Отивам у Кат.

Най-добрата й приятелка живееше само на една пресечка, на Ървинг плейс, така че не беше кой знае какво да отиде дотам в десет часа вечерта.

 

 

— Да не си превъртяла? — изпищя Кат, когато Хана й се обади от една телефонна будка и я предупреди да я прикрива. Сниши глас до гърлен шепот, който трябваше да означава: „Да не дава Господ родителите ми да ме чуят!“ — Виж кво, Хана, Кон те преследва от седмици да… е, ти знаеш защо. Какво ще си помисли, като му цъфнеш по това време, и то когато родителите му ги няма?

— Не ме интересува какво ще стане — каза Хана, като си издуха ожесточено носа в смачканата салфетка, която измъкна от джоба на палтото. — Имам нужда да го видя.

Дълбока въздишка.

— Добре. Само се надявам, че знаеш какво вършиш.

— Не знаем дали наистина ще… нали. Това не съм го решила още.

— Добре, ама ако го направиш, обещай, че няма да ми разказваш пикантните подробности. Много ще завиждам.

Кат, която беше сигурна, че ще свърши като монахиня, ако до двайсет и четири часа не си намери приятел, въздъхна отново.

Пет минути по-късно, след като телефонира на Конрад, Хана беше в метрото и пътуваше към неговия апартамент. „Татко ще получи инфаркт, ако разбере, че съм в метрото по това време“ — помисли тя. Но ако толкова се интересува, щеше да бъде при нея и да вижда къде ходи и какво прави, вместо само да научава два-три дни по-късно. Или пък изобщо да не научава, като в този случай.

Хана отново усети болки в стомаха. А после се сети какво разказваше Грейс за собствените си родители.

Докато татко й помагаше на Грейс да сложат масата за вечеря, ги чу да говорят за книгата й. За това, че майката и бащата на Грейс имали, както се изрази тя, „необичаен“ брак. Те двамата никога не се карали, твърдеше Грейс, дори не си разменяли остри думи. Наистина били луди един по друг… имало само едно нещо.

Повечето време не живеели заедно.

През всичките години, докато баща й бил сенатор във Вашингтон, майка й живеела с Грейс и сестра й в апартамента им в Ню Йорк. Според Грейс подобно уреждане на нещата действало прекрасно. Майка им се занимавала с благотворителната си дейност и постовете си в различни управителни съвети. Родителите й се виждали само в края на седмицата и през ваканциите, когато бащата на Грейс се връщал вкъщи или те взимали влака и отивали при него. Понякога изглеждало, като че той се връща завинаги, но все го избирали за още един мандат.

Грейс разказваше на баща й, че резултатът от всичко това правело нещастна единствено нея. Но може това да е било тайната за успеха на нейните родители, помисли Хана. Може би истината е, че хората не са направени да са заедно непрекъснато. Ако семействата не прекарват толкова време заедно, няма да се привържат така един към друг.

Хана си спомни, че бащата на Грейс починал, когато тя била почти на четиринайсет години, но си каза, че колкото и да е било трудно за майка им, за Грейс и за сестра й, той всъщност вече ги е бил напуснал. Защото дали бащата е погребан или просто си е излязъл през вратата, резултатът е един и същ — татко не е при теб, когато имаш нужда от него.